Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (22)

22.

В полунощ в Булонския лес цареше някаква странна, зловеща тишина. Замаяна и все още разтреперана, Мейзи каза адреса си на младия дипломат, който бе изпратен на летището да я посрещне. Човекът тревожно барабанеше с пръсти по кормилото. Самият американски посланик бе проявил личен интерес към случая. Именно той бе наредил частен самолет да откара тази жена обратно в Париж. Дипломатът погледна към страничното огледало на колата. На задната седалка една слаба фигура с разрошена коса и неугледна рокля се взираше с невиждащи очи в мрака. Младият мъж неловко се размърда. Бе видял по телевизията картината на пожара и предполагаше, че тази жена е изпаднала в шок. Мъжът изпука с кокалчетата на пръстите си. Можеше да понесе картината на войните и глада. Умееше да говори високопарно за различни трагедии. Но скръбта на една жена — за него това беше непозната територия.

— Достатъчно топло ли ви е, госпожо? Мога да пусна отоплението, ако искате.

Мейзи смътно дочу гласа му и вдигна очи.

— Скоро ще пристигнем — промълви разсеяно. — Още малко остана.

Тя продължи да гледа втренчено в далечината. Черни и ъгловати, дърветата навън приличаха на множество овъглени и агонизиращи трупове. Стисна двете си ръце и ноктите им се впиха в меката розова плът на дланите. Споменът за трупа на Бетси винаги щеше да я преследва. Това бе последното нещо, което си спомняше — че са я помолили да идентифицира трупа на приятелката й. Смъкна прозореца на колата. Макар че й беше студено, имаше ужасна нужда от малко свеж въздух — от каквото и да е, само да отнесе миризмата на изгоряла плът.

— Добре ли сте, мадам? Искате ли да спра?

Гласът му беше много загрижен, но Мейзи въобще не го чуваше. Все още виждаше моргата в Кайро и трупа, който беше прекалено обезобразен, за да го идентифицира. Картината отново изплува, беше запечатана завинаги в съзнанието й — малък изсушен скелет, парчета овъглена плът все още висяха от костите, а дребничкият безок череп удивено се взираше в нея. Мейзи се наведе през прозореца и повърна. Тънка вадичка от зелена горчива слюнка се стече по вратата.

Тя избърса устата си с ръкав и затвори прозореца. Бетси беше толкова жизнена и решена да се забавлява докрай. Как бе възможно този обезобразен, страшен труп да е неин? Мейзи притисна ръце към гърдите си. Моргата, плачещите, изпаднали в истерия хора — картините отново се появиха пред очите й. Отчаяно се мъчеше да ги изличи от съзнанието си, но една от тях особено натрапливо се връщаше отново и отново. Пръстенът! Мейзи потърка възпалените си очи. Годежният пръстен с рубини, който нейната приятелка винаги бе носила. Ето че в края на краищата само той беше останал от Бетси Ламиел.

Мейзи не си спомняше, че е припаднала на пода в моргата. Бе дошла на себе си в болничната стая и бе настояла да види американския посланик. Името Апълфорд бе сътворило чудеса. Както се оказа, посланикът някога бе учил в Йейл и бе получавал стипендията „Апълфорд“. Два часа по-късно, въпреки възраженията на лекарите, тя беше в самолета на път за Париж.

Младият мъж учтиво се покашля.

— Сега трябва да завием в дясно, нали?

Тя направи усилие да се съвземе.

— Да. Точно така. Първата къща от лявата страна на улицата.

Когато колата зави по алеята пред къщата, младият мъж забеляза, че само една самотна светлина пронизва тъмната й вътрешност. Още по-загрижен, той помогна на Мейзи да се изкачи по стълбите пред входната врата.

— Сигурна ли сте, че има някой вътре?

Тя му отговори с пресеклив, безизразен глас, сякаш беше робот.

— Прислужницата… тя е от Нормандия… не търпи да се разхищава токът.

Той натисна копчето на звънеца и почака на входната площадка. Появи се още една светлинка, после — друга и накрая просторното преддверие бе залято от ярка светлина. Преди да изключи алармената система, прислужничката надникна през шпионката. Сякаш измина цяла вечност, докато отвори вратата. Тя едва не връхлетя върху Мейзи.

— Мадам, слава богу, вие сте жива и здрава. Щях да се поболея от притеснение. Зълва ви цял ден звъни по телефона. Никой не знаеше какво точно се е случило.

Доволен, че има на кого да прехвърли задълженията си, младият дипломат побърза да си тръгне. Мейзи мълчаливо наблюдаваше колата му, която със свистене на гумите се понесе надолу по алеята. Нощният въздух беше топъл и влажен, но зъбите й продължаваха шумно да тракат. Прислужницата изплашено я въведе вътре.

— Веднага трябва да си легнете. Ще ви донеса термофор и малко бренди. А после ще извикам лекар.

— Не!

Прислужницата подскочи. Мадам изглеждаше прекалено изтощена за подобно избухване.

— Нямам нужда от лекар, нямам нужда от бренди.

— Може би тогава малко топло мляко?

Усещайки, че жената е искрено загрижена, Мейзи поомекна.

— Върни се в леглото си. Сама ще се погрижа за себе си. Чудесно ще се справя сама.

Тя влезе във всекидневната и запали осветлението. После се тръшна в едно кресло и за няколко минути впери безизразния си поглед в пространството. На устните й за миг се появи тъжна усмивка. Човешките същества бяха тъй невероятно извратени. От години не беше пушила и сега, след като бе оцеляла от пожара, ужасно й се искаше да запали цигара. Тежко се надигна от креслото и с несигурни стъпки отиде в кабинета на съпруга си. Чарлс мразеше страстните пушачи, но при него винаги имаше запаси от цигари и пури за любимите му клиенти. Докато отваряше вратата, тя си помисли, че това е толкова типично за него. Абсолютно всеки принцип можеше да бъде пожертван заради увеличаването на печалбите.

Мейзи запали един лампион и затърси с поглед кутията от злато и лазурит, в която той държеше цигарите. Най-накрая я забеляза върху бюрото му, беше наполовина скрита под някакви книжа. Отвори я. Върху бюрото цареше странна бъркотия. Никак не подхождаше на Чарлс да остави нещата си в такова състояние. Ако не любовта към реда, то натрапливата му потайност го караше изрядно да подрежда и прибира всичко. Мейзи запали цигара и дръпна дълбоко. Димът раздразни гърлото й, което беше обгорено от горещия въздух в хотела, но тя продължи да пуши. До този момент никога не се бе ровила в личните му вещи. Досега винаги бе смятала, че това е под достойнството й. Налегна я мъчителна кашлица. А що се отнасяше до отношенията със съпруга й, онази Мейзи беше умряла в Кайро.

Никотинът проникваше в кръвта й и тя бавно започна да се съживява. Взе да се рови в книжата върху бюрото и забеляза, че навсякъде се виждат инициалите С. С. Намръщи се, защото не можеше да разбере значението им, и продължи да чете оттук-оттам. Колонки с цифри, добавки, задрасквания, превръщане на суми в различни валути — всичко това й се виждаше безсмислено. Още по-озадачена, тя се облегна на стената, затвори очи и започна да издухва цигарен дим, като правеше колелца. Цифрите, които видя, бяха астрономически. За бога, какво ставаше тук?

Внезапно се чу силно изщракване и тя се стресна. До телефоните върху бюрото имаше и телефонен секретар.

— Здравей, Чарлс. Обажда се Сами Сандън…

Мейзи наостри уши. С. С. — Сами Сандън. Защо ли този каубой търсеше Чарлс?

„Не ми се щеше да се обаждам в офиса по известни причини. — Шумно се изкиска. — Но просто исках да знаеш, че съм в хотел «Мандарин» в Сингапур. Ще остана до неделя. Между другото къде се намираш, по дяволите? Все пак за твое сведение ще ти кажа, че с финансирането всичко е наред и стария Сами го сърбят ръцете за работа. Дафни е влюбена в твоя бутик тук. Казва, че няма търпение най-после да притежава фирма «Готие». — Отново се чу шумно кискане. — Да притежава! Тези жени! Какво ли бихме правили без тях? Все пак ни звънни, ако пристигнеш тук преди неделя. Ако ли не, ще бъда при теб следващата седмица.“

Слисана, Мейзи пренави лентата и отново изслуша съобщението. Не, явно не сънуваше. Колкото и да беше възмутително, Чарлс и Сами Сандън несъмнено подготвяха някаква сделка. Треперейки, Мейзи отново прегледа колонките от цифри, които преди малко й се струваха неразгадаеми. Сърцето й се разтуптя така силно, сякаш щеше да разбие ребрата й. Скоро всичко дойде на мястото си.

— Негодник!

Така силно натисна цигарата си в пепелника, че филтърът й се откъсна. Очевидно Чарлс бе подготвил всичко. При първа възможност смяташе да прехвърли Бижутерска къща „Готие“ на Сами Сандън.

Страшна мигренозна болка прониза лявото слепоочие на Мейзи. Като обезумяла започна да рови в чекмеджетата на бюрото. Доказателства! Знаеше, че трябва да има повече доказателства. Трескаво измъкваше папка след папка. Прегледа ги набързо, но за свое нещастие не откри никакви изобличаващи факти. Мейзи яростно затръшна едно чекмедже и измъкна друго. Чарлс беше прекалено хитър, но дори и хитреците понякога правеха грешки. Откри плик с документи, изпразни го върху бюрото и започна да ги преглежда. Знаеше, че трябва да намери такива доказателства, та да може да накара Гастон да й повярва. Стига да успееше да го убеди, все още имаше време да спрат Чарлс и да попречат на неговия план.

Мейзи задъхано задърпа най-горното чекмедже, но то се оказа заключено. Поколеба се за секунда. Все едно че стоеше отстрани и наблюдаваше себе си — някаква непозната, която се държеше като луда. Един сребърен нож за хартия — подарък, който някога бе направила на Чарлс — проблесна до нея в светлината на лампата. Мейзи го взе и тласкана от гнева и отчаянието, яростно атакува ключалката. Тя скоро поддаде и наоколо се разхвърчаха тресчици. Изпълнена със странно безразличие към собствения си вандалски акт, тя измъкна чекмеджето и изсипа съдържанието му върху бюрото. На дъното му остана закачен един голям пожълтял плик. Дръпна го и някакво писмо падна на пода. Мейзи го вдигна и го отвори. Изведнъж пръстите й сякаш изтръпнаха. Писмото беше адресирано до Чарлс — от професор Дювал, най-добрият френски специалист, занимаващ се с проблемите на безплодието. Мейзи седна и като си пое дълбоко дъх, започна да чете.

Писмото се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Тя понечи да го вдигне, но тялото й беше сковано. Нямаше значение. Съдържанието на писмото завинаги се бе запечатало в съзнанието й. Тя се взираше с невиждащ поглед в стената. Според думите на професора подробните изследвания бяха показали, че при Чарлс „почти липсват живи сперматозоиди“. Мейзи прехапа устни. В продължение на двайсет години бе успял да опази от нея тайната за своя стерилитет. В продължение на двайсет години я бе карал да се чувства виновна и неспособна на нищо — истински провал като жена и съпруга.

Толкова беше разярена, че сграбчи ножа за хартия и го захвърли в другия край на стаята. Той улучи една снимка в сребърна рамка, която с трясък падна на пода. Мейзи отиде до нея, натисна я с тока си и го завъртя, сякаш искаше да пробие дебелия килим. Счупените стъкла разкъсаха снимката. Тя погледна надолу. От спомена за нейната сватба бяха останали само малки парченца хартия.

Изведнъж телефонът върху бюрото на Чарлс оглушително иззвъня. По червената светлинка Мейзи разбра, че някой е набрал домашния им номер, а не личния телефонен номер на Чарлс. Обзета от любопитство, тя отиде до бюрото и вдигна слушалката. За бога, кой би могъл да звъни по това време?

От другия край на линията долетя гласът на домашната помощничка на Гастон, която говореше нещо несвързано.

— Значи колата на сина ти се е повредила — повтори Мейзи, като се опитваше да разбере нещо. — И ти току-що си пристигнала?

— Не трябваше да заминавам — през плач говореше мадам Ди, — но мосю настояваше да си взема една седмица почивка. Не биваше да го оставям сам. Той е толкова немощен напоследък.

Сърцето на Мейзи тревожно заби.

— За бога, какво се е случило?

— Мосю го няма. Откарали са го в болницата, а аз дори не бях тук. О, мадам, никога няма да си го простя.

— В коя болница е? — Мейзи изведнъж се съживи.

— „СенКлу“.

— Какво се е случило? Да не би да е паднал? Или е получил пристъп?

— Онази съседка ми каза, че е получил сърдечен удар. — Мадам Ди отново започна да плаче. — Бил в безсъзнание, когато го откарали.

Главата на Мейзи щеше да се пръсне от болка. Каза на мадам Ди да изпие едно бренди и да се опита да поспи. След това позвъни в болницата, откъдето я свързаха с отделението за спешна помощ. Лекарят въздъхна облекчено, когато разбра кой се обажда. Каза й, че Гастон е бил приет в болницата преди два часа. Оттогава се опитвали да намерят близките му.

— Толкова ли е сериозно? — с хриплив глас попита Мейзи.

— Опасявам се, че положението му е много сериозно — отговори лекарят. — Още не е дошъл в съзнание. Можем ли да разчитаме на вас да съобщите на семейството му?

— Разбира се. — Гърлото й беше сухо, някакъв обръч стягаше гърдите й и отново й се виеше свят. — Ще дойда при вас веднага щом съобщя на близките му.

Лора беше полузаспала, когато телефонът иззвъня. Тя бързо грабна слушалката. Щом чу гласа на Мейзи, избухна в радостни сълзи.

— Аз съм добре, миличка, добре съм. — Гласът на Мейзи звучеше някак монотонно и неуверено.

— Ние всички се притеснихме толкова много. О, Мейзи, слава богу, че си жива и здрава. Беше ужасно. Татко не е в Париж… дори не можех да поговоря с него.

Настъпи кратка пауза.

— Трябва да ти съобщя една лоша новина. Опасявам се, че Гастон е в болница.

При тези думи Лора скочи от леглото.

— Нещо със сърцето му ли?

— Да. Мисля, че е най-добре да дойдеш тук колкото може по-бързо.

— Ще се качим на първия самолет. — Внезапно остра болка прониза гърдите й. Останала без дъх, Лора се преви на две. — Съжалявам, Мейзи. В момента не мога да говоря повече.

— Всичко е наред, миличка. Разбирам те. Виж какво, остави ме да ви направя резервациите.

— Не бъди глупава. Сигурно си капнала, пък Шариф и Скорпио са при мен.

От раменете на Мейзи сякаш падна тежък товар, когато чу името на Скорпио.

— Нека да поговоря с него, а, миличка? А после ще се опитам да поспя.

Първоначалното облекчение на Скорпио мигновено се стопи, когато явно съвсем обезумялата Мейзи му разказа подробно за плановете на Чарлс. Както беше седнал в едно голямо кресло във всекидневната, той махна на Шариф да затвори вратата на спалнята.

— Не искам да тревожа Лора — продължи Мейзи, — поне не сега. Ако Гастон се оправи, няма да има проблеми. Смятам, че имам достатъчно доказателства против Чарлс и това ще накара Гастон да промени завещанието си.

— Ами какво ще стане, ако той не се оправи?

— Направо не ми се мисли за това. — Тя помълча малко. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото пожелаеш.

— Лора, изглежда, е много отчаяна. Ще бъдеш ли така добър да я закараш до летището?

— Ще направя нещо повече — развълнувано отвърна той. — Ще тръгна с нея.

— И аз — обади се Шариф.

Скорпио кимна одобрително.

— Да — каза той, — и Шариф ще дойде.

— Добре. — Сега гласът на Мейзи звучеше по-спокойно. — Лора ще има нужда от помощ, и още как.

Скорпио поклати глава с мълчаливо възхищение. Тази силна, храбра, безкористна Мейзи, крайно време беше някой да започне да помага на нея.