Диана Петрова
Синестезия (23)

Програмистът

Сънувах бели стаи с лекари в бели престилки. Сънищата ми не бяха продължение един на друг, а по-скоро картини от свят, в който пребивавах от време на време. От опит знаех, че както и да се опитвам да тълкувам — нищо нямаше да се получи. Трябваше да работя заедно с психоаналитика си, а и да оставя време на събитията да потвърдят или опровергаят теориите.

Програмистът беше свъсил вежди и не съблече якето си, макар вътре да беше топло. Чудех се с какво ли щеше да започне сега — дали с проблема му да си намери приятели или с компютърната програма за хазарт. Седна на фотьойла, но цялото му тяло издаваше напрежение така, все едно всеки момент се канеше да избяга.

— Искам първо да поговорим за моята агресия. Имам чувството, че това е един от проблемите ми, заради които трудно си намирам приятели.

— Разбира се — останах с полуотворена уста аз. Този човек не спираше да ме изненадва.

— Днес се занимавам с код по един от проектите… и идва човек на интервю. През това време колега ми вика, че еди-кой си от друг екип е направил скапано този код, а сега ние трябва да минаваме след него да му оправяме глупостите. Това не би ме ядосало така, както когато се случи пред публика. Всъщност правил съм го хиляди пъти, но едва сега го забелязах. Може и вие да имате принос в това.

— Какво искате да кажете?

— Еми значи… исках да се изпраскам пред човека, който дойде и се изказах така все едно съм по-голяма работа, отколкото съм. Казах: „Скапаните кодове ги давайте на мен. Аз ще ги оправям.“ Не знам какво ми пукаше от цялата тая работа, след като тоя човек нямаше да го видя повече… През това време го поканиха в конферентната зала и шоуто свърши. Само че понеже бях обещал да оправя скапания код, се натресох на цялата тая история. На всичкото отгоре, за да докажа, че наистина го имам предвид, написах имейл с копие до всички на съответния човек, като бях пожълтил всичките му грешки в кода в прикачен файл. Абе… на моменти така ме удря чалмата! Не мога да разбера как се докарах до там да правя подобно нещо. Изобщо нямах намерение… просто като видях този човек на дивана и нещо ми стана.

— Това е някакъв непознат човек за теб, нали така? — осведомих се аз.

— Да, абсолютно непознат.

— Как те гледаше той?

— Еми знам ли, с малко подозрение може би.

— Тоест ти реши да докажеш на този човек, че няма нужда да те гледа с подозрение?

— Нещо такова.

— Може да се каже, че постъпката ти е признак на липса на увереност. Успя ли да се справиш с кода?

— Разбира се, мисля, че в работата си съм добър, но…

— … ти липсва самочувствие. Може би е време да ми разкажеш малко за семейството си…

— За семейството, казвате… Еми какво за него — баща ми е винаги прав, а майка ми на негова страна. Понякога ми изглеждат като едно цяло.

— Не звучи да сте доволен от това.

— Еми не съм. Нещо не е здрава тая работа. Тя е негов слуга.

— Слуга на какво?

— Как на какво — на него!

— … и може би обслужва неговия свят.

— Да! Добре го казахте.

— Чудя се дали се сещате за някоя неприятна Ваша постъпка от миналото? Струва ми се, че агресивното поведение, с което вероятно се опитвате да спечелите одобрение, чувството за вина, което изпитвахте миналия път, както и проблемите да си намерите приятели, може да са свързани именно с нещо подобно.

Знаех, че беше така. Можех да почувствам болката му през всяка пора от тялото си. Колкото повече думи изричах в тази посока, толкова повече болката се засилваше.

— Не се сещам — каза бързо Програмистът и заби поглед в пода.

Беше ясно и за най-големия дилетант в психотерапията, че той лъжеше.

— Виж, имам усещането, че не ми казваш всичко — минах на „ти“. — За да тече работата добре, трябва да си искрен с мен. Иначе и двамата си губим времето.

Гледахме се в очите известно време. Горната му устна потръпна едва забележимо. Приведох се напред и сбърчих чело в очакване.

— Еми… има нещо, за което никой не знае. Вие нали сте под клетва?

Бинго! Предусетих облекчението му, че започва да разказва историята на живота си, още преди да е направил каквото и да било.

— Да, разбира се. Нищо от сесията не излиза навън, в това може да сте сигурен.

— Имах приятелка в миналото. Не гадже — били сме на 8–9 години. Обикаляхме из квартала и вършехме бели… — Програмистът въздъхна тежко.

— Аха — повиших глас.

— Еми… то не е за разправяне. Веднъж, спомням си, че беше привечер, ни хвана някакъв маниак. Вкара ни в едно мазе и ни заповяда да се съблечем. Пусна прожектор срещу нас и започна да наглася фотоапарат да ни снима. Бях чувал за подобни извратеняци, но в онзи момент бях много изплашен. Докато се беше навел, се проврях между краката му и избягах. Прибрах се у дома и не казах нищо на нашите. В следващите дни издирваха приятелката ми под дърво и камък. Но аз продължавах да мълча, защото не исках да ме помислят за страхливец. Колко съм бил глупав само!

Сега Програмистът бършеше ръцете си в дънките с такава скорост, че човек би помислил, че краката го болят и той търка по нараненото място.

— Какво се случи с момичето?

— Открили я мъртва в мазето. После ме разпитваха и мен, защото знаеха, че сме неразделни, но аз отрекох тогава да сме били заедно. Не знам как не разбраха, че лъжа. По-късно дочух разговор пред блока, че момичето било изнасилено и починало едва на третия ден. Онзи извратеняк я държал там, без да й дава вода и храна. Оттогава много се затворих спрямо другите… Да Ви кажа, оттогава не съм същият.

Програмистът беше разкривил уста и все още не ме поглеждаше. Лицето му беше като илюстрация на класически случай с вина от детството. Звучеше дори малко изкуствено — като натъкмено.

— Вижте, предполагам и сам знаете, че се чувствате виновен в много случаи, които наподобяват усещането, което сте изпитали по време на тази случка. И тогава сте можели да направите нещо, а не сте направили — и сега, в случая с хазартната игра нещата са подобни. Възможно е причината да не можете да се свързвате с други хора да е именно тази. Имали ли сте моменти, в които да се смятате за недостоен и незаслужаващ вниманието на хората?

— Да, много пъти!

— Сам разбирате, че причините за това се коренят в миналото, което не сте преработили и до ден-днешен — повторих, за да му дам време да асимилира. После добавих: — Знаете ли, цяло чудо е, че не сте се разболял досега!

— Щом казвате… — отрони Програмистът.

Клиентът ми се изправяше срещу най-важните въпроси в живота си. И макар и аз да усещах нещата като него, едновременно с това изпитвах досада. Проблемът му беше банален.

Нямах избор. За да продължа да се интересувам от терапията му, трябваше да си позволя да бъда жесток с него. Без жестокост, няма забава, е казал Ницше. Не знам защо постъпвах така, но го правех — може би трябваше да обсъдя и това със собствения си психоаналитик. Като видех слаб човек, изпитвах порив да го смажа, да му отмъстя за неговата слабост.

— Нека оставим анализата за друг път. Искам да Ви дам съвет — нещо крайно недопустимо в психотерапевтичната практика. Започнете да правите добро — в името на някаква кауза, за стар роднина. Добрината понякога помага повече на този, който я прави, отколкото на този, който я приема. Друго нещо. Недейте да правите добрината тайно. Тайната може и да носи плюсове в други случаи, но тук — не. Вие трябва да покажете какъв сте пред света, да сторите доброто, ако сърцето Ви го пожелае, и да приемете благодарности за това. Вие трябва да си простите, да се отворите към света и да видите, че никой, освен Вас, не ви обвинява в нищо!

— Но тя е мъртва! И най-ужасното е, че никой не знае, че аз бях там — Програмистът почти извика.

Той бършеше очите си с ръкави и можех да видя как пръстите му трепереха.

— Вие сте бил дете. Бил сте уплашен, бил сте сам — не Вие имате вина за смъртта й, а насилникът.

— Ако се бях обадил, ако бях казал на родителите си… може би щеше да живее — сега устните му наистина се накривиха страшно. Очите му потъмняха, лицето му почервеня. Сам аз се изплаших. Тогава казах много бавно, като гледах Програмиста в очите:

— Вие трябва да си простите. Защо не започнете като поискате прошка от този, от когото смятате, че е нужно?

— Имате предвид родителите й ли?

— Да.

— Не — клатеше той глава, без да спира. — Те никога не биха ми простили. Аз дори не знам дали са живи.

— Пробвахте ли да идете при тях?

— Много пъти. Толкова много пъти спирах пред вратата им. Но не можех да почукам. А сега вече е късно.

— Не е. Мисля, че едва сега може да съберете смелост. Вие вече не сте онова малко беззащитно хлапе. И също сте жертва на това престъпление.

— Чувате ли се? Оттогава са минали двайсет години.

— Вижте. Всъщност, вижте се. Това е отровило живота Ви и продължава да го трови.

— Така е, но аз го заслужавам — стисна устни той.

— Никой не заслужава да е сам затворник на себе си.

— Какво разбирате? Киснете в смотания си кабинет и нищо не знаете за света навън — Програмистът изрече това без злоба, без огорчение. Той констатираше.

Минах на „ти“.

— Няма да се опитвам да оправдавам постъпката на едно хлапе, което не просто не си оставил там, а носиш всеки ден със себе си. Да, нищо няма да промени това минало — нито дори ако родителите й ти простят и така отворят врата сам да си простиш. Няма да се промени нищо и ако продължиш да живееш по същия начин — без никой да знае за този фатален инцидент. Но ако съумееш да разбереш това малко момче, което е намерило сили самичко да спаси живота си в онзи ден, и което с цялото си сърце страда за своята приятелка, ще му простиш. Така няма да промениш миналото — повторих и след това направих пауза, — ще промениш единствено бъдещето си.

Програмистът мълча дълго преди да проговори.

— Ще опитам — рече съкрушено.

Приключихме сесията тихо и някак по мъжки. Без лозунги, без прегръдки. Програмистът беше жълт и сбръчкан като изстискан лимон. Най-страшното все още не беше преминало.