Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Франсис Едмъндс

Заглавие: Най-ценното бижу

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-187-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7485

История

  1. — Добавяне

24.

Чарлс Готие сякаш беше изчезнал от лицето на земята. Дискретна както винаги, неговата секретарка позвъни на всички номера, които й бяха известни, но трийсет и шест часа след смъртта на баща си Чарлс все още беше в неизвестност. Часовете летяха и тревогата на Мейзи нарастваше. След като заведе Лора в апартамента на Гастон, тя се върна в дома си и остана там, разчитайки, че телефонът ще позвъни, за да й съобщят местонахождението на съпруга й. Разтревоженият Скорпио настояваше да й прави компания. Двамата седяха във всекидневната, когато той я помоли да отиде на лекар.

— Непрекъснато ти повтарям, че има страшно много неща за вършене!

Мейзи скочи от дивана и започна да крачи напред-назад из стаята.

— Но ти не правиш нищо тук. — Очите му се взряха в бледото й измъчено лице, когато тя тежко се стовари на едно кресло. — Правиш всичко възможно, за да се съсипеш съвсем.

— Извинявай. — Мейзи изглеждаше толкова зле, че Скорпио съжали за думите си. — Въобще не ме интересува къде е изчезнал моят така наречен съпруг. Но заради Гастон трябва да се погрижа за семейството. Гастон Готие беше национален герой. Независимо от мнението ни, Чарлс би трябвало да е тук за погребението.

— Този негодник със сигурност е убил баща си, все едно че му е забил нож в гърба.

Тя уморено въздъхна.

— По-късно ще имаме достатъчно време да го обвиняваме. Но преди да започне битката, трябва да уредим едно цивилизовано погребение.

Френските прозорци на всекидневната бяха широко разтворени. Отчаяният Скорпио бавно излезе в градината и впери поглед в безоблачното синьо небе. Дочул някакво стържене зад гърба си, той се обърна и там, само на метър от него, една червена катеричка заравяше орехи или лешници в корените на разкривен стар бук.

— Ела бързо.

Беше доволен, че намери претекст да накара Мейзи да излезе на слънце.

— Какво има?

Тя излезе от къщата и запремигва срещу слънцето. Скорпио й показа катеричката и на лицето й се появи усмивка.

— Така е по-добре! — Скорпио я прегърна през кръста и усети, че ребрата й са така изпъкнали, сякаш щяха да го убодат. Нежно я привлече още по-плътно към себе си. — Божичко, станала си само кожа и кости. Ако продължаваш така, съвсем ще се стопиш.

Отслабналото й тяло сякаш отново се напрегна, докато той говореше.

— Някой трябва да се погрижи за Лора. Чарлс веднага ще я оплете в мрежите си. А и тя сега не е в състояние да се бори с него…

Скорпио сложи пръст на устните си.

— Лора ще бъде добре, повярвай ми. Снощи с Шариф говорихме за това в хотела. Той по никакъв начин няма да позволи на Чарлс да се измъкне с онази сделка.

Мейзи наблюдаваше катеричката, която сновеше наоколо и прибираше зимните си запаси. Тя бавно поклати глава.

— Бедата е там, че никой от нас няма представа какво е вършил през всичките тези години. Само Бог знае колко пари е успял да прибере и каква сума му е предложил Сандън.

Двамата замълчаха, размишлявайки върху потенциалните възможности на противника. Ръка за ръка, те се разходиха из градината и стигнаха до малката овощна градина. Там, под разперените клони на ябълковите дървета, беше по-хладно. Скорпио се наведе и вдигна няколко полуузрели ябълки, обрулени от вятъра. После с мощен замах ги запрати зад стената на имота.

— Не ме интересува каква сделка са изфабрикували и за колко пари става дума. Знам само, че трябва да ги спрем.

Тя изтощено се отпусна върху една гостоприемна зелена пейка.

— Точно това си повтарям непрекъснато, но тъкмо сега никак не ми се вярва, че ще успеем. Чарлс ни е изпреварил страшно много. Как бихме могли да го спрем навреме?

Той седна до нея, взе ръката й в своята и силно я стисна.

— Сега не е време да говорим за поражение. Трябва да си силна за двама — за себе си и за Лора. Просто си уморена, това е всичко.

Една великолепна пеперуда „Червен адмирал“ прелетя покрай лицата им. Мейзи проследи с поглед как тя се издигна високо-високо в лазурното небе и се изгуби.

— Уморих се да бъда смела — промълви тя. — Понякога, вместо да приказва много, човек просто трябва да си тръгне.

Скорпио прехапа устни. Познаваше добре депресията — колебанията, промените в настроението. Мейзи имаше нужда от сигурна цел пред себе си. Неговият лекар наричаше това надеждна любов.

— По дяволите, сигурно ще кажеш, че това не е моя работа! — възкликна той. — Но аз ще бъда тук и няма да ти позволя да го направиш.

Мейзи го погледна учудено.

— Нима Бижутерска къща „Готие“ означава нещо за теб?

— За мен не, но за теб означава много. Ти държиш на нея. — Скорпио се наведе и я погали по бузата. — Освен това този негодник Чарлс вече е причинил достатъчно злини. Време е някой да го вкара в правия път.

Той свали пръстена-скорпион от пръста си и го сложи в дланта й.

— Ето, искам да вземеш това.

Един слънчев лъч се промъкна между клоните и падна право върху пръстена. Изящното създание блесна и сякаш оживя.

— Не те разбирам. Лора го е направила за теб.

Скорпио положи големи усилия, за да убие една муха.

— Знам. Но по този начин поне всичко ще остане в семейството.

Забеляза, че тя трепери въпреки горещината.

— Опасявам се, че не мога да го приема.

Сърцето му така се разтуптя, та имаше чувството, че заглушава гласа му.

— Но аз те обичам. Искам да…

— Не. — Гласът й прозвуча много решително. — Преди да го приема, трябва да се почувствам свободна, напълно свободна.

Скорпио я погледна така нежно, че тя усети как една буца се надига в гърлото й. Сложи пръстена обратно на пръста му и тогава той я прегърна.

— Ти си прекрасна жена, Мейзи. Добра, чувствителна и честна. Ще почакам, докато ми кажеш, че си готова, независимо кога ще стане това.

Той повдигна брадичката й и силно я целуна по устните. Мейзи затвори очи и за миг всичко — пожарът, Бетси, Гастон, Чарлс — изчезна от съзнанието й. Подобно на онази пеперуда тя се почувства лека и свободна и пърхаше заедно с вятъра нагоре към небето.

Една кола се появи на настланата с чакъл алея и звукът от хрущенето на гумите й мигновено накара Мейзи да слезе на земята. През клоните на дърветата се виждаше Чарлс, който с труд се измъкна от задната седалка на таксито. Мейзи застина в прегръдките на Скорпио.

— Трябва да тръгвам.

— Ще дойда с теб.

Тя поклати упорито глава.

— Не, моля те, недей. Не искам никакви неприятности преди погребението.

— Може би си права. — От отчаяние захапа кокалчетата на ръката си. — В момента настроението ми е такова, че сигурно ще го ударя.

— Вземи моята кола. Ключовете са на таблото. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — По-късно ще ти се обадя в хотела.

— Мейзи? Мейзи! — Гръмкият заповеднически глас на Чарлс долетя откъм всекидневната.

Скорпио я погледна в очите, повече от всякога му се искаше да остане с нея.

— Не се притеснявай. — Мейзи така силно стисна ръката му, че пръстенът-скорпион остави дълбока червена следа върху меката бяла плът на дланта й. Тя погледна тази мъничка любовна рана и нежно я поглади с пръст. — Сега мога да се справя с всичко.

Когато Мейзи влезе от градината, Чарлс си наливаше нещо за пиене в голяма чаша. Беше обърнат с гръб към нея и отначало не я забеляза. Гаврътна чашата с шотландско уиски наведнъж и си наля още една. Мейзи понечи да каже нещо, но бързо се отказа. Осъзнаваше, че за първи път през живота си вижда трезво реалността. Чарлс продължаваше шумно да отпива от питието си, но вече по-бавно. Метнатото му на един стол ленено сако се бе смъкнало почти до пода. Мейзи видя, че той се поти обилно; под мишниците му и във вдлъбнатината между отпуснатите му рамене имаше по-тъмни влажни петна, които изпъкваха върху раираната памучна риза. Елегантните му панталони с английска кройка бяха силно опънати на задника, сякаш бяха ушити за някой далеч по-слаб и строен мъж. Тлъстините преливаха около кръста му над колана. Приличаха на маслени кифлички върху чиния. Чарлс грабна шепа фъстъци и ги напъха в устата си. Тя поклати глава, изпълнена със съжаление и презрение. Това невъздържано и лакомо същество, което стоеше пред нея, й бе съвсем чуждо.

— Толкова се радвам, че успя да се върнеш — саркастично рече Мейзи.

Той се обърна, мрежичката от спукани капиляри по бузите му бе станала морава от алкохола и горещината. С едрата си и увиснала долна челюст й заприлича на булдог. Изведнъж тя изпита неудържимо желание да се разсмее. Беше прогледнала. Най-после бе свободна.

Чарлс сви рамене и си наля още за пиене. После с трепереща ръка вдигна бутилката.

— Искаш ли едно?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря. Има толкова много неща за уреждане.

Мейзи седна на дивана и го проследи с поглед, докато той бавно отиде до камината.

— Значи старецът пукна, а?

Тя си пое дълбоко дъх, решена да запази спокойствие.

— Ще искаш ли да го видиш?

Чарлс се изсмя — рязко и невесело. Пое още една голяма глътка шотландско уиски.

— Че защо ми е да го гледам?

— За да му отдадеш последна почит — с леден тон отвърна тя.

— За бога — изсумтя той, — беше ми достатъчно неприятно да го гледам, докато бе жив. Прости ми, но ще подмина трупа.

Мейзи впери поглед в голямото парче малахит, което украсяваше писалището. Едва се сдържа да не го запрати по Чарлс. Вместо това сграбчи една възглавница.

— Имаме специално разрешение погребалната служба да се състои в „Сен Луи дез Енвалид“ — каза тя.

Месестите устни на Чарлс се изкривиха в цинична усмивка.

— Но разбира се! Гастон Готие, безстрашният герой от Съпротивата, нека да представим целия карнавал в чест на най-великия герой на нацията.

Тя стисна още по-здраво възглавницата.

— Чакахме те да се върнеш, за да определим датата на погребението.

— Колко мило от ваша страна да ме включите в семейните планове, дълбоко съм трогнат.

Вече говореше завалено.

— Тогава значи ще бъде вдругиден — рязко заключи Мейзи. — Ако ти нямаш нищо против.

— Ако нямам нищо против! Нищо против! Откога на членовете на това семейство започна да им пука за мен?

Той допи чашата си и бързешком прекоси стаята, за да си налее още една.

Някъде в далечината отекна гръм. Навън в трептящата августовска жега се трупаха сиви и заплашителни буреносни облаци. Мейзи стана и започна да затваря прозорците. Въпреки че напоследък бе превалявало няколко пъти, градината изглеждаше все така изсъхнала и прашна. Една-единствена капка падна върху дланта й. Мейзи я погледна — блестеше върху горещата й лепкава кожа, хладна и изящна. В близката цветна градина един доволен градинар бързаше да прибере сечивата си. Тя му махна с ръка, когато мина покрай нея.

— Накрая дъждът винаги идва — извика му Мейзи. — Важното е да издържим.

Тя се върна във всекидневната и отново седна на дивана.

— Думата ми е за пасажите от Библията. Помислих си, че би могъл да прочетеш нещо на погребението.

Чарлс я измери презрително с кървясалите си очи.

— Няма ли най-после да си го набиеш в глупавата глава? Не ми пука кой ще чете, кой ще пее или ще играе на гроба му. Къде, по дяволите, беше той, когато имах нужда от него? — Залитайки, приближи до нея и кресна в лицето й: — Никъде! Ето къде беше твоят велик национален герой. Никъде го нямаше!

От силната миризма на алкохол започна да й се повдига. Извърна глава. Той продължи да се мята из стаята, като се блъскаше в мебелите. После изведнъж се спъна в един килим и тежко залитна върху шкафа с книги. Те се изсипаха на пода и една го удари в слепоочието. Разярен, Чарлс взе една кутия от оникс от близката масичка и я запрати в огледалото. То веднага стана на парчета. За миг той се вторачи в разкривеното и гротескно същество, което го гледаше от останалите парчета. После се тръшна в едно кресло и закри лицето си с ръце.

Тя затвори вратата след себе си и бавно тръгна по коридора. Докато се изкачваше по стълбите, спря за миг и се ослуша. Може би за това бе виновен дъждът, но й се стори, че някой плаче.

 

 

Изведнъж траурно-мрачната всекидневна в апартамента на Гастон бе озарена от една светкавица. Лора, която говореше по телефона, се стресна, каза набързо „дочуване“ и остави слушалката.

— Изглежда, Мейзи се е справила с всичко.

Тя отново се излегна на пода.

Шариф вдигна очи към нея.

— Значи най-после са намерили Чарлс?

Тя кимна утвърдително.

— Той сам се появил изневиделица. Никакви въпроси, никакви обяснения, точно в неговия стил. Дори не попитал как е починал татко. — Тя се взираше някъде в пространството. — Божичко, наистина го мразя.

— Създава ли някакви проблеми?

Лора унесено заклати глава.

— Изобщо не се е намесил в приготовленията за погребението, ако това имаш предвид. Мейзи казва, че нямало значение какво ще прави той, стига да се появи на погребението. — Внезапно й хрумна нещо: — А ти би ли искал да дойдеш?

— Ако си съгласна.

— Не бива да се чувстваш задължен.

— Няма такова нещо.

— Щях да те поканя по-рано, но… — Изведнъж се смути. — Това ще бъде римокатолическа служба.

— Да? — Шариф въпросително повдигна вежди.

— Ами ти си мюсюлманин.

— Така е! — Очите му дяволито блеснаха. — Сигурно предполагаш, че църквата ще се срути върху мен.

За пръв път от много дни тя се усмихна вяло. След смъртта на баща си отчаяната Лора бе плакала като дете в прегръдките на Шариф. Спокоен и силен, той я бе притискал до себе си и бе бърсал сълзите й. А сега, след като бе спряла да плаче, той знаеше, че тя трябва да се занимава с нещо. Активната дейност беше най-доброто средство срещу апатията и депресията.

— Може ли да видя някоя снимка на баща ти? Почти имам чувството, че го познавам.

Тя отиде до бюрото в стил Луи XV в ъгъла на стаята. След като порови малко, откри един стар семеен албум и го извади. Заразгръща страниците и спря на снимката на висок хубав войник.

— Ето, това е той. — Лора седна до Шариф. — Получава Кръста за храброст от генерал Де Гол. — Разгърна следващата страница. — А това е майка ми, Карълайн. Тук е снимана в деня на сватбата си.

— Прилича на теб, много е красива.

Но Лора вече бе потънала в мислите си и не го чуваше. Сякаш цялото й детство отново се върна. Щастливи спомени за нея и за баща й бяха пръснати из този албум. В работилницата в Париж, на почивка в Кан, на планински склон край Гстаад — взаимната любов и уважение биеха на очи от всяка страница. Последните снимки бяха правени в Лондон и на тях Гастон изглеждаше щастлив и спокоен. Една сълза се стече по бузата на Лора.

— Толкова много ми липсва.

Шариф я прегърна през кръста.

— Това е естествено — каза той и я целуна по косата. — Но аз съм тук и ще се грижа за теб.

Навън дъждът бе спрял. Високо в сиво-синьото небе над парижките покриви сияеше величествена дъга. Въпреки отминалата буря, въздухът бе тежък и влажен, но поне засега не се чуваха гръмотевици.

 

 

Сутринта в деня на погребението бе свежа и ясна. В десет и половина църквата „Сен Луи дез Енвалид“ беше пълна. Струпани по скамейките и страничните пътеки, стотици хора бяха дошли да отдадат последна почит на скъпия си приятел Гастон Готие. Лора изглеждаше бледа в черния си копринен костюм и не откъсваше очи от семплия буков ковчег, поставен върху катафалката. Около него горяха шест големи свещи. Те сякаш мълчаливо жалееха и тънките струйки дим се издигаха право нагоре към ярката червена светлинка над олтара.

Слънцето нахлуваше през цветните стъкла на прозорците и лъчите му се пречупваха в калейдоскоп от цветове върху студения каменен под. Когато опечалените пристигнаха, служители на църквата ги отведоха по местата им — мъжете вдясно, жените вляво. Мейзи погледна крадешком към Чарлс, който с безизразно лице седеше сам на предната скамейка. Нито веднъж не бе погледнал към ковчега на баща си. Вместо това, немигащите му очи се взираха в дарохранителницата.

Медалите на Гастон бяха подредени върху червена копринена възглавничка и проблясваха в светлината на свещите. Chevalier de la Legion d’Honneur, Croix de Guerre, Croix des Resistants[1] — Лора ги гледаше като хипнотизирана и се олюляваше. Мощните звуци на органа най-после отекнаха под купола и хорът запя „От дън душа викам към Тебе, Господи“. Лора усети мирис на тамян. Имаше чувството, че отлита нанякъде.

Органът замлъкна и настъпи тишина. Откъм дъното на църквата се чуха тежки стъпки, които бавно отекнаха по централната пътека. Когато стъпките се приближиха, Лора се обърна и видя един старец с изправен като свещ гръб, който гордо носеше знамето на френската Съпротива. Той спря пред катафалката и впери поглед в редиците от медали, които проблясваха върху червената възглавничка. Устните му сякаш потръпнаха. После с неподозирани за възрастта му сила и ловкост сведе знамето пред ковчега. Горе, в галерията, самотен тромпет засвири „Последната тръба“.

Лора сякаш насън присъстваше на погребалната служба. Свещеникът беше стигнал някъде до средата на своето слово, когато вниманието й отново се съсредоточи върху службата.

— Но на първо място — продължаваше свещеникът с ясния си и звучен глас — Гастон Готие беше човек с принципи. Днес ние живеем в един свят на цинична надпревара. Ценности като толерантността, милосърдието и честността са отхвърлени от това общество на бързото забогатяване. През целия си живот Гастон Готие беше един от тези, които се бореха за по-добър свят. Но цената, която плащаше за това, бе висока. Той спечели своята битка в редиците на Съпротивата само с цената на големи лични загуби за него и за семейството му.

Лора бързо погледна към Чарлс, но лицето му изглеждаше съвсем безизразно.

Свещеникът удари с ръка по амвона.

— За един по-добър свят, братя християни, се бореха и умираха Гастон Готие и неговите другари. Свят, в който мъжете и жените от всички раси и религии биха могли да живеят в мир и хармония. Свят на честните и храбрите. Честност и храброст — върху тези принципи нашият скъп приятел построи своя личен, обществен и професионален живот. Днес, братя християни, неговите приятели скърбят за загубата. Нашата нация оплаква един герой. Но Гастон Готие ще живее в сърцата и умовете ни. Докато на света живеят храбри и честни мъже и жени, винаги ще има надежда, че някога ще достигнем онзи по-добър свят, за който той се бореше.

Свещеникът млъкна, за да прочисти гърлото си. Когато отново заговори, гласът му беше тих, почти шепот:

— Au revoir, mon cher ami.[2] — Изчака малко, за да се овладее. — В името на Отца и Сина…

 

 

В края на службата Лора престана да плаче. Хората се заточиха в редица покрай ковчега, всеки погълнат от собствените си спомени. След известно подканяне Чарлс се присъедини към Лора и Мейзи, които стояха на страничната пътека. Повече от половин час останаха така, приемайки съболезнованията на хората.

Лора беше удивена. Освен многобройните приятели на семейството, имаше и стотици съвсем непознати лица.

— Той спаси живота ми — каза един съсухрен старец и взе ръката й в своята. — Моят и на още трийсет души по онова време.

Даниел Будон и Серж Бирнбаум се приближиха и топло я прегърнаха.

— Службата беше чудесна — с въздишка рече Серж. Той зърна Шариф в края на редицата. — Направо като вселенски събор. На баща ти щеше да му хареса.

Лора насила се усмихна.

— Сигурно е така. Ще дойдете ли по-късно в апартамента му?

— Но разбира се. Тук има хора, които не съм виждал от четирийсет години.

— И ти, Даниел, ще дойдеш, нали?

Лора се обърна и видя, че той гледа свирепо заварения й брат.

— Какво? Извинявай. Бях разсеян. Да, разбира се, че ще дойда, мила. На нас, старите бойци, може да се разчита в битка.

Тъкмо се канеше да го попита какво има предвид, когато до нея застана друг приятел на баща й и й стисна ръка.

Хората бавно излязоха от църквата в широкия открит двор. Някои поспряха да си поговорят, други тръгнаха към гробището „Пер Лашез“, където Гастон щеше да бъде погребан. Без да каже дума, Чарлс изостави семейството си и побърза да се присъедини към множеството. Мейзи сложи ръка на рамото на Лора.

— Ще останеш ли за малко тук сама? Винаги мога да кажа на кортежа да изчака.

Лора с благодарност й кимна.

— Ако нямаш нищо против, искам да постоя тук преди погребението.

Тя се приближи до олтара и коленичи. Във въздуха все още се носеше тежка миризма на свещи и тамян. Лора затвори очи, за да се помоли, но думите някак си не идваха. Наблизо изшумоля коприна, тя се стресна и отвори очи. В сянката на страничния олтар седеше някаква жена и се молеше с молитвена броеница в ръце. Носеше гъст воал, който скриваше лицето й. Лора впери очи в нея. Беше й някак странно позната. Тънките й изящни пръсти сякаш галеха зърната на броеницата, докато тя безмълвно се молеше.

— Мамо — недоверчиво ахна тя. — Ти ли си? Жената бавно повдигна глава.

— Надявах се, че никой няма да ме види тук. Не исках да се чувствам неловко.

Радостта от срещата, примесена със сълзите на скръбта, накара двете жени да онемеят за известно време.

— Но ти трябваше да ми кажеш, че ще дойдеш — най-накрая с укор в гласа рече Лора.

Карълайн издуха носа си.

— Не бъди глупава. Не исках да правя сцени. Повечето от приятелите на Гастон ужасно ме мразят. Нещо повече — всъщност не мога да твърдя, че ги обвинявам за това.

— Но татко би искал днес да си тук. Само това има значение за мен.

Карълайн повдигна воала и започна да бърше очите си. Лора беше направо слисана.

— Божичко! Да не би да си си правила пластична операция?

— Не стигнах чак дотам. — Очите на Карълайн блеснаха през сълзи. — Отказах се от пиенето, това е всичко. Реших, че няма да искаш майка ти да е повлекана.

Навън Мейзи нервно потропваше с крак. Бяха изминали десет минути, откакто остави Лора в църквата, и шофьорът започваше да става нервен. Тя реши да се върне в църквата.

— Лора, опасявам се, че трябва… — Чантата й шумно падна на пода. — Карълайн! Не мога да повярвам!

За последен път двете жени бяха разговаряли преди повече от двайсет години и тогава последните думи на Мейзи бяха прозвучали далеч по-учтиво.

Карълайн бързо напъха броеницата в джоба си.

— Трябва да тръгвам. — Целуна дъщеря си по бузата. — Скоро ще ти се обадя.

Лора изглеждаше силно разстроена.

— Но ти трябва да дойдеш на гробището.

— Съжалявам. — Карълайн се обърна към Мейзи. — Сигурно ви задържам. Не бих искала да ви преча.

Мейзи усети как собствената й неприязън се изпарява подобно на тамян от кадилница.

— Слава богу, че се върна — каза тя и прегърна Карълайн. — Дъщеря ти сега има най-голяма нужда от теб.

Бележки

[1] Кавалер на почетния легион, Кръст за храброст, Кръст на Съпротивата. — Б.пр.

[2] Довиждане, скъпи приятелю (фр.). — Б.пр.