Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (3)

3

— Сега можеш да си вървиш — каза руснакът на скрилата се зад него жена. Тя се шмугна зад гърба му, хвърли поглед към Хейвлок, изтича до вратата и излезе.

— Ти си Ростов. Пьотър Ростов. Директор на „Външни стратегии“. КГБ. Москва.

— И твоето лице и име са ми познати. Както и досието ти.

— Създаваш си много главоболия, приятель — каза Майкъл, използвайки неговото обръщение, макар че думата беше изпразнена от съдържание поради студения му тон. Той разтърси глава, опитвайки се да я прочисти от отвратителната мъгла, в резултат на комбинацията от узо и уиски. — Можеше просто да ме спреш на улицата и да ме поканиш на чаша. Нямаше да научиш нито повече, нито по-малко, нищо, което си струва. Освен ако това е казнь героя.

— Не е екзекуция, Хавличек.

— Хейвлок.

— Син на Хавличек.

— Не е добре за тебе да ми го припомняш.

— Пистолетът е в моите ръце, а не в твоите. — Ростов освободи предпазителя, но продължаваше да държи оръжието насочено към главата на Майкъл. — Това е далечно минало и няма отношение към мене. Последните ти действия обаче силно ме безпокоят. Ни безпокоят, ако предпочиташ.

— Тогава агентите ви не струват пукната пара.

— Те изпращат донесения досадно често, макар и доста самоцелно. Но дали са точни?

— Ако в тях е казано, че съм приключил, значи са точни.

— „Приключил“? Дума с такава окончателност, но подлежаща на интерпретации, нали? Приключил с какво? Приключил с една фаза и преминаващ към друга?

— Приключил с всичко, което може да те засяга.

— Извън разположение? — попита служителят на КГБ, като заобикаляше ръба на вратата, за да се подпре на стената; неговият „Буря“ стоеше уверено в ръката му и сега беше насочен към гърлото на Хейвлок. — Неизползван от своето правителство в каквато и да е било официална роля? Трудно е да се приеме това. Сигурно е било удар за скъпия ти приятел Ентъни Матиас.

Майкъл изучаващо огледа руснака и отмести поглед към огромния пистолет, насочен срещу него.

— Един французин спомена Матиас онзи ден. Ще ти кажа какво му отговорих, макар да не знам защо се главоболя. Платили сте му да повдигне този въпрос.

— Граве? Той ни презира. Държи се възпитано с нас единствено когато се разхожда из галериите на Кремъл или на Ермитажа в Ленинград. Този човек може да ни каже каквото си поиска.

— Тогава защо го използвате?

— Защото те обича. Много по-лесно е да се усети лъжата, когато лъжецът говори за някого, когото харесва.

— Значи сте му повярвали.

— Или може би си успял да го убедиш, че нашите хора нямат избор. Опитай с мене. Кажи ми как умният и очарователен американски държавен секретар реагира на оставката на своя земляк?

— Нямам представа, но предполагам, че с разбиране. Нещата стоят точно както казах на Граве. Не съм виждал Матиас, нито съм говорил с него от месеци. Той си има достатъчно проблеми и е излишно да добавя към тях и тези на един отдавнашен ученик.

— Но ти си бил нещо много повече от ученик. Семействата ви са се познавали в Прага. Ти си станал това, което си…

— Което бях…

— … благодарение на Антон Матиас.

— Всичко това беше преди много време.

Ростов помълча, леко наведе пистолета и после проговори:

— Добре, нека е било преди много време. Да говорим за сега. Никой не е незаменим, но ти си ценен човек. Информиран, продуктивен.

— Ценността и продуктивността са свързани с верността към идеята. Не притежавам вече последното. Може да се каже, че съм я загубил.

— Трябва ли да схващам това като знак, че можеш да бъдеш изкушен? — човекът от КГБ свали пистолета още по-надолу. — В посока на една нова лоялност?

— Мисля, че няма да направиш тази грешка. Надмогвайки отвратеността си от идеята, ние все пак внедрихме един-двама агенти на площад „Дзержински“ още преди десетина години. Не ми се иска някой от тях да ми сложи етикета „неспасяем“.

— Лицемерен израз. Намек за състрадание от страна на палачите ти.

— Все пак изразява нещата.

— Не съвсем — Ростов вдигна пистолета и бавно го изнесе напред. — Ние нямаме проблеми с вербалния рационализъм. Предателят си е предател. Не знам досещаш ли се, но мога да те отведа оттук.

— Не е толкова лесно — Майкъл продължаваше да не помръдва, а погледът му не изпускаше този на руснака. — Има коридори, асансьори и фоайета, през които трябва да се мине, улици, които трябва да се пресекат; съществува риск. Може и да загубиш. Всичко. Защото аз нямам нищо за губене, освен килията на „Лубянка“.

— Стая, не килия. Ние не сме варвари.

— Извинявам се. Нека бъде стая. Подобна на тази, която пазим за някой като тебе във Вирджиния… прахосване на средства и от двете страни. Когато хора като нас напуснат с глави на раменете си, всичко, с което са били свързани, подлежи на промяна. И използването на амитал или пентотал е само една покана за клопката.

— Остават внедрените агенти.

— Които аз не познавам, тъй както и ти не си знаел вашите, когато беше оперативен работник… и то поради същите причини — въпросните стаи. Това се отнася за всекиго, независимо за кого работи. Ние знаем текущите пароли — думите, които ни помагат да стигнем там, където трябва да отидем. Но тези, които знаех аз, вече не означават нищо.

— И ти абсолютно искрено се опитваш да ме убедиш, че човек с твоя опит не представлява никаква ценност за нас?

— Не казвам това — прекъсна го Хейвлок. — Просто ти предлагам да претеглиш риска. Има и нещо друго; честно ще призная, че номерът, който ни извъртяхте преди две години, беше на ниво. Заловихме един от вашите, който беше се оттеглил също като мене сега и смяташе да се отдаде на фермата си в Граснов. Изведохме го през Рига във Финландия и го докарахме със самолет до готовата за него стая във Феърфакс, Вирджиния. Инжектирахме му всичко от скополамин до тройна доза амитал и научихме много. Наложи се да променим стратегиите, да реструктурираме мрежите и напълно да преработим установения ред. А след това научихме още нещо: всичко, което ни беше казал, било лъжа. Главата му е била програмирана като компютърна дискета. В резултат загубихме ценни хора и много време. Та, да допуснем, че ме откараш на „Лубянка“ — което, честно казано, надали можеш да направиш — как ще си сигурен, че аз не съм нашата реакция на онзи номер?

— Защото нямаше да заговориш за тази възможност — Ростов изтегли ръката си назад, но не свали пистолета.

— Наистина ли? На мене пък ми се струва, че такава тактика е чудесно прикритие. По този начин вие никога няма да сте сигурни, нали? От друга страна, нашите разработиха серум — за който знам единствено, че се инжектира в основата на тила — който изтрива програмирането. Ставало дума за нещо, което неутрализира lobus occipitalis, каквото и да означава това, по дяволите. Оттук нататък вече можем да сме сигурни.

— Това признание ме изумява.

— А защо? По този начин може би спестявам на нашите директори много неприятности, а това би могло да е и целта ми. От друга страна, всичко това може и да не е истина: няма серум, нямаме защита и аз просто си измислям. Това наистина също е възможност.

Руснакът се усмихна:

— Хватит^[1]! Ти си вън от играта! Опитваш се да ме забавляваш с логика, която ти отърва. А на практика си поел пътя за същата ферма във вашия Граснов.

— Това е, което се опитвах да ти кажа. Заслужавам ли си риска?

— Сега ще разберем — неочаквано руснакът хвана пистолета за цевта, плесна го в дланта на другата си ръка и го хвърли на Хейвлок на леглото. Майкъл хвана оръжието във въздуха.

— И какво се очаква да направя?

— Какво би искал да направиш с него?

— Нищо. Предполагайки, че първите три куршума са гумени капсули, напълнени с боя, само ще изцапам дрехите ти — Хейвлок освободи пълнителя, който падна в леглото. — Като изпитание не е толкова добро. Дори можем да приемем, че ударникът работи и ще вдигне шум, така че двайсет души да нахлуят тук и да ме направят на решето.

— Ударникът работи и отвън не чака никой. „Аретуза Делфи“ е хотел за американци, наблюдаван е, и аз няма да бъда глупакът, който да извади на показ собствения си персонал. Мисля, разбираш това. Нали затова си отседнал точно тук.

— Какво се опитваш да докажеш?

Руснакът отново се усмихна и сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Нещо, което бих доловил за миг в очите ти например. Когато някой дълго стои под прицела на неприятелско дуло и оръжието изведнъж се окаже в ръцете му, за кратък миг би искал да ликвидира заплахата, ако, разбира се, тя е достатъчно голяма. Това е в очите и никакъв контрол не може да го прикрие… ако омразата още я има.

— Видя ли нещо в моите очи?

— Абсолютна индиферентност. Отегчение, може би.

— Не съм сигурен дали си прав, но се възхищавам на смелостта ти. Ударникът наистина ли работи?

— Да.

— И няма капсули?

Руснакът поклати глава, а изражението на лицето му показваше, че се забавлява.

— Няма куршуми. По-точно, няма барут в гилзите — Ростов повдигна лявата си ръка и помагайки си с дясната, изтегли нагоре ръкава на палтото си. От вътрешната страна на китката му се виждаше дълга цев, отиваща нагоре към лакътя; спусъкът очевидно се активираше при сгъване на ръката.

— Снотворное^[2] — поясни той, докосвайки предпазливо обтегнатите жици. — Онова, което вие наричате „наркотични стрели“. Щеше да си спиш кротко по-голямата част от утрешния ден, а лекарят щеше да настоява, че е най-добре странната ти треска да бъде изучена в болницата. Щяхме да те изнесем от хотела, да те прехвърлим в Солун, а после през Дарданелите в Севастопол.

Руснакът разхлаби пристягащата каишка, смъкна я през китката и освободи оръжието.

Искрено озадачен, Хейвлок изучаващо изгледа човека на КГБ.

— Значи наистина бихте могли да ме изведете?

— Не може да се каже, преди да сме опитали. Бих могъл да пропусна при първия изстрел, а освен това ти си по-млад и по-силен — би могъл да нападнеш, да ми счупиш врата. Но при все това мисля, че шансът би бил на моя страна.

— Бих казал, изцяло. Защо тогава не се възползва?

— Защото ти си прав. Не си ни необходим. Рисковете са прекалено големи… не онези, за които говори, други. Просто трябваше да знам истината и сега съм убеден. Вече не служиш на твоето правителство.

— Какви рискове?

— Неизвестни за нас, но съществуващи. В този бизнес всичко, което не можеш да разбереш, е риск, но е излишно да обяснявам това точно на тебе.

— Кажи ми нещо друго. Току-що получих оправдателна присъда. Искам да знам защо.

— Много добре. — Съветският разузнавач се поколеба, приближи се без конкретна цел до вратата, извеждаща на миниатюрното балконче, открехна я, после я затвори обратно, обърна се към Хейвлок и започна: — Първо, трябва да призная, че не съм тук по заповед от площад „Дзержински“ или дори с тяхната благословия. Честно казано, застаряващите ми началници в КГБ мислят, че съм в Атина по друг въпрос. Твой проблем е дали ще повярваш на това.

— Дай ми информация, за да реша. Някой би следвало да знае. Такива като вас не си позволяват солови изпълнения.

— Знаят точно двама други. Близък сътрудник в Москва и един верен на каузата човек… агент, разбира се — във Вашингтон.

— Имаш предвид Ленгли?

Руснакът поклати глава и тихо каза:

— Белият дом.

— Впечатлен съм. Значи двама старши контрольори от КГБ и съветски агент, който се разхожда около Овалния кабинет, решават, че биха искали да говорят с мене, но не трябва да ме отвличат. Те са в състояние да ме откарат до Севастопол и от там до тиха стая в „Лубянка“, където всички възможни разговори, които бихме могли да проведем, ще са много по-продуктивни от тяхна гледна точка, но не желаят да го правят. Вместо това техен говорител — човек, когото познавам само по снимки и репутация — ми съобщава, че има рискове, свързани с моята особа, които той не може да дефинира, но които съществуват, и поради това ми е предоставена възможността да говоря или не за неща, за които нямам и най-смътна представа. Правилно ли разчитам ситуацията?

— Ти притежаваш славянската предразположеност да стигаш директно до същността на проблема.

— Не виждам никаква наследствена връзка. Това е просто здрав разум. Ти говореше, аз слушах; това беше, което ми каза, или по-точно, което възнамеряваше да кажеш. Обикновена логика.

Ростов се отдръпна от балконската врата; изглеждаше замислен.

— Опасявам се, че това е единственият фактор, който ми липсва. Логиката.

— Сега вече говорим за нещо друго.

— Така е.

— Какво е то?

— Ти. Случаят Коста Брава.

Хейвлок замълча. Гняв пламна в очите му, но той се овладя.

— Продължавай.

— Онази жена. Тя е причината да се оттеглиш, нали?

— Разговорът се прекратява — отсече Хейвлок рязко. — Махай се оттук!

— Моля те. — Руснакът вдигна ръце в знак на примирие, а може би дори умолително. — Мисля, че трябва да ме изслушаш.

— Аз не мисля така. Нищо от онова, което би могъл да ми кажеш, не ме интересува ни най-малко. ВКР заслужава поздравления; свършиха много добра работа. Те спечелиха, тя спечели. След това тя загуби. Сега всичко е свършено и няма какво повече да се каже по въпроса.

— Има.

— Не и на мене.

— Онези от ВКР са маниаци — каза руснакът тихо, но с настойчив глас. — Не е необходимо да ти казвам това. Ние с тебе може да сме врагове и никой от нас няма да се преструва, че нещата стоят иначе, но признаваме съществуването на определени правила. Ние не сме кучета, които отделят слюнка в определена ситуация, а професионалисти. Налице е едно вкоренено уважение към другия, може би основаващо се на страха, макар последното да не е задължително. Съгласен ли си с мене, приятель?

Погледите им се срещнаха, при което всеки се опитваше да проникне в душата на другия.

— Познавам те от досиетата, както и ти мене. Ти не си бил част от онази история.

— Дори безсмислената смърт си е смърт, ненужно похабяване на човешки живот. А ненужната и провокираща смърт е още повече. За нея извършителят може да заплати десетократно.

— Кажи това на ВКР. От тяхна гледна точка това е просто необходимост.

— Касапи! — отсече Ростов. — Та може ли някой да им каже каквото и да е? Те са наследници на кланиците на ОГПУ^[3] и на лудия убиец Ягода^[4]. И са затънали до гуша в параноичните си фантазии от преди половин век, когато Ягода е избивал по-тихите и по-разумни хора, ненавиждайки ги за липсата на фанатизъм, което за него е било равно на предателство срещу революцията. Познаваш ли ВКР?

— Достатъчно, за да се държа настрана и да се надявам, че ще можете да ги задържите под контрол.

— Бих желал да ти отговоря утвърдително. Но ситуацията е същата, както ако група побеснели десни фракционери от вашите получат официален статут на отдел в ЦРУ.

— Ние разполагаме със средства за контрол и поддържане на равновесието… понякога. Ако подобен отдел се пръкне — и това не е изключено — непрекъснато ще го държат под лупа и открито критикуват. Фондовете, с които би разполагал, ще бъдат следени изкъсо, методите им ще бъдат анализирани и в крайна сметка подобна група ще бъде изхвърлена.

— Но и вие сте имали своите грешки: различните комитети за разследване на антиамериканска дейност, имали сте вашите маккартисти, планове от типа на Хъстън^[5], чистките в безотговорната преса. И вие сте унищожавали кариери и сте смазвали човешки животи. О, да, имали сте доста провали.

— Но винаги кратки. Не сме имали гулаг, не сме имали и програми за „превъзпитание“ по подобие на вашата „Лубянка“. А и безотговорната преса, за която споменаваш, е в състояние от време на време да става отговорна. Благодарение на нея арогантни типове на високи постове изхвърчат от местата си. А най-бесните в Кремъл са си все още по местата.

— Добре, и двете страни са допускали грешки. Но ние сме много по-млади, а на младостта е простено да греши.

— И най-вече — прекъсна го Майкъл — нямаме аналог, който да се сравни с операцията „Поменятчики“ на ВКР. Подобно нещо не би било толерирано, а още по-малко финансирано и от най-лошия Конгрес или администрация в историята ни.

— Още една параноична фантазия! — възкликна служителят на КГБ и добави осъдително: — Поменятчики! Дори самата дума е извращение и безсмислица! Една дискредитирана стратегия, която са се опитали да осъществят преди десетилетия! Не допускам искрено да мислиш, че още процъфтява.

— Може би по-малко, отколкото ВКР. И очевидно повече, отколкото вие… ако не лъжеш.

— Хайде, Хейвлок! Руски дечица, изпращани в Щатите, отглеждани в семействата на смахнати заклети марксисти от старото поколение, за да израснат като дълбоко окопали се съветски агенти? Това е лудост! Бъди логичен. Идеята е психологически неиздържана — ако не и самоубийствена — да не говорим за определени неизбежни сравнения. Та ние бихме загубили дори само заради джинсите, рок музиката и бързите автомобили. Бихме били пълни идиоти!

— Сега вече лъжеш! Те съществуват. Ти го знаеш и ние го знаем.

Ростов сви рамене.

— Важна е бройката. И ценността им, бих добавил. Колко мислиш, че са останали? Петдесет, сто, най-много двеста. Тъжни, аматьорски обучени в конспирацията създания, които се шляят из няколко града, срещайки се по мазетата, за да обменят безполезни сведения, на които са се натъкнали, неубедени в собствената си ценност, дори в самата необходимост да бъдат там, където са. Доверието в тези, както ги наричат, пътешественици, е нищожно, повярвай ми.

— Но още не сте си ги изтеглили.

— Е, и къде бихме ги устроили? Малцина от тях знаят руски и изобщо като цяло представляват едно голямо притеснение. Изхабяване, приятель, това е отговорът. И да не им се обръща сериозно внимание.

— Но ВКР не ги отхвърля така леко.

— Казах ти, хората на ВКР се занимават с обърканите си фантазии.

— Питам се дали наистина си вярваш, като говориш всичко това — каза Майкъл, поглеждайки руснака. — Съвсем не всички семейства, взели такива деца, са толкова объркани, нито пък всички пътешественици са такива аматьори.

— Ако в момента има или е имало в близкото минало каквито и да са било значими действия от страна на поменятчиките, на нас това не ни е известно — каза Ростов твърдо.

— Но ако има и на вас не ви е известно, това действие е значимо, нали?

Руснакът се замисли изправен и после проговори с нисък глас:

— ВКР е невероятно потайна организация. Такъв факт би бил многозначителен.

— Тогава може би съм ти дал храна за размисъл. Приеми това като подарък на раздяла от един враг, излязъл от професията.

— Не са ми нужни подобни подаръци — отговори Ростов студено. — Те са толкова от сърце, колкото е и присъствието ти в Атина.

— Щом не ти харесва, върни се в Москва и продължавай сам борбата. Инфраструктурата ви повече не ме интересува. И ако нямаш още някое оръжие от комиксите в другия ръкав, предлагам ти да си тръгваш.

— Така е, както казваш, пешка такава. Именно това е… инфраструктурата. Отделни секции, разбира се, но в едно цяло. На първо място е КГБ, останалото идва после. Един човек… една жена, може да гравитира около ВКР, може дори да се прояви с блясък в някоя от най-секретните им операции, но той или тя трябва да излязат от КГБ. Като абсолютен минимум, трябва да имат досие някъде на площад „Дзержински“. А когато става дума за вербовка на чужди граждани, това е двойно по-наложително. Нищо повече от мерки за вътрешна подсигуровка.

Хейвлок се изправи в леглото, като усещаше, че смесицата от объркване и гняв се забелязва в очите му.

— Казвай, каквото се опитваш да кажеш, но го направи бързо. Около тебе мирише на нещо, приятель.

— Мирише около всички нас, Михаил Хавличек. Носовете ни до края не могат да свикнат, нали? Има в това нещо перверзно — те стават по-чувствителни, но само към вариантите на същата миризма. Като при животните.

— Кажи го.

— Няма досие на Джена Карасова, дори и в английския вариант на името Карас, в нито една дирекция или отдел на КГБ.

Хейвлок изгледа втренчено руснака, после изведнъж скочи от леглото, хвана чаршафа и го завъртя във въздуха, преграждайки видимостта на Ростов. После се хвърли напред и заби с рамо Ростов в стената до балконската врата. Изви ръката му в посока на часовниковата стрелка, завъртайки и него самия, и блъсна главата му в рамката на една от евтините картини, след което прехвърли предмишницата си под брадичката му в задушаваща хватка.

— Можех да те убия заради това — прошепна той задъхано, с пулсиращи мускули на челюстите, опрени в плешивата глава на Ростов. — Спомена, че бих могъл да ти счупя врата. Мога да го направя точно в този момент!

— Би могъл — отговори руснакът, задушавайки се. — И ще бъдеш застрелян. Или в тази стая, или на улицата долу.

— Мислех, че нямаш помощници в хотела.

— Излъгах. Трима са: двама, облечени като сервитьори долу в салона пред асансьорите, и един на стълбището. Не е възможно да се скриеш тук, в Атина. Хората ми са навън — дори и на улицата — и покриват всяка врата. Инструкциите им са ясни: аз трябва да изляза през определен изход в точно определен момент. Всякакви отклонения от това ще ти донесат смъртта. Стаята ще бъде атакувана, а кордонът около „Аретуза“ е непробиваем. Аз не съм идиот.

— Може и да не си, но както каза, си животно! — той освободи руснака и го тласна навътре в стаята. — Връщай се в Москва и им кажи, че клопката е много очевидна, а миризмата прекалено гадна. Не се хващам, приятель! Махай се оттук!

— Няма клопка — възрази Ростов, като възстанови равновесието си и се хвана за гърлото. — Приложи собствения си аргумент: какво наистина би могъл да ни кажеш, което би си струвало рисковете или може би ответните мерки? Както и двоумението. Ти си вън. Дори и да не си програмиран, можещ да ни заведеш на хиляди клопки — тази теория ни мина през главите впрочем. Можеш да говориш свободно и ние да предприемем съответните действия, но онова, което би ни казал, вече няма оперативна стойност. Чрез тебе ние ще тръгнем по следите на стратегии — не обикновени кодове или шифри, а дългосрочни планове и разработки, — които Вашингтон е преустановил, без да те информира. По време на цялата тази акция ще разкрием собствените си кадри. Говориш ми за логика. Последвай собствените си думи.

Хейвлок гледаше разярено съветския офицер; дишаше шумно, а гневът и усещането за безпомощност усилваха емоционалното напрежение. Дори сянката на възможност да е станала грешка при Коста Брава бе повече, отколкото беше готов да приеме. Но грешка не можеше да има. Едно лице, напуснало „Баадер-Майнхоф“ беше поставило началото на веригата от събития, довела до разкритията. Уликите бяха препратени в Мадрид и той дълго ги беше осмислял, преглеждайки и най-дребния детайл, за да ги отхвърли. Дори Ентъни Матиас… Антон Матиас — приятел, наставник, втори баща — беше поискал детайлна верификация. И тя беше получена с позитивен отговор.

— Не! Доказателството беше там! Тя самата беше там! Аз лично видях! Пожелах сам да видя с очите си и те се съгласиха!

— Те? Кои са „те“?

— Знаеш толкова добре, колкото и аз. Хората като тебе. Ядрото, стратезите! Не си търсил достатъчно подробно. Грешиш!

Руснакът бавно въртеше глава и си масажираше гърлото с лявата ръка. След малко изрече:

— Не мога да отрека, че подобна възможност съществува — както казах, ВКР са маниакално потайни, особено в Москва — но такава вероятност е нищожна… Бяхме изумени. Една необикновено продуктивна законспирирана агентка е вкарана в клопката на терористите от собствените й хора, които след това прехвърлят вината на КГБ, твърдейки, че тя била една от нас. Резултатът от тази операция е неутрализирането на постоянния спътник на жената, любовника й, дълбоко законспириран и крайно талантлив оперативен работник, владеещ много езици. Обзет от разочарование и отвращение, той сам решава да излезе от играта. Ние сме смаяни, претърсваме хранилищата с досиетата, включително и най-засекретените. Няма я никъде. Джена Карас — Карасова — никога не е била част от нас. — Ростов направи пауза, но очите му показваха, че е нащрек: Михаил Хавличек беше като разярена пантера, която всеки момент би могла да скочи. Руснакът продължи с равен глас: — Да, благодарни сме, защото твоето елиминиране ни е изгодно, но си задаваме въпроса „Защо?“. Защо беше направено това? Дали не е някакъв номер? Ако е така, каква е целта? Кой има полза? На пръв поглед това сме ние, но отново защо? И как?

— Попитайте ВКР — извика Майкъл презрително. — Не са го планирали по този начин, но е станало именно така. Аз просто съм премията! Попитай тях!

— Направихме го — отговори руснакът. — Един директор на отдел, по-разумен от останалите, който може би именно поради своята нормалност е изплашен от началниците си. Той ни каза, че не познава лично жена на име Карас, нито подробностите от Коста Брава, но тъй като оперативният персонал не е повдигнал въпроси, той предположил, че те не бива да се повдигат. Както изтъкна, резултатите били положителни: унищожени са двама — и двамата талантливи, а единият — изключителен. За ВКР било удоволствие да поеме заслугата.

— Защо не? Аз съм изваден от играта, а тя е ясна. Жертвата, както и да се нарече, си остава жертва. Лице, което може да бъде похарчено. Твоят човек го е казал, той го признава.

— Не е признал нищо такова и това, което казва, е нещо съвсем различно. Вече споменах, че това е един подплашен човек. Само благодарение на ранга ми той се реши да стигне толкова далече.

— Преувеличаваш.

— Само слушах. Както ти ме слуша допреди малко. Думите му бяха, че няма и най-смътна представа какво е станало и защо.

— Той лично не е знаел — отговори Хейвлок сърдито. — Хората около него са знаели. Тя знаеше!

— Доста тънка аргументация. Неговият сектор отговаря за всичко, което става из югозападния Средиземноморски регион. Тази територия включва и Коста Брава. Една спешна среща — а особено такава, която директно въвлича и „Баадер-Майнхоф“ — със сигурност може да бъде санкционирана само от него. — След кратка пауза Ростов тихо допълни: — При нормални обстоятелства.

— Тази аргументация не е ли също доста тънка? — попита Майкъл.

— Оставям си минимална възможност за грешка. Малко вероятна възможност.

— Това е възможността, която аз приемам! — отново извика Хейвлок, неочаквано смутен от собствения си изблик.

— Ти просто искаш да я приемеш. Може би трябва да го направиш.

— В повечето случаи ВКР приема заповедите си директно от стаите за стратегически разработки в Кремъл. Това не е тайна. Ето защо, ако не лъжеш, нещата са били решени на ниво по-високо от твоето.

— Със сигурност, а тази мисъл ме плаши повече, отколкото бих могъл да ти опиша. Но макар да съм принуден да призная професионалните ти постижения, приятель, все пак не мисля, че онези, които правят политиката в Кремъл, се интересуват от такива като тебе или мене. Те имат своите много по-значими, глобални проблеми. И което има отношение към проблема, не притежават опит в нашата сфера.

— Но могат да се занимават с „Баадер-Майнхоф“! И с ООП^[6], и с „Червените бригади“, и с още някоя и друга дузина „червени армии“, които вдигат във въздуха най-различни неща по целия свят. Това е политика!

— Само за маниаци.

— Точно за което говорим! Маниаци! — Майкъл замълча, осъзнал най-сетне един очевиден факт. — Ние бяхме разгадали кодовете, използвани от ВКР. Те бяха автентични — виждал съм прекалено много вариации, за да сбъркам в това. Аз установих контакта. Тя отговори. Аз изпратих последната радиограма до мъжете, които чакаха в лодка, намираща се в открито море. Те реагираха! Обясни ми това!

— Не мога.

— Тогава се махай оттук!

Офицерът от КГБ погледна часовника си.

— Трябва да го направя на всяка цена. Времето изтече.

— Така е.

— Ние сме в патова ситуация — каза руснакът.

— Аз не съм.

— Да, не мисля, че си и това усложнява рисковете около тебе. Ти знаеш онова, което знаеш; аз знам онова, което аз знам. Ситуацията е безизходна, независимо дали това ти харесва или не.

— Не забравяй, че времето ти изтече.

— Не забравям. Не бих искал да ме застрелят в кръстосан огън. Тръгвам сега. — Ростов отиде до вратата и сложи ръка върху дръжката. — Преди няколко минути ти каза, че клопката била твърде прозрачна и миризмата прекалено гадна. Предай това във Вашингтон, приятель. И ние няма да се хванем на нея.

— Махай се!

Вратата се затвори и Хейвлок за миг не помръдна; съзнанието му беше запечатало очите на руснака. В тях имаше твърде много истина. С годините Майкъл се бе научил да разпознава истината, особено във враговете си. Ростов не лъжеше, той казваше истината, такава, каквато мислеше, че е. А това означаваше, че този стратег на КГБ е манипулиран от собствените си хора в Москва. Пьотър Ростов беше кукла — един притежаващ определено влияние разузнавач, изпратен по задача с информация, която смята, че началниците му не притежават, за да осъществи контакт с врага и да вербува американски агент за Съветите. Колкото е по-високопоставен служителят, толкова по-правдоподобен изглежда разказът му, разбира се, докато казва истината, такава, каквато той я вижда, истина, която е била възприета като такава от врага.

Майкъл отиде до нощната масичка, където преди половин час остави чашата си с уиски. Взе я, изпи питието и свали погледа си към леглото. Усмихна се на себе си, мислейки си как нещата се бяха извъртели от посоката, в която се развиваха преди трийсет минути. Проститутката изигра ролята си, но по начина, който той би могъл да очаква. Привлекателната куртизанка от партитата на богатите се беше оказала капан. Кога щяха да спрат капаните? Амстердам. Париж. Атина.

Може би нямаше да спрат, докато не спре той. Може би, докато пътува, потенциалните ловци ще го съпровождат, ще го наблюдават, ще се опитват да го притиснат в ъгъла, ще очакват да извърши онези престъпления, които въображението им ги караше да се надяват, че ще извърши. Самото му пътуване подплатяваше подозренията им. Защото никой не броди безцелно, след като цял живот е пътувал по заповед. И щом продължаваше, значи изпълнява други, различни заповеди, иначе щеше да мирува. Някъде.

Може би трябваше вече да спре. Одисеята на неговото възстановяване приключваше, имаше да изпрати една телеграма и да вземе решение. Едно начало. Един почти забравен приятел отново беше станал приятел и този човек му беше предложил един нов живот, една възможност да погребе стария, да пусне корени, да създаде връзки, да учи други хора на онова, което знаеше.

Какво ще преподаваш, Михаил?

Остави ме на мира. Ти не си част от мене… никога не си била!

Той ще изпрати телеграмата до Хари Люис сутринта, след това ще наеме кола и ще отпътува на северозапад до адриатическото пристанище Керкира, където да вземе ферибота за Бриндизи в Италия. Вече го беше правил веднъж, бог знае под какво име или по време на коя операция. Щеше да го направи и сега като Майкъл Хейвлок, професор на държавна служба. А от Бриндизи ще предприеме обиколен маршрут с влак из Италия с крайна цел Рим — градът, който му доставяше огромно наслаждение. Ще остане в Рим една-две седмици и това ще е последната спирка в неговата одисея, мястото, където ще погребе всички мисли за един живот, който вече не съществуваше.

Има много неща, които може да свърши в Конкорд, Ню Хемпшир, САЩ. Ще поеме задълженията си на професор с временен договор след около три месеца; междувременно имаше практически въпроси, които трябваше да реши: да конспектира лекциите си с помощта на опитни помощници, да прегледа учебните планове, да прецени най-подходящите области, където ще е най-полезен. Може би и едно кратко гостуване на Матиас, който със сигурност би подсказал някой неща. Независимо от натоварването си Матиас ще му отдели време, защото именно той ще е най-щастлив от всички: неговият ученик се завръщаше в кампуса. Там, откъдето всичко бе започнало.

Толкова много неща трябваше да се свършат.

Имаше нужда от жилище: къща, мебели, домакинство, книги, стол, на който да седи, легло, в което да спи. Трябваше да ги избира. Никога по-рано не му се бе случвало да мисли за такива неща. Сега мислеше за тях и усещаше как възбудата му нараства.

Отиде до бюрото, отвори бутилката скоч и пак си наля. „Přàteli^[7]“ каза той тихо без особена причина и се погледна в огледалото. Изведнъж се взря в очите си и ужасен блъсна чашата на масата с такава сила, че тя се пръсна, а по ръката му се стече струйка кръв. Очите му нямаше да го оставят! И той разбра. Неговите собствени очи ли бяха видели истината онази нощ на Коста Брава?

— Спри! — изкрещя той, но дали беше мълчаливо или на висок глас, не можеше да каже. — Това свърши!

* * *

Д-р Хари Люис седеше зад бюрото си в кабинет, отрупан с книги, и държеше телеграмата в ръка. Заслуша се да чуе гласа на жена си.

— Довиждане, мили — извика тя от антрето. Входната врата се отвори и затвори. Беше излязла.

Люис взе телефонната слушалка и набра зонален код 202. Вашингтон, DC.^[8] Седемте цифри, които последваха, той знаеше наизуст и никога не ги беше записвал. Нито пък те щяха да влязат в сметката от телефонната компания, защото номерът щеше да заобиколи по електронен път компютъра.

— Да? — чу се мъжки глас от другия край на линията.

— Бреза — каза Хари.

— Казвай, Бреза. Записвам те.

— Той прие. Получих телеграма от Атина.

— Има ли някаква промяна в датите?

— Не. Ще бъде тук преди началото на семестъра.

— Каза ли къде отива след Атина?

— Не.

— Ще наблюдаваме летищата. Благодаря ти, Бреза.

* * *

Този Рим, който Хейвлок беше дошъл да посети, не беше онзи Рим, в който би искал да остане. Навсякъде имаше стачки, хаосът се усложняваше от южняшкия италиански темперамент, избухващ на всеки ъгъл, на всяка опашка, в парковете и край фонтаните. Из уличните канавки имаше пръсната поща, която увеличаваше и без това неприбрания боклук, такситата бяха рядкост — практически ги нямаше, — а повечето ресторанти бяха затворени поради липсата на доставки. Полицаите, които бяха понесли достатъчно оскърбления, бяха преустановили работа, ожесточавайки допълнително безумния трафик по улиците, а телефоните, които бяха част от националната пощенска служба, функционираха по-зле от обикновено, т.е. на практика бяха неизползваеми. Градът беше обхванат от някаква форма на истерия, задълбочена от поредния суров папски декрет — при това от чужденец, един поляк! — който противоречеше на прогресивните стъпки, предприети от Ватикан, от папа Йоан XXIII.

Беше втората му нощ и Майкъл беше излязъл от своя пансион на „Виа Дуе Мачели“ преди два часа, изминавайки пеша близо една миля до „Виа Фламина Векия“ с надеждата да намери отворен някой от любимите си ресторанти. Напразни надежди и на всичко отгоре търпението му не бе възнаградено от идването на едно такси, с което да се прибере при Испанските стъпала.

Стигнал вече до северния край на „Виа Венето“, той се насочи към една странична уличка, по която да избегне тълпите, събрани в един безвкусен карнавал, както го беше видял на някаква реклама в осветен прозорец на туристическо бюро, превъзнасящ славата на Венеция.

А защо не? Защо, по дяволите, не? Онази лишена от всякакви планове пасивност, с която досега бе пътувал, предполагаше и неочаквана смяна на плановете. Той погледна часовника си: беше едва осем и половина — може би твърде късно, за да отиде до летището и да опита шанса за самолетна резервация, но ако помнеше добре — а той помнеше — влаковете тръгваха от Рим до полунощ. Защо не с влак? Ленивото, обиколно пътуване от Бриндизи с влак, при което беше минал през провинция, непроменена сигурно от столетия, се беше оказало изненадващо красиво. Можеше да си събере багажа набързо и за двайсетина минути да стигне пеша до гарата. Парите, които беше готов да даде, със сигурност щяха да му намерят място, а в противен случай винаги можеше да се върне на „Виа Дуе Мачели“. Беше предплатил за една седмица престой.

Четиридесет и пет минути по-късно Хейвлок мина през огромния портал на масивната гара Остия, построена от Мусолини по време на мирните дни на тромпети, барабани, тропот на маршируващи ботуши и влакове, които се движеха по разписание.

Италианският не беше най-добрият език на Майкъл, но да чете той можеше достатъчно добре: Biglietti per Venezia. Prima classa.^[9] Опашката беше къса и късметът му не го изостави. Прочутият влак стрела тръгваше след осем минути и ако сеньорът желае да плати добавката за луксозно пътуване, би могъл да бъде великолепно настанен в самостоятелно купе. Той го желаеше и продавачът, оформяйки украсения му билет, му каза, че влакът стрела тръгва от трийсет и шести коловоз на няколко футболни игрища разстояние от касата.

— Fate presto, signore! Non perdete tempo! Fate in fretta^[10]!

Майкъл се вля в потока бързащи хора, пробивайки си път към двойния коловоз номер 36. Както обикновено — в съзнанието му изплуваха спомени от миналото — пространството под гигантския купол беше претъпкано. Скърцащи спирачки се смесваха с воя на форсирани двигатели в странен контрапункт; отделни провиквания допринасяха за оглушителния рев, защото носачите очевидно също стачкуваха. Бяха му нужни почти пет трескави минути, за да си пробие път под огромната каменна арка и да излезе на двойния перон. Там, ако това изобщо беше възможно, хаосът бе още по-голям, отколкото на самата гара. Един претъпкан влак беше пристигнал от север в момента, когато влакът стрела трябваше да потегли. Багажни колички се забиваха в тълпата от пристигащи и отпътуващи пътници. Това бе сцена от долния кръг на Данте, един оглушителен пандемониум.

Изведнъж погледът му се спря сред тълпата на тила на женска глава от другата страна на перона. Периферията на мека шапка хвърляше сянка върху лицето. Тя слизаше от пристигащия влак и се беше обърнала, за да заговори кондуктора. Това го имаше в съзнанието му отпреди: същият цвят на косата, същата прическа, същата извивка на шията. Шалче, шапка или шлифер като онези, които тя носеше. Това се бе случвало и преди. Твърде често.

В този момент жената се обърна; болка прониза очите и слепоочията на Хейвлок и се спусна надолу като остри ножове, забиващи се в гърдите му. Лицето от другата страна на перона, появяващо се за миг и пак скривано от тълпата, не беше илюзия. Това беше тя.

Погледите им се срещнаха. Очите й се разшириха в нескриван страх, лицето й замръзна. След миг тя рязко извърна глава и се сля с тълпата пред нея.

Майкъл насила притвори очи, после ги отвори, опитвайки да се отърси от болката, шока и неочакваното треперене, което просто го парализираше. Той пусна на земята куфара си; готов да тича, да се втурне след оживелия труп от Коста Брава. Тя беше жива! Жената, която беше обичал, привидението, което беше предало любовта му и бе умряло заради това, беше живо!

Като подивяло животно той разблъска тълпата пред себе си, крещеше името й, заповядваше й да спре, караше тълпата да препречи пътя й. Хвърли се през рампата под масивната каменна арка, без да обръща внимание на крещящите, вбесени пътници, които блъскаше и оставяше зад гърба си, без да обръща внимание на ударите, които му нанасяха, без да усеща ръцете, които разкъсваха дрехите му.

Беше изчезнала в тълпите на гарата.

Какво, в името на Бога, се беше случило?

Джена Карас беше жива!