Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (21)

21

Първото, което усети, беше топлина — не бе особено приятна, а просто по-различна от студа. Когато отвори очи, зрението му беше замъглено, но бавно се фокусираше и той веднага усети, че му се повдига и че лицето му пари. Острият мирис още стоеше в ноздрите му и разбра, че го бяха упоили с чист етилов етер.

Видя пламъка на дървата в голяма тухлена камина. Лежеше на пода пред камината без палто, а мокрите му дрехи бяха неуютно топли. Дискомфортът се дължеше донякъде и на това, че усещаше болка в долната част на гърба — ножът за почистване на риба все още бе на мястото си и кожената ножница неприятно го дразнеше.

Бавно, инч по инч, се превъртя с полузатворени очи, наблюдавайки онова, което се виждаше благодарение на светлината от огъня и няколкото настолни лампи. Чуваше приглушени гласове зад кафявия диван в другия край на стаята, някъде откъм коридора. Това явно бяха пазачите му, които още не бяха забелязали, че се движи. Самата стая хармонираше със селската обстановка, която беше забелязал отвън — солидна и функционална мебелировка, дебели черги, застлани върху дюшеме от широки дъски, прозорци с прибрани завеси на червени карета, които изглеждаха като поръчани по каталог на „Сиърс Рьобук“.

Стаята представляваше една обикновена дневна в селска ферма, ни повече, ни по-малко, и нищо не подсказваше, че би могла да бъде нещо друго или че самото място като цяло би могло да представлява интерес за външен човек. Ако изобщо можеше да се каже нещо за помещението, то бе спартански обзаведено, без следи от докосването на женска ръка.

Майкъл издърпа часовника си така, че да го вижда. Беше един часа сутринта, значи е бил в безсъзнание четиридесет и пет минути.

— Ей, той се свести! — извика единият от мъжете.

— Извикай м-р Кохоутек — каза вторият, упъти се през стаята към Хейвлок, заобиколи дивана и бръкна под коженото си яке, за да извади пистолет. После се усмихна — оръжието, което извади, беше ламата автоматик, който бе пропътувал от потъналия в мъгла кей на Чивитавекия през Палатин и Кол де Мулине, до Мейсън Фолс, Пенсилвания. — Това е добро оръжие, м-р Никой. Не съм виждал такова от години. Много ви благодаря.

Майкъл възнамеряваше да отговори, но му попречи забързаното влизане на един мъж, чиито тежки стъпки изкънтяха откъм коридора. В ръката си държеше чаша с течност, от която се издигаше пара.

— Много си безгрижен с тази вехтория — избоботи Януш Кохоутек. — Внимавай, защото ще ходиш бос по снега.

В акцента на Кохоутек се долавяше нещо от диалекта на Карпатите. Фразата за босите крака в снега беше част от типично чешко-моравското предупреждение към лентяи, които не са си отработили прехраната или дрехите. За да разбереш студа, разходи се бос из снега.

Кохоутек заобиколи пазача и сега се виждаше в цял ръст. Беше изключително як мъж — отворената яка на ризата му подчертаваше дебелия врат и гръдния кош, а опънатата й тъкан даваше представа за широчината на масивните рамене. Годините не се бяха докоснали до тази физика. Макар невисок, беше едър и единствената индикация за възрастта му беше на лицето — с мощна челюст и масивна гуша, — което бе с дълбоки бръчки, вдлъбнати очи и плът, носеща следите на над шейсет години труден живот. Горещата, тъмнокафява течност в чашата беше чай — черен карпатски чай. А мъжът, който я държеше, бе чех по рождение и моравец по убеждение.

— Ето го значи нашия нападател! — изрева той, вперил поглед надолу към Хейвлок. — Един човек с пистолет, но без документи за самоличност — дори без шофьорска книжка, кредитна карта или поне портфейл, в който се слагат тези неща — атакува моята ферма като командос. Кой е този ловец в нощта? С каква цел е дошъл? Как се казва?

— Хавличек — каза Майкъл с нисък, враждебен глас, произнасяйки името на акцент, близък до моравския. — Михаил Хавличек.

— Ceský?

— Ano.

— Obchodni? — извика Кохоутек, запитвайки Хейвлок защо е тук.

— Ma žena — отвърна Майкъл, отговаряйки „Жена ми“.

— Co, žena? — осведоми се застаряващият бик.

— Онази, която е била доведена тук тази сутрин — продължи Хейвлок да отговаря на чешки.

— Докараха две! Коя от тях?

— Русата… Такава беше последният път, когато се видяхме.

Кохоутек се засмя, без да му е смешно.

— Chlipný — ухили се той злобно.

— Интересува ме не тялото й, а информацията, с която разполага — надигна се Майкъл от пода. — Мога ли да се изправя?

— Vžádnim připadě!^[1] — изрева отново планинският бик, втурна се напред, замахна с крак, стовари ботуша си в гърлото на Хейвлок и го запрати отново върху плочите пред огнището.

— Proklatè! — извика Хейвлок и се хвана за шията. Моментът беше такъв, че трябваше да реагира гневно. От значение беше само какво започва да казва. — Аз си платих! — изкрещя той на чешки. — Как си позволяваш?

— За какво си платил? За да разпитваш за мене по магистралата? За да се прокрадваш в дома ми посред нощ? За да дойдеш тук с оръжие? Ще ти платя аз на тебе!

— Направих, каквото ми беше казано!

— От кого?

— Джейкъб Хенделман.

— Хенделман? — едрото, обветрено лице на Кохоутек се издължи от учудване. — Ти си платил на Хенделман? И той те е изпратил?

— Каза ми, че ще ти телефонира; щял да се свърже с тебе — бързо отговори Майкъл, използвайки истината, която беше научил в Париж и която посредникът беше отрекъл в Ню Йорк. — Не трябваше да ти звъня по телефона в никакъв случай. Трябваше да оставя колата си на магистралата зад пощенската ти кутия и да се спусна пеша по пътя до фермата.

— Магистралата? Ти си задавал въпроси за мене в заведението на магистралата!

— Не знаех къде се намира Фор Форкс Пайк. Как да разбера иначе? Там е имало твой човек. Той ли ти позвъни?

Моравецът поклати глава:

— Това няма значение. Един италианец с камион. Понякога превозва моя продукция — Кохоутек рязко спря и в погледа му отново блесна заплаха. — Но ти не се спусна по пътя насам. Дойде тук като крадец, като въоръжен крадец!

— Аз не съм глупак, приятелю. Знам какво е това място и затова се оглеждах за алармена инсталация. Все пак съм работил като нелегален. Открих датчиците и станах внимателен — не исках кучетата да се нахвърлят върху мене или хората ти да започнат да ме обстрелват. Как мислиш, защо ми трябваше толкова време да пристигна тук от заведението на магистралата?

— Ти си платил на Хенделман?

— И то много щедро. Мога ли да стана?

— Ставай! Седни, седни! — заповяда бикът и посочи къса пейка вляво от камината, с изражение на лицето, което показваше, че е още по-озадачен, отколкото преди само секунди. — Дал си му пари?

— В голямо количество. Той ми обясни, че ще стигна до едно място на пътя, откъдето ще мога да видя под себе си фермата. Някой щял да ме чака на портала и да ми направи знак с фенерче да сляза. Но аз не видях никого, никой не ме чакаше на портала. И понеже времето беше отвратително, реших да сляза.

Кохоутек взе чашата чай, обърна се и отиде в другия край на масата, където на малка масичка до стената имаше телефон. Той остави чашата, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ако се обаждаш на Хенделман…

— Не се обаждам на Хенделман — прекъсна го моравецът. — Аз никога не се обаждам на Хенделман. Обаждам се на един човек, който ще позвъни на друг и той ще телефонира на германеца.

— Имаш предвид Равина?

Кохоутек обърна глава и погледна Хейвлок. — Да, Равина — каза той без коментар.

— Добре, който и да… никой няма да се обади от апартамента. Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Защо?

— Той ми каза, че заминава за Бостън. Трябвало да изнесе лекция някъде. Не помня Брандийс ли беше или Брандайс.

— Еврейско училище — обясни бикът и продължи по телефона: — Януш се обажда. Свържете се с Ню Йорк. Името, което ще съобщите, е Хавличек, чухте ли? Хавличек. Искам обяснение. — Той прекъсна разговора, грабна чашата си и се върна при камината. — Прибери това! — заповяда той на пазача с коженото яке, който търкаше ламата в ръкава си. — Иди в хола. — Мъжът се отдалечи, а Кохоутек се приближи до огъня и се настани срещу Майкъл в един стол-люлка. — А сега ще почакаме, Михаил Хавличек. Няма да е дълго, само няколко минути — десет, може би петнайсет.

— Не мога да поема отговорност, ако не си е у дома — каза Хейвлок и сви рамене. — Нямаше да съм тук, ако не се бяхме споразумели. Нямаше да знам името ти, нито как да те намеря, ако той не ми беше казал. Как бих могъл да го знам иначе?

— Ще видим.

— Къде е жената?

— Тук. Имаме няколко сгради — отговори човекът от Карпатите, отпи от чашата и се залюля в стола. — Тя, разбира се, е разстроена. Не е очаквала точно това, но ще разбере… с всички е така. Ние сме единствената им надежда.

— Колко е разстроена?

Кохоутек присви очи.

— Интересува ли те?

— Чисто професионално. Трябва да я отведа оттук и не искам неприятности.

— Ще видим.

— Добре ли е? — попита Майкъл, сдържайки тревогата си.

— Подобно на други — с образованите обикновено е така — и тя загуби способността си да разсъждава трезво. — Кохоутек се усмихна, после се изсмя с грозен кашлящ смях и отново отпи от чашата. — Обяснихме й правилата, а тя ни каза, че не били приемливи. Можеш ли да си представиш? Не били приемливи! — изрева бикът, след което добави по-тихо: — Ще бъде наблюдавана внимателно, а преди да я изпратим навън, трябва да е разбрала. Така, както всички разбират.

— Няма защо да се безпокоиш. Ще я взема със себе си.

— Това го казваш ти.

— Платих.

Кохоутек се наведе напред и спря да се люлее в стола.

— Колко?

Именно този въпрос искаше да зададе преди няколко минути моравецът, но в Карпатите пътят до същността не върви по права линия. Майкъл знаеше, че се качва на опънато въже, защото от Ню Йорк никой нямаше да отговори. Значи трябваше да се пазари — нещо, което и двамата разбираха.

— Не е ли по-добре да го чуеш от Хенделман? Ако си е у дома.

— Може би бих предпочел да го чуя от тебе, приятелю.

— Откъде знаеш дали можеш да ми вярваш?

— А откъде мога да знам дали мога да вярвам на Равина? И ти откъде знаеш дали можеш да му вярваш?

— Че защо не? Нали те намерих, нали намерих това място. Е, не по онзи начин, който бих предпочел, но съм тук — ето ме.

— Ти май представляваш влиятелни хора — подметна Кохоутек, отклонявайки се от темата, както беше обичаят на планинарите при преговори.

— Толкова влиятелни, че не нося документи за самоличност. Но това вече ти е известно.

Застаряващият лъв отново се залюля.

— Подобни хора винаги носят пари.

— Достатъчно.

— И колко плати на Хенделман? — той рязко спря да се люлее, когато зададе въпроса.

— Двайсет хиляди американски долара.

— Двайсет… — обветреното лице на Кохоутек загуби цвета си и дълбоко разположените му очи проблеснаха през процепите. — Това е значителна сума, приятелю.

— Той каза, че сумата е приемлива за нас. — Хейвлок кръстоса крака и отново усети, че мокрите му панталони са затоплени от огъня. — Бяхме се подготвили да я платим.

— А ти подготвен ли си да узнаеш защо той не се свърза с мен?

— Като се има предвид сложният начин, по който контактувате един с друг, не съм изненадан. Той трябваше да тръгва за Бостън и ако никой не е отговорил на позвъняването му тук…

— На телефона винаги има дежурен — човекът е инвалид, а ти си бил изпратен в капан, в който можеше да се разделиш с живота си.

Майкъл неспокойно погледна Кохоутек.

— Предупредителната система?

— Спомена за кучета — да, ние имаме кучета. Те са обучени да атакуват само при команда, но един неканен гост не знае това. Кучетата ще го заобиколят и злобно ще се разлаят. Как би постъпил тогава?

— Щях да използвам пистолета си, разбира се.

— И тогава щеше да бъдеш застрелян.

Двамата замълчаха. След малко Хейвлок се обади:

— И Равинът щеше да си остане с двайсет хиляди долара, за които ти не знаеш, а аз нямаше да мога да ти кажа, понеже щях да съм мъртъв.

— Ето, сега разбираш.

— И той може да постъпи така… за двайсет хиляди?

Планинският бик поднови люлеенето в стола си.

— Може да има и други съображения. Имам някои дребни проблеми — нищо, което да е извън контрола ми — но този район е в упадък. Да имаш преуспяваща ферма — това значи някой да започне да ти завижда. Хенделман може да е решил да ме подмени, може даже да има причина да го направи.

— Не разбирам.

— Щях да се озова с труп в ръцете — труп, който може да се е обадил на някого, докато е бил жив. И който може да е казал на някого къде отива.

— Но ти застрелваш човек, опитващ да се промъкне, човек с пистолет, който вероятно е използвал. И тъй като защитаващ своята собственост, никой не може да те упрекне.

— Да, никой — съгласи се Кохоутек, без да престава да се люлее. — Но това щеше да е напълно достатъчно: ето, моравецът създава неприятности; не можем да си позволим да го търпим. Я да го махнем!

— От какво?

Планинецът отпи глътка.

— Ти вече си дал двайсет хиляди долара. Готов ли си да платиш още?

— Трябва да бъда убеден, че е необходимо да го направя. На нас ни трябва жената, тя е работила за нашите врагове.

— Какво значи „на нас“?

— Това няма да ти кажа. Но дори и да го направя, пак няма да ти говори нищо… И от какво казваш, че могат да те махнат?

Кохоутек сви тежките си рамене.

— За такива като Кореску това е само първата стъпка.

— Това не е името й.

— Сигурен съм, че не е, но това не ме засяга. Ще я усмирим като другите, ще поработи тук месец-два и после ще бъде изпратена на друго място. На юг, югозапад, северния Среден запад — там, където я изпратим. — Бикът се захили. — Документите обикновено се очакват всеки момент; това отнема само около месец, защото трябва да се плати на поредния конгресмен или да се влезе във връзка с поредния сенатор. И много скоро те се превръщат в овце.

— Дори овцете може да възнегодуват.

— И докъде ще стигнат? До собствения си край. Да бъдат върнати там, откъдето са дошли? За да се изправят пред наказателната рота, да отидат в гулаг или свършат с гарота на шията в някоя тъмна уличка? Ти не разбираш, че тези хора са наплашени. Бизнесът е направо фантастичен!

— И пристигат ли някога тези документи?

— О, да, често. Особено за талантливите, за продуктивните. Защото изплащането продължава с години.

— Мисля, че съществуват някои рискове. Какво ще стане, ако някой откаже да плаща и заплаши с разкрития?

— Тогава, приятелю, му осигуряваме друг документ. Смъртен акт.

— Сега е мой ред да запитам. Кои сте вие?

— И мой ред е да ти отговоря: няма да ти кажа!

— Но Равинът е искал да те отреже от този фантастичен бизнес.

— Това е възможно. — В този момент телефонът иззвъня остро. Кохоутек се измъкна от стола и бързо прекоси стаята. — Може би точно сега ще научим това — каза той, остави чашата на масата и вдигна слушалката в момента, когато се разнасяше второто позвъняване. — Да?

Хейвлок несъзнателно затаи дъх. Имаше много възможности: един любопитен спортист, в чиито задължения влиза и това на наемателите да не се случи нещо лошо, може да е проявил интерес; някой дипломант с уговорена консултация…

— Продължавайте да опитвате — каза мъжът от Карпатите.

Майкъл отново задиша.

Кохоутек се върна при стола си, забравяйки чая на масата.

— На телефона на Хенделман не отговаря никой.

— Той е в Бостън.

— Каква сума бих могъл да те убедя да платиш?

— Не нося много в себе си — уточни Хейвлок, пресмятайки каква сума в наличност има в куфарчето. Бяха около шест хиляди долара — парите, с които бе тръгнал от Париж.

— Но за Равина си имал.

— Това беше предварително уговорено. Бих могъл да ти дам аванс. Пет хиляди.

— Аванс за какво?

— Ще бъда откровен — каза Майкъл и се наведе напред. — За тази жена бяха отделени трийсет и пет хиляди. Вече съм похарчил двайсет от тях.

— И след петте остават още десет — отбеляза бикът.

— Които са в Ню Йорк. Можеш да ги получиш утре, но аз трябва да видя жената тази нощ. Трябва да я взема тази нощ.

— И да се качиш на самолета с моите десет хиляди?

— Защо ще го правя? Тези разходи са по бюджет, а мен Финанси не ме интересуват. Освен това подозирам, че ще измъкнеш една добра сумичка от Хенделман. Един крадец, хванат в момент, когато краде от друг крадец. Сега той е в ръцете ти и ти си този, който може да го отстрани.

Кохоутек се изсмя с гръмкия си смях.

— Ти май също си от планините? Но какви са моите гаранции?

— Изпрати най-добрия си човек с нас. Аз нямам пистолет; кажи му да държи своя опрян в главата ми.

— На летището? Май ме бъркаш с някого!

— Ние ще пътуваме с кола.

— И защо непременно тази нощ?

— Ще я очакват рано утре сутринта. Трябва да я предам на един човек, с когото имам среща на 62 улица и „Йорк Авеню“ — в началото на „Ийст Ривър Драйв“. В него са останалите пари. Той ще я отведе на летище „Кенеди“, където всичко е подготвено за полет с „Аерофлот“. Твоят човек може да играе на сигурно: тя няма да се качи в колата, докато не бъде платено. Какво повече от това искаш?

Кохоутек се залюля и отново присви очи.

— Аз съм най-добрият. Какво ще кажеш, ако реша да дойда аз?

— Защо не?

— Разбрахме се тогава! Ще пътуваме заедно и жената ще бъде на задната седалка при мене. Един пистолет, насочен към нея, друг — към тебе. Два пистолета, приятелю. Къде са петте хиляди долара?

— В колата ми край пътя. Изпрати някой с мене, но ще ги взема аз, а той ще чака отвън. Такива са условията, иначе няма сделка.

— Вие, комунистите, сте до един недоверчиви.

— Научихме се в планините.

— Cechu!

— Къде е жената?

— Отзад. Първия път отказа да се храни, хвърли подноса по кубинеца. Но нека проявим разбиране: тя е образована, което невинаги е плюс, макар че впоследствие вдига цената. Най-важното сега е да бъде пречупена и кубинецът може вече да е започнал. Той е темпераментен мъжага и топките му буквално дрънчат по пода. Най-си пада по жени като нея.

Майкъл се усмихна и това беше най-трудната усмивка в живота му.

— Стаите подслушват ли се?

— С каква цел? Те не излизат никъде. И какви планове биха могли да измътят сами? Освен това инсталирането на подобна техника само ще даде повод за слухове. Стигат ми неприятностите с инсталацията по пътя — за нея идва човек чак от Кливлънд.

— Искам да я видя, а после искам да се махна оттук.

— Защо не? Когато видя петте хиляди долара. — Кохоутек спря да се люлее, обърна се наляво и извика на английски: — Ей ти! Вземи камиона и иди с госта при колата му. Остави го той да кара и не сваляй пистолета от него!

Петнайсет минути по-късно Хейвлок отброи парите в ръцете на моравеца.

— Отивай при жената, приятелю — каза Кохоутек.

* * *

Той тръгна през заграденото имение вляво от силоза. Човекът с испанската „Лама“ вървеше след него.

— Ей там, отдясно — каза пазачът.

На границата с гората имаше сграда на два етажа и някои от прозорците горе светеха. В светлината отвътре се виждаха очертанията на дълги черни линии на решетки по прозорците. Който и да се намираше зад тях, той не можеше да излезе. Помещението бе от казармен тип. Истински концлагер.

Майкъл усещаше топлината от приятния натиск на ножницата в основата на гърба си — ножът за риба продължаваше да си е на мястото. Знаеше, че може да се справи с пазача и да си върне ламата — едно препъване в снега, едно подхлъзване в тревата и човекът в коженото яке беше покойник… но моментът за това още не бе дошъл. Щеше да дойде по-късно, когато Джена разбереше истината и ако съумееше да я убеди. А ако не успееше, тогава и двамата щяха да умрат. Той щеше да загуби живота си, тя щеше да живее в душевен ад, докато той не я погуби.

Чуй ме! Изслушай ме, защото ние двамата сме единственото, което ни е останало от здравия разум! Какво стана с нас? Какво ни сториха?

— Почукай на вратата — каза човекът зад гърба му.

Хейвлок почука. От вътре се разнесе глас с испански акцент.

— Да? Какво има?

— Отвори. Заповед на мистър К. Райън. Побързай!

Вратата беше открехната на два-три инча от набит мъж, облечен в елек и работен дочен комбинезон. Той изгледа най-напред Майкъл, а после видя пазача и отвори вратата напълно.

— Никой не се е обаждал — каза той.

— Мислехме, че може да си зает — с фалшив смях обясни мъжът зад Хейвлок.

— С какво? С две прасета и една побъркана жена?

— За нея става дума. Той иска да я види.

— Добре ще е да има pene^[2] като скала. Не ви лъжа! Погледнах преди десет минути, заспала е. Мисля, че два дена не е спала.

— Значи той ще може да й скочи — каза пазачът и бутна Майкъл през вратата.

Изкачиха се заедно по стълбите и тръгнаха по тесен коридор с врати от двете страни: стоманени врати с процепи в средата и плъзгащи се прозорчета, които даваха възможност да се надзърне вътре.

Ние сме в нашия вечен затвор. Къде беше това? Прага? Триест?… Барселона?

— Тя е в тази стая — обясни латиноамериканецът, спирайки пред третата врата. — Искате ли да погледнете?

— Просто отворете вратата — каза Хейвлок. — И слезте долу.

— Как пък не…

— Заповед на мистър К. — намеси се пазачът в коженото яке. — Прави, каквото казва човекът.

Кубинецът извади ключ от джоба си, отключи вратата на килията и се дръпна встрани.

— Махайте се оттук — каза Майкъл.

Двамата тръгнаха обратно по коридора.

Хейвлок отвори вратата.

Малката стая беше тъмна, единствено светлината на нощта неохотно проникваше през прозореца. Бели снежинки отскачаха от стъклото и решетката. Той различаваше фигурата й на леглото, което повече приличаше на нар. Тя лежете по корем облечена, русата й коса беше разпиляна по раменете, едната й ръка висеше отпуснато и пръстите почти докосваха пода. Лежеше върху постелките, дрехите й бяха разбъркани, а позата на тялото и дълбокото й дишане показваха, че е напълно изтощена. Той я наблюдаваше и усещаше болка, болка за болката, която беше изтърпяла, която й беше причинил. Доверието се беше изпарило, инстинктите отхвърлени, любовта отблъсната; той се бе проявил като животно в не по-малка степен от животните, които й бяха сторили всичко това… Изпитваше срам. И любов.

Различи силуета на лампион до леглото; ако го включеше, светлината щеше да падне върху нея. Студена тръпка на страх мина през него и усети буца в гърлото си. Беше поемал рискове преди, но опасността никога не беше толкова голяма, никога моментът не беше от такова значение за него. Ако загубеше… ако я загубеше, ако връзката между тях се разпаднеше непоправимо, тогава всичко останало ставаше безпредметно за него, с изключение смъртта на лъжците. Усещаше дълбоко в себе си, че е готов да даде години от живота си, за да спре времето и да не се налага да включва осветлението… а просто тихо да произнесе името й, както го е правил стотици и стотици пъти, да усети ръката й в своята и лицето й до своето. Но чакането също беше форма на самоизтезание… как точно бяха думите? От момента, когато ужасното започне да се случва, до първия жест има интервал, който е като фантазия или кошмарен сън. Който щеше да свърши или да започне, когато запалеше лампата. Той тихо се отправи към леглото.

Една ръка се стрелна в тъмнината. Бледата й кожа се мярна за миг в полумрака и пръстите се насочиха към долната част на корема му. Той почувства удара на остър предмет… Не беше нож, а нещо друго. Отскочи назад, сграбчи китката и я изви, но не докрай… не можеше да се насили да й причини нова болка. Изобщо не можеше да я нарани.

Тя ще те убие, ако може. Брусак.

Джена се извъртя на леглото, скочи от него със свит ляв крак, стовари коляно в бъбреците му и заби острите си нокти дълбоко в кожата на шията му. Той не можеше да я удари, просто не можеше. Тя го хвана за косата, дръпна лицето му надолу и той усети удар с коляно в носа си. Тъмнината пред очите му се пръсна в яркобели светкавици.

— Cuně!^[3] — извика тя с приглушен глас, който прозвуча задавено от ярост.

Сега разбра — беше я учил добре. Използвай врага. Убий го само ако се налага. Но преди това го използвай. Тя искаше да избяга, което обясняваше разбърканите дрехи, дръпнатата пола, разкриваща бедрото й. Той беше отдал всичко това на изтощението, но беше сбъркал — гледката бе предназначена за свинята, която надзърташе през отвора във вратата.

— Stuj! — прошепна остро той и я задържа, без да извива нищо, без да я наранява. — Těsi mě!^[4] — После освободи лявата си ръка и издърпа съпротивляващото се тяло към лампата. Пресегна се, намери ключа и го щракна, както бяха лице в лице.

Тя го изгледа и в големите й кафяви очи пламтеше странна смес от страх и омраза, която беше зърнал в илюминатора на малкия самолет в Кол де Мулине. Викът, който се изтръгна от гърлото й, идваше сякаш от утробата й, писъкът, в който се превръщаше, бе дълъг и ужасен — писък на дете в камера за мъчения, на жена, изпитваща нечовешка болка. Тя диво се заблъска, изтръгна се от него и се хвърли през леглото към стената. След това размаха ръце като подивяло животно, заклещено в ъгъла, на което не остава нищо друго, освен да умре, крещейки, драскайки, блъскайки се, преди да щракне капанът. В ръката си стискаше оръжието, което й даваше единствената надежда за свобода; това беше вилица, чиито зъбци бяха изцапани с кръвта му.

— Изслушай ме! — отново прошепна той рязко. — Те го сториха и с двама ни! Дойдох да ти кажа това, което се опитвах да ти кажа при Кол де Мулине!

— Сториха го с мене! Ти се опита да ме убиеш… колко пъти? И ако трябва да умра, тогава ти…

Той се хвърли напред, притисна лявата й ръка върху стената, хвана дясната под мишница и със сила я принуди да спре да се блъска.

— Брусак ти повярва… после повярва и на мене! Опитай се и ти да разбереш. Тя почувства, че й казвам истината!

— Ти не знаеш истината! Лъжец, лъжец! — тя се изплю в лицето му и отново започна да рита, да се извива, забивайки в гърба му ноктите на заклещената си ръка.

— Те искаха да ме отстранят и ти беше средството! Не знам защо, но знам, че няколко мъже и… и една жена, която трябваше да бъдеш ти, загинаха! Те искат да убият и двама ни, те трябва да го направят.

— Лъжец!

— Те са лъжци, това е вярно, но аз не съм един от тях!

— Ти си! Продал си се на zviřata! Мръсник!

— Не! — Той изви ръката й с окървавената вилица, стисната в юмрук. Тя примижа от болка, докато натискаше със сила китката й надолу. После неуверено престана да се съпротивлява. Очите й бяха широко разтворени, все още пълни с омраза, но в пронизващия й поглед се долавяше объркване. Той постави вилицата върху гърлото си и прошепна: — Знаеш как да го направиш! В гръкляна. След като го пробиеш, аз няма да изляза от тази стая… Но ти ще можеш! Престори се, че си се примирила, бъди пасивна, но наблюдавай пазача — вече знаеш какви са намеренията му. Колкото по-бързо се съгласиш да им сътрудничиш, толкова по-бързо ще ти намерят работа навън. Помни, всичко, което ти трябва, са документите. Но когато те пуснат навън, обади се на Брусак по телефона, това поне можеш да направиш. Тя ще ти помогне, понеже знае истината. — Той спря да говори и бавно отпусна ръката, с която я държеше. — Сега го направи. Или ме убий, или ми повярвай.

Погледът, с който го гледаше, бе като ням писък, отекващ в най-тъмните кътчета на душата му, захвърлящ го сред ужаса на хиляди спомени. Устните й се разтрепериха и мъчително бавно тя взе решение. В очите й все още имаше страх и объркване, но омразата изчезваше. И тогава се появиха сълзите, бликнали като балсам за лечението, което вече можеше да започне.

Ръката на Джена се отпусна, той я хвана и я стисна в своята. Вилицата падна, тялото й се отпусна и тя се разтърси в ридания.

Прегърна я — това беше единственото, което можеше и което искаше да направи.

Постепенно риданията утихнаха и в продължение на няколко минути никой не проговори. Единственото, което чуваха, беше дишането на другия, единственото, което усещаха, беше притиснатото тяло на другия.

Накрая той прошепна:

— Ще се махнем оттук, но няма да е съвсем чисто. Видя ли Кохоутек?

— Да, ужасен човек.

— Той идва с нас, за да получи последната част от сумата за тебе.

— Но такава няма — каза Джена, отдръпна главата си назад и го огледа, попивайки го, поглъщайки го с очи. — Нека да те погледам, само да те погледам.

— Няма време…

— Ш-ш-т — сложи тя пръст на устните му. — Трябва да има време, защото няма нищо друго.

— И аз мислех така на път за насам и после, когато те гледах в леглото — усмихна се той, прокара ръка по косата й и нежно докосна лицето й. — Изигра го прекрасно.

— Нараних те.

— Малко порязване и няколко незначителни одрасквания. Не се обиждай.

— Но от тебе тече кръв… от шията ти.

— Също и по гърба ми, както и прободна рана от вилицата — мисля, че ти така би се изразила — в стомаха — допълни Майкъл. — Ще се погрижиш за всичко това по-късно и ще ти бъда благодарен, но точно в момента тези неща пасват много добре на картината, която те имат за ситуацията: връщам те обратно с „Аерофлот“.

— Да продължа ли да се съпротивлявам?

— Не, просто се дръж враждебно. Примирила си се, знаеш, че не можеш да спечелиш. Ще бъде по-зле за тебе, ако продължаваш да се биеш.

— А Кохоутек?

— Той каза, че ще останеш на задната седалка с него. И ще ни държи и двамата на мушка.

— Тогава ще пуша много. Ще отпусне ръка.

— Да, направи нещо от този род. Пътуването е дълго и могат да се случат много неща. Може да спрем за зареждане, може нещо да се повреди, какво ли не още. Може и да прилича на планински бик, но наближава седемдесетте — Хейвлок я прегърна през раменете. — Може и да реши да те упои, преди да тръгнем. Ако поиска това, ще се опитам да го спра.

— Едва ли ще ми даде нещо опасно, нали си иска парите. Това много не ме безпокои. Още повече, щом и ти си там. Известно ми е какво можеш да направиш.

— Хайде.

— Михаил — тя го хвана за ръцете. — Какво се случи? С мен… с тебе? Те ми казаха такива ужасни неща! Не можех да им повярвам, а трябваше да им повярвам. Всичко съвпадаше!

— Наистина всичко съвпадаше. Включително и това, че бях там, за да видя как ще умреш.

— О, Господи…

— Оттогава бягам от спомена за това… до онази нощ в Рим. След това започнах да тичам в друга посока. След тебе, след тях… след лъжците, които ни сториха всичко това.

— Как успяха да го направят?

— Сега нямаме време за това. Ще ти разкажа всичко по-късно и ще искам да чуя какво можеш да разкажеш ти. Всичко. Ти знаеш имената и познаваш хората. Но това по-късно.

Те се изправиха и прегърнаха, като всеки от тях усещаше топлината и надеждата, които другият му даваше. Майкъл извади носна кърпичка и я притисна към шията си. Джена дръпна ръката му и сама попи дълбоките драскотини, после нежно докосна разбития му от коляното й нос и приглади косата около слепоочията му.

— Помни, скъпи — прошепна тя. — Дръж се с мене сурово. Бутай ме, блъскай ме, дърпай ме за ръката с всичка сила. Един мъж, издраскан от жена, независимо дали тя му е враг или не, трябва да бъде страшно ядосан. Особено пред други мъже, защото мъжката му чест ще бъде наранена по-дълбоко от самите рани.

— Благодаря ти, Зигмунд Фройд. А сега, да вървим.

Пазачът в черното кожено яке се усмихна при гледката на кървящата шия на Хейвлок, а кубинецът само кимна с изражение, което показваше, че преценката му е била потвърдена. Както се бяха договорили, Майкъл стискаше ръката на Джена като в менгеме, буташе я пред себе си малко странично, челюстите му бяха здраво стиснати, а погледът му излъчваше сдържан гняв.

— Искам да се върнем при Кохоутек и да се махна оттук! — каза той ядосано. — И не искам никакви коментари, ясно ли е?

— Да не би големият мъж да е пострадал от тази малка кучка? — поинтересува се пазачът, хилейки се.

— Млъкни, проклет идиот!

— Като се замисля, тя не е чак толкова малка.

Януш Кохоутек беше облечен в тежко палто от каша и носеше шапка, подплатена с кожа. Той също се усмихна, като видя кърпичката върху шията на Хейвлок.

— Да не би това да е някоя вещица от Карпатите? — каза той на английски и показа потъмнелите си зъби. — Старите жени там разказват, че те имали силата на планински котки и коварството на демони.

— Тя просто е кучка, приятелю. — И Майкъл блъсна Джена към вратата. — Бих искал да потегляме; този сняг ще направи пътуването много дълго.

— Е, не е чак толкова зле, само дето духа по-силно — каза бикът, извади от джоба си дебело въже и се насочи към Джена. — Освен това магистралата обикновено се почиства.

— Какво е това?

— Дръж ръцете й — заповяда Кохоутек, обръщайки се към пазача. — Ти може и да си склонен да понасяш тази котка, но аз не съм.

— Аз пуша — протестира Джена. — Оставете ме да пуша… и без това съм неспокойна. Какво толкова мога да направя?

— В такъв случай може би ще предпочетеш иглата? Тогава няма и да помислиш за пушене.

— Моите хора няма да приемат наркотици — намеси се твърдо Майкъл. — Летищата се наблюдават, особено изходите на „Аерофлот“. Никакви наркотици.

— Тогава ще бъде вързана. Хайде, хвани й ръцете. — Пазачът с коженото яке се приближи до Джена и тя неуверено протегна ръце, сякаш за да не бъде докосвана повече, отколкото е необходимо. Кохоутек вдигна поглед: — Била ли е до тоалетната — запита той остро, без да се обръща конкретно към някого. Никой не отговори. — Кажи ми, беше ли в тоалетната?

— Наред съм — отвърна Джена.

— Няма да спираме, разбираш ли? Не си и мисли, че ще те чакам край пътя с насочен пистолет — никакво спиране.

— Казах, че съм добре.

— Връзвайте я и да тръгваме. — Хейвлок направи нетърпеливо няколко крачки към вратата, подмина моравеца и хвърли поглед към Джена. Очите й бяха като от студено стъкло, беше направо великолепна: — Предполагам, че онзи беглец от затвора ще ни откара с камиона?

Пазачът гневно го изгледа, а Кохоутек отвърна:

— Не си много далече от истината, Хавличек. Бил е на топло няколко пъти за нападение с тежки телесни повреди. Да, той ще ни откара до колата ти. — Бикът стегна въжето около китките на Джена, обърна се и извика: — Аксел!

— Пистолетът ми е в него — обади се Майкъл и посочи мъжа с коженото яке. — Бих искал да си го получа.

— И това ще стане. На ъгъла на една улица в Ню Йорк.

В стаята влезе и вторият пазач — същият, който пръв видя, че Хейвлок се е свестил.

— Да, м-р Кохоутек?

— Нали ти отговаряш за разписанието утре?

— Да, сър.

— Ще поддържаш радиоконтакт с камионите на север и ще изпратиш един да ме вземе от Мононгаела, след като самолетът ми пристигне утре. Ще телефонирам от летището, за да ти съобщя кога е полетът ми.

— Разбрах.

— Тръгваме — каза планинският бик и тръгна към вратата.

Майкъл хвана Джена за ръката. Пазачът с якето ги следеше. Навън вятърът беше по-силен от преди, снегът се въртеше в бръснещи кръгове и пареше лицата. С Кохоутек начело, те се затичаха през фермата към спрелия на пътеката камион. Един друг, трети пазач, облечен в бяло яке, стоеше на портата. Като ги видя, отиде да отключи вратата.

Камионът беше закрит и в каросерията му имаше скамейки за по пет-шест души от всяка страна. На стените висяха намотани въжета. Като видя потискащото, затворено помещение без прозорци, Джена се разтрепери и Хейвлок я разбра. Нейната родна страна беше видяла много подобни коли през годините, беше чула много шепнешком разказвани истории за конвои, откарващи мъже, жени и деца, които никой никога повече нямаше да види. Тук беше Мейсън Фолс, Пенсилвания, но собствениците и шофьорите на тези камиони не бяха по-различни от събратята си в Прага и Варшава, в Москва и Берлин.

— Влизайте! — извика Кохоутек, размахвайки огромен автоматик 45-и калибър, докато пазачът държеше дръжката на задната врата.

— Аз да не съм затворник! — извика Хейвлок. — Нали преговаряхме! И се споразумяхме!

— И част от споразумението, приятелю, е, че си мой гост, но и мой заложник, докато не пристигнем в Ню Йорк. След като сделката се осъществи, с удоволствие ще прибера пистолета и ще те поканя на обяд.

Планинският бик гръмогласно се изсмя, а Майкъл и Джена се качиха отзад. Седнаха един до друг, но това не се хареса на Кохоутек и той разпореди:

— Жената ще седи до мен. Ти мини отсреща. Бързо!

— Ти си параноик — отбеляза Майкъл и мина на другата страна, избирайки място в сянката.

Вратата хлопна и ключалката щракна. През предното стъкло проникваше слаба светлина. След малко, помисли си Майкъл, шофьорът ще запали фаровете и отразената от снега светлина ще освети всичко. Докато беше все още тъмно, той придърпа палтото си и с дясната си ръка бавно бръкна отзад под колана. Ако не извадеше ножа сега, щеше да бъде безкрайно по-трудно да го направи по-късно зад волана на своята кола.

— Какво е това? — извика бикът и насочи в тъмнината пистолета си към главата на Хейвлок. — Какво правиш?

— Тази кучка ми одра гърба и ризата ми е залепнала от кръвта — обясни Майкъл с нормален тон. После изкрещя: — Искаш ли да видиш и пипнеш?

Кохоутек се усмихна и хвърли поглед към Джена.

— Карпатската чародейка. Сигурно има пълнолуние, но не можем да видим луната. — И отново се изсмя с привичния си груб смях. — Надявам се „Лубянка“ да е все същата крепост. Тази направо ще изяде пазачите ви.

При споменаването на „Лубянка“ Джена изстена и потръпна.

— О, Господи! О, Боже мой!

Кохоутек отново я изгледа и Хейвлок разбра — тя се опитваше да отвлече вниманието му. Той бързо изтегли ножа от ножницата и го скри в десния си ръкав. Целият епизод не отне повече от десетина секунди.

Шофьорът отвори вратата на кабината, влезе в нея и запали фаровете. След това погледна назад. Старият бик кимна и шофьорът завъртя ключа на запалването. Камионът имаше мощен двигател; минута по-късно те бяха минали през портата и се изкачваха по пътя; тежките гуми утъпкваха снега и меката земя под тях, пропадаха, вибрираха и се носеха по неравния път. След малко стигнаха до дърветата, където пътят ставаше по-равен. Оттук до магистралата „Фор Форкс Пайк“ оставаше по-малко от половин миля. Шофьорът пазач набра скорост, но неочаквано настъпи спирачката и камионът спря като закован. На панела пред него мигаше червена лампа. Той протегна ръка към някакъв превключвател, след това към друг. От говорителя се разнесе пукот и съскане, но сред шума проби възбуден глас: „Мистър Кохоутек, мистър Кохоутек!“

— Какво има? — попита пазачът, сграбчи микрофона и натисна един бутон върху него. — Говориш на канала за запазена честота!

— Врабеца в Ню Йорк… на телефона е! Хенделман е мъртъв! Чул го е по радиото! Намерили го застрелян в апартамента и сега полицията търси някакъв мъж…

Хейвлок се хвърли напред, с едно движение хвана ножа за дръжката, така че острието да сочи към земята и протегна другата ръка към дулото на автоматика 45-и калибър. Джена скочи настрани, той хвана дългата гладка цев, докато Кохоутек се надигаше, след това рязко стовари ръката си върху дървената скамейка и заби ножа в нея. Острието мина през плътта и костите и прикова тялото на пейката.

Кохоутек изрева; шофьорът на предната седалка се извърна и в същия миг Джена се хвърли върху него, удари го в тила със завързаните си ръце, изтръгна микрофона от ръцете му и прекъсна връзката. Хейвлок стовари пистолета върху главата на стария бик; Кохоутек отскочи назад към стената на камиона и се свлече на пода. Едната му ръка се изметна напред, но другата остана прикована за дървената скамейка.

— Михаил!

Пазачът започваше да се свестява след удара на Джена и се опитваше да изтегли ламата от джоба на коженото си яке. Майкъл скочи напред, опря тежкото дуло на автоматика в слепоочието на мъжа, пресегна се през рамото му и натисна в джоба ръката с ламата.

— Мистър Кохоутек! Разбрахте ли? — викаше гласът през шума на радиосмущенията. — Какво да прави Врабеца? Той иска инструкции!

— Предай, че съобщението е получено — заповяда Хейвлок, дишайки учестено, и отпусна ударника на пистолета. — Кажи, че Врабеца не трябва да прави нищо. Ще се обадите по-късно.

— Разбрано — прошепна в микрофона пазачът. — Кажи на Врабеца да не прави нищо. Ще се обадим по-късно.

Майкъл дръпна микрофона от ръцете му и направи жест към ламата в джоба.

— Сега, подай ми го бавно — каза той. — Само с два пръста, два! — продължи той. — В края на краищата мой си е, нали?

— Смятах да ви го върна — каза изплашеният пазач с треперещи устни.

— А колко години ще можеш да върнеш на хората, които сте докарали тук?

— Аз нямам нищо общо с това, кълна се! Работя колкото да си изкарам прехраната. Правя каквото ми кажат.

— Всички правите това. — Хейвлок взе ламата и погали с цевта на автоматика главата на пазача, след което го опря в тила му. — Сега, откарай ни оттук — заповяда той.