Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Синестезия

Издание: първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 13.11.2014

Главен редактор: Георги Каприев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Деница Трифонова

ISBN: 978-619-152-538-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413

История

  1. — Добавяне

Кабинетът

Трупах книги на етажерката в ъгъла. В началото ги държах там, за да си придам тежест пред клиентите. Може и да ми се е струвало, но нямаше клиент, който да не ги огледа, преди да заговори.

Кабинетът ми се намираше зад една гимназия в сграда с общински сдружения зад площад „Славейков“. Стаята беше малка и когато я взех под наем, в нея открих само разхвърляни бюра и стари монитори. Плащах наем на Сдружението за фотоси на оцелели от произшествия. Това бяха десетина души, които се събираха веднъж месечно в офиса под предлог, че обсъждат кои от събраните или направени снимки да качат на сайта си. Те имаха право на офис, където да провеждат дейността си, тъй като бяха спечелили европейски проект преди години.

Наемът, който щях да им плащам на черно беше символичен — шейсет лева на месец. Хлапетата, каквито ми се струваха тези двайсет — двайсет и пет годишни ентусиасти, искаха някой да се грижи за имуществото и да получават парите, които щяха да стигнат за не повече от скромна почерпка по време на сбирките им.

Стигнах до тях през една жена от членовете на Управителния съвет, която познавах. Свалях я преди години и се разделихме без особена драматичност. Не поддържахме връзка след това, но веднъж я срещнах на площад „Славейков“, когато отиваше на среща на сдружението. Разбъбрихме се и споделих, че следвам във фромската школа по психотерапия и сега търся кабинет. Тогава вярвах, че първо трябваше да намеря място, а след това да привлека клиенти. Тя ми предложи да плащам без договор и ми уговори среща с Управителния съвет, който се състоеше от трима души. Обсъдихме подробностите около офиса и най-вече факта, че не се налагаше да плащам за сметки за ток, вода, електричество, защото за общинските офиси те се поемаха от общината. Уговорката ни включваше правото ми да ползвам офиса всеки ден в седмицата без сряда вечер.

Извиках Светльо — мой приятел, който пишеше поезия в промеждутъците на редовната си работа като чирак на негов приятел — майстор на бани. Двамата се хванахме да свалим старата мазилка в неугледната стая и да шпакловаме дупките. После минахме стените с водоразтворим латекс. Смесихме го с бледожълта боя. Исках да изглежда свежо и да гони депресиите на бъдещите ми клиенти още с влизането. Сложихме и лента тапет на метър и петдесет от пода, което се падаше малко по-високо от нивото на седнал човек. Светльо се опасяваше тази моя приумица да не превърне стаята в бебешка, но всъщност лентата внесе уют.

В почивките приятелят ми ме разсмиваше с псевдопоезията си. Когато го прихванеше, можеше да говори в рими с часове:

Пия оранжева бира

и между бирата, свиря.

Ах, тапети и боя,

Как далечна е смъртта!

Как далечна е смъртта

С бира рано сутринта!

Извън контекста тези треторазредни стихове звучаха идиотски, но си бяха съвсем на място по времето и на мястото, в което ги рецитираше. Не ми се искаше малкият ни ремонт да приключва. Работехме с ръцете си, купувахме евтини попълнения за миниатюрната стая. Чувствах се много добре, макар да усещах притеснението за това, което трябваше да се случва след това. Дали щях да намеря клиенти или щях да повися в този офис няколко месеца и да го напусна пораженчески? Спестяванията ми нямаше да стигнат за повече от стотина дни. Трябваше да действам бързо, много бързо.

Една вечер се обадих на Милена. Бях чул, че съпругът й я е уредил като психоаналитик на голяма компютърна фирма по една програма на чуждестранна компания. Компютърната фирма се обърнала към тази компания, за да открие подходящи психоаналитици в България. От компанията се свързали с българска фирма за набиране на персонал, чийто шеф бе съпругът й, и той препоръчал, познайте кой, за психоаналитик на компютърни специалисти. Доколкото разбрах все още не беше започнала работа.

Никога не сме били близки с нея и от тази гледна точка нямах големи шансове. Милена не приятелстваше с почти никой от фромската школа, където се бяхме запознали. Хапвахме по семинарите, но нищо повече.

Понеже помнех вицове за психоаналитици, бях станал любимец на групата и тя ме забеляза покрай това. Бяхме нарекли малката ни отцепническа компания „Палавите деца на Фром“. Първоначално се изявявахме като контрастирахме сериозните физиономии на участниците от семинарите. Когато публичният интерес към нашата подобщност секна, и ние разредихме срещите си. Престанах да бъда любимец на група, защото такава вече нямаше.