Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Диана Петрова
Заглавие: Синестезия
Издание: първо
Издател: „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 13.11.2014
Главен редактор: Георги Каприев
Редактор: Милена Братованова
Художник: Деница Трифонова
ISBN: 978-619-152-538-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413
История
- — Добавяне
Смъртника
Смъртника се обади извънредно. Искал да се видим два пъти тази седмица — не знаел дали това било възможно в рамките на програмата. Зарадвах се и ми се дощя да си придам тежест, но успях да се въздържа. Щом влезе, подпря бастуна в ъгъла. После седна и постави ръце върху страничните облегалки на фотьойла.
— Исках да ти разкажа за новата си идея… момче. И без туй не знам какво да правя. Пък и се чувствам ужасно след смъртта на брат си — Смъртника проточи врат сякаш ризата му беше тясна. — Иска ми се да направя нещо… така… табиетлийската.
— Това звучи интересно. Изисква ли средства? — казах.
— Е как без пари?! Мисля да продам къде що земи имам. Няма да ги дам на децата.
— Не е необходимо да завещавате, ако не го желаете.
— Досега го исках, момче, но… Решил съм… — тук той пое дъх и издиша. Гледаше в пода с поставените на облегалките ръце. За миг помислих, че търси бастуна. Вдигна глава и рече — Решил съм да построя старчески дом, където да се събера с приятелите от живота си. — Смъртника направи пауза, а след това продължи: — Измислил съм го. Ще стане ето така. Ще си купя стара къща в някое село и там ще събера старите си приятели.
— Защо?
— Защо ли?!
— Да. Защо искаш това?
— За да сме заедно. Да има с кой да хвърлиш едни карти, да изпиеш по бира, да размениш две думи. Тия… мойте хиени, децата, всичко ще излапат. Човек трябва сам да печели парите си, сам да чисти къщата си. Иначе може да забрави кой е. Толкова години повтарям на моя син, че да работиш с ръцете си, а не с ума си, е също толкова важно. Но не. Той не разбира. Заблял се в тая кутия, компютъра, а край него животът препуска, цъфти. Искам сами да съградят живота, който желаят.
— Идеята за старческия дом е чудесна! Мисля си, че през зрелите години от живота е още по-важно времето да не се пилее с непознати хора.
— Ти хубаво мислиш. Надраснал си възрастта си. Говориш ги тия неща, ама наизуст. Когато те залупат старческите мисли, тогава ще видиш какво е. Не ми се умира сам.
Смъртника започваше да ме дразни. Старец, старец, ама идваше при мен. Ненавиждам това снизходително отношение на по-възрастните към мен. Те никога не подхождат с презумпцията на това, че всеки човек е отделна вселена, макар и млада. Глупави старчета!
— Ти сподели ли идеята с приятелите си?
— Дали знаят ли? Още не. Какво има да джомоля?! Първо ще го направя, а после ще ги поканя. Кой ще ми откаже? Нема да има такива.
— Това може да е вярно, но все пак имай предвид, че тези хора също могат да имат своя собствена идея за старините си и не е изключено тя да няма нищо общо с твоята.
— Абе имат те! Те мислят само за смъртта и цената на ракията.
Исках да отклоня настроението му в друга посока. Приповдигнатостта не даваше обещания да води до верен път. Нямах време да се впускам в любимите си философствания върху теми от динамиката на човешките психични пътеки, затова продължих:
— А жени ще има ли? Възрастни жени.
— Че защо възрастни, бе, момче! Ще има млади. Младо месце ни требва на нас — санитарки, готвачки… — разхили се той.
— Имах предвид възрастни жени, обитатели на старческия дом? — постарах се да покажа сериозността на въпроса.
— За туй не съм мислил — по-скоро се хилеше, отколкото говореше той. Но после зениците му се разшириха. — Тя тази дето ми трябва, вече я няма.
— За съпругата си ли говорите?
— За коя друга? — трепна.
— Искате ли да ми разкажете повече за това… — сетих се, че изобщо не бях попитал къде беше. Смъртника беше казал, че бе „изчезнала“.
— Не — нямаше следа от предишната му веселост. Рязката смяна на настроението ме уплаши. Оценях предварително колко бе нездравословна, но сега я усетих през настръхналите косми по ръцете си.
— Добре. Ако решите, аз съм насреща.
— Ами аз да тръгвам.
— Но сесията не е приключила — имате още десет минути.
— Срещата ни приключи — изгледа ме Смъртника.
— Както решите — казах, а любопитството ми ме загложди.
Очевидно бях подценявал Смъртника досега. Смятах старците за хора, които през целия си живот са били старци, неспособни да познаят истинската сила на любовта.
Смъртника се дотътри до ъгъла на кабинета. Беше се прегърбил и куцукаше, така, все едно за няколко минути беше остарял. Взе бастуна си и се облегна на него. Той отново беше предишният Смъртник — уморен от света. Обърна се с полунаведена глава и промълви:
— Довиждане.