Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (20)

20.

Бетси не можеше да възприеме промяната, настъпила у приятелката й. След събитията от последните няколко месеца бе потеглила за Египет, очаквайки да се случи най-лошото. Като жена с добро сърце беше повече от готова да предложи рамото си, за да може Мейзи да изплаче мъката си на него. Дори бе сложила в багажа си един молитвеник; самата тя рядко го използваше, но смяташе, че би могъл да осигури утеха на Мейзи в най-тежкия час на нещастието. Но не се мина много време и вдовицата разбра, че си има работа с една съвсем друга жена. Дори по време на полета до Кайро.

Мейзи изглеждаше невероятно спокойна и щастлива и преливаше от жизненост и веселие. Бетси умираше от желание да разбере причината. Реши, че по време на двуседмичната им почивка ще успее да измъкне истината от Мейзи. А междувременно поръча на стюардесата още шампанско и се зае да изчака благоприятния случай.

Наскоро отвореният в Кайро хотел „Серафим“ представляваше луксозна, немного висока сграда с красиво оформена градина наоколо и великолепна гледка към Нил. Мейзи и Бетси смятаха, че е идеален като основна база за техните екскурзии и пътешествия. Светли и проветриви апартаменти, прекрасно обслужване и храна — всичко това напълно отговаряше на техните изисквания. Двамата приятели на Бетси и главни инвеститори на проекта — семейство Маклийн — се оказаха много добри домакини. Тъй като неочаквани обстоятелства ги бяха принудили да заминат за Щатите, за компенсация бяха организирали най-приятни забавления за гостите си. Рано една сутрин двете американки заминаха да разгледат пирамидите, като се качиха на балон, пълен с горещ въздух. Гробници, развалини, вътрешни дворове, дори загадъчният Сфинкс — всичко това бе запечатано от Мейзи с помощта на чисто новичката й камера. Двудневното пътешествие по река Нил (осигурено с обилни количества джин и в компанията на ексцентричен английски археолог) също беше запечатано на лента за поколенията. Джамии и музеи, барове и пазари — дните летяха бързо. Все по-заинтригуваната Бетси отчаяно търсеше повод да поразпита приятелката си. Каквото и да се бе случило, възторжената и неуморна Мейзи приличаше на безгрижно младо момиче.

Когато наближи краят на първата седмица от почивката им, истината започна да излиза наяве: непрекъснатите телефонни разговори, всекидневно пристигащите букети от розови и морави рози — за една жена с интуицията на Бетси не беше трудно веднага да се досети какво става. Късно една вечер, след като бе изпила прекалено много вино, тя реши да хване бика за рогата. За втори път по време на вечеря нейната сътрапезничка трябваше да тича до телефона.

— Е, добре — натъртено каза Бетси, когато Мейзи се върна на масата, — как се казва той?

Бузите на Мейзи пламнаха под лекия слънчев загар.

— Просто един приятел.

— Същият приятел, който звъни по телефона сутрин, обед и вечер и особено по време на ядене.

Бетси продължаваше да си пийва вино — няколко чаши „Шардоне“, последвани понякога от малко коняк, представляваха така наречените „естествени средства“, които й помагаха да спи дълбоко през нощта.

Мейзи помълча известно време. Взираше се в барбекюто, което се намираше в центъра на невероятния ресторант на хотел „Серафим“. Беше оформен така, че да наподобява арабска шатра — стените и таваните бяха обточени с изобилие от тънка пурпурна коприна, която се издуваше и диплеше от течението. На два големи шиша бяха нанизани агнета, които непрекъснато се въртяха над разжарените въглени. Съблазнителната миризма на печено агнешко, подправено с различни билки, изпълваше приземния етаж на хотела и през широко отворените френски прозорци проникваше на терасите и около басейна долу. От време на време главният готвач режеше големи сочни късове от крехкото месо с помощта на ножа си с форма на сабя. Мазнината се стичаше върху въглените и избухваше в сини пламъци, които лижеха въртящите се агнета.

— Божичко, колко е горещо тук! — каза Мейзи.

Сякаш беше забравила зададения въпрос. Свали шала си и поръча още една бутилка минерална вода. Макар че си беше пийнала доста, Бетси не позволи да й отвлекат вниманието.

— Все същият приятел ли звъни?

Мейзи бе погълната от листата с менюто.

— Да, все същият.

Бетси събу обувките си под масата. Въпреки че в ресторанта ставаше течение, горещината бе непоносима.

— Ще трябва ли да ти измъквам думите с ченгели или сама ще ми кажеш всичко?

— Не знам дали трябва да ти казвам нещо — със сведен поглед отвърна Мейзи. — Не съм сигурна, че ще го одобриш.

Бетси разкопча колана на зелената си ленена рокля. Обеща си, че от утре отново ще започне да пази диета. Тази вечер бе прекалила. Беше яла и пила толкова много, че очите й вече се затваряха.

— Който и да е той, няма да е по-лош от Чарлс. Хайде — настоя тя, — кажи ми познавам ли го.

Мейзи потърка брадичката си.

— Зависи. Може би го познаваш. Как си с рокендрола?

След дългия горещ ден и поради изпитото вино Бетси започна да става раздразнителна.

— Да не би да си слънчасала? Говориш напълно безсмислени неща.

— Съжалявам. — Мейзи изглеждаше искрено разкаяна. — Не исках да те дразня. Бедата е там, че ако се сетиш за кого ти говоря, непременно ще решиш, че съм откачила. — Попипа обеците си. — Мисля, че съм влюбена в Скорпио.

Леко изпъкналите очи на Бетси сега направо щяха да изскочат от орбитите си.

— Да не би да ми говориш за рокзвездата Скорпио?

Мейзи кимна утвърдително.

— Онзи, дето разправяше, че на него се дължало развитието на колумбийската икономика и че бил изпил повече пиене от Лиз Тейлър?

— Опасявам се, че е той.

— Онзи, дето бил изгонен от Нюйоркския яхтклуб, защото се изпикал в националната купа?

Мейзи простена. Дълбоко в себе си знаеше, че Бетси няма да го одобри. Скорпио имаше толкова лоша репутация, че кой ли би я обвинил.

Бузите на Бетси пламнаха.

— О, това е най-вълнуващата новина, която съм чувала от години. Толкова се радвам за теб, миличка.

Мейзи зяпна от удивление и едва не падна от стола си.

— Искаш да кажеш, че ти…

— Все още си спомням онази нощ, когато той повърна в скута на английския посланик. Какъв страхотен републиканец само!

— Скорпио вече не е такъв.

На Мейзи страшно много й се искаше да посмекчи нещата, но Бетси не желаеше да я чуе. Тя заговорнически се наведе към нея през масата.

— Послушай съвета ми — прошепна й. — Поживей си малко, преди да е станало късно. Шокирай хората, поеми някой и друг риск. В това е най-голямото преимущество на богатите!

През нощта Мейзи не можа да заспи, думите на Бетси непрекъснато се въртяха в главата й. Дълбоко консервативна по природа, тя бе шокирана, когато чу позастарялата вдовица да й разяснява своята философия в стил „carpe diem“^[1]. Жално се усмихна. В днешно време веселите вдовички не стояха със скръстени ръце и малко парижанки изглеждаха доволни като Бетси. Тя остави книгата, която неохотно се опитваше да чете, и угаси нощната лампа. Впери поглед в адския мрак, а мислите се въртяха бясно в главата й. Разводът щеше да бъде такава мръсна и объркана работа, а и Чарлс непременно щеше да го превърне в битка. Претенции и претенцийки, интимни подробности от личния им живот — Мейзи вече усещаше как решимостта й намалява. Доброто име на Готие означаваше толкова много за нея и за онези, които обичаше. Би дала всичко, за да не се пече на скверния огън на така нареченото обществено мнение. Мейзи се мяташе в леглото. Посред нощ проблемите винаги изглеждат по-сложни. Като последна мярка дори се опита да брои овце, за да заспи. Знаеше, че непременно трябва да поспи. Сутринта всичко щеше да изглежда по-лесно.

 

 

Най-напред усети някакво леко гъделичкане в гърлото. Все още сънена, Мейзи се обърна и затърси с ръка чашата с вода, която бе оставила до леглото. Изпи я на един дъх, но това не й помогна. Мейзи кихна и потърка очите си, които ужасно пареха. Отново кихна и изведнъж усети някаква странна остра миризма, с която сякаш бяха напоени завивките. С мъка се събуди напълно и посегна към копчето на лампата, а после замръзна на място. Спалнята бе пълна е гъсти облаци сиво-черен пушек. Дори долният край на леглото не се виждаше. Мейзи скочи на крака и набързо навлече пеньоара си. Когато се опита да отвори вратата на спалнята, срещу нея нахлуха горещи облаци задушаващ дим. Ужасена, тя я захлопна и като кашляше, се втурна в банята. Някъде дълбоко в съзнанието й проблесна споменът за нещо прочетено в едно женско списание. Пусна чешмата и когато умивалникът се напълни със студена вода, потопи в него голяма бяла хавлиена кърпа и после я завърза около главата си.

Гърлото й болезнено пареше и горещият въздух изгаряше ноздрите й. Почти без да вижда, Мейзи се втурна да излезе от банята и се блъсна в тоалетната масичка. Чу как чантичката й падна на пода. Инстинктивно се наведе и я вдигна. После отново се опита да отвори вратата.

— Бързо! Елате е нас!

Една ръка се появи отнякъде и я сграбчи за лакътя. Усети, че я дърпат към коридора. Мейзи упорито се съпротивляваше.

— Бетси, трябва да намеря Бетси.

Страхът й даде сила, тя се освободи и като залиташе, отиде до вратата на Бетси. Опита се да я отвори, но беше заключена. Мейзи започна яростно да удря по нея.

— Бетси, Бетси! — Гласът й беше заглушен от виковете и писъците, които се носеха наоколо. — Бетси, моля те, събуди се!

Но от спалнята никой не отговаряше. Ръцете й бяха наранени и кървяха, тя се опита с цялото си тяло да блъсне вратата. Усети страшна болка, която като стоманено острие прониза врата и раменете й.

— Бетси! — изкрещя тя. — Бетси, трябва да се събудиш. Моля те, Бетси, отвори вратата!

Някаква друга ръка се появи сред пушека и я сграбчи като в менгеме.

— Но моята приятелка е там вътре — задъхано извика тя и опита да се освободи. — Трябва да я изведем оттам.

Изведнъж Мейзи изтощено се свлече на колене. Очите я боляха, раменете й пулсираха от болка, главата й се въртеше.

— Сигурно ще трябва да я нося — каза някой.

В полусъзнание, тя чуваше приглушените гласове на някакви хора, които явно бяха американци. Един набит мъж се наведе, вдигна я и я сложи на рамото си.

— Бетси! — Мейзи започна да го удря по врата с малките си юмручета. — Трябва да изведа приятелката си оттам!

Мълчаливо и съвсем целенасочено спасителят й я остави да стъпи на краката си. После я подпря на стената и силно я удари през лицето. Изведнъж Мейзи изгуби съзнание. Следващото нещо, което си спомняше, бе, че е на безопасно място извън хотела.

От страх езикът й беше обложен с гъста слюнка. Главата й пулсираше. Тя седеше, сгушена в прокъсаното одеяло, което някаква милосърдна сестра й бе дала. Сякаш бе частично упоена. Можеше да чува и вижда всичко, но като че ли бе изтръпнала и не чувстваше нищо. Навсякъде се виждаха пожарникари, които отчаяно се бореха да ограничат пламъците. Разбра, че пожарът е започнал в ресторанта в ранните утринни часове.

— Една искра от барбекюто и всичката тази коприна — повтаряше някаква непозната жена, станала прекалено бъбрива поради преживяното.

С вой на сирени цяла армия линейки откара тежко ранените в болницата. Хора с тежки изгаряния викаха, докато ги транспортираха с носилки до хеликоптерите. Дребна фигурка лежеше безжизнено върху тревата, покрита само с един чаршаф. Някаква изпаднала в истерия жена се бе навела над нея и си скубеше косата. Наоколо цареше страшен хаос. Жадни за новини, разгневени клиенти на хотела обсаждаха персонала и настояваха за обяснения. Управата хитро бе решила да общува с тях чрез полицията. Както изглеждаше, алармената система бе отказала да работи. Някакъв американски адвокат вече говореше за многомилионни компенсации в долари.

Зората се сипна, сияйна и оранжево-жълта, за да разкрие истинските размери на бедствието. Изтощени пожарникари с почернели лица претърсваха овъглените останки на хотел „Серафим“, за да открият още трупове. Имаше дванайсет мъртъвци, засега неидентифицирани, трийсет и седем души бяха откарани в болницата. Полицейският говорител съобщаваше цифрите пред внезапно появилите се многобройни представители на световната преса. Скоро хората по целия свят щяха да добият представа за този ад. С напукани устни, със зачервени и смъдящи очи Мейзи плахо се приближи до една линейка, за да попита за приятелката си. Лекарят я изслуша съчувствено и после бавно поклати глава.

— Бетси Ламиел. Не, доколкото знам, при нас не са докарвали жена с такова име.

Тя усети, че я обзема паника. Понечи да каже нещо, но в този миг се появи един полицай и прекъсна разговора им.

— Вие ли търсите Бетси Ламиел?

Сърцето й замря.

— Да.

— В такъв случай — каза полицаят, като избягваше погледа й — най-добре ще е да ме последвате.