Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (23)

23.

В болничната стая светещата зелена линия едва-едва потрепваше върху екрана. Мейзи беше изтощена, но и прекалено притеснена, за да заспи, затова продължаваше своето бдение край леглото. Цяла нощ Гастон не бе помръднал. Лицето му, посивяло, но някак гладко, излъчваше странно спокойствие. Тя огледа безбройните тръбички, жици и стъклени банки, които бяха свързани с неподвижното му тяло. В стаята, която бе съоръжена според последната дума на медицинската техника, се чуваха пискливите безстрастни сигнали на апаратурата. Тя впери очи в екрана, съзнавайки, че нито едно устройство на света не би могло да отговори на въпроса, който сега бе на първо място в съзнанието й. Наистина ли беше възможно един диамант да е прокълнат?

Тъй като се бе схванала от седене, Мейзи протегна крака, а после стана и отиде до прозореца. Вдигна щорите и започна да наблюдава как синьо-сивата парижка зора бързо изгрява над покривите. Погледна към Гастон, надявайки се, че ще отвори очи и ще я помоли да пусне слънцето вътре, но устните му не помръднаха. Мейзи се върна до леглото и приглади назад сребристосивата му коса. Сълзите болезнено напираха под клепачите й. Стисна очи и започна да се моли: „Моля те, Боже, нека се оправи. Той трябва да оздравее. Няма да позволиш на Чарлс…“. Спря по средата на изречението. Дори ако Бог наистина съществуваше — нещо, в което тя дълбоко се съмняваше точно в този момент, то нямаше никакъв смисъл да му казва какво трябва да прави и какво не. Сети се за един отдавна забравен библейски цитат.

— Но нека бъде не моята воля, а Твоята — прошепна тя. — Моля те, Господи, нека двете съвпаднат.

Спретната и доста строга на вид със своята колосана бяла престилка и светлосиня рокля, старшата сестра на отделението делово влезе в стаята. Мейзи вдигна очи и за своя изненада видя, че тя носи табла с кафе и кроасани. Изведнъж усети ужасен глад. През последните няколко дни яденето и пиенето бяха изключени от дневния й график.

— Донесох ви закуска, мадам.

Сестрата остави таблата на масата до прозореца. После изми ръцете си и започна да проверява тръбичките и мониторите. С безизразно лице записваше нещо върху картона, прикачен към леглото. Мейзи втренчено я наблюдаваше и пиеше кафето си.

— Има ли някакво подобрение?

Жената се усмихна окуражително.

— Състоянието му е стабилно. Получен е масивен инфаркт, но е много силен за възрастта си.

— Има ли някакъв шанс скоро да можем да говорим с него?

— Съжалявам — отвърна сестрата, — но няма начин да разберем. Все още е много зле.

— Дъщеря му трябва да дойде всеки момент. — Мейзи разтревожено погледна часовника си. — Сигурна съм, че ще разпознае гласа й.

— Надявам се. Но не бива да го натоварваме с тези посещения. Наредено ми е да пускам „само членове на семейството му“. — Тя енергично започна да оправя чаршафите. — Всъщност току-що ми се наложи да отпратя един посетител.

Кафената чашка на Мейзи изтрака в чинийката.

— Не и Скорпио?

Сестрата я погледна така, сякаш тя имаше халюцинации.

— Искате да кажете рокзвездата Скорпио?

— Да.

Сестрата заговори с тон, който бе предназначен обикновено за пациентите, страдащи от старческо слабоумие.

— Вие сте преживели много, мадам. Бих могла да помоля доктора да ви предпише успокоителни…

Мейзи ядосано я сряза:

— За бога, аз съм добре. Трябва да знам кой е идвал.

Като сумтеше, сестрата порови в джоба на престилката си и измъкна парче хартия.

— Един господин на име Даниел Будон. Трябва да кажа, че той се държеше много странно. През цялото време повтаряше, че е виновен за всичко.

Мейзи подскочи и събори подноса. Той падна на пода с оглушителен трясък, но Гастон не помръдна.

— Кога стана това?

— Само преди няколко минути…

Мейзи изхвърча навън и затича по коридора. Търпеливо зачака асансьора, но той все не идваше. Спираше на всеки етаж и най-накрая сякаш се закова на по-горния. Разярена, тя се огледа за аварийната стълба и презглава се втурна по нея към фоайето. Именно там зърна Даниел, който се канеше да излезе през автоматичната врата.

— Даниел! Даниел! — задавено извика тя, останала съвсем без дъх.

Той се обърна. Бузите му бяха хлътнали и имаше по-мъченически вид от своя приятел в отделението за спешна помощ. Забърза насреща й по излъскания до блясък болничен под и едва не се хвърли върху Мейзи.

— Трябваше да се досетя, че нещо такова ще се случи. — Той с жест посочи към барчето. — Хайде, имам нужда от малко билков чай за успокояване на нервите.

Барчето изглеждаше чисто и бездушно като самата болница. Седнали един срещу друг на бялата маса от меламин, те представляваха тъжна двойка. Мръсна, несресана и все още облечена с провисналата, взета назаем рокля, американската наследница много лесно можеше да бъде сбъркана с някоя бедна просякиня. Това не остана незабелязано от Даниел, чийто остър поглед не пропускаше нищо. Той се наведе през масата към Мейзи.

— Онзи ден се видяхме с Гастон в самолета за Антверпен.

— Да. — Мейзи отпи от чая си. — Лора ми каза, че бил заминал.

Той потърка бузата си. Не беше успял да се обръсне и наболата твърда брада го дразнеше.

— От известно време се канех да поговоря с него, но все не намирах подходящия момент.

В средата на масата бе поставена купичка със захар на бучки. Мейзи започна да строи пирамида, като вземаше бучка след бучка.

— Повярвай ми, напълно те разбирам.

Даниел смутено се покашля.

— Няма защо да се преструвам, че някога съм харесвал съпруга ти.

— Споделям чувствата ти.

Той изглеждаше леко учуден. Съвсем не беше очаквал от Мейзи да се държи така съучастнически.

— Можех да понеса неговата надменност. Ние всички се стараехме да го разберем заради случилото се с майка му. Но не можех да приема държането му към Гастон. — Дълбоко си пое дъх. — Пък и към теб.

Тя продължаваше мълчаливо да строи захарната пирамида.

— От години „Льо Пу ки тус“ представляваше за мен безценен източник на информация. Корупция и нисък морал във висшите сфери — знам всичко за тези неща.

Той се взираше навън през близкия прозорец.

Мейзи огледа завършената пирамида и после с един замах я събори.

— Ако се стараеш да пощадиш чувствата ми, не го прави. Когато става въпрос за Чарлс, вече нищо не може да ме удиви или разстрои. Решила съм да се разведа и бих искала да знам истината.

Даниел сложи сбръчканата си длан върху нейната.

— Съжалявам, мила.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Само за това, че е трябвало да го направиш преди двайсет години. — Той бавно отпиваше от чая си. — Откакто навлезе в нашия бизнес, Чарлс започна да върши разни мръсотии, фалшиви диаманти, тъмни сделки… да не говорим за личния му живот. — Погледна я, за да разбере дали не е разстроена, но лицето й не изразяваше нищо. — Истинските проблеми се появиха преди няколко месеца, когато започнах да издавам „Гедфлай“ в Лондон. В това списание работят някои страхотни професионалисти. Източниците им са първокласни.

— Чела съм го — каза Мейзи — и трябва да призная, че прочетеното ми се видя много увлекателно.

— Благодаря. Стараем се. — В усмивката му имаше нещо язвително. — Един от нашите репортери, казва се Флик Харисън, проучваше някакъв случай. Миналата седмица ми донесе материала си. Отначало не можах да повярвам. — Снижи гласа си. — Но Флик притежаваше всички необходими доказателства. Както изглежда, Чарлс се опитва да продаде „Готие“ на онзи простак Сами Сандън.

Даниел се облегна назад, очаквайки реакцията на Мейзи, но за негова изненада, тя почти не помръдна.

— Вече знам за това. — Гласът й беше ясен и спокоен. — Открих го снощи. Ами Гастон? Смяташ ли, че той има някаква представа?

Изведнъж главата на Даниел клюмна в ръцете му.

— Смятах да му кажа всичко, преди да излезе в „Гедфлай“.

Когато го срещнах в самолета, реших, че моментът е много подходящ.

— А той как го прие?

В очите на Даниел блеснаха сълзи.

— Гастон посреща лошите новини все по един и същи начин — хладно, спокойно, невъзмутимо, също като Ренар едно време.

— Мислиш ли, че ти е повярвал?

— Нямаше друг избор. Показах му доказателствата. Дори притежаваме клетвени декларации от подчинените на Сандън, които са подготвяли финансовата страна на сделката.

Мейзи натисна една захарна бучка и тя стана на прах върху масата.

— Той трябва да оздравее — рече тя с безизразен глас. — Трябва да спре това.

— Но не мога да не си мисля, че ако не бях му казал…

— Глупости! Ако Гастон е болен, то вината не е твоя. Знаем кой е виновен за това.

Тя рязко се изправи, прегърна стареца и обеща да го държи в течение на нещата.

С мрачно лице той облече старото си габардинено палто.

— Знаеш, че бих направил всичко, за да спра този негодник, абсолютно всичко.

Двамата отидоха заедно във фоайето и Мейзи наблюдаваше как изправената като свещ фигура на Даниел напуска болницата. За момент тя остана така, като мислено строяваше своите съюзници. После вратите изведнъж се отвориха и пред нея се появи Скорпио, окъпан в слънчева светлина. Мейзи затича през фоайето и отмаляла от радост и облекчение, се хвърли в прегръдките му.

Когато се качиха горе, Шариф вече седеше в чакалнята.

— Лора направо влезе вътре — обясни той и се представи на Мейзи.

Старшата сестра мина покрай тях, като тикаше пред себе си болнична количка, и след малко направи завой. Със зяпнала уста местеше втренчения си поглед от Скорпио към Мейзи и обратно.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Немигащият й поглед се закова върху идола на нейната младост.

Скорпио дяволито погледна към количката.

— Е, ами какво ще кажете за един хубав малък коктейл от метадон и могадон… просто заради доброто старо време?

Жената нервно се изкиска и закрачи бързо-бързо по коридора.

— Толкова съм доволна, че и двамата сте тук — каза Мейзи и с благодарност се тръшна в едно кресло.

— Защо не отидеш да полегнеш? — Скорпио посочи към сгъваемото легло, подпряно в ъгъла. — Дори би могла да поспиш.

Тя поклати глава.

— Няма време за това… поне не сега. Трябва да ви съобщя новините.

 

 

Лора седеше до леглото на баща си и нежно държеше ръката му. Дългите му пръсти на художник бяха учудващо топли и гъвкави. Така й се искаше да реагират на докосването й.

— Татко. — Гласът й бе треперлив. Тя се наведе и го целуна по челото. — Татко, това съм аз, Лора. — Стисна по-силно ръката му и клепачите му започнаха да потрепват.

— Лора? — Той отвори очи и я погледна сънено. — Лора, мила, слава богу, че си тук.

Тя обви ръце около шията му и го целуна силно. Тръбичката, която бе закачена за ръката му, се разклати. Лора уплашено се закова на място.

— Може би трябва да кажа на персонала, че си буден?

Тя разтревожено погледна към бутончето до леглото му.

— Моля те, недей! — Очите му я гледаха умолително. — Само ще ме натъпчат с успокоителни, а аз трябва да говоря с теб.

Стресната от тъничкия му и немощен гласец, Лора още по-силно стисна ръката му. Огледа многобройните апарати, които служеха за поддържане на живота, и изведнъж се изплаши. Черните гумени смукатели на гърдите му приличаха на чудовищни паразити, които се стремят да изпият живота от вените му.

— Трябва да си почиваш — настоятелно каза Лора и придърпа нагоре одеялото му. Ще поговорим по-късно, когато събереш сили.

Гастон я стисна за китката с неочаквана сила.

— Но ти не разбираш! Чарлс…

Зелената линия върху монитора започна бързо да се извива зигзагообразно. Лора погали баща си по челото и си помисли, че трябва да натисне алармения звънец.

— Не се притеснявай — рече тя. — Сигурна съм, че Чарлс ще дойде колкото може по-скоро. Секретарката му вече звъни навсякъде и го търси. Все ще го засече някъде.

Главата на Гастон леко се наклони на една страна.

— Аз му се доверявах — промълви той. — Не може ли човек да има доверие на собствения си син?

С нарастваща тревога Лора погледна към монитора.

— Татко, не бива да се вълнуваш. Моля те, отпусни се и гледай да си починеш.

Изведнъж Гастон стисна юмруци, от гърдите му се изтръгна ужасяващо стенание и той с усилие се надигна на лакти.

— Татко! — От уплахата гласът й прозвуча пискливо. — Моля те, престани. Ще извикам помощ.

— Не! — Гласът му отекна в безупречно чистата стая с бели стени. — Важно е. Трябва веднага да извикаш адвокатите ми.

— Моля те, татко. — Тресеше се цяла. — Трябва да се успокоиш. Ще извикам лекаря.

Мейзи притеснено крачеше напред-назад, когато екипът за спешна помощ бързо премина покрай нея. След няколко минути Лора се появи на вратата на чакалнята.

— Казва, че иска да види адвокатите си — изплака тя. — Не успях да го накарам да се успокои.

Шариф погледна многозначително към Мейзи. Тя допря показалец до устните си.

— Всичко ще се оправи. — Мейзи прегърна Лора през раменете, които бързо-бързо се повдигаха. — Баща ти е силен като бик.

Скорпио поглади брадичката си и платиненият пръстен блесна на ръката му.

— Ами тези адвокати, знаеш ли къде бих могъл да ги намеря?

Лора го погледна удивено.

— Повечето са в Женева. Но защо?…

— Скорпио, моля те, дори не смей да мислиш за това! — решително каза Мейзи. — Дори да успееш да ги събереш тук, Гастон не е в състояние да се занимава с тях.

Лора усети, че главата й се върти, беше толкова изплашена, уморена и отчаяна, та имаше чувството, че ще полудее.

— Ще ми каже ли някой какво става тук, по дяволите? За бога, защо имаме нужда от адвокати?

— Мадмоазел Готие. — Старшата сестра се появи на вратата с мрачно лице. — Моля ви, елате бързо.

Лекарят, извикан за консултация, направи знак и членовете на спешния екип мълчаливо напуснаха стаята на Гастон. Разтрепераната Лора впери поглед в очите му над зелената маска.

— Не изпитва никаква болка — съчувствено каза консултантът. — Току-що получи още един пристъп и се опасявам, че не му остава много.

Той излезе бързо от стаята и тихо затвори вратата.

Останала сама с баща си, Лора седна на ръба на леглото. Повечето тръбички бяха махнати. Очите на Гастон бавно се отвориха и той посегна да хване ръката й.

— Ще трябва да бъдеш силна — прошепна той. — Достатъчно силна, за да го спреш.

Тя кимна, без да разбира нищо. Сега не беше време да задава въпроси.

— Разбира се, татко, разбира се. Ще го направя.

Той доволно се усмихна.

— Онова досие в офиса ми… — Гласът му заглъхна.

— Работното досие ли?

Клепачите на Гастон леко потрепнаха.

— Искам да го вземеш. Запомни, Лора, това е важно. Нашето семейство, всичко, което представляваме… доверявам ти го.

Тя усещаше как пръстите му все повече се отпускат.

— Ще се постарая да не те разочаровам.

Внезапно лицето му потъмня. Гласът му стана едва доловим.

— Частната ми колекция трябва да отиде във „Виктория и Албърт“… всичко е уредено. Но и „Божествената звезда“ трябва да бъде там. Моля те, ще уредиш ли това? — На устните й се появи жална усмивка. — Аз не успях да свърша тази работа. На стария Ренар не му се вярваше, че ще умре.

Лора отчаяно прислони глава на възглавницата до него. Гастон протегна треперещата си ръка и нежно я докосна по косата.

— Обичам те — прошепна той и затвори очи. — Ти си единственото дете, което обичам.