Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (17)

17

Един мъж с лепенки на бузите седеше зад малката масичка пред подиума в подземната зала за стратегически разработки на Белия дом. Кожата на квадратното му лице беше изопната от шевовете, скрити под кафявите лепенки, и приликата му с робот бе зловеща. Потиснатият монотонен глас, с който отговаряше на поставените му въпроси, допълнително подсилваше образа на човек, който не е съвсем на себе си, но полага върховни усилия да се овладее. Истината беше, че е изплашен: агентът наблюдател от Кол де Мулине бе още по-стреснат преди трийсет и пет минути, когато комисията, пред която се намираше, бе в пълен състав. Тогава бяха четирима, сега са само трима. Президентът се бе оттеглил. Той наблюдаваше от малка кабина зад подиума, през стъклена стена, която представляваше част от стената на залата и беше неразличима от нея. В залата се произнасяха неща, недопустими в негово присъствие, и той не можеше да бъде свидетел на обсъждането на заповед за ликвидиране, която е трябвало да бъде изпълнена в някакъв планински проход в Алпите, нито на спуснатите инструкции, в които бе използван термин като „неспасяем“.

Краят на разпита още не се виждаше и помощник държавният секретар Емъри Бредфорд се опитваше да изясни съществените моменти, докато посланик Брукс и генерал Холярд си водеха бележки под парещата светлина на настолните лампи.

— Нека уточним това — каза Бредфорд: — Вие сте присъствали като наблюдател и единствен сте имали контакт с Рим. Правилно ли съм разбрал?

— Да, сър.

— И сте абсолютно сигурен, че никой друг от екипа не е бил в контакт с посолството?

— Да, сър. Не, сър. Аз бях единствената свръзка. Това е рутинната процедура и не само по съображения за сигурност, а и за да не се допусне погрешно интерпретиране на разпорежданията. Един човек предава заповедите, един човек ги приема.

— И въпреки това твърдите, че Хейвлок е идентифицирал двама от включените в екипа като специалисти по експлозивите — факт, който не ви е бил известен?

— Да, не ми беше известен.

— Но като оперативен наблюдател…

— Агент наблюдател, сър.

— Извинявам се. Като агент наблюдател не трябваше ли да знаете за това?

— При нормални обстоятелства, да.

— Но вие не сте го знаели и единственото обяснение, което можете да ни предложите е, че новопривлеченият — корсиканец на име Ричи — е наел двамата въпросни мъже.

— Това е единственото обяснение, което мога да предположа. И то ако Хейвлок е бил прав, ако не е лъгал.

— В отчетите за операцията при Кол де Мулине се изтъква, че по същото време в близост до моста са станали множество експлозии. — Бредфорд преглеждаше напечатаната страница пред себе си. — Включително мощна детонация на пътя, която е избухнала приблизително дванайсет минути след сблъсъка, убила трима италиански войници и четири цивилни лица. Очевидно Хейвлок е знаел какво говори и не ви е лъгал.

— Не мога да знам, сър. Бях в безсъзнание… изтичаше ми кръвта. Този кучи… Хейвлок ме насече.

— Надявам се, получавате необходимите медицински грижи? — намеси се посланик Брукс, вдигайки поглед от жълтите листа на бележника под лампата.

— Мисля, че да — отвърна агентът и разтри с дясната си ръка китката на лявата там, където беше стоманената верижка на хронометъра му. — Но докторите не са сигурни дали раните не се нуждаят от пластична операция. Мисля, че имам нужда от това.

— Това те знаят най-добре, разбира се — изкоментира държавникът.

— Аз съм… ценен, сър. Без подобна хирургична намеса ще остана белязан… сър.

— Убеден съм, че помощник-секретарят Бредфорд ще предаде вашите виждания в Уолтър Рийд — успокои го генералът, четейки бележките си.

— Значи твърдите, че не сте виждали лицето на име Ричи — продължи Бредфорд — преди брифинга в Рим, до момента, в който екипът е трябвало да излети за Кол де Мулине. Вярно ли е това?

— Да, сър. Не, сър. Никога не го бях виждал. Той беше нов.

— И не го видяхте, когато се върнахте в съзнание след събитията на моста?

— Не го видях.

— Не знаете къде е отишъл?

— Не, сър.

— Рим също не знае — натърти тихо помощник-секретарят.

— Научих, че някакъв италиански войник е бил ударен от камион и е бил доста посмачкан, буквално е крещял от болка. Някой спомена, че бил рус, затова реших, че това е Ричи.

— И?

— От гората излязъл друг мъж — с рана на главата — натоварил войника на кола и го откарал.

— Как научихте това?

— Разпитах, задавах много въпроси… след като ми бе оказана медицинска помощ. Това влиза в задълженията ми, сър. Там беше истинска лудница — италианци и французи крещяха навсякъде. Но аз не си тръгнах, преди да науча всичко, което можах… без да допусна някой да задава въпроси на мене.

— Това е похвално — каза посланикът.

— Благодаря ви, сър.

— Нека приемем, че сте прав — наклони се напред Бредфорд. — Русият наистина е бил Ричи и някой с рана на главата го е измъкнал оттам. Имате ли представа кой може да е бил този някой?

— Мисля, че единият от хората, които е довел със себе си. Другият беше убит.

— Значи Ричи и този мъж изчезват. Но Ричи все още не се е обадил в Рим. Според вас нормално ли е това?

— В никакъв случай, сър. Когато някой от тези хора пострада, те бързат буквално да изтръгнат всичко, което могат да получат от нас. Практиката ни в черните операции е ясна. Ако не можем да евакуираме ранените…

— Мисля, че разбрахме — прекъсна го Холярд, чиито антени на стар войник доловиха сигнала във войнишкия речник.

— Следователно вие смятате, че ако Ричи и този експерт по експлозивите са се измъкнали невредими, те щяха да се свържат с посолството ни в Рим колкото е възможно по-бързо.

— Да, сър. Размахвайки ръце и крещейки с пълен глас. Щяха да очакват незабавно да им обърнем внимание и да ни заплашват с онова, което не искаме, ако не го получат веднага.

— Какво мислите, че се е случило?

— Мисля, че е съвсем очевидно. Не са успели.

— Какво искате да кажете? — осведоми се Брукс.

— Няма друго обяснение. Познавам тези хора, сър. Те са боклуци, които биха убили и майките си, ако цената е добра. Щяха да се обадят в Рим, повярвайте ми.

— „Не са успели“? — повтори Холярд, гледайки с пронизващ поглед мъжа от Кол де Мулине. — Какво искате да кажете?

— Пътищата, сър, понякога са без никакво осветление в продължение на няколко мили, а вятърът се извива като смерч. Единият ранен кара колата, другият до него не спира да крещи от болка — такава кола като нищо може да се стовари в някоя пропаст.

— Раните по главата могат да заблудят — изрази мнението си Холярд. — Един разкървавен нос изглежда много по-зле, отколкото е в действителност.

— Направи ми впечатление — обади се Брукс — че същият човек е действал със завидно присъствие на духа в настъпилия хаос. Той е…

— Извинете ме, г-н посланик — намеси се Бредфорд, чийто глас прозвуча малко по-високо, но с уважение. Прекъсването не беше от незачитане, а само сигнал: — Мисля, че разбрахме какво иска да ни каже агентът. При старателно оглеждане на онези пътища без съмнение ще бъде открита колата на дъното на някоя пропаст.

Брукс размени поглед с представителя на Държавния департамент: сигналът явно беше разбран.

— Да, разбира се. Реално погледнато, това е единственото обяснение.

— Само едно-две неща още и приключваме — каза Бредфорд и пренареди листата пред себе си. — Както ви е известно, всичко, което се казва тук, остава тайна. Тук няма скрити микрофони, няма други записващи устройства и думите, произнесени в тази стая, остават записани само в главите ни. Подобна мярка цели да защити всички ни — не само вас — така че можете да говорите съвършено откровено. Не се опитвайте да смекчите истината, ние сме в една и съща лодка.

— Разбирам, сър.

— Заповедта, която получихте за Хейвлок, беше недвусмислена. Официално той беше класифициран като „неспасяем“ и нареждането от Рим бе да бъде ликвидиран при първа възможност. Правилно ли се изразявам?

— Да, сър.

— С други думи, той трябваше да бъде екзекутиран. Убит в Кол де Мулине.

— Да, заповедта се свеждаше до това.

— И вие получихте тези инструкции от първия аташе за „Консулски операции“ в Рим. Човек на име Уорън. Хари Уорън.

— Да, сър. Аз поддържах постоянен контакт с него в очакване да се вземе решението… да му се обадят от Вашингтон.

— Защо сте сигурен, че мъжът, с който сте говорили, е бил Хари Уорън?

Агентът замълча озадачен, сякаш въпросът беше странен, макар човекът, който го бе задал, изобщо да не беше глупав.

— Освен всичко друго аз работих с Хари Уорън повече от две години. Познавам гласа му.

— Просто гласа му?

— И телефонния му номер в Рим. Това е директна линия в стаята за радиовръзка в посолството и този номер е строго секретен, сър. Това също ми е известно.

— А обърнахте ли внимание в момента, когато той ви даваше последните указания, дали не се намира под натиск? Дали прави това доброволно?

— Не, сър, в никакъв случай.

— Такава мисъл изобщо не ви мина през главата?

— Ако ситуацията беше такава, той щеше да ми каже.

— С опрян в челото пистолет? — попита Холярд. — Как?

— Съществува предварително уговорен код и той го използва. Нямаше да го направи, ако имаше нещо нередно.

— Обяснете това, ако обичате — каза Бредфорд. — Какъв код?

— Дума или фраза, която е измислена във Вашингтон. Използва се при свеждане на решения, целта е, без да се използват имена, да стане ясно, че решението е взето от упълномощени за това лица. Ако имаше нещо нередно, Хари нямаше да използва кодовата фраза и с това щеше да ме уведоми, че има нещо смущаващо. Щях да запитам за нея и той щеше да ми отговори с друга. Но той не го направи и аз не запитах. Той сам използва правилната дума.

— И какъв беше кодът за Кол де Мулине? — поинтересува се Емъри Бредфорд.

— „Двусмисленост“, сър. Съобщена ни беше директно от „Кон Оп“, Вашингтон, и трябва да присъства в дневниците за проведените от посолството телефонни разговори, в архивата.

— И това е доказателството за оторизация — констатира Бредфорд.

— Да, сър. Дати, времена, кой е дал разрешението — тези неща ги има в дневниците.

Бредфорд вдигна снимка на мъжко лице с размер осем на десет инча и нагласи лампата, за да се види по-добре.

— Това ли е Хари Уорън?

— Да, сър. Това е Хари.

— Благодаря — помощник-секретарят остави снимката на масата и отбеляза нещо в края на листа с бележките си. — Нека се върнем малко назад; има нещо, за което не съм сигурен дали е напълно ясно. Става дума за жената; тя е трябвало да премине границата, без да й се случи нищо, ако е възможно. Правилно ли съм ви разбрал?

— Ключовите думи бяха „ако е възможно“. Никой нямаше да рискува нищо заради нея. Тя беше просто игла.

— Игла?

— Която да забодем в Съветите. И да покажем на Москва, че номерът им не минава.

— С други думи, че тя е инструмент на руснаците. Някаква жена с подобна външност — може би след съответната пластична операция — която руснаците са показвали на подходящо подбрани места пред Хейвлок, позволявайки му да се приближи до нея, но никога достатъчно близо, за да я хване. Това ли имате предвид?

— Да, сър.

— И целта е била да се доведе Хейвлок до състояние на психическа неуравновесеност, до решението да избяга при тях?

— Да, да го побъркат, сър. Мисля, че успяха — беше обявен за „неспасяем“ във Вашингтон.

— От „Двусмисленост“?

— От „Двусмисленост“, сър.

— Чиято самоличност може да бъде разкрита чрез телефонните дневници в посолството.

— Да, сър. От дневниците.

— Значи е било установено извън всякакво съмнение, че жената на моста не е била Джена Карас.

— Това не подлежи на съмнение. Тя беше убита в Коста Брава и всички знаеха този факт. Самият Хейвлок беше агент наблюдател на онзи плаж. И полудя.

Посланик Брукс постави шумно молива на масата, наклони се напред и изучаващо изгледа човека от Кол де Мулине. С острия звук и рязкото движение той не само прекъсна събеседника, но и изрази своето възражение:

— Цялата тази операция не ви ли се стори… необичайна, за да не кажем нещо повече? Ще бъда откровен: беше ли екзекуцията единственото решение? Изхождайки от онова, което сте знаели — да предположим, че сте го знаели — не бихте ли се опитали да заловите този човек, да спасите живота му; да го върнете тук за нужното му лечение?

— С всичкото ми уважение към вас, сър, това е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Джон Огилви опита в Рим и остана на Палатин. Доколкото ни е известно, Хейвлок уби трима души на онзи мост, други двама може би също вече са мъртви. Той заби ножа си в лицето ми… той е луд. — Агентът замълча, но не беше свършил. — Да, сър. В резултат на всичко ние просто трябваше да го убием. Този мъж е „неспасяем“ и това няма нищо общо с мене. Аз изпълнявам заповеди.

— Безкрайно позната фраза, сър — каза Брукс.

— Но оправдана при създалите се обстоятелства — намеси се Бредфорд бързо, написа думата Двусмисленост на листа пред себе си и продължи преди някой друг да успее да проговори или да възрази: — Какво стана с Хейвлок? Научихте ли нещо?

— Те казаха, че assassine pazzo — луд човек, убиец — е подкарал камиона като подивял по моста и изчезнал от погледите им. Трябва да е бил Хейвлок. Обявено е издирването му из всички провинции — градовете и селата по цялото средиземноморско крайбрежие. Той е работил в района, ще се обади на някого и тогава ще го открият. Говори се, че е ранен; ако е така, няма да стигне далече. Предполагам, че това е въпрос най-много на ден-два, и бих искал да съм там, за да го хвана лично.

— Отново напълно разбираемо — обади се Бредфорд. — И искаме да ви благодарим за съдействието, което ни оказахте тази вечер. Обясненията ви бяха много стегнати и ни помогнаха. Сега можете да вървите и ви желаем успех.

Мъжът се надигна от стола, кимна непохватно и тръгна към вратата. Там се спря, докосна лепенката на лявата си буза и се обърна отново към представителите на властта на подиума.

— Заслужавам си пластичната операция — промълви той.

— Сигурен съм, че е така — отговори помощник-секретарят.

Агентът наблюдател от Кол де Мулине отвори вратата и излезе в коридора. В мига, когато вратата се затвори, Холярд се извърна към Бредфорд и извика:

— Свържете се с Рим! Вземете онези дневници и открийте кой е тази Двусмисленост! Нали това се опитвахте да ни кажете? Това е връзката с Парсифал!

— Да, генерале — отговори Бредфорд. — Кодовата дума „Двусмисленост“ е измислена от директора на „Консулски операции“ Даниел Стърн, чието име се появява в дневниците на посолството, записано там от първия аташе Хари Уорън. Уорън е бил пределно ясен при въвеждането — прочетоха ми извадката. Той е написал следното… — помощник-секретарят вдигна един лист: — „Код: «Двусмисленост». Субект: М. Хейвлок. Очаква се вземане на решение.“

— „Очаква се“? — попита Брукс. — А кога е било взето то?

— Според дневниците на посолството изобщо не е било взимано. Няма други бележки от същата нощ, които по какъвто и да е било начин да имат отношение към „Двусмисленост“, Хейвлок или екипа в Кол де Мулине.

— Това не е възможно — отсече генералът. — Нали чухме този човек. Дадено е било разрешение операцията да започне със съответния оторизационен код. Беше ни казано съвсем ясно. Трябва да е имало обаждане по телефона.

— Имало е.

— Да не казвате, че записът е бил изтрит? — поинтересува се Брукс.

— Изобщо не е бил направен — обясни Бредфорд. — Уорън никога не го е правил.

— Тогава свържете се с него — настоя Холярд. — Притиснете го. Той знае с кого е говорил. По дяволите, Емъри, хващайте телефона. Та това е „Парсифал“! — той се завъртя в стола си и се обърна към стената: — Г-н президент!

Не се чу никакъв отговор.

Помощник-секретарят размести листата пред себе си и отдели тънък плик измежду тях. Отвори го, извади втора снимка и я подаде на бившия посланик. Брукс я погледна и рязко пое дъх още при първия поглед. После мълчаливо я подаде на Холярд.

— Боже… — Холярд постави снимката под лъча на настолната лампа. Образът беше зърнист — резултат от работата на комуникационната техника — но напълно ясен. Беше снимка на труп, поставен на бяла маса, с окървавени разкъсани дрехи, с лице, което беше премазано, но избърсано достатъчно добре за идентификация. Лицето на мъртвия човек бе същото както на първата фотография, която Бредфорд беше показал на агента от Кол де Мулине само преди няколко минути. Лицето на Хари Уорън, първи аташе за „Консулски операции“, Рим.

— Беше изпратено по факса днес в един следобед. Това е Уорън. Бил е прегазен на „Виа Фраскати“ в ранна сутрин преди два дена. Имало е свидетели, но те не могли да помогнат много, освен с показанието, че въпросната кола е била с мощен двигател, който бил форсиран преди това, сигурно за да се набере скорост непосредствено преди удара. Който и да е шофирал, не е оставил нищо на случайността: улучил е Уорън в момента, когато се е качвал на тротоара, и го забил в стълб на уличното осветление, без да мисли за щетите по колата. Полицията я издирва, без да разчита на успех. Сигурно вече е на дъното на някоя река сред хълмовете.

— Значи следата се прекъсва — Холярд бутна снимката към Брукс.

— Скърбя за този човек — обади се помощник-секретарят — но не съм уверен колко надеждна следа би се оказал.

— И някой друг е мислел така — каза военният.

— Или просто е прикривал фланга си.

— Какво искате да кажете? — запита Брукс.

— Който и да е бил последният обадил се, за да разреши провеждането на операцията, той не е могъл да знае какво е казал вече Стърн на Уорън. Ние знаем само, че решение не е било взето.

— Не може ли по-ясно? — настоя държавникът.

— Да предположим, че стратезите от „Консулски операции“ са решили, че не могат да вземат решение. На пръв поглед това не изглежда толкова трудно: психопат, непокорен агент, който е в състояние да нанесе изключително големи поражения, потенциален предател, убиец. Решение, взето въз основа на тези фактори, няма да постави на изпитание съвестта им. Но нека сега предположим, че са научили нещо или са заподозрели нещо, което поставя под въпрос всичко останало.

— Карас — каза Холярд.

— Може би. Но може и да е съобщение или сигнал от страна на Хейвлок, което влиза в противоречие с предположението, че той е маниак. И което доказва, че е точно толкова нормален, колкото са и те самите — нормален човек, хванат във вилката на някаква ужасна дилема, която му е наложена.

— И което без съмнение е истината — прекъсна го Брукс тихо.

— Да, истината — съгласи се Бредфорд. — Какво биха направили те в такъв случай?

— Ще потърсят помощ — подсказа Холярд. — Ще поискат съвет.

— Указания за действие — допълни държавникът.

— Практически погледнато — завърши помощник-секретарят, — особено ако фактите не са напълно ясни, те ще разделят отговорността за решението. И няколко часа по-късно това решение е било взето, а те са били мъртви… но ние не знаем кой е взел решението, кой се е обадил последен по телефона. Единственото, което знаем, е, че това е достатъчно проверен човек, доверено лице, на когото да се повери кодът „Двусмисленост“. Ето такъв човек е взел решението, онзи, който се е обадил в Рим.

— Но Уорън не е регистрирал обаждането в дневника — каза Брукс. — Защо не го е направил? Как е могло да се случи?

— Така както се е случвало преди, г-н посланик. Използвана е секретна линия, която може да се проследи само до телефонния комплекс в Арлингтън, оторизацията е била потвърдена с кодовата дума и в допълнение на това нашият човек е поискал специално да не се отразява позвъняването в дневника, да не се записва разговорът на лента, да не се упоменава никъде за самия факт на разговора и това е било по-скоро заповед, а не обикновено желание. В резултат лицето, което приема заповедта, се чувства поласкано, че е специално избрано от човека, който се обажда, измежду останалите, които не са толкова надеждни. И освен това — разсъждава „избраникът“ — какво значение има всичко това? Нали оторизацията винаги може да бъде трасирана обратно по веригата до тези, които знаят кода; което би могъл да направи например директорът на „Кон Оп“ Даниел Стърн, Само че той е мъртъв!

— Това е ужасно — промълви Брукс, без да вдига поглед от бележките си. — Един човек предстои да бъде екзекутиран, защото е прав, и когато опитът се проваля, хвърлят му отговорността за смъртта на онези, които са се опитали да го убият, и го обявяват за убиец. А ние дори не знаем кой официално е разпоредил да бъде убит. Не можем да намерим този човек. Що за хора сме?

— Хора, на които са поверени тайни — произнесе глас зад подиума. Президентът на Съединените щати влезе през страничната врата. — Извинете ме, джентълмени, но си позволих да ви наблюдавам и да ви подслушвам. Това понякога помага.

— Тайни, г-н президент?

— Да, Мал — каза Беркуист и се отправи към стола си. — Нали са ти известни всички онези думи: „Строго секретно“, „Само за четене“, „Абсолютно поверително“, „Изисква се максимален допуск“, „Копирането забранено“, „Оторизацията се потвърждава с парола за достъп“… Толкова много са тези думи! Ние проверяваме стаите и телефонните линии срещу подслушвателни устройства, като използваме електронни средства, които могат да ги открият, а после разработваме техника, която да заблуди същите тези скенери, които се опитват да открият поставените от нас подслушвателни устройства. Заглушаваме радиопредавания — включително излъчванията от спътници, — а после преодоляваме заглушаванията с лазерни лъчи, които пренасят нашите думи. Поставяме капака на националната сигурност върху информация, която не желаем да стане обществено достояние, но допускаме някакво изтичане на определена информация, за да запазим останалата част в тайна. Ние довеждаме до знанието на даден отдел или служба едно нещо, на друг отдел или служба — съвсем друго нещо, като правим това единствено за да скрием трето нещо — истината, която може да ни навреди. И в епохата, когато е достигнат върхът на комуникациите, ние полагаме максимални усилия, за да изкривим информацията или да я използваме по погрешен начин — президентът седна, погледна фотографията на мъртвия човек от Рим и я обърна с лицето надолу. — Охраняването на тайната и отклоняването на потока на точната информация се е превърнало в първостепенна наша задача в един момент, когато изживяваме разцвет на технологията на комуникация. Иронично, нали?

— За нещастие доста често жизненоважно, сър — каза Бредфорд.

— Може и да е така. Но само ако бяхме уверени, че го правим, когато е наложително. Често се питам — обикновено късно нощем, гледайки светлините по тавана, докато се мъча да заспя — дали ако се бяхме въздържали да потулим някаква тайна преди три месеца, сега пак щяхме да сме изправени пред същите проблеми.

— Вариантите бяха силно ограничени, г-н президент — каза с твърд глас помощник-секретарят. — Да не забравяме, че можеше да сме изправени и пред нещо още по-лошо.

— По-лошо, Емъри?

— Добре, можеше да бъдем изправени пред същото по-рано. Времето е единственият ни съюзник.

— И трябва да използваме всяка проклета минута от него — съгласи се Беркуист, като погледна първо към Брукс и след това генерала. — Сега и двамата знаете какво се случи през последните седемдесет и два часа и защо се наложи да ви върна във Вашингтон.

— Освен най-съществения фактор — каза държавникът. — Реакцията на Парсифал.

— Никаква — отговори президентът.

— В такъв случай той не знае — подчерта Холярд.

— Ако тези думи можеше да се изсекат върху камък, щях да заспивам нощем — въздъхна Беркуист.

— Кога се свърза за последен път с вас? — попита Брукс.

— Преди шестнайсет дни. Нямаше смисъл да ви известявам — това беше просто поредното му искане, също така възмутително, както и останалите, а сега вече и също толкова безсмислено.

— И няма раздвижване по предишните му искания? — продължи да пита държавникът.

— Никакво. Преди цели петнайсет дни прехвърлихме осемстотин милиона долара в банки на Бахамите, Каймановите острови и Централна Америка. Заложихме… — Президентът поспря, докосвайки снимката пред себе си и прегъвайки я така, че да остане да се вижда само краят на окървавен крачол — … всички средства за контролиран допуск, които той пожела, за да може да провери баланса по сметките, когато му е удобно, или да прехвърли средствата по анонимни сметки в Цюрих и Берн, където ще бъдат достъпни само за него. Но не е прехвърлил дори цент и ако се изключат три обикновени проверки, не е осъществил никакъв контакт в другите банки. Парите просто не го интересуват, те са само средство да се убеди, че се чувстваме уязвими. Той знае, че ще направим всичко, което поиска от нас. — Беркуист отново направи пауза и когато продължи, гласът му едва се чуваше: — Бог да ни е на помощ, ние не можем да си позволим да му откажем.

Над подиума се спусна тишина като едно признание на това, което умът не можеше да допусне. Тишината бе нарушена от деловия коментар на генерала:

— Има някои неизяснени неща в тази история — каза той, четейки от бележките си, а после погледна помощник-секретаря. — Можете ли да ни ги изясните?

— Мога да изкажа своите предположения — отвърна Бредфорд. — Но за да направя дори това, налага се да се върнем към самото начало. Още преди Рим.

— Коста Брава — подхвърли Брукс неодобрително.

— Преди това, г-н посланик. Трябва да се върнем към момента, когато ние всички се съгласихме, че Коста Брава е наложителна.

— Приемам порицанието — произнесе с леден глас държавникът. — Моля ви, продължете.

— Нека се върнем към момента, когато научихме, че именно Матиас е положил началото на разследването на Джена Карас. Именно великият мъж, а не неговите съветници, предаде сведенията, получени от анонимни информатори, от източници, толкова дълбоко законспирирани в съветското разузнаване, че дори предположенията за тяхната идентичност са равносилни на разкриване на собствените ни операции.

— Не бъди толкова скромен, Емъри — прекъсна го президентът. — Ние не сме научавали, че става дума за Матиас. Ти го направи. Ти беше достатъчно прозорлив да заобиколиш „великия мъж“, както го нарече.

— С дълбоко чувство на печал, сър. Но вие, г-н президент, бяхте този, който поиска да научи истината от един от неговите съветници в Овалния кабинет, и той я сподели с вас. Той каза, че те не знаят откъде е дошла тази информация, а единствено, че Матиас я е предоставил. На мене той нямаше да ми го каже.

— Струва ми се, че това го направи стаята — отвърна Беркуист. — Не можеш да излъжеш човека, седящ в тази стая… освен ако не се казваш Ентъни Матиас.

— Трябва да признаем, г-н президент — тихо поясни Брукс — че намерението му не е било да ви излъже. Той вярваше, че е прав.

— Той вярваше, че би трябвало да седи на моя стол, в моя кабинет! Мили Боже, той продължава да вярва в това! Дори сега! Проклетата му мегаломания е безгранична! Продължи нататък, Емъри.

— Да, сър — Бредфорд вдигна поглед. — Ние стигнахме до извода, че целта на Матиас е била да принуди Хейвлок да напусне, да извади стария си студент и един от най-способните си мъже от състава на „Консулски операции“. Това вече сме го дискутирали — не знаехме защо го прави тогава, продължаваме да не знаем и сега.

— Но ние приехме нещата — поясни Беркуист — защото не знаехме нищо повече. Можеше да става дума или за един дипломатически служител, който се е пречупил, или за измама… за нещо по-лошо от измама. Например лакей на Матиас, който желае смъртта на една жена, за да продължи да работи за великия мъж зад граница. О, и то каква работа! Емисар на свети Матиас. Дали не беше император Матиас, властелин на всички щати и територии на републиката?

— Успокой се, Чарли — Холярд докосна ръката на президента. Никой друг в стаята не можеше да си позволи толкова интимен жест. — Това приключи. Събрали сме се по друга причина.

— Ако не беше този кучи син Матиас, нямаше да сме тук! Точно това ми е трудно да му простя. А може би и светът един ден трудно ще може да му прости… ако изобщо остане някой жив да си спомня.

— Ще позволите ли да се върнем към тази много по-заплашителна криза, г-н президент? — обади се тихо Брукс.

Беркуист се облегна и отново погледна първо към държавника аристократ, после към генерала.

— Когато Бредфорд дойде при мене и ме убеди, че има всички признаци за предателство на най-високо ниво в Държавния департамент с участието на великия Ентъни Матиас, аз реших да се обърна към вас двамата… само към вас двамата. Поне засега. И за мене ще е най-добре да мога да преглътна вашата критика, защото вие няма да ми я спестите.

— И мисля, че по тази причина сте се обърнали именно към нас, сър — каза Холярд.

— Ти си голяма работа, Мал. — Президентът кимна към представителя на Държавния департамент. — Извинявам се. Е, добре, както не знаехме тогава, така не знаем и днес защо Матиас е искал да извади Хейвлок от играта. Но Емъри ни очерта сценария.

— Един невероятен сценарий — съгласи се Бредфорд и постави длани върху документите пред себе си, тъй като повече нямаше нужда от тях. — Разработката на Матиас срещу жената на име Карас се отличава с безукорна изобретателност. Един разкаял се терорист от групата на Баадер-Майнхоф изведнъж решава да потърси опрощение на греховете си; той обявява, че е готов да изтъргува информация срещу отвеждане на безопасно място и отмяна на смъртната му присъда. Бон се съгласява — неохотно — и ние купуваме онова, което той има да ни разкаже: жената, която сътрудничи на нашия служител за „Кон Оп“ в Барселона, всъщност е агент на КГБ. Описва ни метода на получаване на заповедите от нея, в който се предвижда предаване на ключ, и ние намираме малко куфарче, оставено на съхранение в гардероба на една аерогара — нейното куфарче — което се оказва натъпкано с всичките необходими улики, за да бъде обвинена. Между тях има подробен анализ на съвместната й работа с Хейвлок през последните пет седмици, подробни отчети, секретна документация, върната от Хейвлок в Държавния департамент, както и копия от текущите шифри и радиочестоти, които използваме за оперативна работа. В тази пътна чанта намираме също инструкции от Москва, включително шифър на КГБ, който й е даден, за да влезе във връзка с резидентурата на КГБ за Северозападния сектор, ако се наложи. Изпробвахме шифъра и получихме автентичен отговор.

Брукс вдигна лявата си ръка малко над масата с жест на човек, който е свикнал да взема думата.

— Генерал Холярд и аз сме запознати с голяма част от това, което ни разказвате, макар и не в детайли. Предполагам, че има някаква причина да преразказвате историята с такива подробности?

— Има, г-н посланик — съгласи се Бредфорд. — Свързана е с Даниел Стърн. Моля ви, имайте още малко търпение.

— В такъв случай, докато не сте преминали на нещо друго — обади се генералът, — обяснете ни как проверихте този шифър на КГБ.

— Като използвахме трите основни морски честоти за този район на Средиземноморието. Това е стандартната процедура на Съветите.

— Не е ли много просто за хора като тях?

— Не съм експерт в тази област, генерале, но бих казал, че е точно обратното: много изобретателно. Изучих начина, по който постъпваме ние — трябваше да го направя — и не съм сигурен, че го правим по-добре от тях. Честотите, които ние избираме, обикновено са по-слабите, те невинаги са чисти и лесно могат да се заглушат, ако бъдат разкрити. Естествените морски канали не могат да се подправят и колкото и да са натоварени, шифрованите съобщения, изпратени по тях, стигат по предназначение задоволително бързо.

— Обясненията ви ни впечатляват — каза Брукс.

— През последните три месеца ми се наложи да изкарам няколко експресни курса. А благодарение на разпореждането на президента бях облагодетелстван от това, че имах на разположение най-светлите умове в разузнаването.

— Причината за моята заповед не беше обяснена — прекъсна го Беркуист и преди да се обърне към Бредфорд, изгледа двамата по-възрастни мъже. — Добре, значи убедихте се, че шифърът на КГБ е автентичен.

— Всъщност това беше най-инкриминиращият документ в куфарчето, защото не би могъл да бъде подправен. Ето как името й беше пуснато през мелачката на Централното разузнаване, а тя мели много ситно — Бредфорд направи пауза. — Не знам дали ви е известно, генерале, г-н посланик, но това беше моментът, в който излязох на сцената. Не съм желал да бъда включван — издириха ме хора, с които бях работил по време на Джонсъновата администрация… и в Югоизточна Азия.

— Останки от благосклонните представители на разузнаването във Виетнам, които са се задържали в Управлението? — попита Холярд не без сарказъм.

— Да — отговори помощник-секретарят, но в отговора му не прозвуча чувство за вина. — Двама души, чийто огромен опит в провеждането, на тайни операции им е дал възможност да се превърнат в контрольори на информатори, са дълбоко законспирирани в съветския апарат. Една нощ те ми телефонираха у дома, казаха, че се намират в някакъв местен бар наблизо в Беруин, и ме попитаха дали не искам да им направя компания на по едно питие, за да си припомним миналото. Когато им отговорих, че е късно, онзи, с когото говорехме по телефона, изтъкна, че е късно и за тях, а Беруин Хайтс бил далече от Маклийн и Ленгли. Разбрах намека и отидох.

— Не бях чувал тази история — прекъсна го бившият посланик. — Следва ли да направя извода, че тези лица не са използвали обичайните канали, а вместо това са установили директен контакт с вас?

— Да, сър. Бяха много обезпокоени.

— Да благодарим на Бога за това общуване на старите грешници — каза президентът. — Когато се върнаха към обичайните канали, постъпиха както си му е редът. Обявиха, че тази работа е извън компетенцията им. Оттеглиха се и оставиха нещата в ръцете на Бредфорд.

— Информацията, която им е била поискана за Карас, е била обикновено запитване за данни от разузнаването — каза Холярд. — Защо това би ги обезпокоило?

— Защото запитването е било направено в силно негативен тон, предполагащ, че субектът е твърде дълбоко законспириран, за да попадне в полезрението на ЦРУ. Подразбирало се е, че тя ще бъде намерена за виновна, независимо от данните, които Управлението би могло да изрови за нея.

— Значи те са се възмутили от арогантността? — подсказа Брукс.

— Не, те са свикнали на подобно отношение от Държавния департамент. Причината за безпокойството им била в това, че направеното предположение не било възможно да е истина. Те установили контакт с пет различни източника в Москва — действащи независимо един от друг — агенти къртици, които имали достъп до всяко черно досие в архивите на КГБ. И всеки от тях върнал негативен отговор. Тя била чиста, но някой в Департамента искал да я изкара мръсна. Когато единият от двамата, за които стана дума, направил рутинно обаждане по телефона до един от съветниците на Матиас, за да получи повече информация от „Кон Оп“, просто му било отговорено да изпрати непродуктивен доклад — Департаментът разполагал с цялата необходима информация. С други думи, бесилото й било предопределено, независимо какво щяло да съобщи Управлението, и моят човек имал съвсем определеното подозрение, че каквото и да изпрати в Департамента, то ще се загуби в архивите. Но Джена Карас не е част от КГБ и никога не е била.

— Какво обяснение дадоха твоите хора на шифъра на КГБ? — попита военният.

— Според тях доставен е от някого в Москва — обясни Бредфорд. — Някой, който работи със или за Матиас.

И отново над подиума надвисна тишина, която подсказваше немислимото. И отново тя бе нарушена от генерала:

— Ние изключихме тази възможност! — извика той.

— Аз съм склонен да я обсъдим отново — отговори тихо Бредфорд.

— Ние я обсъждахме до пълното й изчерпване — каза Брукс, гледайки Бредфорд в очите. — И практически, и чисто концептуално в подобна теория няма рационално зърно. Матиас е неотделимо свързан с Парсифал — те и двамата съществуват благодарение един на друг. Ако Съветският съюз подозира за съществуването на Парсифал, десет хиляди ядрени бойни глави ще бъдат изведени на позиция, за да унищожат половината ни градове и всичките ни военни съоръжения. Руснаците няма да имат друг избор, освен да ги изстрелят и да оставят въпросите си към нас за след първия удар. Нашето разузнаване разполага с агенти, които ще ни предупредят за всякакви маневри в ракетното им оръжие, но до момента не са ни известили за такова нещо. С вашите думи, мистър Бредфорд, времето е единственото нещо на наша страна.

— Не съм сменил мнението си по този въпрос, г-н посланик. И все пак шифърът на КГБ е намерил пътя си към изфабрикуваните улики срещу Джена Карас, въпреки че тя е невинна. Не мога да допусна, че някой го е предложил за продан.

— А защо не? — осведоми се генералът. — Кое на този свят не е за продан?

— Не и подобен шифър. Никой не би купил код, който се променя периодично или по случаен закон без никакъв график.

— Не разбирам какво искате да кажете? — прекъсна го Холярд.

— Някой в Москва е осигурил този шифър — отговори Бредфорд, повишавайки тон. — И може би сме по-близо до Парсифал, отколкото си мислим.

— Каква е вашата теза, г-н помощник-секретар? — наклони се напред Брукс и опря лакти на масата.

— Има някой, който се опитва да открие Парсифал също толкова трескаво като нас… по същите причини, поради които и ние го правим. Който и да е той, този човек е тук — във Вашингтон, и може би е някой, с когото се срещаме всеки ден, но не знаем кой е всъщност. Единственото, което знаем, е, че работи за Москва и разликата между нас и него е, че той търси от по-отдавна. Той е знаел за Парсифал, преди ние да узнаем. А това значи, че някой в Москва също знае — Бредфорд направи кратка пауза. — Това е причината за тази най-кошмарна криза, срещу която нашата страна, светът някога са се изправяли. Тук, във Вашингтон, има дълбоко законспириран чужд агент, който може да наклони везните на равновесието, на онова всеобщо глобално признание на нашето физическо и морално превъзходство, което всъщност представлява властта. Но само ако стигне до Парсифал пръв. И може да направи това, защото той знае кой е Парсифал, а ние не знаем.