Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Франсис Едмъндс

Заглавие: Най-ценното бижу

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-187-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7485

История

  1. — Добавяне

16.

Когато се зададе юли, Лора вече бе изпълнена със спокойна увереност. През двата месеца след завръщането си от Крайграничната област работеше с още по-голям ентусиазъм, към който се прибавяше и нов натуралистичен подход. Някои от диамантите на Мейзи (или „скъпоценностите на моята близка“, както ги наричаше) се превърнаха в брошка, изобразяваща снежнобял леопард. Във всекидневната й се появи лъв с горда осанка, направен от жълто злато и пешаварски рубини и сапфири. Въпреки прекараните безброй часове на работната маса, Лора изобщо не беше изтощена. При всеки свой разговор с Мейзи тя убеждаваше разтревожената си снаха, че никога не се е чувствала толкова щастлива, здрава и жизнена.

С наближаването на изложбата на абсолвентите обществените й контакти драстично намаляха. Когато не се налагаше да ходи в колежа, тя си стоеше вкъщи, учеше много и очакваше телефонните разговори с Шариф. Той й звънеше винаги когато имаше възможност и по телефонната линия се носеха гласовете на операторите, придружени от неземни писукания и пукот. Оказа се, че Серж е свършил великолепна работа, като е намерил допълнителни финансови средства, а и като професионалист беше много полезен. Освободеният от бремето на финансовите проблеми Шариф се настройваше все по-оптимистично. Два дни преди изложбата се обади на Лора, за да й съобщи куп новини.

— Включих в сценария нова героиня, казва се Меера — разпалено подхвана Шариф. — Идеята беше на Серж. Той предположи, че Мюстак би трябвало да е страстно влюбен и затова му измислихме годеница.

Топлият летен ветрец нахлуваше през френските прозорци, Лора се беше свила на кълбо върху дивана и скицираше изящното и силно лице на Шариф.

— Отначало не можех да го разбера — продължи той, — но в края на краищата ме убеди, че е прав.

— Добрият стар Серж.

Тя с любов започна да изписва невероятните очи на Шариф.

— Заснехме и сцените с експлозията, видях някои от тях тази сутрин. Направо са страхотни.

Изведнъж стомахът на Лора болезнено се сви.

— Надявам се, че си стоял в укритието.

— Не беше необходимо. — В гласа му прозвучаха пренебрежителни нотки. — Серж се погрижи за всичко. За мен нямаше никаква опасност.

Тя усети още по-силна болка в стомаха.

— И какво ви предстои?

— Сега ще вмъкнем връзката на Мюстак и Меера. Описах една прекрасна любовна сцена…

— Разбирам.

Сега болката в стомаха й стана остра, сякаш някой заби в него малка остра кама и я завъртя в раната.

— После ще направим сцената, в която Меера е принудена да изостави героя. Великолепна е, никога не съм срещал нещо по-добро. Дори Серж ми каза, че се разплакал, като я чел.

— Обречената любов — това, изглежда, е „силната ти страна“!

Тъй като бе отдалечен на хиляди мили от нея, той не успя да долови язвителните нотки в гласа й.

— Серж намери една страшно красива актриса за ролята на Меера — възторжено продължи Шариф. — Тя е чудесна, всички са възхитени от нея. Серж твърди, че тази любовна история ще направи целия филм.

Болката в стомаха й вече бе станала непоносима.

— Серж това, Серж онова! Дотегна ми от този Серж. Съжалявам, че ви събрах двамата.

Последва тишина. Най-накрая Шариф попита слисано:

— Какво става с теб?

Лора веднага се засрами от рязкото си избухване.

— Уморена съм — излъга тя, опитвайки се да сдържи сълзите си.

„А какво ще кажеш за ревността? — запита се Лора. — Ами за тревогата и самотата?“

— Виж какво — кадифеният му глас прозвуча напрегнато, — знам, че си уморена, аз — също, но скоро ще се върна в Лондон. Мисля, че е дошло време сериозно да си поговорим.

Лора подсмръкна и избърса носа си. Сълзи и капризно настроение — знаеше, че се държи нелепо. Подобна „тактика“ можеше само да отблъсне един мъж.

— Съжалявам. — Думата се изплъзна от устата й. — Държах се глупаво, това е всичко. Сигурно съм изнервена заради изложбата. Едва сега разбрах колко съм напрегната.

Настъпи безкрайна пауза. Лора дори си помисли, че е затворил телефона.

— Шариф, Шариф — отчаяно произнесе тя. — Къде си?

— Тук съм, разбира се. — Тонът му беше равен и спокоен, нямаше го възторженият ентусиазъм. — Не се извинявай. Не исках да приказвам толкова много, но и аз съм много напрегнат. Непрестанно мисля за…

Тя така силно стисна слушалката, че ноктите й се забиха в дланта й. Серж и неговата проклета красива актриса! Нямаше сили да чуе онова, което Шариф с мъка се опитваше да й признае.

— … за теб.

Лора усети, че болката й се стопява като парче лед, хвърлено в огъня.

— Наистина ли?

Думите му отекнаха по линията:

— Самата истина.

Един слънчев лъч ненадейно докосна обсипания със скъпоценни камъни тигър върху масата й и той заискри с цветовете на дъгата. Душата й беше препълнена, искаше й се да каже толкова много неща, но телефонът й се видя много студен и безличен. Реши да почака, докато отново се срещнат. Сега вече можеше да чака дълго.

— Предай моите поздрави на Серж — каза Лора — и непременно се пази.

 

 

Изложбата на абсолвентите от Кралския колеж по изкуствата беше събитието на академичната година. Тя предоставяше на студентите уникалната възможност да впечатлят любящите си родители и най-вече да привлекат бъдещи работодатели. Решени да окажат морална подкрепа на Лора, Гастон и Мейзи пристигнаха в Лондон в деня преди събитието и се настаниха в хотел „Бъркли“. Това беше тихо и дискретно място, макар че не се намираше много далеч от шумотевицата на Найтсбридж, и Гастон обичаше да отсяда тук. Мейзи наскоро се беше отказала от „Коннот“[1] и бе във възторг от дискретното обслужване и от големия закрит басейн на най-горния етаж. При предишното си посещение тук бе решила да поплува рано сутринта и с лека изненада бе открила наблизо Дъстин Хофман и Хенри Кисинджър, които плуваха рамо до рамо. Както твърдеше Гастон, „Бъркли“ бе подходящо място за наистина прочутите хора, които не търсеха известност.

— Сигурна ли си, че не искаш да вечеряш с нас? — Току-що настанила се в луксозния си апартамент с лимоновожълти тапети, Мейзи вече говореше с Лора по телефона.

— Не, но все пак благодаря за поканата. Ще се обадя на татко и ще му обясня, че тази вечер имам нужда да бъда сама.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Мейзи. В гласа на Лора звучеше безметежно спокойствие, сякаш бе натъпкана с успокоителни.

— Никога не съм била по-добре. А ти как си?

— За мен ще говорим утре, когато приключи твоят велик ден.

— Нали не ми се сърдиш, че се измъквам тази вечер?

— Разбира се, че не. — Мейзи насила се усмихна. — Това ще ни даде възможност да поговорим за теб зад гърба ти.

— Изменници такива!

Прозвуча такъв весел, безгрижен, несдържан смях, че Мейзи изпита облекчение.

— Тогава гледай да се наспиш хубаво тази нощ — нареди тя, — а утре ти пожелавам да видиш сметката на всички останали.

Мейзи се отпусна върху широкото легло и втренчи разсеян поглед в тавана. След няколко минути отново взе телефонната слушалка и поръча вечеря за двама в осем. „Какъв живот“ — помисли си тя и отново зае легнало положение. Вечеря със свекъра й и още една самотна нощ в това голямо легло. Трябваше да има още нещо за нея. От седмици не бе виждала Чарлс. Беше заминал по работа или поне така й каза, но само Бог знаеше с какво се занимава. След автомобилната злополука бе настъпило кратко затишие, а после Чарлс отново изпадна в обичайното си кисело настроение. Главата й се отпусна върху снежнобялата възглавница. Беше й дотегнало да се самозалъгва. Чарлс бе съвършен негодник и тя нямаше защо да се преструва повече. Мейзи се протегна и разклати крака, за да събуе обувките си с високи токчета. Красиви и ужасяващо скъпи, те й бяха причинявали болка през целия ден. С удоволствие размърда освободените си пръсти.

— Какво облекчение!

Мейзи въздъхна шумно и неочаквано се усмихна.

 

 

На следващата сутрин Лора стана рано, облече се и след като закуси набързо с „Райвита“[2] и чай, забърза към колежа. Беше една от онези безоблачни летни утрини, които в Англия предвещават горещ следобед. Тя мина през Кенсингтън Гардънс[3] и спря за малко, за да погледа как няколко деца плуват с лодките си в езерото. Духаше съвсем лек ветрец, водната повърхност едва-едва се къдреше. Смехът на децата бе приглушен от разстоянието, тишината и лятната горещина. Лора продължи напред с лека стъпка, питайки се дали безгрижната й радост подобава на този така наречен ден за равносметка. Въпреки че не бе могла да мигне цяла нощ, тя се чувстваше свежа и жизнена, готова да покори света. Наблизо притича катеричка — голямата й пухкава опашка приличаше на прозрачен сиво-бял облак. Лора се наведе, за да откъсне едно лютиче, което сияеше като малко златно копче върху тъмнозелено палто от лоден.

— Обича ме, не ме обича. — Едно по едно тя късаше венчелистчетата и ги наблюдаваше как бавно-бавно кръжат, падайки на земята. — Обича ме. — Последното листенце хвръкна нагоре и се изгуби в слънчевата светлина.

Изведнъж Лора запя една песничка, която беше научила много отдавна, в детските си години:

Sur le pont d’Avignon,

On у danse, on у danse…[4]

Слънцето приятно топлеше лицето й. Тя излезе от парка, прекоси шосето и продължи да върви към колежа.

 

 

Макар да беше уверена в себе си, Лора съвсем не бе очаквала, че около нейните произведения ще се вдигне толкова шум. Журналисти от „Вог“, „Харпърс“ и „Ел“ бяха възхитени, бързо записваха в бележниците си сведения за този вълнуващ нов талант и подготвяха „големи статии с цветни снимки“. Един журналист от списание „Конисър“ беше също така силно впечатлен и отдели цял час, за да я разпита за обучението й, работата и произхода й. Джени, приятелката на Лора, мина наблизо, направи й знак с вдигнат палец и й намигна. На всички от техния курс беше известно, че „Вог“ и „Харпърс“ са добри за самочувствието, но присъствието на „Конисър“ означава реални поръчки.

Лора беше прекалено заета с интервюто и пропусна да забележи странната тишина, настъпила в залата.

— И така — продължаваше тя — реших да използвам сугилитите, за да експериментирам с цветовете…

Гласът й изведнъж секна. Забеляза, че журналистът вече не поглъща всяка нейна дума. Вместо това бе вперил поглед във високата и елегантна фигура, ненадейно изникнала до него.

— Моля да ме извините — каза новодошлият, — не исках да ви прекъсвам.

Лора вдигна очи и видя едно мило и усмихнато лице. Опита се да си спомни. Този човек й изглеждаше смътно познат, но за нищо на света не можеше да се сети къде го е виждала. Беше много любезен, носеше скъп костюм и раирана вратовръзка на Крикетния клуб „Мерилебоун“. Приличаше на преуспяващ адвокат или на банкер. Лора реши, че той със сигурност е много влиятелна личност.

— Скорпио. — Отначало хората шепнеха, а после заговориха полугласно.

Подушвайки сензацията, всички присъстващи журналисти успяха набързо да се скупчат близо до мястото, където стоеше живеещата в отшелническо уединение рокзвезда.

— Извинете. — Отнякъде изникна едър набит мъж със сплеснат нос и крещящо сако на карета. — Господинът не е дошъл тук, за да дава интервюта. Това е частно посещение. Дами и господа, ако нямате нищо против…

Бодигардът на Скорпио имаше ръце на горила и тяло колкото малък булдозер. Макар че не за първи път попадаха в подобни ситуации, журналистите интуитивно усетиха, че са победени. Те се втурнаха да телефонират в редакциите си и да искат подкрепления. Цели отреди от безстрашни търсачи на сензации бяха изпратени на помощ веднага. Дори една неясна моментална снимка на Скорпио беше по-добра от нищо. Журналистите не го бяха виждали от месеци.

Лора с мъка преглътна, докато героят на нейните младежки години смутено се оглеждаше наоколо. В дома й в Париж, на дъното на едно чекмедже, лежеше стара тетрадка, пожълтяла от времето, запечатала всеки концерт на Скорпио.

— Надявам се, не провалих интервюто ви — смутено каза той.

Лора сви рамене.

— Той ще се върне. Всички ще се върнат. Предполагам, на вас трябва да благодаря за това, че ме забелязаха.

Той взе една от визитните й картички. На близката маса имаше цели купчинки.

— Лора Джей — прочете Скорпио и пъхна картичката в горното си джобче. — Доколкото успях да видя, забелязали са ви и без моя помощ. — Изведнъж зърна гривната-скорпион, която блестеше ярко върху подложка от черно кадифе. Подсвирна възхитено. — Ау, много е красива! Имате ли нещо против да я погледна по-отблизо?

Тя го наблюдаваше как гали гривната с дългите си елегантни пръсти. Забеляза, че ноктите на лявата му ръка са много късо изрязани. На дясната ръка бяха по-дълги и с красив маникюр.

— Значи вие все още свирите на китара? — заключи Лора. Той я погледна развеселено.

— Наблюдателна сте. Да, все още свиря, но вече само за себе си. — Сложи гривната-скорпион върху ръкава си. — Невероятна е. Продава ли се?

Тя поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но една дама от музея „Виктория и Албърт“ първа я забеляза тази сутрин. Иска да я купи за музея.

Скорпио погали лъскавата главичка на скорпиона, преди да го върне на собственичката му.

— Много лошо. Все пак предполагам, че самият аз не бих носил такава гривна, не и с тази вратовръзка.

— Миличка…

Сред шумотевицата наоколо Лора долови познатия глас. Вдигна очи и видя, че Мейзи и Гастон си проправят път през тълпата и се приближават към нея.

— Решихме да дойдем малко по-късно — обясни Мейзи, като хвърли един поглед на хубавия непознат, застанал до Лора.

Гастон Готие поздрави непознатия със старомоден поклон и прегърна дъщеря си.

— Да, решихме, че ще е по-добре да те оставим да се ориентираш в обстановката, преди да дойдем да ти досаждаме.

Скорпио се прокашля, усещайки, че пречи на тази семейна среща.

— Взех визитната ви картичка. — Подаде ръка на Лора. — Надявам се, че няма да имате нищо против да ви се обадя по телефона. Бих искал да ви поръчам нещо, може би пръстен-скорпион.

Точно когато се обърна да си тръгне, Скорпио забеляза, че привлекателната американка до него го гледа втренчено. Сякаш някой го удари в слънчевия сплит. Тази тъмноока дама с малко тъжно лице беше истинско копие на Роузмари — единственото момиче, което някога беше обичал.

— Драги младежо — засмя се Гастон, — опасявам се, че дъщеря ми забрави да ни представи. Нека се представя сам. — Подаде му ръка. — Гастон Готие.

Скорпио направо зяпна.

— А това е снаха ми Мейзи Апълфорд Готие.

Рокзвездата не откъсваше очи от Мейзи. Лора беше заинтригувана. Двамата, все едно че бяха стари приятели.

— За мен е чест да се запозная с вас, господине — рече Скорпио, като откъсна поглед от Мейзи. Посочи експонатите на Лора. — Сега разбирам откъде идва този талант.

Лицето на Гастон леко помръкна.

— И от майка си го е наследила — каза той.

— Разбира се. — Скорпио поклати глава, смутен от собствената си разсеяност. — Бижутата в стил „Джей“. В моята колекция имам някои от ранните й произведения.

Лора забеляза, че Мейзи рови в чантичката си. Не извади нищо от нея и я затвори. Ръцете й трепереха.

— Всичко наред ли е? — попита Лора.

— Аз ли? Съжалявам. О, да, много съм добре, благодаря. — Тя се изчерви, забеляза, че шалът й се е закачил на ципа на чантичката, отвори я и я изпусна. Цялото й съдържание — портмоне, огледалце, гребен, червило — се изсипа на пода. Скорпио веднага коленичи и започна да й помага да събере нещата си. Лицето й пламна още по-силно. — Благодаря. Толкова съм непохватна днес. Може би защото се притеснявах за Лора.

Той й ги подаде едно по едно, пръстите му нежно се задържаха върху дланта й. Тя пъхна всичко в чантата си.

— Виждала съм ви веднъж — изтърси ненадейно Мейзи. — Живея близо до Мадисън Скуеър Гардън. Бяхте фантастичен. Минаха много години, тогава току-що… току-що се бях омъжила. — Гласът й заглъхна.

За своя изненада, Скорпио беше изпълнен със симпатия — нещо, което не му се бе случвало от години. Въпреки че носеше много скъпа рокля от синя коприна, тази жена внушаваше усещането, че е самотна и той така добре я разбираше. Внезапно му хрумна нещо. Обърна се към Гастон:

— Не бих искал да попреча на семейните ви планове, но смятате ли тази вечер да празнувате триумфа на дъщеря си?

Лора забеляза, че очите на Мейзи блеснаха в очакване. Тя реши да попречи на баща си да даде почти неизбежния си отговор.

— Не — бързо рече тя, — не сме запланували нищо специално.

Върху разтревоженото лице на Скорпио се появи сияеща усмивка.

— Тогава сигурно няма да имате нищо против да дойдете у дома на вечеря?

Гастон се поколеба.

— Не съм сигурен…

— С най-голямо удоволствие — каза Лора.

Скорпио се обърна към Мейзи. В момента тя изучаваше сукнената покривка на масата така, сякаш беше старинен гоблен.

— И, разбира се, ако съпругът ви е свободен…

— Не е свободен… искам да кажа, че не е тук… замина за Средния изток, струва ми се.

Тя си каза, че трябва веднага да млъкне. Сигурна беше, че се държи като абсолютна глупачка.

— Много лошо — тихо каза Скорпио. Написа набързо адреса си върху една от Лорините визитни картички. — Нямате нищо против да дойдете в осем, нали? Ще ви очаквам с нетърпение.

Бодигардът неандерталец на име Брус се появи до рамото на работодателя си.

— По дяволите, Скорпио, тук е пълно с фотографи, човек може да си помисли, че си принцеса Ди. Искаш ли да поотупам двама-трима ей така, просто заради доброто старо време?

Скорпио пребледня.

— Не! Вече имаш три присъди за нанесени телесни повреди и само това ти липсва — да разкрасиш физиономията на още някой журналист.

Брус съкрушено въздъхна. Откакто Скорпио бе престанал да изнася концерти, вече не беше същото. В онези времена беше отупвал нахални фотографи по целия свят. Ето това се казваше истинско удоволствие от работата!

Пред главния вход неколцина отчаяни портиери се бореха с обсадилата ги тълпа от фотографи и журналисти. Разстроеният Брус вече се боксираше с въображаемия противник.

— Виж какво, шефе — продължи той, като току замахваше наляво и надясно. — Открих шофьора. Сигурно вече те чака пред задния вход. Ти се измъкни тихичко, а аз ще остана тук, за да отвлека вниманието на тези влечуги.

Скорпио отчаяно вдигна очи към небето.

— Защо го правиш? — театрално простена той. — Бодигард, който има нужда от пазачи.

Тълпата пред входа вдигаше толкова шум, че се чуваше чак в изложбената зала.

— Ще се справите ли? — разтревожено попита Мейзи.

Скорпио докосна ръката й. Забеляза, че очите й са големи и влажни, а чертите на лицето й — деликатни като на дете.

— Не се притеснявайте. С Брус сме изпадали и в по-тежки положения, но все още сме живи. Надявам се, че тази глупава бъркотия няма да ви накара да промените намеренията си за тази вечер?…

— Разбира се, че не — отвърна Мейзи така високо, че Лора и Гастон се ококориха.

— Добре — каза Скорпио и сграбчи за ръката своя непокорен бодигард. — Значи ще се видим довечера.

 

 

През всичките си години на работа при Скорпио, Фло никога не бе виждала своя работодател тъй искрено развълнуван.

Дори когато й се обади по телефона от колата, личеше, че кипи от възторг.

— Значи вечеря за четирима — повтори тя, приятно изненадана.

Колкото и да се напрягаше, Фло не можеше да си спомни кога за последен път Скорпио е организирал официална вечеря. В последно време не канеше познати в уединения си дом. Понякога канеше делови партньори, но това бяха чисто професионални отношения.

— Да. Ще можеш ли да поговориш с Бриджит и двете заедно да съставите менюто?

— Разбира се, скъпи. — Тя седеше в офиса и записваше нарежданията му в един бележник.

— Искам тази вечеря да бъде нещо наистина много специално, но не съм сигурен точно как ще стане. Оставям всичко на вас.

Фло весело закима, като продължаваше да пише. Домашната помощничка Бриджит щеше да бъде възхитена от новината. Тя бе великолепна готвачка и скромната диета на Скорпио понякога направо я отчайваше. При приготвянето на тези ужасяващи смесици от зърнени храни и салати едва ли можеше да изяви истинските си кулинарни способности.

— А после иди долу в избата и избери каквото е необходимо. Няколко бутилки „Кло дьо Мезнил“ за начало… Четох някъде, че това е любимото шампанско на Гастон Готие.

Фло долови нотки на благоговение в гласа на Скорпио. Знаеше, че Гастон Готие е един от неговите идоли. Малцина бяха запознати с факта, че последният хит на Скорпио — „Тези красиви неща“ — е посветен на Гастон.

— И цветя — продължи Скорпио. — Искам да има цветя навсякъде. Безброй рози.

— Ще помоля градинаря…

— Не. Искам наистина нещо много специално. Обади се във фирмата на Мойсис Стивънс и им поръчай да свършат тази работа.

— Някакви предпочитания за цвят?

Настъпи тишина. Както пътуваше бързо по шосето, той си представи две мили и тъжни очи и една нежна, смутена усмивка.

— Струва ми се, че трябва да са розови и бледоморави. По линията се чу пукот — колата и гласът на Скорпио сякаш изчезнаха в някакъв тунел.

Беше великолепна юлска вечер. След краткотрайния дъжд градината беше свежа и уханна, листчетата на розите сияеха в меката привечерна светлина. В седем и половина Скорпио определено усети, че нервите му са съвсем изопнати. За хиляден път провери шампанското, което се изстудяваше във всекидневната. После обиколи къщата, като се спираше тук-там, за да оправи някое цвете или украшение. Нави всичките си часовници — не биваше Гастон да бъде смутен от биенето на някой заблуден часовник на „Готие“ — и се увери, че работят добре. После седна и разгърна един каталог на „Сотбис“, но това беше безсмислено. Скорпио не бе в състояние да се съсредоточи.

Объркан от необичайното настроение на господаря си, Кланси стана много настоятелен в усилията си да привлече вниманието му. Той подскочи и облиза цялото лице на Скорпио, без да се смущава от това, че обектът на неговите чувства направо се е полял с лосион за след бръснене „О Соваж“. Най-накрая Скорпио реши да му обърне внимание.

— Хайде, момчето ми — каза той, — нека отидем да погледаме пъстървата в езерото.

Кланси възторжено размаха опашка и го последва в градината. От отворения прозорец на кухнята се носеха невероятни ухания. Скорпио вдъхна дълбоко и си пожела свитият му на топка стомах най-после да се отпусне, за да има място за онова, което щяха да им поднесат на вечеря. Зърна Бриджит, която щастливо се суетеше из кухнята. Отначало старата домашна помощничка бе доволна от интереса на своя работодател, но скоро се измори от безкрайните му въпроси и му нареди да не се пречка в краката й.

Той взе една ярка оранжева топка и я хвърли високо във въздуха. Кланси подскочи и излая, а след това се втурна след нея по посока на езерото, като се премяташе във въздуха, сякаш бе полудял. В далечината съвсем лек ветрец подухваше над полето с яркожълта рапица. Скорпио гледаше като омагьосан как цялото поле се гъне на вълни, подобно на море от течно злато. Задъханият Кланси се върна с топката и вдигна изпълнен с обожание поглед в очакване да го погалят.

— Добро куче!

Той нежно го потупа по гърба и отново хвърли топката.

 

 

Когато колата забръмча по широката алея, часовникът на селската църква удари осем часа. Като остави слисания Кланси да гледа след него, Скорпио се затича по моравата, за да посрещне гостите си. Мейзи и Гастон бяха в отлично настроение, развълнувани от похвалите, с които бе обсипана работата на тяхното протеже. За разлика от тях, Лора изглеждаше малко изморена, беше щастлива, но се чувстваше съвсем изстискана след преживените вълнения през този ден.

— Толкова съм доволен, че успяхте да дойдете — каза Скорпио и хвана Мейзи за ръката.

Тъкмо се канеше да поведе гостите към къщата, когато изневиделица се появи Кланси. Обзет от кисело настроение, задето го бяха изолирали от неочакваните гости, той се хвърли върху гърба на господаря си и го събори на алеята.

— Боже господи! — Скорпио падна тежко върху чакълената настилка. — Ти полудя…

Той се изправи, очаквайки обичайния порой от мокри кучешки целувки, но беше разочарован. Както изглеждаше, Кланси бе открил нов обект на своите любвеобилни чувства. Опрял предните си лапи върху раменете на Мейзи, той завираше муцуна във врата й и усърдно я лижеше по брадичката.

— Слизай веднага! — нареди Скорпио. А после се заизвинява: — Просто не мога да повярвам… никога не отива при непознати.

— Всичко е наред, не ме притеснява. — Тя потупа кучето по главата. — Всъщност той е направо чудесен, нали, момчето ми?

Скорпио трябваше да положи много усилия, за да попречи на заслепения от обич Кланси да последва Мейзи в къщата. Помисли си, че тя е невероятно красива, почти неземна в копринената си рокля в розово и бледомораво. Когато влязоха във вестибюла, тя поспря, за да се възхити на изобилието от рози, с които бе украсена масата.

— Розови и бледоморави — каза с усмивка Скорпио. Избра една особено красива розова роза от вазата и й я подаде. — Моите любими цветове.

— И моите — промълви тя и приближи кадифените листенца до устните си.

 

 

Скорпио изпита огромно облекчение, когато стана ясно, че Бриджит е надминала себе си. Вечерята се състоеше от аспержи, печено агнешко и летен пудинг и беше наистина изключителна, а виното и разговорът направо се лееха. След известно подканяне и малко повечко „Шато Латур“ Гастон се отпусна и започна да забавлява присъстващите с разкази за ранните години на Бижутерска къща „Готие“. Опиянен от присъствието на компанията, макар че пиеше само минерална вода „Перие“, Скорпио слушаше, изпълнен с благоговение.

Разкази за императори, кралици и куртизанки — давайки воля на красноречието и остроумието си, Гастон примесваше историята с клюки.

— Лантелме — продължаваше той, като си пийваше вино — е била една от най-красивите куртизанки на Палавите деветдесет години.

След като бе изпила няколко чаши шампанско, Лора изглеждаше по-свежа.

— Тя ли беше паднала от борда на един кораб в Рейн?

— Или е скочила — намеси се Скорпио, който изгаряше от желание да направи по-силно впечатление. — Навремето всъщност се е говорело за престъпление. Според слуховете любовникът й отчаяно е искал да се отърве от нея.

Гастон сви рамене.

— Нищо не е било доказано. Самият аз винаги съм смятал, че тази нещастна жена е извършила самоубийство. Когато любовникът й си намерил друга, тя била напълно съкрушена.

Скорпио едва се сдържаше.

— Знаете ли, съвсем наскоро купих нещо, което е било нейно. Дамска чантичка, украсена със злато и черен емайл. Работа на „Готие“, разбира се.

— Имате ли нещо против да изляза в градината? — Мейзи бе пребледняла като платно. Цялата трепереше. — Малко ми се вие свят. Сигурно е от виното.

Скорпио веднага скочи на крака. Помогна на Мейзи да стане от стола си. След секунда и Гастон беше до нея.

— Ще дойда с теб — каза той.

Тъй като го бяха изпреварили на косъм, Скорпио се навъси. Хвана ръката на Мейзи.

— Но аз бих искал…

Тя поклати отрицателно глава, смутена от всичкото това суетене.

— Ще подишам малко свеж въздух и ще ми мине. Моля ви, Скорпио, не разваляйте компанията заради мен. Останете тук и поговорете с Лора. През целия път от Лондон дотук е рисувала различни модели за бижута за вас.

Принуден да отстъпи, той наблюдаваше как Мейзи хвана Гастон за ръка и бавно го поведе навън към градината. След като се отдалечиха достатъчно, Скорпио наля още една чаша вино на Лора. Изглеждаше позамаяна и не преставаше да бъбри.

— Тя трябва да зареже този негодник.

Скорпио беше слисан.

— Да зареже брат ви ли?

— Моят заварен брат. Какъв гад! Само я мами и пилее парите й. Вече е направо съсипана.

Едно тъничко вътрешно гласче му подсказваше, че всичко това не е негова работа. Но той бе свикнал да не обръща внимание на подобни гласове.

— Защо просто не се разведе?

Лора се опитваше да направи цвете от колосаната си салфетка.

— В един момент решава да го направи, но после започва да се колебае. Колебае се от много дълго време. В сравнение с нея Хамлет прилича на Индиана Джоунс.

Скорпио сбърчи вежди.

— Казват, че лошите семейни отношения по нещо приличат на пристрастяването към наркотици. Човек знае, че то го убива, но му е трудно да се откаже. — Той млъкна и се усмихна малко глуповато. — Имате ли нещо против да я поканя на вечеря?

Лора едва се сдържа да не избухне в смях. Цялата тази идея беше направо нелепа! Скорпио, легендарният отшелник, прочутият женкар, искаше разрешение от нея, за да покани Мейзи на вечеря.

— Ще смятам, че сте ми направили лична услуга — каза тя и се закиска. — И татко ще е на същото мнение.

Нивото на виното в Лорината чаша бе спаднало до дъното. Скорпио я напълни отново и в този миг зърна бележника, който се подаваше от чантата й.

— Това сигурно е моят пръстен-скорпион! Може ли да го видя?

Тя бързо напъха бележника обратно в чантата.

— Не може! Тези скици още не са достатъчно добри. За вас трябва да направя нещо по-зрелищно.

— Надявам се, че ще мога да си го позволя.

Лора сякаш изведнъж изтрезня.

— Мога да ви кажа веднага, Скорпио, че този пръстен няма да ви струва нито пени.

— Да не сте луда? Аз съм богат човек, а вие тепърва ще се наложите. За мен е въпрос на принципи да настоявам да ми одерете кожата.

— Нито пени. — Тя произнесе всяка дума бавно и натъртено.

— Ами да ви предложа нещо друго тогава? Размяна? Тя кимна малко колебливо.

— Ще ви го дам срещу една песен.

— Песен ли? Напоследък не съм писал…

— Шшт. — Въздействието на алкохола отново се проявяваше. — Искам да напишете песен за мен… или поне за един мой приятел.

Скорпио погледна с копнеж към бутилката с „Шато Латур“, а после отпи от своята минерална вода.

— Съжалявам, наистина бих искал да ви помогна, но не съм написал нищо, откакто…

— Откакто се изчерпахте ли?

Лицето му болезнено се изкриви.

— Да. Не знам каква е причината. Навярно се страхувам от неуспех. Преди нищо не ми пречеше. Бях прекалено безразличен към всичко, за да ми пука. Но сега е друго. Сега съм сигурен, че ще се справя.

В прилив на прозрение Лора сякаш изведнъж видя онова малко, несигурно и отчаяно дете, което се беше маскирало като Скорпио. Тя хвана ръката му и силно я стисна. Може би беше твърде късно да спаси майка си. Както изглеждаше, Карълайн бе изгубила желание да се бори. Но Скорпио беше друго нещо. Освободен от демоните на наркотиците и алкохола, той трябваше да започне нов живот, да повярва в себе си.

— Моля ви — настоятелно каза тя, — ще ми позволите ли поне да ви кажа защо имаме нужда от вас?

В светлината на свещите Лора изглеждаше толкова красива, толкова млада и разпалена.

— С тежка задача сте се нагърбили — тъжно каза той, — но как бих могъл да ви откажа?

Когато Мейзи и Гастон се върнаха след петнайсетина минути, Лора все още не беше млъкнала. Без да си поеме дъх, тя разказваше сценария на „Тор“ — една приказка за любовта и честта, за рицарството и дързостта.

— И тогава Серж Бирнбаум…

— Серж Бирнбаум ли? — прекъсна я Скорпио. Изведнъж му просветна. — Значи за това ме е търсил старият дявол. И той ли работи върху този филм?

— Разбира се, той е най-добрият. Както и вие.

Изведнъж в гласа й прозвуча умора. Беше направила всичко възможно, за да убеди Скорпио. И сега, в края на този дълъг и тежък ден, се чувстваше напълно изтощена.

— Моля ви. — Гласът на Мейзи беше съвсем тих и нежен. — Моля ви, Скорпио. Вие ще привлечете вниманието върху този филм. Само вие можете да го направите.

За миг той впери очи в нея.

— Би ли могъл някой да откаже на вас двете?

Лора извика от радост и го прегърна през врата.

— Само почакайте да кажа на Шариф! — възкликна тя. — Това е най-добрата новина, която съм чула днес!

Смутеният Скорпио започна да приглажда някакви невидими гънки на костюма си.

— Но не ви обещавам чудеса — предпазливо добави той. — Толкова дълго време мина…

Останалата част от вечерта се изниза много бързо. Всички разглеждаха с възхищение колекцията на Скорпио и не чуха как една кола спря на алеята пред входа. Семейство Готие съвсем беше изгубило представа за времето и минаваше един часът, когато тримата се сбогуваха и бавно потеглиха за Лондон. Не след дълго Лора спеше на задната седалка, като похъркваше доволно. С блеснали очи и замаяна глава Мейзи говореше неспирно. Гастон се усмихваше доволно. За първи път виждаше снаха си да се държи като младо момиче. Реши, че й отива.

След като закараха полузаспалата Лора, двамата се върнаха в притихналия хотел „Бъркли“. Все още напълно бодра, Мейзи обикаляше из апартамента си и весело си тананикаше. Изведнъж забеляза едно пакетче, сложено под лампата до леглото й. С разтреперани ръце го отвори. Чантичката от злато и черен емайл, която някога бе принадлежала на Лантелме, заискри на светлината. Тя припряно я отвори. Вътре имаше две листенца от рози — едното розово, другото бледомораво, и бележка, на която пишеше: „Не скачайте“.

Бележки

[1] Първокласен хотел в района на „Мейфеър“. — Б.пр.

[2] Фирмено название на хрускави ръжени диетични хлебчета. — Б.пр.

[3] Голям парк в Лондон. — Б.пр.

[4] На моста в Авиньон хората танцуват… (стара френска песен). — Б.пр.