Диана Петрова
Синестезия (9)

Писателката

— Често си представям как планетата ни се унищожава напълно. Хората са открили нова планета и от световното книжовно наследство се е запазила само моята книга — бузите и челото й пламнаха. — Чудя се дали биха могли да съберат света ни от моята книга. Но истината е… — продължи тя след кратка пауза, — че изобщо не се справям толкова добре.

— Защо смятате така?

— Смятам така, защото… — въздъхна тя и грабна една кърпичка. Всички жени духаха носовете си шумно в кабинета ми. Чудя се колко ли се стараеха да бъдат по-тихи навън.

Никой не купувал книгата й и макар издателят и тя да смятали, че имало потенциал в нея, продажби почти нямало. Издателката била малко романтична и било възможно да не бе преценила вярно търсенията на пазара и популярността на псевдонима й.

— Нормално е да се чувствате по този начин. Все пак сте нов, неутвърден автор.

— Но първата ми книга се продаваше по-добре! Каква може да е причината?

— Смяната на издателството, маркетинговия подход, търговското разпространение…

— И това е така, и все пак… се чувствам ужасно.

— Почакайте да изясните причината.

— Но, разбирате ли, когато ми се обади маркетинговата специалистка и ми се оплака с онзи глас на човек, който губи пари от мен… затворих телефона и се сринах.

Писателката се пресегна за още една кърпичка, а аз за първи път откакто се срещахме, се почувствах горд, че я познавах. Твърде бързо тя събра сили да разкрие слабост, без да интелектуализира или да се крие зад философстването. Някои клиенти нямаха съзнанието, че разкриването бе работа, че можеше да боли, а гледаха на психоанализата като на душевна разтривка или подмладяваща процедура.

— Продължете…

— Чувствам се като идиот — изстреля тя. — Неуспяла, провалена, очакваща, завистлива към другите автори.

Последва пауза. Тя се беше вгледала в сивия балатум, чиито шарки прикриваха петната от обувки.

— Искам да съм най-добрата. Искам да напиша бестселър и то не от онези, които нищо не струват в очите на литературната интелигенция, а истински стопроцентов бестселър, който… който освен това да ми носи и пари — разхили се сухо тя. — Да, това е, което искам.

— Да назовавате точно какво искате помага много. Всъщност защо не вземете да направите списък с нещата, които искате да постигнете за следващия път? Писмено.

— Защо не. Думите знаят по-добре.

Ако доскоро си налагах да се справям с чувството на неприязън към нея, сега трябваше да се справям с чувството на симпатия. Забелязах, че днес беше измила косата си, която изглеждаше по-пухкава и й придаваше по-миловидно изражение.

— Обичате ли да пишете писма? — изтърсих, изненадан от самия себе си.

— Да. Всъщност много. Даже понякога сама си пиша писма — досущ като Мечо Пух. Няма кой да ми напише по-яки писма, в които се говори за мен и единствено за мен.

— Склонна ли сте да ми покажете някои от тези писма?

— Знаете ли… в тях няма нищо писателско. Пиша си мили неща, сама на себе си. Нещо като да си погалиш сам косата, да се целунеш — Писателката се изчерви, но това не биваше да ме заблуждава. Тя наблюдаваше внимателно как реагирах на думите й.

— Страхувате ли се?

— От какво?

— От това, което правите.

— Да, разбира се. Мисля си, че съм луда и болна. Но нали не съм?!

— Разбира се, че не сте.

— Когато видя човек да си говори сам на улицата, много се страхувам.

— От какво?

— Знам ли?! — тя почеса нервно тила си.

— Да не би да се страхувате да не ви нападне?

— И от това, но не само. Не знам как да го определя.

— Може… — започнах да говоря бавно. Исках да изглежда така все едно в момента ми хрумва нещо, в което не съм сигурен, но все пак искам да й предложа. — Може ли това да е страхът да не би неговата душевна болест да съществува като потенция и у вас?

Не знам как ми хрумна да използвам думата „потенция“. Така вероятно щях да изглеждам по-авторитетен в очите й, а кой знае — можеше и като пълен глупак — от онези, които си мислеха, че като използват сложни думи, биха могли лесно да заблудят хората, че са стойностни.

— Това може да е — продължих аз, — и страхът на човек от всички явления извън контрола му.

Мигом усетих, че съм преминал невидима граница. Думите ми бяха натежали. Аз натрупах и други върху тях, които макар и верни, идваха в повече като количество. Тя повдигна ръцете си и ги сложи на тила. Знаех, че това бе класическа реакция на защита — нещо, което и дивите животни правеха — оперваха се, когато се опитваха да изглеждат по-страшни.

— Имаме ли още време? — изгледа ме тя отгоре до долу. Пълен провал от моя страна. Щом сменяше темата, това можеше да значи само, че предишната бе крайно болезнена или изчерпана.

— Да, десетина минути.

— Исках да кажа още нещо за писмата. Всичко започна с това, че веднъж хард дискът ми се затри. Изгубих не много голям ръкопис, но достатъчно скъп, за да се ядосвам и да съжалявам.

Кимах усилено, за да покажа колко съм заинтересован. Осъзнавах, че правя това като компенсация на грубата си грешка преди малко.

— След това развих навика да си изпращам ръкописите на една от пощите. То беше поща, която си направих изключително с тази цел. Никой не знаеше за нея. Може да бях написала една страница в повече, но решах ли да стана от компютъра, изпращах файла си на пощата. Бях започнала да прибавям и някои бележки към нещата, които си пишех… — Тя отново се почеса зад тила. — Веднъж просто се обърнах към себе си със „Здравей, Керана“. — В началото беше просто игра. Но ето ме сега: пиша си сама и е толкова важно за мен да се реализирам, че бих убила човек, ако реши да ми попречи.

Вече чувствах притеснение за тази дама. Досега тя наистина не беше говорила за нищо, което да не касае писането й. Погледнах към електронния си часовник. Трябваше да привършваме.