Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (13)

13

Караше на югозапад към Прованс, после почти право на юг към морето, към малкия град Кан сюр Мер. Беше работил по Северното Средиземноморие в продължение на години и познаваше един лекар, който живееше някъде между Кан и Антиб. Имаше нужда от помощ. Разкъса ръкава на ризата си и завърза с него раната на рамото, но това не можеше да спре кръвта. Гърдите му бяха подгизнали, платът беше залепнал за гръдния му кош и във въздуха се усещаше добре познатата му кисело-сладникава миризма. По врата имаше само лека драскотина — една преценка, която изобщо не помагаше срещу болката — но ударът в главата може би изискваше някой друг шев, защото със сигурност щеше да се отвори раната, едва покрита със съсирена кръв. Имаше нужда обаче и от друга помощ и доктор Анри Салан щеше да му я даде. Трябваше да се свърже с Матиас, всяко отлагане би било непростима глупост. В кодовата дума „Двусмисленост“ имаше достатъчно информация, за да се установи самоличността на някои хора. Първите, макар и недостатъчни улики срещу наличието на голям заговор, бяха оцеляването на Джена след Коста Брава — където беше обявена официално за мъртва — и издадената присъда „неспасяем“ срещу него. Матиас би приел доказателство за първото от своя приятел, а за второто доказателството щеше да се намери в някоя папка с черна рамка в архива на „Консулски операции“. И разбирайки, че отговорите на всички въпроси, започващи със „Защо…“, са извън възможностите на Хейвлок, Матиас можеше да се захване с тях. И докато държавният секретар действаше, Майкъл трябваше да стигне до Париж възможно най-бързо. Задачата не беше от простите, като се имаше предвид, че всички летища, магистрали и гари в Прованс и Маритим са под наблюдение и Майкъл беше безсилен срещу това. Времето и комуникациите бяха на страната на лъжците. Издаването на тайни заповеди бе много по-лесно, отколкото отменянето им, защото те се разпространяваха като мастило върху попивателна и изпълнителите просто изчезваха, като всеки изгаряше от желание заслугата за убийството да е негова.

До един час — ако това вече не беше станало — Рим щеше да бъде осведомен за събитията в Кол де Мулине. Телефони и малко използвани досега радиочестоти щяха да влязат в ход, за да се разпространи новината: Човекът, обявен за „неспасяем“, е на свобода, което може да ни струва твърде скъпо, включително време и човешки живот. Поставете цялата агентурна мрежа в състояние на тревога, използвайте всеки информатор, всяко оръжие. Епицентър: Кол де Мулине. Радиус: максимум два часа път с кола, има сведения, че е ранен. Последни превозни средства, които са използвани: невзрачен фермерски камион с мощен двигател и седан марка „Ланчия“. Да се открие. Да се убие.

Без съмнение лъжците във Вашингтон вече са се свързали и със Салан, но както често се случваше в света на сенките, съществуваше скрито доверие, основаващо се на минали събития, за което онези, които подписваха платежните ведомости с имената на агентите във Вашингтон, Рим или Париж, не знаеха нищо. И само определени агенти, които са имали шанса да бъдат на определено място в определено време, можеха да запомнят за бъдеща употреба — ако станеше необходимо — имената на търтеи като доктор Анри Салан. Имаше някакъв трудноопределим морал в подобна практика, защото в повечето случаи инкриминиращата информация или уличаващите събития се дължаха на временна криза или слабост, която не изискваше лицето да бъде унищожено… или убито.

В случая със Салан Хейвлок бе присъствал на събитието, по-точно, единайсет часа след него — време, достатъчно, за да се погрижи за последиците. Докторът беше продал един американски агент в Кан, който поддържаше няколко морски съда, уж наемани за развлечение, а на практика използвани за контрол над дислокацията на съветските военни кораби в сектора. Салан го беше продал за пари на един информатор на КГБ и според Майкъл нито парите, нито предателството представляваха достатъчен мотив в случая с доктора. В изясняващ нещата разговор Майкъл научи истината и тази истина — по-скоро смесица от различни истини — се оказа стара като онзи невъзможен свят, в който живееха. Кроткият, но цинично настроен към нещата от живота доктор бе непоправим хазартен играч и това беше основната причина един млад брилянтен хирург в „Опитал дьо Пари“ да продаде практиката си в бермудския триъгълник на Монте Карло. Репутацията и препоръките му бяха на уважение в Монако и това беше добре, но в загубите му в казиното — нямаше нищо добро.

И ето, изведнъж се появява американец, чиято легенда е собственик на яхти за развлечение, който харчи парите на данъкоплатците предпазливо, но възмутително край масите в казиното. На всичко отгоре беше женкар, който предпочиташе младите момичета и смяташе, че подобен образ не може да навреди на прикритието му. Едно от момичетата, отведено в претрупаното му с ангажименти легло, се оказало Клоди — дъщеря на Салан, лесно впечатлимо дете, изживяло тежка депресия, след като връзката била прекъсната.

Съветите бяха на пазара, а това даваше възможност да се покрият загубите на доктора и бягащият да бъде отстранен от сцената. Pourquoi pas?^[1] И необходимото било сторено.

Именно тогава се появи Хейвлок, който проследи нишката на предателството, измъкна американеца преди яхтите му да бъдат идентифицирани и поиска обяснение от Анри Салан. Не изпрати отчет с разкритията си, тъй като нямаше смисъл, но докторът разбра условията на своето помилване: да не се повтаря и… че остава задължен.

Майкъл намери телефонна кабина на една пуста улица в центъра на Кан сюр Мер. Едва събра сили да излезе от колата. Загърна се в сакото си — беше му студено и усещаше, че кърви. Влезе в кабината, извади ламата от джоба си и строши лампата над главата си. След безкрайно очакване — или поне така му се стори — накрая получи номера на Салан от телефонните услуги в Антиб.

— Votre fille, Claudie, comment va-t-elle?^[2] — запита той тихо.

Настъпи мъртва тишина. Накрая докторът проговори, и то преднамерено на английски:

— Чудех се дали няма да се обадиш. И ако наистина си ти, носи се слух, че може да си ранен.

— Ранен съм.

— Лошо ли?

— Ще е нужна промивка и може би някой шев. Мисля, че не повече.

— Нямаш ли вътрешни поражения?

— Не, доколкото мога да разбера.

— Надявам се да е така. В този момент отиване в болница ще бъде проява на съмнителен вкус. Подозирам, че всички пунктове за бърза помощ са под наблюдение.

Майкъл се обезпокои.

— И ти ли?

— Е, едва ли ще си губят времето с някого, за когото мислят, че е по-склонен да остави десет пациенти да умрат на операционната му маса, отколкото да се лиши от щедростта им.

— Би ли го направил?

— Нека ги разделим на две — отговори Салан и се засмя тихо. — Въпреки навиците ми съвестта ми едва ли би издържала повече от пет. — Паузата беше недостатъчно дълга, за да успее Майкъл да направи някакъв коментар. — Все пак може да се появи проблем. Казваха, че караш някакъв камион…

— Не е камион.

— Или може би тъмносив седан „Ланчия“.

— Така е.

— Трябва да се освободиш от колата или изобщо да не се връщаш при нея.

Майкъл погледна голямата кола до телефонната кабина. Двигателят беше прегрял, радиаторът изпускаше пара, която се издигаше и разсейваше под светлината на уличната лампа. Това, разбира се, привличаше вниманието на околните към колата.

— Не съм сигурен колко далече мога да стигна пеша — каза той на доктора.

— Загуба на кръв?

— Достатъчно, за да усетя.

— Merde!^[3] Къде се намираш?

Хейвлок му обясни, добавяйки:

— Бил съм тук по-рано, но не помня много.

— Губиш ориентация или ти липсват ориентири?

— Има ли значение?

— Загубата на кръв.

— Чувствам се замаян, ако това имаш предвид.

— Да. Мисля, че знам тази пресечка. Има ли на отсрещната страна бижутерия? На име „някой си и Син“?

Майкъл се взря през стъклото над ланчията.

— „Ариал и син“? — попита той, като четеше големите бели букви на надписа над тъмната витрина на отсрещния тротоар. — „Фина бижутерия, часовници и диаманти“, за това ли става дума?

— Разбира се, „Ариал“. Знаеш ли, и аз съм имал спокойни нощи. Тази фирма е много по-свястна от крадците на Спелуж. Слушай сега — през няколко магазина северно от „Ариал“ има уличка, която води до малък паркинг зад магазините. Ще дойда там колкото мога по-бързо… най-много след двайсет минути. Не бих искал да карам прекалено бързо по улиците при тези обстоятелства.

— Моля те, недей.

— Ти също. Върви бавно и ако видиш паркирани коли, легни по гръб под една от тях. Когато ме видиш да пристигам, запали клечка кибрит. И прави колкото може по-малко движения, разбра ли?

— Ясно.

Хейвлок излезе от кабината, но преди да пресече улицата, разкопча сакото си, издърпа подгизналата в кръв риза от панталона и я изцеди. На паважа се появиха капки кръв. Наведе се напред и направи няколко бързи крачки зад ъгъла на сградата в сенките, размаза петната кръв с подметките на обувките си, така че всеки, който реши да огледа ланчията и мястото около нея, да предположи, че е изтичал по първата пряка. След това се спря, с усилие събу обувките си, направи крачка встрани и обратно към тротоара и отново пристегна сакото около тялото си. Смени посоката и леко накуцвайки, се отправи през кръстовището към онази страна на улицата, на която беше „Ариал и син“.

* * *

Лежеше по гръб с кибрит в ръка, разглеждаше покритото с грес шаси на някакво пежо, паркирано срещу стената на паркинга, и се стараеше да не загуби съзнание, решавайки задача за малко вероятна ситуация. Предположение: собственикът се връща с приятел и двамата се качват в колата. Какво ще трябва да направи Майкъл и как да го стори, за да не бъде видян? Първо да се изтърколи изпод колата… очевидно… но на коя страна?

Два фара пронизаха входа на паркинга и прекъснаха размишленията му. Колата навлезе десет фута в паркинговото пространство и изгаси фаровете си, но двигателят продължи да работи. Беше Салан, който му показваше, че е пристигнал. Хейвлок изпълзя изпод пежото и запали клечка кибрит. Секунди по-късно докторът стоеше надвесен над него и след малко те пътуваха на юг по пътя за Антиб. Майкъл седеше на задната седалка, свит в ъгъла, протегнал крака, снишен така, че да не се вижда.

— Може би си спомняш — обади се Салан — че къщата ми има страничен вход, до който може да се стигне с кола. Оттам се отива направо до кабинета ми и стаята за преглед.

— Помня. Използвал съм го.

— Ще вляза пръв, само за да огледам.

— Какво ще направиш, ако отпред има коли?

— Не искам да мисля за това.

— Може би трябва.

— Всъщност вече съм помислил. Имам колега във Вилфранш, възрастен човек, който е извън подозрение. Не бих искал да го забърквам, разбира се.

— Благодаря ти за онова, което правиш — проговори Хейвлок, погледна тила на доктора и забеляза, че косата, която едва бе започнала да посребрява само преди няколко години, сега бе почти изцяло бяла.

— Аз ти благодаря за другото, което ти направи за мене — отвърна Салан тихо. — Имам задължения. И никога не съм помислял да забравя за тях.

— Знам това. Звучи ми обаче малко безстрастно, как мислиш?

— Не е така. Ти ме попита как е Клоди и нека ти кажа. Тя е щастлива, има дете и се омъжи за млад лекар по вътрешни болести в Ница. А преди две години едва не се самоуби. Как мислиш, приятелю, колко ми струва това?

— Радвам се да го чуя.

— Между другото, онова, което казаха за тебе, е чудовищно.

— И какво са казали?

— Че си побъркан, опасен психопат, който заплашва да разкрие всички, обричайки ни на смърт от душещите чакали на КГБ, ако не бъдеш ликвидиран.

— Това ти звучи чудовищно?

— От около час, mon ami mechant^[4]. Помниш ли човека в Кан, който беше замесен в историята с моята недискретност?

— Информатора на КГБ?

— Да. Мислиш ли, че е информиран?

— Е, както във всеки сектор — каза Хейвлок. — Дотолкова, доколкото бяхме го оставили на мира и се опитвахме да му подхвърлим дезинформация. Защо говориш за него?

— Когато се разчу за тебе, аз му позвъних… от автомат, разбира се. Нуждаех се от потвърждение на тази нова, трудна за вярване присъда и затова го попитах колко гъвкав е пазарът, в смисъл колко биха дали за аташе в американски консулски отдел, който произхожда от Прага. И това, което ми каза, бе както изненадващо, така и показателно.

— Какво по-точно? — запита Майкъл и потискайки болката, се наведе напред.

— Няма пазар за тебе и не се предлага никаква цена — нито висока, нито ниска… никаква. Ти си прокажен и Москва се бои да не се зарази от болестта ти. Не трябва да бъдеш докосван, дори не трябва да те забелязват! Е, кого би могъл да разкриеш при тези обстоятелства? — Докторът поклати глава осъдително: — Рим излъга, а това значи, че някой във Вашингтон е излъгал Рим. „Неспасяем“? Невероятно!

— Би ли повторил тези думи пред друг?

— И да си изпрося екзекуцията? Благодарността ми има своите граници.

— Името ти няма да се споменава, повярвай.

— Кой ще ти повярва, ако се позовеш на информатор, който не може да бъде проверен?

— Ентъни Матиас.

— Матиас? — извика Салан, рязко обърна глава, хвана волана по-здраво и с усилие задържа поглед върху пътя. — Но защо той би…?

— Защото ти си с мен. Отново ти казвам, че имаш думата ми.

— И защо смяташ, че ще ти повярва? Или че ще повярва на мене?

— Ти преди малко го каза. Едно аташе, което произхожда от Прага. Той също е от там.

— Разбирам… — проточи докторът и отново обърна глава напред. — Никога не съм правил тази връзка, даже не съм мислил по въпроса.

— Нещата са сложни и аз не говоря на тази тема. Познаваме се отдавна, семействата ни се познават отдавна.

— Трябва да помисля. Когато става дума за него, нещата се виждат в друга светлина, нали? Ние сме обикновени хора, които вършат глупавите си дела… докато той е необикновен. Просто живее в друга плоскост. Американците имаха някаква фраза за онова, което искаш.

— Че това е, „друга игра“?

— Точно така.

— Не съвсем. Играта е същата, но се играе срещу него. Срещу всички нас.

Около дома на Салан нямаше никакви коли и не се наложи да се пътува до Вилфранш и при възрастния лекар извън подозрение. В кабинета докторът и не твърде общителната му жена съблякоха Хейвлок, избърсаха го с гъба, превързаха раните му.

— Трябва да почиваш няколко дни — каза французинът, след като жена му излезе, отнасяйки облеклото на Хейвлок, за да изпере онова, което можеше, и да изгори останалото. — Ако няма разкъсвания, превръзката ще издържи пет-шест дни, но след това трябва да се смени. А ти трябва да почиваш.

— Не мога — отвърна Майкъл и с изкривено от болка лице се надигна, за да седне на масата, провесил крака надолу.

— Боли те дори при най-малко движение, нали?

— Само рамото.

— Загубил си доста кръв, знаеш това.

— Загубих повече неща и също го знам. — Майкъл млъкна и изучаващо огледа Салан. — Имаш ли диктофон в кабинета?

— Разбира се. За писма и отчети — медицински отчети, които трябва да се съставят, след като сестрите си отидат.

— Искам да те помоля да ми покажеш как се действа с него и освен това искам да слушаш. Няма да ти отнеме много време и от лентата няма да се разбере, че присъстваш. След което искам да се обадя по телефона в Щатите.

— На Матиас?

— Да. Но обстоятелствата ще решат какво да му кажа. Зависи кой ще бъде при него и колко чиста ще е линията; но той ще знае какво трябва да се направи. След като чуеш онова, което имам да кажа, и като имаш касетата в ръцете си, сам ще прецениш дали да говориш с него или не… ако се случи нещо.

— Това е голяма отговорност.

— Съжалявам, няма да те затруднявам с друго. Утре сутринта ще имам нужда от дрехи. Всичко, което имах, остана в Монеси.

— Моите няма да ти станат, но жена ми обикновено ми купува дрехи. Утре ще купи на теб.

— Като става дума за пари, разполагам със значителна сума, но ще ми трябват още. Имам няколко сметки в Париж, ще си ги получиш обратно.

— Сега вече наистина ме притесняваш.

— Не го исках, но разбираш ли, за да ти ги върна, трябва да стигна до Париж.

— Убеден съм, че Матиас може да ти организира бърз и надежден транспорт до там.

— Съмнявам се. Ще разбереш, когато в кабинета си чуеш какво имам да казвам. Тези, които излъгаха Рим, са много високопоставени във Вашингтон. Не знам нито кои са, нито къде се намират, но знам, че ще предадат само онова, което ги устройва. Заповедите му могат да бъдат пратени в глуха линия, защото в момента те са дали разпореждания, които не могат да бъдат отменяни. И ако разкрия къде съм, къде мога да бъда намерен, те ще изпратят хора за мене. И тъй като тези хора могат да успеят, имам нужда от касетата, за която ти казах. Можем ли да я запишем сега?

* * *

Половин час по-късно Хейвлок натисна изключващия клавиш и остави микрофона на масата. Беше разказал всичко — от писъците на плажа в Коста Брава до експлозиите в Кол де Мулине. Не можа да се въздържи от едно последно разсъждение. Цивилизованият свят би могъл да прежали компрометирането, на която и да е могъща, разклонена разузнавателна мрежа — независимо от раса, кредо или националност — но не и когато една от жертвите е човекът, на когото същият този цивилизован свят разчиташе: Ентъни Матиас — държавник, уважаван от геополитическите си приятели и противници навсякъде по света. Той е бил системно лъган по въпрос, който дълбоко го вълнуваше. А и колко ли други лъжи са му били сервирани?

Отпуснал се в удобното кресло, Салан седеше в другия край на кабинета, без да откъсва поглед от Хейвлок. Той беше изумен, загубил дар слово. Изминаха секунди, преди да наруши мълчанието:

— Защо? — попита той едва чуто. — Всичко това е толкова чудовищно, колкото беше онова, което твърдяха за тебе. Но защо?

— Задавам си този въпрос непрекъснато и продължавам да се връщам към това, което казах на Бейлър в Рим. Те мислят, че знам нещо, което не трябва да знам — нещо, което ги плаши.

— А ти знаеш ли такова нещо?

— Той ме попита същото.

— Кой?

— Бейлър. И аз бях откровен с него — може би прекалено откровен — но шокът, след като я бях видял, все още не беше отминал. Не можех да мисля нормално. Особено след онова, което Ростов каза в Атина.

— И какво ти каза той?

— Истината. Че аз знам нещо. Че съм го забравил или не ми е направило силно впечатление.

— Това не е много характерно за тебе. Разправят, че си ходеща банка с данни, че си човек, който може да си спомни име, лице или незначително събитие, случило се преди години.

— Както повечето подобни твърдения и това е мит. Бях аспирант дълго време и развих известна дисциплинираност на мисленето, но не съм компютър.

— Знам това — прошепна французинът. — Никакъв компютър не би сторил за мене онова, което ти направи. — Салан замълча и после се наведе напред в креслото: — Мислил ли си за месеците преди Коста Брава?

— Месеците, седмиците, дните — всичко, всяко място, в което сме били… съм бил. Белград, Прага, Краков, Виена, Вашингтон, Париж. И не открих нищо забележително, нищо, което поне малко да ме накара да се замисля; но това, разбира се, са относителни неща. С изключение на една случка в Прага, където измъкнахме някакви документи от Stàtni Bezpecnost — тайната им полиция — всичко останало беше рутинна работа. Събиране на информация, което едва ли не всеки турист би могъл да направи. Това беше всичко.

— А Вашингтон?

— По-малко и от нищо. Бях там за пет дни. Става дума за годишно мероприятие — индивидуално събеседване с всеки оперативен работник поотделно. Губене на време, разбира се, но казват, че понякога откриват по някой откачен.

— Откачен?

— Говоря за такива, които са пресекли онази мисловна черта, отвъд която си мислиш, че си някой, който не си, обвивайки с призрачност обичайни рутинни работи. Люспите на „плаща и кинжала“ — така мисля, че им казват на такива. Случва се при стрес, след като дълго си се превъплъщавал в друга личност.

— Интересно — отбеляза докторът и кимна с глава, сякаш в това съзираше нещо смътно познато. — Имаше ли някакво произшествие, докато беше там?

— Абсолютно никакво. Отскочих до Ню Йорк, за да се видя с едно семейство, приятели от младини. Той има къща край брега на Лонг Айлънд и ако някога са му минавали мисли за политика в главата, аз поне не съм ги чувал. А после прекарах два дни с Матиас, но, честно казано, това беше посещение от уважение.

— Значи, били сте близки?

— Казах ти, познаваме се отдавна. Той винаги се е отзовавал, когато съм имал нужда; винаги ме разбираше.

— И през тези два дни?

— Виждахме се вечер, за да вечеряме… два пъти. Но дори и тогава, макар да оставахме сами, непрекъснато го търсеха по телефона и идваха разни притеснени хора от Департамента — молители, така ги наричаше той — които настояваха да разговарят с него. — Хейвлок замълча, забелязал напрегнатото изражение на лицето на Салан, но бързо допълни: — Никой не ме видя, ако си мислиш за това. Той провеждаше разговорите в кабинета си, а трапезарията е на другия край на къщата. Мисля, че той, както обикновено, прояви разбиране: бяхме се споразумели да не излагаме дружбата си на показ. Главно заради мене. Никой не харесва протежетата на великите мъже.

— Трудно ми е да те възприема като такъв.

— Нямаше да се учудваш, ако беше вечерял с нас — подсмихна се Майкъл. — Обсъждахме документи, които бях подготвял за него преди двайсетина години; той все още можеше да намери пропуски в тях. Като споменаваш за абсолютната памет, той я притежава. — Майкъл отново се усмихна, но усмивката изчезна, когато каза: — Мисля, че е време. — И протегна ръка към телефона.

До бунгалото в Шенандоа се стигаше чрез серия телефонни номера. Първият от тях активираше телефонен секретар в резиденцията на Матиас в Джорджтаун, който на свой ред се включваше по електронен път в друга линия на сто и четиридесет мили оттам в планините Блу Ридж, за да се набере частният номер на държавния секретар. Ако го нямаше в имението, повикването оставаше без отговор, а ако беше там, само той вдигаше слушалката. Номерът беше известен на десетина души, между които президентът и вицепрезидентът, говорителят на Камарата на представителите, началник-щабът на обединеното командване, министърът на отбраната, председателят на Съвета за сигурност към ООН, двама старши сътрудници в департамента и Михаил Хавличек. Матиас сам беше настоял за това привилегировано отношение към своя krajan, своя spolopracovnik^[5] от университета, чийто баща в Прага му беше колега по дух и интелект, макар и не по щастлива орис. Първия път, когато Майкъл за кратко се озова във Вашингтон, за да получи нови инструкции, Матиас му беше оставил бележка на рецепцията в хотела да се обади на този телефон, макар разговорът, който проведоха, да бе просто проява на вежлив интерес. Вторият случай не беше от приятните спомени. Тогава стана дума за един човек на име Огилви, за когото Майкъл смяташе, че е наложително да бъде изваден от оперативна работа.

Телефонната операторка в Антиб му предложи да позвъни, когато направи връзката с Вашингтон, но опитът беше научил Хейвлок да не прекъсва веригата. Нищо не поставя на такова изпитание нервите на един телефонист както отворената линия; връзките се осъществяват по-бързо, ако чакаш на слушалката. И докато се вслушваше в серията писукания на висок тон, характерни за международните разговори, Салан заговори отново:

— Защо му звъниш едва сега?

— Защото събитията изглеждаха твърде нелогични, а аз исках да си ги изясня. Исках да му дам нещо конкретно. Име или имена, пост, някакъв начин за идентифициране.

— Но от това, което ми разказа, ти все още не можеш да го направиш.

— Вече мога. Заповедта за ликвидирането ми има източник. Под кодовата дума „Двусмисленост“. Това би могло да стане само в една от три-четири служби и самата парола е била избрана от някой на достатъчно висок пост в департамента, който е направил контакта с Рим. Матиас може да се свърже с Рим, да разпореди преглед на дневниците на обажданията, да поговори с онзи, който е получил заповедта, и да научи кой е дал на „Двусмисленост“ високия й статус. Има и друго име, но още не знам как ще влезе в работа. От Коста Брава е донесено така нареченото допълнително потвърждение, а именно разкъсани дрехи с кървави петна по тях. Това е лъжа, понеже такива дрехи нямаше.

— Тогава намери този човек.

— Мъртъв е. Казват, че е умрял от сърдечен удар на яхтата си три седмици по-късно. Но има някои неща, които могат да се разкрият, ако някой не се е погрижил да заличи следите. Като например от кой отдел е бил привлечен този човек и кой му е възложил задачата да присъства на Коста Брава.

— И ако мога да допълня — прекъсна го французинът, — кой лекар е подписал смъртния акт?

— Прав си.

Мелодичните тонове се изчистиха в слушалката и се чуха две къси позвънявания на зумер, после тишина, последвана от нормалния звук на телефонно позвъняване. Електрониката си беше свършила работата и телефонът на бунгалото в Шенандоа сега звънеше. Майкъл усети пулса си в гърлото и познатото му спиране на дъха, когато се вълнуваше. Колко неща смяташе да каже на своя приятел и колко много искаше да се освободи от бремето на тези неща и да сложи края на този кошмар! Сигналът в слушалката спря — някой я беше вдигнал. Слава Богу!

— Да? — попита глас на четири хиляди мили в планините Блу Ридж, мъжки глас, но не този на Антон Матиас. Или може би телефонният сигнал идваше с изкривявания и единствената произнесена дума бе твърде къса, за да бъде идентифициран човекът?

— Jak se vám dari?^[6]

— Какво? Кой се обажда?

Не беше Матиас. Нима правилата бяха променени? Но ако бяха, нещо му убягваше. Това беше линия за кризисни случаи — личният телефон на Матиас, който ежедневно се подлагаше на проверка срещу подслушване и който само той можеше да използва. След пет позвънявания повикващият трябваше да прекъсне, да се обади на друг телефон и да остави името си и причината за обаждането, отчитайки, че сигурността не е пълна. Може би имаше някакво просто обяснение, може би Матиас е помолил свой сътрудник, който в момента е бил по-близко до телефона, да отговори на позвъняването?

— Държавният секретар Матиас, моля! — каза Майкъл.

— Кой се обажда?

— Фактът, че използвам този номер, ме освобождава от задължението да ви отговарям. Секретарят, ако обичате! Случаят е спешен и конфиденциален.

— Мистър Матиас има съвещание в момента и помоли тези, които звънят, да изчакват. Ако ми кажете името си…

— Дявол да ви вземе, не ме ли чухте? Случаят е изключително спешен!

— Той също се занимава с такъв случай, сър.

— Влезте при него и му предайте следните думи: křajan и… boure^[7]. Разбрахте ли ме? Само тези две думи, křajan и boure. Направете го веднага! Защото, ако не го направите, ще си изпатите, когато говоря с него! Направете го!

— Křajan — каза гласът неуверено. — Boure.

Линията заглъхна, но в слушалката слабо се чуваха мъжки гласове, които говореха на разстояние от слушалката. Чакането беше ужасяващо и Майкъл чуваше собственото си дишане. Накрая гласът се обади отново:

— Опасявам се, че трябва да бъдете по-ясен, сър.

— Какво?

— Ако ме запознаете с подробностите около кризисната ситуация и ми дадете телефонен номер, на който да ви потърся…

— Предадохте ли съобщението? Думите! Казахте ли му ги?

— Държавният секретар е изключително зает в момента и ви моли да съобщите за какво става дума.

— Дявол да ви вземе, казахте ли му ги?

— Повтарям ви какво каза държавният секретар, сър. Не може да бъде обезпокояван сега, но ако ми изясните проблема и оставите номер, някой ще ви потърси.

— Някой? Какво, по дяволите, е това? Кой сте вие? Как се казвате?

Тишина.

— Смит — каза гласът след малко.

— Името ви! Искам вашето име!

— Току-що ви го казах.

— Извикайте Матиас на телефона или…

Нещо щракна и разговорът прекъсна.

Майкъл изгледа слушалката в ръката си и затвори очи. Неговият наставник, неговият krajan, неговият pritel му беше затворил телефона. Какво се е случило?

Трябваше да разбере; това беше невъзможно, това изобщо не можеше да се случи! Той разполагаше с друг номер в Блу Ридж — дома на един човек, когото Матиас често посещаваше, когато идваше в Шенандоа, един възрастен човек, чиято любов към шаха и страстта му към старите добри вина помагаха на Антон да се освободи от огромното напрежение на работата си. Майкъл беше виждал Леон Зелиенски няколко пъти, но винаги се впечатляваше от дружбата между двамата и се радваше, че до Матиас има човек, който, макар и да не беше от Прага, поне беше роден наблизо — във Варшава.

Зелиенски бе високоуважаван професор по европейска история, дошъл преди много години от Варшавския университет да преподава в Бъркли. Антон се беше запознал с Леон при едно пътуване, по време на което изнасяше лекции, тъй като имаше нужда от допълнителни средства. Срещата прерасна в приятелство — поддържано главно по пощата и над шахматната дъска — и когато Зелиенски се пенсионира и почина съпругата му, Антон бе съумял да убеди стария учен да се пресели в Шенандоа.

Телефонистката в Антиб се позабави с втората поръчка, но накрая Хейвлок чу гласа на стареца:

— Добър вечер?

— Леон? Ти ли си, Леон?

— Кой се обажда?

— Майкъл Хейвлок. Помниш ли ме, Леон?

— Михаил? Дали те помня! Не, разбира се, не; но аз не хапвам салам, млади овньо! Как си? Ще ни посетиш ли? Нещо те чувам отдалече.

— Далече съм, Леон. И съм много обезпокоен… — Хейвлок обясни причините за безпокойството си, каза, че не може да се свърже с общия им приятел и попита дали Зелиенски възнамерява да се види с Антон, докато Матиас е в Шенандоа.

— Ако той е тук, Михаил, не ми е известно. Антон, разбира се, е зает човек. Понякога си мисля, че е най-ангажираният на света… но напоследък не намира време за мене. Изпращах му бележки, но се опасявам, че ги игнорира. Естествено, разбирам го. Той се движи сред големите на деня… той самият е великан, а аз не съм между тях.

— Съжалявам да науча, че… че не се е обаждал.

— О, обаждат ми се различни хора от негово име, за да изкажат съжаленията му, и ми казват, че напоследък рядко намирал време да дойде до долината, но, казвам ти, Михаил, от това страдат шахматните ни партии. Между другото, май ще трябва да се примиря с друг наш общ приятел. Той идваше често преди няколко месеца. Онзи прекрасен журналист Реймънд Александър. Аз си го наричам Александър Велики, но перото му е много по-добро от изявите в шаха.

— Реймънд Александър? — Хейвлок вече не слушаше. — Предай му поздрави от мене. И… благодаря ти, Леон. — Хейвлок прекъсна разговора, погледна Салан и с озадачен вид каза: — Той вече няма време за нас.