Диана Петрова
Синестезия (11)

План за работа с дете

1. Ще задам някои въпроси на детето за училище, за това дали се разбира с мама и тати, за любимите му занимания. Изразяване през устата.

2. Ще го помоля да нарисува семейството си. Изразяване през ръцете.

3. Ще му предложа да разиграем сценка, но каква, ще ми хрумне по време на сесията. Изразяване през цялото тяло.

— Здравей. Аз съм Радо. А ти как се казваш?

— Калоян — отговори притеснено малкият. Той беше облечен с дънки и фланелка и изглеждаше като Програмиста или иначе казано, като обикновено хлапе.

— На колко години си?

— На девет.

— Къде ходиш на училище?

— Ами в 18-то.

— Аха, японското. Нали така му викат? Учите ли японски?

— Не.

Трябваше да се измъкна от посоката, която подхванах. Получаваше се като разпит. Очевидно планът ми изобщо нямаше да сработи. Помълчах известно време, а после казах:

— На какво обичаш да играеш най-много?

— … го. На компютъра.

— Ама каква игра.

— Angry birds — отговори той.

Исках да си отбележа къде за първи път повтори част от моя дума, но знаех, че това ще го притесни и се постарах да запомня.

— Разкажи ми първо за тази игра, че не съм я играл.

— Ами… има едни кръгли птички и блокове с прасенца. Прасенцата са върху блоковете — малчуганът започна да ръкомаха. — И трябва да се изстрелят птичките, за да уцелят прасенцата или да съборят блоковете им и тъй прасенцата да паднат.

— Та кой печели?

— Ако не се елиминират всички прасенца, печелят прасетата. А иначе печелят птичките.

— Аха — казах. — Ще я променим малко тази игра. Мисля първо птиците да се ядосват не на прасетата, а на който си поискат. Съгласен?

— сен… — гледаше ме в очите Калоян.

— Давай да пробваме.

— Ами прасетата?

— Тях засега няма да ги включваме.

— Писна ми! Писна ми! — разписках се аз и размахах ръце.

— … на ми! — повтори Калоян.

— Все ми правят забележки! — продължих аз.

— … бежки — продължи момчето, което ме наблюдаваше много внимателно.

— Казват ми какво да правя!

— … вя.

— Давай и ти! — подканих го докато и двамата махахме с ръце.

— Казва ми какво да правя! — Детето махаше още по-целенасочено.

— Кой? — питах аз, като продължавах да перя ръце. — Кой?

— Мама! Тя ми казва какво да правя! — движенията на дланите му се сливаха. Беше като вентилатор.

— Какво ти казва да правиш?

— Измий си зъбите, оправи си раницата, подреди си стаята! Не пипай! Спри! Не пипай! Спри! Не пипай…

Калоян се задъхваше от усилието да ръкомаха. Внезапно спрях. Той намали темпото на махането в очевидно колебание дали да спре. Продължаваше. Оставих го така още няколко секунди и накрая наредих:

— Спри — Калоян отпусна уморено ръце. Очите му изглеждаха ужасени.

Подадох му чаша вода, която бях подготвил предварително.

— Ох — опитваше се да успокои дишането си той.

— Можеше да спреш и преди да кажа: „Спри!“ Винаги можеш да спираш, когато си поискаш.

— Не може! — викна той, като без малко не разля пластмасовата чаша с вода в ръката си.

— Защо да не може? Какво ще се случи?!

— … чи. Не може! Не може! — настояваше Калоян.

Целият трепереше от усилията. Реших, че за днес това беше достатъчно.

— Калоян, обичаш ли да рисуваш?

— Да.

— Хайде да нарисуваме заедно една картина. Ето лист, ето и моливи.

Той се наместваше на креслото си, все едно не му беше удобно.

— Ами… — наместването продължаваше, без да има нужда от това.

— Кажи какво — може би искаш флумастери? — попитах.

— … ри. Да — светна той изведнъж.

Нямаше да го направи, знаех това. Трябваше да отгатвам какво искаше. И което, струва ми се, беше по-тъжно, трябваше и той да отгатва какво сам искаше. На това дете очевидно не спираха да му говорят какво трябва или не трябва да направи.

Може би преувеличавах, но се чувствах така все едно бях свидетел на побой над беззащитно същество, което исках да спася, но нямах право.

Докато Калоян рисуваше едната страна на дърво, чиято друга страна трябваше да нарисувам аз, си мислех. Ако исках да постигна нещо с това дете, майка му трябваше да идва на анализа. Не знаех как щях да й го съобщя. Краката ми сякаш потъваха в мекия под и това беше заради прибързаното заключение. Налагаше се да обмисля какво се случваше. Не можеше да си изясня всичко от първата сесия. Нещо тук изобщо не беше наред. Когато прибрах рисунката, изведнъж почувствах смазваща умора.

В края на сесията майка му дойде да го вземе. Видях как Калоян я хвана за ръката, а тя не сваляше немигащите си очи от мен. Изпратих я, като единственото, за което говорихме, беше записването на следващия час.

Останах с лош вкус в устата за нещо сгрешено и крайно. Тук трябваше да се работи много. Струваше ми се, че това дете не беше лъжица за моята уста. Трябваше да обмисля дали да не ги пренасоча към по-опитен психоаналитик. Можех да ползвам и възможността за супервизия от фромската програма, но не ми се искаше. Щеше да бъде тежко, а резултатът — неясен.

Имаше осезаем риск да не се справя. Ако детето се влошеше и родителите му останеха недоволни — това щеше да означава край на цялата схема с компютърната фирма. Кръвта ми закипя в челото.

Извадих кутия цигари от чекмеджето на старото бюро. Излязох. Децата от училището се бяха прибрали по класните стаи. Тук-там щъкаха ученици от по-горните класове, но не успяваха да нарушат тишината, на фона на която се чуваше боботенето от централната улица. Слънцето припичаше върху камъка на улицата, точно до табелата ми — грижливо изрисувана от Светльо. Представих си колко бе топъл на сядане този взет кой знае откъде камък. Запалих. Пушекът излизаше мързеливо от устата ми. Бавно и отсечено се придвижваше към дрехите ми. Не се отдръпнах. Щях да заложа всичко.