Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Parsifal Mosaic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2019)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Мозайката на Парсифал

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: (второ — COBISS)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-358-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2373

История

  1. — Добавяне

6

Той отвори очи, долавяйки противната миризма на евтино уиски и усещайки влага по гърдите и гърлото си — ризата, сакото и панталоните му бяха подгизнали. Пред себе си виждаше някакво постепенно преливане на различни степени на тъмнина и сенки в сиво и черно, в които, танцувайки, проблясваха малки светли точки, поклащащи се далече в мрака. Усещаше тъпа болка навсякъде, но най-вече около корема, издигаща се през шията към главата му, която усещаше като нещо отекло и изтръпнало. Бяха го били жестоко, а после изтеглили в края на кея — далече вдясно, доколкото можеше да разчита на замаяното си чувство за ориентация — за да се свести сам, а може би и за да се претърколи през ръба във водата.

Все пак не беше убит и това му говореше нещо. Бавно прехвърли през тялото си дясната си ръка и опипа китката на лявата — часовникът беше на мястото си. Опъна крака и бръкна в джоба си — парите бяха непокътнати. Не бяха го обрали и това също означаваше нещо.

Беше говорил с твърде много хора, а много други го бяха видели по време на тези странни разговори. Те се бяха оказали неговата протекция. Убийството си е убийство и независимо от онова, което собственикът на „Тритон“ беше казал, „тихият нож“ в района на пристанището е предмет, който заслужава разследване, както и нападението или обирът, още повече, когато жертвата е богат чужденец. Никой не искаше да се задават прекалено много въпроси по кейовете и нечия хладна глава бе разпоредила да бъде оставен така, както е, а това означаваше, че някому е било платено да изпълни по-друга задача, възложена от горе. Иначе нещо щеше да е откраднато — часовник, някоя друга хилядарка — защото това все пак е пристанище.

А в случая един прекалено любопитен и богат чужденец се побъркал, нападнал една руса курва на брега, а притеклите се хора я защитили. Не се налагаше разследване, тъй като собствеността на този ricco americano maledetto[1] бе останала непокътната, макар че същото не може да се каже и за разума му.

Комбинация. Професионално изпълнен капан, така че организаторите му да останат чисти от момента, в който капанът щракне. Цялата нощ, цялата сутрин е била капан! Той се извъртя наляво; океанът на югоизток се виждаше като огнена черта на хоризонта. Зората беше дошла и „Кристовао“ се беше превърнал в още един от дузината дребни силуети на повърхността на водата: неясна фигурка, смътно различима по примигващите светлинки — сигнали за другите силуети.

Хейвлок бавно се изправи на колене върху мокрите дъски и преодолявайки болката, си помогна с ръце да стане. Стъпил на крака, той все така бавно се обърна, разкършвайки ръцете и краката, после раменете, шията и гърба. Нищо счупено, но тялото му беше сериозно натъртено и не бе в състояние да реагира на бързи команди, каквито се надяваше, че няма да му се наложи да изпълнява.

Пазачът. Беше ли онзи самомнителен държавен служител част от капана? Беше ли му разпоредено да посрещне чужденеца в началото враждебно, а после сервилно, тласкайки го по този начин към клопката? Стратегически погледнато, подобен ход беше ефективен; той трябваше да го предвиди. Нито един от двамата други пазачи не му създаде проблеми и те с готовност му казаха всичко, което поиска да узнае, дори човекът на портала на кея, където бе акостирала „Тереза“, му съобщи закъснението в графика на кораба.

Собственикът на „Тритон“? Морякът от „Кристовао“, опитал се да го нападне в тясната тъмна уличка? Бяха ли и те част от плана? Само случайността ли, тласкана от логиката на събитията, го отведе при онези мъже в заведението, които просто го бяха очаквали? От друга страна, как са могли да го очакват? Преди четири часа Чивитавекия за него не бе нищо повече от едно смътно познато име на картата, което не му говореше нищо. Не съществуваше никаква причина да поиска да дойде в Чивитавекия, никакъв начин да е било предадено неизвестно съобщение. И въпреки всичко това беше се случило; трябваше да приеме този факт, без да знае как или защо той е налице. Имаше много неща извън способността му да ги разбере, една влудяваща мозайка, от която липсваха прекалено много парчета.

В този бизнес всичко, което не можеш да разбереш, е риск, но няма защо да обяснявам това точно на тебе. Ростов. Атина.

Една примамка — руса, обезобразена от шарка проститутка — бе минала като на парад в мъглата под носа му с единствената цел да го измъкне на открито и да го застави да действа. Но защо? Какво очакваха от него да извърши? Та намеренията му бяха съвсем ясни. Какво все пак научиха, какво им се изясни? Какъв беше смисълът? Нима тя се опитваше да го убие? И тогава какво стоеше зад случилото се в Коста Брава?

Джена, защо правиш това? Какво стана с тебе? С нас?

Той тръгна малко неуверено, спирайки с леко приклякане, когато усетеше, че губи равновесие. Когато стигна до близкия край на склада, премина бързо покрай стената пред тъмните прозорци и огромната портална врата, през която минаваше стоката, и се озова до ъгъла на сградата. Оттук нататък започваше безлюдният кей, осветен от пресичащите се снопове светлина от прожекторите, през които струеше мъглата. Надзърна покрай стоманената рамка към стъклената караулка, където беше постът на пазача. Както и преди фигурата му бе едва различима, но Майкъл можеше да види неподвижното огънче на цигарата му в центъра на прозореца.

Огънчето се премести надясно: пазачът беше станал от стола си, за да изтегли плъзгащата се врата на кабината. Една друга фигура се приближаваше в мъглата откъм широкия булевард пред кейовете. Беше човек на среден ръст с килната шапка, сякаш беше тръгнал на разходка по „Виа Венето“. Дрехите също не бяха като за пристанищен район — бяха дрехи на човек от улиците на големия град. Мъжът се приближи до стъклената караулка, спря до вратата и заговори с пазача. И двамата погледнаха към края на кея — там, където се намираше складът, после пазачът направи жест и Майкъл разбра, че говорят за него. Мъжът кимна, обърна се и вдигна ръка, след което се появиха други двама мъже — и двамата едри, облечени в дрехи, които повече подхождаха за пристанище, отколкото на мъжа, за когото работеха.

Хейвлок опря глава върху стоманения ръб; отчаянието му се смесваше с дълбоко чувство на безсилие и болка. Изтощението започваше да го надвива. Той не можеше да се изправи срещу тях; едва вдигаше ръце, едва местеше крака. И тъй като не разполагаше с друго оръжие, това означаваше, че е невъоръжен.

Къде беше Джена? Беше ли се качила на борда на „Кристовао“, след като примамката бе изиграла ролята си? Това би било логичната… Не, не беше! Разигралите се събития са привлекли твърде много внимание върху кораба и можеха твърде лесно да събудят интереса на неприятелски настроените и неподкупени служители. Следователно самият кораб беше за отвличане на вниманието, а русата проститутка — само примамка. Джена щеше да използва един от другите два кораба!

Майкъл се отдръпна от стената и накуцвайки, тръгна по мокрите греди към края на кея. Избърса очи и се вгледа през плътната утринна мъгла. Неволно изохка, усещайки силна болка в стомаха. „Елба“ беше отплавала! Бил е примамен на друг кей, въвлечен в ситуация, която не би могъл да овладее, докато Джена се качи на „Елба“. Дали и капитанът на „Елба“, подобно на скипера на „Кристовао“, не беше опитен навигатор? Щеше ли той… можеше ли изобщо… да насочи тромавия си кораб към някой неохраняван бряг, за да може някоя малка лодка да пренесе контрабандния му товар до брега?

Един човек знаеше отговора. Човекът с пардесюто и килнатата шапка, с дрехите, неподходящи за някого, който кара електрокар, а за търговец, който купува и продава. Този мъж със сигурност знаеше; той бе организирал заминаването на Джена.

Хейвлок се върна до стената на склада. Трябваше да стигне до този мъж, а за целта трябваше да преодолее другите двама. Само ако имаше оръжие… каквото и да е. Огледа се в просветляващия вече полумрак. Нищо. Нито дори разхлабена дъска или някоя летва от разкован сандък.

Водата. Падането в нея щеше да бъде от високо, но той щеше да се справи. Ако можеше да стигне до далечния край на кея, без да го видят, щяха да предположат, че е паднал във водата, докато е бил в безсъзнание. С колко секунди разполагаше? Надзърна зад ръба в осветеното пространство, готов да се отблъсне и дотича.

Но не го направи. Двамата вече не вървяха към него. Бяха спрели и стояха, оставайки неподвижно зад телената мрежа на портала. Защо? Защо смятаха да го оставят да лежи?

Изведнъж през непроницаемата мъгла, няколко кея по-нататък, се разнесе раздиращ ушите вой на сирена. След това пак, а после басов сигнал, който разтърси пристанището. Това беше „Санта Тереза“! Отговорът, който търсеше! Двамата бяха извикани не за да го донакажат, а за да не му позволят да напусне първия кей. Нямаше никакво закъснение в часа на отплаване на „Тереза“ — това също е било част от клопката. Корабът тръгваше по разписание с Джена на борда! Докато времето течеше, организаторът трябваше да се справи с последното нещо — да задържи ловеца на разстояние.

В яростта си той беше готов да отиде до другия кей, да я спре, да попречи на кораба да отплава, защото щом дебелите въжета се изтеглят на борда му, каквото и да направи, нямаше начин да я настигне. Тя можеше да изчезне в десетина други страни, в стотици градове — без да остави следа, за която да се захване. Без нея той не искаше да продължава!

Какво означаваха тези сигнали, с колко време разполага. Можеше обаче само грубо да предполага. „Кристовао“ даде два звукови сигнала и секунди след това русата примамка излезе от сенките в склада. Седем минути. Но не беше чул басовата сирена след по-острите изсвирвания. Означаваше ли тази разлика, че разполага с повече или с по-малко време? Започна да търси в паметта си сред спомените други случаи, които го бяха отвеждали на пристанища.

И си спомни, по-точно, стори му се, че си спомня. Острите изсвирвания бяха за корабите надалече, а вибриращият басов тон — за тези наблизо: едно практическо правило не само за морето, но и за доковете. Докато го бяха били, външните вибрации на ниските тонове се бяха смесили със собствените му викове на протест и гняв. Басовият тон беше последвал след крясъците — като прелюдия към незабавно отплаване. Седем минути — минус една, по-вероятно две, може би три.

Разполагаше с броени минути. Шест, пет… четири — не повече. Кеят на „Тереза“ се намираше на няколкостотин ярда и в неговото състояние имаше нужда поне от две минути, за да стигне там, а това можеше да стане само ако успее да мине покрай двамата мъжаги, извикани, за да го спрат. Четири минути най-много, минимум две. Боже! Как? Отново се огледа, като опитваше да потисне паниката и съзнаваше, че всяка секунда намалява шансовете му.

Забеляза масивен черен предмет между два стълба, около които се намотаваха въжетата, задържащи кораба на кея. Беше убягнал от погледа му по-рано, защото бе неподвижна част от дока. Сега го разгледа по-внимателно. Беше варел, обикновен варел, без съмнение пробит по време на товарене или разтоварване и сега използван като боклукчийска кофа за чаши от кафе, отпадъци, които обикновено запалваха призори — такива имаше навсякъде по кейовете. Изтича до него, хвана го и го разклати. Не беше много тежък; наклони го странично и го изтърколи до стената. Оставащо време — между една и половина и малко над три минути. Тактиката му беше тактика на отчаянието — единствената възможна. Не можеше да мине покрай ония тримата, ако те не се приближат до него, ако мъглата и избледняващият полумрак не работят за него и против тях. Нямаше време да мисли за пазача и за човека с палтото.

Той приклекна в сенките, отново облегнат до стената, обгърнал с две ръце мръсния варел. Пое дълбоко дъх и изкрещя с всичка сила, съзнавайки, че писъкът му ще отекне по безлюдния кей:

Auito! Presto! Sanguino! Muoio[2]!

Спря и се вслуша. Чу викове в далечината — въпроси, после разпореждания. Отново изкрещя:

Auito!

Тишина.

После стъпки на тичащ човек. Приближаващи… все по-близки.

Сега! Тласна варела с всичката сила, която можа да събере в ръцете си. Той издрънча, докато набираше скорост напречно на дъските, през мъглата… към ръба на кея.

Двамата мъже заобиколиха ъгъла на сградата в момента, когато варелът стигна до края на кея. Той се удари в единия от стълбовете. О, Боже! След това се завъртя и се претърколи през ръба. Чу се силен плясък откъм повърхността, двамата нещо си извикаха и хукнаха в тази посока.

Сега!

Хейвлок се изправи на крака и разперил ръце, изскочи от сенките. Насили нестабилните си крака да се подчиняват, така че всяка крачка да бъде точно преценена и сигурна. Първо блъсна мъжа отдясно с изпънати ръце, а след това италианеца отляво, забивайки рамо ниско в гърба му.

Пронизителен сигнал откъм „Тереза“ заглуши виковете на двамата летящи надолу мъже. Майкъл се обърна наляво и накуцвайки, тръгна към ъгъла на склада; трябваше да излезе на кея и да се отправи към пазача и елегантния мъж до него. Изтекло време — една минута. Оставаха най-много още три.

Той се затича през огромното открито пространство на кея, през потъналите в мъгла осветени площи и неподвижна машинария. Издигайки глас до границата на истерията, извика на развален италиански:

— Помогнете ми! Помогнете им! Това е лудост! Ранен съм. Двама мъже дойдоха да ми помогнат. И когато приближиха, се чуха изстрели. Три изстрела! От съседния кей. Едва ги чух поради кораба, но наистина ги чух! Изстрели! Бързо! Те са ранени. Единият сигурно е мъртъв! О, Боже, побързайте!

Това, което онези двамата си размениха, беше някакъв словесен хаос. И докато Хейвлок се приближаваше до караулката, видя, че револверът на пазача е изваден, но и че самият пазач е друг — по-нисък, по-набит, по-възрастен. На широкото му лице беше изписана неприязън, за разлика от това на цивилния — около трийсетте, изискан, със загоряло от слънцето лице, — което беше студено и безизразно. Мъжът в пардесюто заповядваше на пазача да провери какво е станало, а последният крещеше, че нямало да изостави поста си заради някакви си 20 000 лири! Началникът на смяната можел сам да си разчиства боклука; той не му бил някакъв изплашен хлапак. Началникът можел да купи някой друг час от времето му, можел да плати за изчезването му, но не повече!

Машинация. Още от самото начало — ребус.

Andate voi stessi[3]? — извика пазачът.

Изпотен, цивилният тръгна към склада, затича се, после рязко забави крачка и предпазливо се приближи до ъгъла на сградата.

Пазачът беше излязъл пред караулката с револвер, насочен към Майкъл.

— Ти! Иди до оградата — извика той на италиански. — Вдигни ръце и се хвани за мрежата колкото може по-високо! Не се обръщай! Ще те застрелям в главата, ако го направиш!

Оставаха не повече от две минути; ако нещо щеше да става, то трябваше да стане сега.

— О, Боже! — изкрещя Майкъл, хвана се за гърдите и се свлече.

Пазачът протегна ръка и го дръпна за рамото. Тъкмо това беше движението, което Майкъл очакваше. Той се извъртя, хвана китката върху рамото си, изви я в посока на часовниковата стрелка, като едновременно се изправи и заби коляно в гърлото на падащия пазач. Мъжът рухна. Хейвлок го изтегли в сянката на кабината и изскочи през портала, като мушна револвера в джоба на сакото си.

Протяжен, дълбок звук се чу в далечината, последван от четири истерично високи изсвирвания. „Тереза“ се готвеше да замине! Майкъл отново се изпълни с онова отвратително чувство на безсмисленост, докато задъхан тичаше по булеварда, усещайки, че коленете му се подгъват, а стъпалата му едва го издържат, тътрейки се по паважа. Когато се добра до кея на „Тереза“, пазачът — същият пазач — беше вътре в кабината си, говореше по телефона, като кимаше с несъразмерно голямата си глава, а по очите му личеше, че приема разпореждане за нови лъжи.

Входът вече беше препречен с верига — просто официално предупреждение, а не забрана. Хейвлок грабна куката и я изтръгна от халката; веригата се изви като змия във въздуха и издрънча на земята.

Che cosa? Fermati[4]!

Майкъл се затича, усещайки агонията в краката си, по дългата ивица на кея през кръглите светли петна на прожекторите към едва различимия във въртящите се кълбета мъгла търговски кораб в края на дока. Десният му крак се подгъна, ръцете му смекчиха падането, макар и не удара и като посрещна с дясното си рамо мократа повърхност, той се претърколи. Хвана се за крака, насили се да се изправи и отново потегли по хлъзгавите дъски, набирайки скорост.

Усещаше, че въздухът му свършва, когато достигна далечния край на кея.

Безсмислието стигна връхната си точка: корабът „Санта Тереза“ се плъзгаше на трийсетина фута от брега; дебелите въжета се извиваха като водни змии, прибирани от мъжете, които го гледаха през полумрака.

— Джена! — изкрещя той. — Джена! Джена!

Свлече се на колене на мократа повърхност с треперещи ръце и крака. В гърдите си усещаше спазматична болка, а главата му сякаш бе разцепена с брадва. Той… беше… я… загубил… Една малка лодка щеше да я остави на някое от хилядите неохранявани места по бреговете на Средиземноморието; тя беше си заминала. Единственият човек на земята, който имаше значение за него, беше заминал завинаги. Беше загубил всичко. Чу викове зад гърба си, а после и тропота на тичащи крака. И докато се вслушваше, в съзнанието му изплува споменът за други звуци, други крака… на друг кей. Онзи, от който беше отплавал „Кристовао“. Там беше останал един човек, който заповяда на други хора да го преследват и те… те също бяха тичали през мъглата по обления със светлината на прожекторите кей. О, ако можеше да намери този човек! Ако го намереше, щеше да смъкне загорялата кожа от лицето му, докато оня не му каже онова, което той иска да знае.

Изправи се на крака и все така накуцвайки, бързо тръгна към пазача, който изтича след него с изваден пистолет.

Fermati! Alza le mani[5]!

Un errore![6] — извика му Хейвлок с глас, едновременно агресивен и извинителен; целта му беше да мине покрай мъжа, без да го задържат. Той извади няколко банкноти от джоба и ги задържа пред себе си, така че да останат осветени от прожекторите. — Какво мога да ти кажа? — продължи на италиански. — Направих грешка… а това печелиш ти, нали? Аз и ти… говорихме преди, не си ли спомняш? — той пъхна парите в ръката на пазача и го потупа по гърба. — Хайде, махни това нещо. Аз съм твой приятел, нали помниш? Какво толкова е станало? Само дето аз станах малко по-беден, а ти — малко по-богат. А освен това пих твърде много вино.

— Така и си мислех, това си ти! — сопна се пазачът сърдито, взе парите, мушна ги в джоба си и крадливо се огледа. — Ти си направо луд! Можех да те застрелям. И за какво?

— Ти ми каза, че „Тереза“ ще отплува след много часове.

— Така ми казаха! Копелета са всичките! И те са луди! Не знаят какво правят.

— Много добре знаят — обади се тихо Майкъл. — Вече трябва да си ходя. Благодаря ти за помощта. — И преди гневният пазач да може да отговори, Хейвлок бързо тръгна напред, смръщен от болката в треперещите си крака и гърдите. За Бога, по-бързо!

След малко, с ръка, стиснала в джоба револвера, който го изпълваше с чувство на задоволство, стигна оградата от телена мрежа около кея на „Кристовао“. Пазачът все още лежеше в безсъзнание в сянката на караулката. Нито беше помръднал, нито някой беше го преместил през последните минути. Дали и мъжът с пардесюто все още бе на кея? Имаше такава вероятност; подсказваше, че би трябвало да е потърсил пазача и го е разпитал. Но тялото беше на същото място.

В такъв случай защо началникът се беше задържал на кея толкова дълго? Отговорът дойде откъм морето — през вятъра и мъглата. Викове, въпроси, заповеди и пак въпроси. Човекът с пардесюто още беше на кея, а горилите му крещяха от водата под него.

Майкъл скръцна със зъби, опита се да прогони болката от главата си. Прокрадвайки се покрай стената на склада, мина пред вратата, от която беше излязла русата курва, и стигна до ъгъла на сградата. Утрото ставаше все по-светло, мъглата се вдигаше, а отсъствието на търговския кораб даваше възможност на слънчевите лъчи да стигнат до дока. В далечината един нов кораб бавно се насочваше към пристанището на Чивитавекия, а може би щеше и да акостира на мястото, неотдавна освободено от „Кристовао“. В такъв случай на Майкъл му оставаше съвсем малко време, преди да се появят бригадите за подготовка. Сега трябваше да се движи бързо, да действа бързо, но не знаеше дали е способен дори поне на едно от двете.

Неохраняван бряг. Дали мъжът, намиращ се все още толкова близо, знаеше точно кой? Трябваше да установи това. Трябваше да успее да го направи.

Хейвлок заобиколи ъгъла, притискайки оръжието в сакото си. Не можеше да го използва, това му беше ясно — би било безсмислено, защото само щеше да елиминира източника на информация и да привлече вниманието към кея. Но заплахата трябваше да прозвучи истински, а в гнева му да личи отчаяние. Беше способен на това.

Той се взря през редеещата мъгла. Мъжът в пардесюто стоеше на края на кея и възбудено излайваше някакви инструкции с нисък глас; той, изглежда, също се страхуваше да не привлече вниманието на заблудили се моряци, които се мотаеха по съседния кей. Резултатът беше комичен. От онова, което можеше да схване, Майкъл разбра, че единият от падналите мъже се е хванал за подпората на стълба, около който се намотава въжето за привързване на корабите; той не смееше да се пусне, защото явно не умееше да плува.

Посредникът заповядваше на втория да помогне на съдружника си, но човекът очевидно отказваше да се подчини, страхувайки се да не се удави заедно с изплашения си колега.

— Нито дума повече! — рязко изрече Хейвлок на италиански; думите му, макар и не съвсем прецизно подбрани, се чуха ясно, а гласът му прозвуча твърдо, макар и не високо.

Изненаданият мъж се обърна и бръкна с лявата си ръка под палтото.

— Ако видя пистолет — продължи Майкъл, скъсявайки разстоянието помежду им, — ще бъдеш мъртъв и ще си във водата, преди още да успееш да го насочиш. Махни се оттам. Приближи се към мене. Сега — към стената. Хайде! Не спирай!

Човекът тръгна напред.

— Аз можех да ви убия, синьор. Не го направих. Надявам се, това не ви е безразлично.

— Разбира се, че не е. Благодаря.

— Нито ви беше откраднато нещо… предполагам, вече сте го установил. Заповедите ми бяха ясни.

— Установих го. А сега ми отговори защо. И на двата въпроса.

— Аз не съм нито убиец, нито крадец, синьор.

— Това не е достатъчно. Горе ръцете! Подпри се на стената и разтвори крака! — Италианецът се подчини, беше ясно, че не за пръв път чува подобна заповед. Хейвлок се приближи зад него, ритна го по десния крак, пъхна ръка около кръста му и извади един пистолет, затъкнат в колана му. Оръжието го впечатли — беше „Лама“, трийсет и осми калибър — испанско, автоматично, с предпазител. Качествено оръжие. Мушна го в своя колан. — Сега ми разкажи за момичето. Бързо!

— Платиха ми. Какво повече мога да ви кажа?

— Доста. — Майкъл се протегна и стисна лявата ръка на мъжа. Посредникът явно не беше човек на насилието, което пролича от меката му ръка и думата началник, използвана от пазача, не бе особено подходяща. Този италианец не бе част от мафията; един мафиот на неговата възраст би следвало да е минал през грубата работа, след която ръцете загрубяват.

Неочакван вой на сирени се разнесе откъм пристанището. Към него се присъединиха изплашените викове на самотния мъж в плискащите води под кея. Възползвайки се от шума, Майкъл ръгна револвера в бъбрека на посредника. Той извика. Тогава Хейвлок заби дръжката странично в шията на италианеца, след което последва потокът умолителни фрази.

— Синьор… синьор! Вие сте американец, ние говорим американски! Не правете това! Аз ви спасих живота… честна дума!

— Ще стигнем и до там. Момичето. Кажи ми за момичето! Бързо!

— Аз върша услуги по доковете. Всички знаят това! Тя се нуждаеше от услуга. Плати си!

— Да напусне Италия?

— Какво друго?

— Платила е за много повече от това! А ти колко плати? За да организираш клопката?

Che cosa vuol dire?[7] Клоп… ка?

— Този цирк, който ми разигра! Свинята, която излезе през онази врата! — Хейвлок сграбчи италианеца за рамото, извъртя го и го блъсна с гръб в стената. — Ето там, зад ъгъла — допълни той, показвайки с ръка. — За какво беше всичко това? Кажи ми! Тя ти е платила и за това. Защо?

— Беше както казахте, синьор. Тя плати. Spiegazioni… обяснения… не бяха необходими.

Майкъл заби дулото на револвера дълбоко в корема на мъжа.

— Не, това не е достатъчно. Кажи ми!

— Тя каза, че трябвало да знае — изохка посредникът, превивайки се.

— Да знае какво? — Хейвлок замахна и шапката на човека изхвърча във въздуха, после го хвана за косата и блъсна главата му в стената. — Какво да знае?

— Какво бихте направили!

— Откъде е знаела, че ще я последвам дотук?

— Но тя не знаеше.

— Тогава защо?

— Тя каза, че може би ще го направите! Били сте много… находчив човек. Преследвали сте други хора, имате на разположение различни средства. Контакти, осведомители.

— Това е много неопределено! Как е разбрала? — Майкъл събра в юмрук колкото можа от косата на италианеца, почти изтръгвайки я из корен.

— Синьор… тя каза, че е говорила с трима шофьори на пиацата, преди да намери такси, което да се съгласи да я доведе дотук! Страх я беше!

Това беше логично. Не се беше сетил да потърси такситата, потеглящи от Остия; в Рим такситата не бяха в излишък. Просто не беше помислил, импулсиран постоянно да се движи.

Per favore! Aiuto! Mio Dio![8] — виковете се разнесоха откъм водата.

Корабите в пристанището изпълваха въздуха с воя на сирени и свистенето на изпускана пара. Вече не оставаше никакво време; скоро щяха да се появят екипажите, хора и машини щяха да плъзнат по кейовете. Трябваше да научи какво точно беше направил посредникът. Заби пръстите на лявата си ръка в гърлото му.

— Тя е на „Тереза“, нали?

Si.

Хейвлок си спомни думите на собственика на „Тритон“: „Тереза“ пътуваше за Марсилия.

— Как ще слезе от кораба?

Италианецът не отговори; Майкъл заби пръстите си по-дълбоко, почти задушавайки го. Той продължи:

— Разбери ме и ме разбери много добре. Ако не ми кажеш, ще те убия. А ако ме излъжеш и тя ми се изплъзне в Марсилия, ще се върна за тебе. Тя е права — аз съм много находчив човек и съм изловил страшно много хора. Ще те намеря.

Посредникът започна да се гърчи и отвори уста, сякаш за да каже нещо. Хейвлок намали натиска. Италианецът задавено се закашля, хвана се за гърлото и каза:

— Какво ли ме интересува всичко това… Така че ще ви кажа. Не искам afflizione[9] от такива като вас, синьор! Трябваме да съм по-умен! Трябваше да слушам по-добре!

— Продължавай!

— Не е Марсилия. Сан Ремо. „Тереза“ трябва да спре в Сан Ремо. Как или къде ще бъде изведена на брега, не знам — честна дума! Платила си е прехвърлянето до Париж. Ще я преведат през границата при Кол де Мулине. Кога… също не знам… наистина! И оттам — в Париж. Кълна се в Христовата кръв!

Не беше необходимо да се заклева, че казва истината — ужасените му очи показваха това. Беше честен, защото изпитваше страх… необикновен страх. Какво ли му беше казала Джена? Защо този човек не разпореди да го убият? И също, защо нищо не беше откраднато? Майкъл свали ръката си от гърлото на италианеца.

После заговори тихо:

— Ти каза, че си можел да заповядаш да ме убият, но не си го направил. Сега ми кажи защо.

— Не, синьор, няма да ви кажа — прошепна мъжът. — В името на Бога, вие никога няма да ме видите отново. Няма да кажа нищо, не знам нищо!

Хейвлок бавно вдигна револвера и опря дулото му в лявото око на мъжа.

— Кажи! — заповяда той.

— Синьор, аз имам тук малък, но доходен бизнес и никога досега… никога… не съм се забърквал в политиката! Или дори в нещо, макар и далечно, свързано с политиката. Кълна се в сълзите на Мадоната! Мислех, че ме лъже, че се опитва да ме изработи с лъжи! Дори и за секунда не съм й повярвал!

— Но аз не бях убит и нищо не ми бе откраднато — мисля това ми каза. — Майкъл направи пауза и неочаквано изкрещя, като натисна револвера в окото на италианеца: — Защо?

Човекът изпищя и думите се посипаха от устата му:

— Тя каза, че сте американец, който работи с комунисти! Със Съветите! Не й повярвах! Не знам нищо за тези неща. Но в името на предпазливостта… Тук, в Чивитавекия, ние стоим далече от тези войни. Те са твърде… интернационални за хора като нас, които заработват по някоя нищожна лирета по доковете. Подобни неща не означават нищо за нас… честна дума! Не искаме да имаме неприятности заради вас!… Синьор, разберете ме. Нападнахте жена… да, проститутка наистина, но все пак жена… на кея. Появиха се мъже, които ви спряха, издърпаха ви, но когато видях всичко, аз спрях тях! Казах им, че трябва да внимаваме. Трябва да помислим…

Ужасеният човечец продължаваше да бърбори, но Хейвлок не го слушаше. Това, което чу, го изуми повече от всичко. Един американец, работещ за Съветите. И Джена е казала такова нещо? Но това беше някаква лудост!

Дали се е опитала да го накара да й помогне с цената на една лъжа, само за да всее страх у тази пионка, който да остане и след като си е свършил работата, след затварянето на капана? Италианецът не извърташе, той просто от страх повтаряше нейния разказ. Не, той не беше излъгал. А дали си вярваше тя? Дали не бе именно това, което той бе видял в очите й на перона в Остия? Наистина ли вярваше… както той бе повярвал за нея, без да се усъмни дори за миг, че е дълбоко законспириран агент на ВКР?

О, Боже! Един и същи ход, за да станат и двамата врагове! Дали доказателствата срещу него не бяха също толкова неопровержими както тези срещу нея? Сигурно бе така — бе го видял в очите й. А също и страх… болка. Нямаше никого, на когото би могла да се довери — нито сега, нито по-късно, може би никога. Оставаше й само да бяга… така, както постъпваше той самият. Боже! Какво бяха направили?

Защо?

Значи, беше на път за Париж. Щеше да я намери в Париж. Или може би щеше да отлети за Сан Ремо, или Кол де Мулине, за да я прехване на едно от двете места. Той поне имаше предимството на бързия транспорт; тя се намираше на борда на стар търговски кораб, който се бореше с вълните, докато той щеше да пътува по въздуха. Сега вече имаше време.

И щеше да го използва. В посолството в Рим имаше един офицер от разузнаването, който ще разбере силата на гнева му. Подполковник Лорънс Бейлър Браун ще даде отговори, в противен случай публикациите за тайните операции на Вашингтон ще изглеждат като детски приказки в сравнение с това, което той самият щеше да разкаже: цялата некомпетентност, незаконните действия, погрешните преценки, пропуските, които всяка година струваха живота на хиляди хора по света.

Щеше да започне с чернокожия дипломат в Рим, чиято задача беше да препредава тайни заповеди на американските агенти в Италия и цялото Западно Средиземноморие.

Capisce[10]? Разбрахте ли, синьор? — италианецът се молеше, печелейки време, а очите му предпазливо се стрелкаха надясно. Трима мъже се бяха появили на втория кей и вървяха към далечния му край; две изсвирвания на корабна сирена обясняваха причината. Търговският кораб, който навлизаше в пристанището, щеше да акостира на мястото на „Елба“. Всеки момент щяха да се появят и другите бригади. — Ние сме предпазливи… разбира се, и не искаме да знаем нищо за подобни неща! Ние сме хора от доковете, нищо повече.

— Разбирам — каза Майкъл, хвана мъжа за рамото и го накара да се обърне. — Иди до перваза — заповяда той тихо.

— Синьор, моля ви! Умолявам ви!

— Направи, каквото казах. Веднага.

— Заклевам се в светия патрон на милосърдието! В кръвта Христова, в сълзите на Света Богородица! — италианецът ридаеше и гласът му стана писклив. — Аз съм незначителен търговец, синьор! Не знам нищо! Не казвам нищо!

Когато стигнаха до края на кея, Хейвлок каза:

— Скачай! — и бутна посредника през перваза.

Mio Dio! Auito![11] — изкрещя биячът долу, а работодателят му се стовари във водата при него.

Майкъл се обърна и все така накуцвайки, тръгна към добре познатия му ъгъл на склада. Докът все още беше безлюден, но пазачът се беше размърдал, разтърсваше глава и се опитваше да се изправи на крака. Хейвлок отвори барабана на револвера и изсипа патроните на цимента. После бързо се насочи към портала и когато стигна до вратата на кабинката, хвърли оръжието вътре. Накрая с всичката бързина, на която бе способен, се затича през портала към паркираната кола.

Рим. Отговорите, които търсеше, се намираха в Рим.

Бележки

[1] Проклет богат американец (ит.). — Бел.прев.

[2] Помощ! Бързо! Кървя! Умирам! (ит.). — Бел.прев.

[3] Вие ли ще отидете (ит.). — Бел.прев.

[4] Какво има? Спри! (ит.). — Бел.прев.

[5] Спри! Горе ръцете! (ит.). — Бел.прев.

[6] Грешка! (ит.). — Бел.прев.

[7] Какво означава? (ит.). — Бел.прев.

[8] Моля ви! Помощ! Боже мой! (ит.). — Бел.прев.

[9] Ядове (ит.). — Бел.прев.

[10] Разбрахте ли? (ит.). — Бел.прев.

[11] Боже мой! Помощ! (ит.). — Бел.прев.