Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (3)

3.

— Мосю, ще искате ли още нещо, преди да изляза да пазарувам?

Мадам Декамп, която цялото семейство — в това число дори Чарлс — с любов наричаше мадам Ди, беше така облечена, сякаш се готвеше да се бори с ураган. Тежко черно палто, дебели памучни чорапи, черен вълнен шал — тя много приличаше на мрачните селски жени от нейното родно Каор.

Гастон Готие вдигна очи от четивото си.

— Не, не.

Жената кимна и понечи да тръгне.

— О, мадам Ди — рече той и мило й се усмихна, — обещайте ми да се приберете с такси, ако завали. Ние, старците, трябва да се подкрепяме. Няма да позволя да се разболеете от пневмония.

Тежката входна врата се затръшна след нея. Въпреки неговите възражения, тя със сигурност нямаше да вземе такси дори да валеше като из ведро. Грубата, проста и самоотвержена мадам Ди беше типична селянка. През изминалите години Гастон й беше направил много подаръци — красиви брошки, колиета и гривни — но нито веднъж не бе ги видял да украсяват еднообразното й черно облекло. Според Лора тя ги държала на тоалетната си масичка, за да им се радва и възхищава, но нямала никакво намерение да ги използва.

Гастон включи настолната лампа до креслото си. През лятото апартаментите от тази страна на авеню „Фош“ се къпеха в слънчева светлина. Но в този мрачен и потискащ февруарски ден в стаята вече бе притъмняло. Той погледна ръчния си часовник — с квадратна форма и солиден на вид, направен по негов собствен проект. Днес минутите едва-едва пълзяха, сякаш самото време се бе уморило. Искаше му се Лора и Мейзи да дойдат по-скоро. Точно днес никак не му беше приятно да остава насаме със спомените си. Утре, на рождения си ден, трябваше да отбележи и най-важната годишнина. Утре се навършваха точно петдесет години, откакто гестаповците арестуваха Мариан. Но утре щеше да има и гости. Утре щеше да бъде заобиколен от приятелите си и от хората, които обичаше. Утре отново щеше да се превърне в Ренар — Лисицата, най-коварния и най-дръзкия от героите на Съпротивата, който бе внушавал страх у немците и бе будил възхищението на сънародниците си французи. Но точно в този момент Гастон Готие се чувстваше самотен, самотен и направо ужасен.

Той остави книгата и стана. Беше красив и внушителен с гъстата си сребристосива коса и все още ходеше изправен, не превит от годините. Закрачи из стаята и мимоходом запали лампите. Светлина, изобилие от ярка светлина, която да притъпи болката му. Обляна в сиянието на лампата от матово стъкло в жълто и червено, една снимка в сребърна рамка привлече вниманието му. Взе я и впери поглед в нея — Мариан нежно притискаше техния син Чарлс по време на кръщенето му. Какъв щастлив ден само! Въпреки нарастващото неспокойство, свързано с Хитлер и неговата видимо несъкрушима военна машина, гостите си бяха позволили да се повеселят и да пият за здравето на новородения наследник на Готие.

Гастон напрегнато се взря в избледнелия образ на първата си съпруга. Да, Чарлс несъмнено бе наследил от нея гъстата си черна коса, гордите черти на лицето и характерните бизнесменски способности. Ами усмивката й, топлотата й, чувството за хумор, добротата? Гастон остави снимката на масата. Знаеше, че е несправедлив. Подобна травма би оставила дълбоки следи у всяко дете. Той тежко се отпусна в креслото си. Имаше ли наистина право да обвинява сина си?

Вина ли? Ако някой бе виновен за нещо, това бе той, Гастон. Навярно прекалено много се беше увлякъл в ролята си на участник в Съпротивата, бе позволил тръпката на двойната игра да го завладее. Една вечер Готие, прочутият бижутер, посрещаше в дома си немски генерали, а на следващата вечер легендарният Ренар вдигаше във въздуха същите тези хора, които тъкмо отиваха на театър. С времето Гастон бе започнал да намира тази измама за много вълнуваща, а и опасността го привличаше. Въпреки всичко много предпазливо бе играл своята игра. Изминаха доста години, преди немските власти, които го смятаха за приятел, да го заподозрат. Но в края на краищата неизбежното се случи. Някой бе проговорил по време на разпит. В полунощ гестаповците пристигнаха в дома на Гастон, но него го нямаше. След като отказа да разкрие къде се намира съпругът й, Мариан бе жестоко пребита и замъкната на омразното авеню „Клебер“ за допълнителни разпити. Няколко часа по-късно съседите откриха тригодишния Чарлс, който истерично пищеше. Цели дванадесет месеца след това детето не проговори.

Гастон затвори очи. Какъв беше смисълът? Той, националният герой, знаеше, че синът му го смята за страхливец. Страхливец, страхливец — тази дума беше като удар с камшик и все още му причиняваше физическа болка. След войната, когато двамата се срещнаха, Чарлс произнесе в лицето му само тази единствена дума. Страхливец, страхливец. Почетни грамоти, ордени, медали — какво значение можеха да имат всички тези дрънкулки за едно дете, което беше загубило майка си? Гастон отчаяно се бе опитвал да обясни всичко на сина си. Каза му колко много бе искал да се предаде, за да спаси съпругата си, и как другарите му бяха забранили да направи това. Според тях нямаше никаква гаранция, че гестаповците ще я пуснат, пък и самият Ренар знаеше прекалено много. Той беше смел човек, но дори смелчаци бяха проговаряли след прочутите гестаповски мъчения. А ако той се пречупеше, цялото ръководство на Съпротивата щеше да бъде изложено на сериозна опасност.

Гастон знаеше, че Чарлс ще остане глух за неговите обяснения. Студеният и безизразен поглед на момченцето красноречиво показваше, че то го обвинява за смъртта на Мариан. Каквото и да направеше, Гастон бе сигурен, че неговият син никога няма да му прости. Дълбоко в душата си той дори приемаше това. Защо въобще трябваше някой да му прощава, когато самият той не можеше да си прости?

Гастон потръпна. Дори сега, след петдесет години, кошмарът продължаваше да го преследва. След войната всички подробности излязоха наяве. Дванайсет месеца след арестуването й Мариан бе умряла в концентрационния лагер в Равенсбрук. Изключително жестока смърт. Умиращата от глад млада жена се опитала да открадне остатъци от храна и била заловена. Завързали я за една печка. Друг затворник бил накаран да я запали. Палачите се смеели, докато наблюдавали как тя пищяла и се гърчела в агонията си. Миризмата на изгоряла плът изпълнила кухнята и един от по-младите войници повърнал. Ядосаният офицер му наредил да довърши вече изпадналата в безсъзнание жена. Младият войник извадил револвера си и стрелял в главата й. По-късно се разбрало, че обгореното й и обезобразено тяло било хвърлено на кучетата.

Гастон стисна зъби. С никого не бе споделял дори частица от тази история. Сам щеше да отнесе бремето на вината си в гроба. Отново погледна снимката от кръщенето. Нямаше никакво съмнение. Чарлс наистина приличаше на майка си. Гастон въздъхна дълбоко. Каквото и да направеше за сина си, каквото и да му дадеше, никога нямаше да успее да поправи грешката си. Той стана, отиде до барчето и си наля чаша „Арманяк“. Отпи една глътка. Алкохолът опари гърлото му, но сякаш притъпи болката. Отпи още една, по-голяма глътка. Напоследък пиеше повече, понякога започваше още по обяд. Опитваше се да се откаже от този навик, но за първи път му липсваше воля. Как мразеше този мрачен и влажен сезон! С нетърпение очакваше пролетта. Слънце, птици, цветя, смях — пролетта му напомняше за Карълайн. Зимата винаги щеше да принадлежи на Мариан.

Карълайн. Затвореше ли очи, все още я виждаше такава, каквато беше в деня на първата им среща в онова мръсно ателие близо до рю „Муфетар“. Облечена в избелели сини джинси и кафтан^[1], тя съвсем не изглеждаше впечатлена от неговото посещение. Продължаваше да храни птиците на балкона си и едва десет минути по-късно обърна към него сапфиреносините си очи. Свикнал с официалното и сковано държане на французите, Гастон бе развеселен от нехайното държане на тази млада френска дизайнерка, която приличаше на хипи. Никога не бе срещал толкова разсеяна и непрактична личност дори сред художниците. Да, унесено му кимна тя, била чувала, че е силно впечатлен от нейните модели и естествено била много доволна от това. Но не, благодаря, изобщо нямала нужда от постоянна работа. Че кой би искал да го командват и да му се налагат (не искала да го обиди), дори в замяна на това да работи в Бижутерска къща „Готие“?

Цели два часа Гастон спори с нея. Спорът продължаваше и той все по-ясно съзнаваше, че повече от всичко на света би желал това момиче, притежаващо скъпоценен, блестящ талант, да работи за него. Вече бе виждал бижутата, изработени от нея, бяха необичайни, някак пълни с живот — точно от такива се нуждаеха неговите клиенти, все млади филмови и попзвезди. Но Карълайн беше колкото красива, толкова и упорита. Тя му заяви весело, че парите никога не са я интересували, искала само да бъде свободна да твори.

В този миг Готие разбра, че тя е негова. Натъртено я попита защо се опитва да увърта. За каква свобода можеше да се говори при нейния начин на съществуване, когато едва свързваше двата края? Ами изкуството й? С второкачествени материали човек може да създава само второкачествено изкуство. В „Готие“ щяла да има най-хубавото, великолепни скъпоценни камъни и метали, с каквито иначе не би могла да си позволи да работи.

Гастон наблюдаваше със свито сърце как Карълайн се взира в него изпод дългия си бретон. Добре, беше се съгласила най-накрая, щяла да приеме неговото предложение, при условие че й гарантира пълна свобода в работата. Гастон моментално отстъпи. Имаше нужда тъкмо от нейния неподправен талант. Дори сега си спомняше как бе излязъл тогава от ателието й и се бе озовал навън под лъчите на топлото пролетно слънце. От дълги години не се бе чувствал толкова щастлив. Беше нелепо и той го съзнаваше, но току-що се бе влюбил до уши в една млада жена, която можеше да му бъде дъщеря. И пръв бе открил, че тази жена притежава наченките на истински талант.

От самото начало връзката им беше много бурна. Само след няколко седмици Гастон разбра, че иска да прекара с Карълайн остатъка от живота си. След смъртта на Мариан не му бяха липсвали любовници, но бе поддържал тези връзки само заради физическата близост. С Карълайн беше различно. Подобно на Гастон, тя беше ценителка на красивото, художничка, човек на изкуството. Въпреки голямата разлика във възрастта им (трийсет и пет години), бяха сродни души. Инстинктивно се отнасяха по един и същи начин към някоя идея, модел или скъпоценен камък: Под бащинското ръководство на Гастон талантът на Карълайн разцъфна. Само след няколко месеца бе създадено ново направление в бижутерската мода, което се състоеше изключително от нейни работи. Бижутата в стил „Джей“ имаха огромен успех — Джей беше фамилното й име, а също и първата буква от думичката Jeunesse — младост. Гастон наблюдаваше как любимото му protegée придобива все повече самоувереност и известност. И тяхната любов стана още по-силна, тъй като благодарната Карълайн правеше всичко възможно, за да ощастливи своя учител.

В дома си на авеню „Фош“ Гастон Готие отпиваше от чашата с „Арманяк“. Спомни си колко беше щастлив, когато Карълайн му каза, че е бременна. Макар пред нея да не бе изказвал гласно желанието си, дълбоко в душата си бе копнял да има още едно дете наред с мрачния и алчен Чарлс. Реакцията на Карълайн го бе шокирала. Тя му заяви, че била прекалено млада, за да поеме грижите за едно дете и затова вече се била приготвила да абортира в Лондон.

Ужасеният Гастон започна да я умолява да задържи детето и да се омъжи за него. Накрая й заяви, че я обича безумно и иска да се грижи за нея. Дори й обеща, че женитбата в никакъв случай няма да навреди на кариерата й. Щял да намери жена, която да се грижи за бебето, а Карълайн можела свободно да се занимава с изкуството си. Упорита както винаги, тя отказа. Не искала да се обвързва нито с женитба, нито с деца. Искала да бъде свободна, за да прави каквото си пожелае — пак тези безсмислени клишета на хипитата.

За първи път в живота си Гастон бе проявил такова огромно упорство. Сякаш целият му живот и всичките му надежди за щастие зависеха от нея. Накрая Карълайн неохотно се предаде. По лицето му се стичаха сълзи на радост и облекчение и той я притисна силно до себе си с обещанието, че никога няма да съжалява за решението си. Каза й, че е най-щастливият мъж в Париж. Поне така си мислеше тогава.

Звънецът на входната врата иззвъня и Гастон подскочи. Лора най-после пристигна — с благодарност си помисли той. Натисна едно копче и вратата се отвори. Излезе от апартамента си и тръгна надолу по коридора, за да изчака идването на асансьора, който бе старомоден и със скърцане и бръмчене едва-едва се изкачваше нагоре. Гастон нетърпеливо потропваше по излъскания паркет. Сякаш измина цяла вечност. Най-сетне асансьорът пристигна, разклати се силно и спря. Той пристъпи напред, за да дръпне решетката от позлатен метал. Махагоновите врати се разтвориха и старецът посегна да прегърне дъщеря си.

— Чарлс! — В гласа му несъмнено прозвучаха удивление и разочарование.

— Любезен, както винаги — насмешливо отвърна Чарлс и излезе от асансьора. — Не бих искал да ти се натрапвам, татко. Сигурно очакваш някой друг?

— Помислих си, че е Лора. Трябваше да пристигне днес следобед.

Смутено въведе сина си в апартамента. Забеляза, че Чарлс е напълнял. Беше набит и мускулест, но вече започваше да изглежда направо дебел.

— Любимата дъщеря! — Студена, жестока усмивка заигра по устните на Чарлс. — Е, аз няма да ти отнема много време. Няма да позволим на семейния бизнес да попречи на неподправеното ти удоволствие от присъствието на Лора, нали така?

Понякога при подобни саркастични забележки от страна на Чарлс Гастон изпитваше желание да го удари. Но спомените отново нахлуха в съзнанието му и го накараха да прехапе устни. Щом двамата влязоха във всекидневната, Чарлс отвори дипломатическото си куфарче и извади папка, пълна с документи.

— Помислих си, че ще е по-добре да приключим с тези неща, преди да си хукнал на някоя от твоите художнически експедиции. Това е временният ни договор за новия магазин в Хонконг.

Гастон седна, сложи си очилата и бавно започна да чете.

— Няма защо да го изследваш така подробно — кисело рече Чарлс. — С адвокатите претеглихме всяка дума. Просто се подпиши на последната страница.

Младият мъж извади писалката си и му посочи съответното място.

Гастон се поколеба за миг.

— Не съм сигурен, че разбирам напълно…

— За бога, какво има? Да не би да си мислиш, че искам да те измамя?

— Моля те, не исках да намекна…

— Тогава подпиши се, а? Нямам много време.

Прочутият герой от Съпротивата се заизвинява объркано като дете.

— Но тази идея е съвсем нова за мен, бих искал някой път…

Неумолим и мрачен, Чарлс се наведе над баща си:

— Смятах, че сме се разбрали. Това влиза в моите отговорности. Някога да съм те измамил? Да съм извършил нещо, което не е в интерес на „Готие“? Някога да съм те заблудил за нещо?

Гастон имаше чувството, че Чарлс успя с един замах да изхвърли всичките му възражения през прозореца.

— Не, не — промълви той.

— Не — натъртено повтори Чарлс. — Не и като някои хора, чиито имена бих могъл да спомена.

Това беше много жесток и безпогрешен удар. Чарлс никога не пропускаше, макар и завоалирано, да му намекне за Карълайн. Без да се суети повече, Гастон взе писалката и се подписа под договора.

— Ето и тук. — Чарлс му подаде още един екземпляр. Този път Гастон се подписа, без дори да погледне. — Това е всичко засега. — Синът бързо прибра документите в куфарчето си. — Ще се видим утре вечер.

— Ако можеш да ми отделиш още минутка — Гастон бързо пристъпи напред, за да спре сина си, — бих искал да ти кажа две думи.

Чарлс повдигна въпросително вежди.

— Да.

— Носят се някои слухове.

— Слухове — повтори Чарлс с равен тон. — Не ми казвай, че Карълайн пак е забягнала нанякъде.

— Не я намесвай!

Очите на Гастон гневно блеснаха. Наложи си да се овладее. Нямаше смисъл да усложняват положението, като спорят на тази тема. Дори след толкова години Чарлс, единствен наследник на Гастон, бе болезнено ревнив и мразеше втората жена на баща си, която представляваше заплаха за бъдещото му богатство. Авантюристката и нейната незаконна дъщеря — Гастон добре знаеше как той нарича Карълайн и Лора зад гърба му. Как можеше синът му да разбере колко радост бе донесла Карълайн на неговия нещастен и изтерзан от вината си баща. Наистина скоро след женитбата бе избягала и бе изоставила детето си. Въпреки това, каквото и да говореха хората, Гастон никога не мислеше лошо за жена си. Карълайн му бе подарила най-щастливите години в живота му и най-вече едно безценно съкровище — Лора.

Чарлс отиде до барчето и наля още „Арманяк“ на баща си.

— Е, хайде сега, няма защо да се разстройваш.

Подаде му чашата с любезна и леко язвителна усмивка.

Гастон го наблюдаваше изпитателно. Нямаше желание да се поддава на неговия капризен чар, нито на разните уловки за отвличане на вниманието.

— Онзи ден ходих в Лондон — продължи той много по-настоятелно, — за да купя диаманти.

Чарлс бръсна една невидима прашинка от ръкава на костюма си.

— Знам.

— И също така знаеш, че Бижутерска къща „Готие“ притежава привилегията да е съсобственик на Търговската централа.

Чарлс продължаваше да оглежда ръкава си.

— Тези наши премили приятели. Какво ли бихме правили без тях?

Въпреки намерението си да не се ядосва, Гастон усети, че сарказмът на Чарлс дълбоко го засегна.

— Ще ти кажа какво ще правим — разпалено отвърна, — ще се опитаме да предотвратим пълния хаос. Цените ще започнат да падат стремително, ако позволим пазарът да бъде залят със забранени скъпоценни камъни. Знаеш, че е в наш интерес да въведем ред в бранша.

— Искаш да кажеш да диктуваме цените, нали? — На устните на Чарлс се появи тънка предизвикателна усмивка. Обичаше да дразни стареца.

— Не! — Гастон усети как кръвното му налягане рязко се повишава. Лекарят му го бе предупредил да внимава и той знаеше, че след малко ще трябва да си вземе лекарството. — Производството и продажбите трябва да бъдат контролирани. Знаеш, че това има значение дори за потребителите. За бога, виж как се държат собствените ни клиенти! Никоя жена няма да поиска да си купи диамантен пръстен днес, след като знае, че утре ще струва наполовина по-евтино.

Чарлс взе един вестник от масичката за кафе и се престори, че го чете.

— Чуваш ли ме?

— Разбира се. Проповедта ти е много интересна, но всичко това вече съм го чувал и преди.

Изведнъж Гастон се вбеси.

— Стига с тези игрички. Чух, че си ходил в Антверпен.

— А също така и в Рим, Ню Йорк, Хонконг, Дубай… Пътувам доста, нали знаеш?

— Престани да се правиш на глупак! Всичко живо знае, че забранените диаманти от Ангола и Намибия се пренасят през Антверпен. — Гастон млъкна, за да си поеме дъх. Почти се задушаваше. — Моите приятели от Лондон смятат, че си купувал материали.

— О, така ли? — Чарлс гневно закрачи към вратата. Висок и широкоплещест, той имаше заплашителен вид. — Имаш цяла шпионска организация, нали? Смятах, че в края на войната си престанал да играеш ролята на великия отмъстител.

Гастон се постара да пренебрегне тази презрителна забележка.

— За бога, това е важно! Купувал ли си или не си купувал от забранените камъни?

Чарлс се обърна и на лицето му се появи очарователна усмивка.

— Кой може да каже какво е „забранено“? Един „забранен“ диамант може да е пролежал в земята четири билиона години, както всеки друг.

Гастон не можеше да се владее повече и скочи на крака.

— Глупак. Ти си кръгъл глупак. За теб нищо ли не значи името Готие? Сто и петдесет години…

— Несъмнено всичко това е много похвално — прекъсна го Чарлс, щракна закопчалката на куфарчето си и отново понечи да си тръгне. — Защо не оставиш тези работи за речта, която ще произнесеш на рождения си ден?

С един скок Гастон успя да застане между сина си и вратата.

— Трябва да престанеш!

Гледаше го право в очите.

Без да трепне, Чарлс отвърна на погледа му.

— Ти си голям защитник на чуждите интереси. Това е много благородно и безкористно. — Устните на Чарлс насмешливо се извиха. — Лошото е само, че не си успял да защитиш близките си, когато е било необходимо. — Забеляза как баща му отстъпи назад и вътрешно се поздрави за успеха си. Този път беше на косъм от бедата, но изпитаната стратегия пак не му изневери. Избута баща си настрана и излезе в коридора. Отвори външната врата и спря за миг на прага. — Не си прави труда да ме изпращаш — извика Чарлс. — Свикнал съм да се грижа сам за себе си.

Няколко минути Гастон не помръдна от мястото си, а после с последни сили се замъкна в банята. Сърцето му щеше да се пръсне. Посегна към тъмнокафявото шишенце и го извади от аптечката. Напълни една чаша с вода и погълна две таблетки. Постепенно осъзна, че във всекидневната разговарят някакви хора. Нямаше представа колко дълго е прекарал така, отпуснат на ръба на ваната. Всичко беше като в мъгла.

— Ало? Има ли някой тук?

„Сигурно сънувам“ — помисли си той. Сякаш чуваше гласа на Карълайн.

— Гастон, тук ли си?

Най-после обърканото му съзнание разпозна гласа на Мейзи.

— Може да е излязъл.

С мъка се изправи на крака. Какво, за бога, му бе хрумнало? Другият глас беше на Лора.

— Тук съм, в банята — опита се да извика, но само успя да изшепти. Двете жени явно не го чуха. Изплашен, Гастон с последни сили отвори вратата на банята. Гласовете продължаваха да се чуват.

— Хубаво е, че имаш ключ. Тук няма никой. Странно. Тази сутрин говорих с татко и той ми каза, че ще ни чака. Татко…

Лора ужасено млъкна, когато баща й, олюлявайки се, пристъпи във всекидневната. Лицето му беше пребледняло като платно, докато той стискаше юмруци и цял трепереше.

— О, боже мой! — Тя изтича да му помогне да седне в едно кресло. — Мейзи, моля те, повикай лекар. Пак е получил пристъп.

— Не! — Гласът на Гастон прозвуча неочаквано ясно и внушително и Мейзи се закова на място.

— Но, Гастон…

Старецът махна с ръка, за да я накара да млъкне.

— Ще се оправя. Няма нищо… получих малко сърцебиене. Ако извикаш онзи придирчив доктор, той веднага ще ме тикне в леглото. И накрая ще трябва да отменим празненството.

— Но, татко, ти никак не изглеждаш добре.

Почти разплакана, Лора коленичи в краката на баща си и притисна ръката му до бузата си. Той се наведе и я целуна по косата.

— Вече съм много по-добре. Бедничката ми Лора! Какво посрещане!

— Хайде сега — нареди Мейзи, като побърза да вземе положението в ръцете си. — Най-малкото трябва да прекараш останалата част от деня в леглото си.

— Стига си се суетила — каза Гастон. Лицето му вече възвръщаше нормалния си цвят. — Честно казано, ти си по-лоша и от мадам Ди.

— Дали някой не спомена името ми?

В цялата тази бъркотия никой не бе чул, че икономката се е върнала.

— Мадам Ди! — извика Лора и изтича да прегърне старата жена, която сияеше от удоволствие.

— Брей, брей! — Гастон бе забелязал дънките на Лора, които бяха скъсани и разнищени на едното коляно. — Такава ли е последната студентска мода?

— Ами да. Тази дупка на коляното е върхът. Постигнах я с помощта на една ограда от бодлива тел.

Мадам Ди недоволно замърмори:

— Винаги си била такава. Дори като мъничка не даваше да те облечем в рокля. Не знам как го постигаше, но винаги успяваше да я скъсаш. Имаше такава ангелска усмивка — старата жена нежно отметна бретона от челото на Лора, — но дори баща ти те наричаше Дивачката.

Лора с облекчение чу, че баща й се смее. Смехът му прозвуча мелодично и успокоително и премахна всичките й страхове. Но Мейзи не се предаде толкова лесно.

— Съжалявам, че трябва да играя ролята на наставник — намеси се тя, — но смятам, че се налага да си легнеш.

— Мосю — уплашено възкликна мадам Ди, — да не би да сте получили още един пристъп?

— Чувствам се чудесно! — Гласът на Гастон бе сух и отчетлив. — И няма да си легна точно когато дъщеря ми е дошла на гости.

Мадам Ди го погледна загрижено, но тъй като предусети, че назрява семейна кавга, реши да се оттегли в кухнята. Мейзи от опит знаеше, че няма смисъл да спори. Мълчаливо прие поражението си и започна да оправя възглавничките и да ги подрежда зад гърба на Гастон.

— Е, поне ми позволи да ти донеса едно одеяло — опита се да възвърне изгубените си позиции. — И ако посмееш да се помръднеш от това място, ще се разправяш с мен.

Гастон успя да скрие усмивката си, когато снаха му тържествено закрачи към спалнята. Как само разцъфваше тя, когато Чарлс не беше наблизо. Изглеждаше решителна и самоуверена — съвсем различна жена.

Мейзи донесе дебело карирано одеяло и покри коленете му.

— Какво ли бихме правили ние двамата без теб? — каза Лора и погледна снаха си с благодарна усмивка.

— Е, все някак щяхте да се справите. Поне сте двама… — Думите замряха на устните й. — Имате да си приказвате за много неща, а за мен е крайно време да си вървя.

По гласа й личеше, че нещо не е наред.

— Довечера няма ли да ходите с Чарлс на театър? — попита Гастон.

Мейзи извърна поглед.

— Той е ужасно зает, нали разбирате, заради онзи имот в Хонконг. Пък и нали утре вечер ще празнуваме рождения ти ден, та затова реших да се откажа от театъра. Не е нещо особено. Никога не съм харесвала Корней.

— Чудесно — мигновено се намеси Лора. — Тогава ще можеш да вечеряш с нас.

— Много мило от твоя страна, скъпа. Но наистина не бих искала да попреча на плановете ви…

— Глупости! — възкликна Гастон и изправи гръб. — С Лора никога не сме правили някакви планове, които да не включват и теб.

— Точно така. — Лора вече бе скочила на крака. — Само ще отида да предупредя мадам Ди, че тази вечер ще бъдем трима на масата.

Мейзи пламна от удоволствие и развеселено се настани на дивана.

— Имам чувството, че днес всички ме командват.

— Това е хубаво. — Лицето на Гастон излъчваше спокойствие и задоволство. — Ето ни отново заедно, нашето menage а trois^[2]. Какво ли мисли по този въпрос le beau monde^[3]?

 

 

Минаваше полунощ, когато пийналата Мейзи реши да се прибере у дома. Щастлив, но изморен, Гастон прегърна двете жени, които най-много обичаше, и се отправи към леглото си. Останала сама, Лора се разхождаше из апартамента тук наместваше някое украшение, там оправяше някоя лампа, като си спомняше дните от детството си.

В апартамента на Готие никога не беше особено шумно. Години след заминаването на Карълайн Гастон продължаваше да живее като отшелник. Той все така надзираваше семейния бизнес, като сутрин посещаваше работилницата и лично поемаше някои от любимите си клиенти, но не го правеше от сърце. Измяната на жена му, начинът, по който го бе напуснала — болката и унижението бяха направо непоносими за човек с такава страстна природа като Гастон. Не че не беше предупреден за това — Чарлс се бе постарал да му го натякне. Когато Карълайн най-накрая избяга с младия и жизнерадостен жокей на Гастон — Ралф Бъкингам, Чарлс направо злорадстваше пред приятелите си. Какъв скандал! Месеци наред цял Париж говореше за това. Доволният син направо не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет. За една нощ омразната му мащеха сама се беше отстранила от пътя му и той още по-здраво държеше баща си в ръцете си.

Но въпреки мъката и срама, Гастон притежаваше нещо, което компенсираше всичко останало. От деня на своето раждане Лора беше като зеницата на окото за любящия си баща. Беше спокойно и винаги засмяно дете и с жар отвръщаше на бащинските му чувства. Щом пролази, тя започна да го следва навсякъде из къщата подобно на кученце, а когато я вдигнеше на ръце, гукаше и се смееше, опитвайки се да обгърне шията му с късите си пълни ръчички. Разбира се, Карълайн обичаше детето си, но по това време кариерата й вече бе в разцвета си. Големият успех на бижутата в стил „Джей“ й беше създал репутацията на една от най-блестящите и оригинални майсторки и тя почти не разполагаше със свободно време. Изкуството все повече я обсебваше и я караше да забравя за прекрасната си дъщеричка. Гастон мълчаливо наблюдаваше напредъка на жена си. Че кой в края на краищата беше той, та да се оплаква? Именно той беше превърнал тази непрактична мечтателка в жадна за успех професионалистка. Не позволяваше на никого да критикува съпругата му, която все по-често отсъстваше от дома. Всъщност именно той отчаяно бе искал това дете, а не тя.

Овалният часовник-чудо във всекидневната удари един часа. Лазурит и сребро, златни стрелки, украсени с диаманти — Лора винаги бе харесвала този шедьовър на бижутерското майсторство. Като малка често се беше питала как един видимо прозрачен часовник, в който не се виждаха никакви механизми, въобще можеше да работи. Тази вечер, докато съзерцаваше бордюра от инкрустирани смарагди и диаманти, тя си спомни как бе седяла на коляното на баща си и с ококорени очи бе слушала обяснението на илюзията. Разбира се, на четиригодишна възраст Лора не бе разбрала добре всичко. Как стрелките — които не бяха прикрепени към никаква ос и явно се движеха от някаква магия — всъщност бяха свързани с кристален диск, скрит зад друг кристален диск, шлифован като диамант. За малкото момиченце всичко това олицетворяваше красотата и изкусното майсторство, присъщи на баща й. Именно тогава Лора реши, че когато порасне, сама ще изработва такива чудесни предмети.

Тя потърка очи. Денят беше дълъг, чувстваше се уморена, по в главата й шеметно се въртяха безброй мисли и й пречеха да се отпусне. Обожание и безразличие, сигурност и несигурност — когато си идваше вкъщи, споменът за тези контрасти винаги я измъчваше. Каквото и да се случеше с едно дете, както и да го възпитаваха, то винаги си имаше двама родители. Двама родители, две различни влияния, две различни генетични заложби. Каквото и да се опитваше да направи, Лора винаги щеше да бъде рожба на майка си и на баща си. Тази мисъл я накара да се вцепени. Бедничкият й баща бе страдал достатъчно. Той трябваше да се гордее с нея, тя самата трябваше да стане световноизвестна с изкуството си. За разлика от своята лекомислена майка, Лора никога нямаше да го предаде.

Беше много напрегната и реши да изразходва част от енергията си, за да подреди наоколо. Просторната всекидневна имаше прекрасна дървена ламперия и бе пълна с изящни мебели от осемнайсети век. Върху лъскавия като огледало паркет бе поставена антична ваза, в която дори през февруари имаше бял люляк — акт на внимание от страна на цветарите на Мейзи. Една маса бе украсена с малка гръцка скулптура, друга — със синя порцеланова ваза от времето на династията Минг. Странен гоблен в бледокремаво и розово бе постлан пред дивана. Винаги бе харесвала тази стая. Тук чувствителността на художника и страстта на колекционера се обединяваха, за да създадат усещането за разкош и простота. Обстановката бе едновременно класическа и оригинална, балансирана и хармонична и олицетворяваше всичко онова, към което бижутерът Готие винаги се беше стремил.

Изведнъж Лора забеляза нещо лъскаво на килима и се наведе да го вземе. Златна писалка. Някой сигурно я беше изпуснал. На светлината на лампата се опита да разчете инициалите на собственика. ЧДГ — Чарлс Даниъл Готие. Едва не я изпусна. Този отвратителен предмет сякаш изгаряше върховете на пръстите й. Обезпокоена от собствената си бурна реакция, Лора остави писалката на махагоновата масичка. Никога не споменаваше за своите чувства нито пред баща си, нито пред Мейзи; нямаше да е честно. Въпреки че полагаше искрени усилия да разбере заварения си брат, Лора все повече го намразваше. Леката антипатия от детските години се бе превърнала в презрение. Тя ненавиждаше начина, по който Чарлс се отнасяше към Мейзи, както и това, че манипулира баща им. Всъщност Лора често се бе питала как е възможно двамата да са били заченати от един и същ баща. Но най-силно ненавиждаше еснафския материализъм на Чарлс — толкова бе чужд на всичко онова, в което тя и баща й вярваха. Според нея това беше най-голямото провинение на брат й. Той оценяваше предметите и хората според паричния им еквивалент, а не според истинската им стойност. Лора се чудеше дали човек като него изобщо бе в състояние да разбере какво представляват наследството и традицията на Готие.

Тъкмо тогава й хрумна нещо. Каквато си беше чистница, мадам Ди не би могла да не забележи писалката по време на сутрешното си ритуално чистене. А това означаваше, че Чарлс бе идвал тук по някое време следобед. Вече бе сигурна, че именно неговото посещение е предизвикало пристъпа на баща й. Лора стисна зъби. Ето още една причина — сякаш не бяха достатъчно — за да мрази това нищожество. Бог знае с какво бе разстроил баща й този път, но опитът й показваше, че Гастон никога не се оплаква. Направо се вбесяваше, като гледаше как той оправдава и извинява Чарлс дори когато брат й явно е виновен. Часовникът — чудо удари два часа. Ядосана въпреки умората, Лора започна да гаси лампите. Знаеше, че трябва да си наложи да поспи малко. В края на краищата утре щеше да бъде голям ден.