Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Parsifal Mosaic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2019)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Мозайката на Парсифал

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: (второ — COBISS)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-358-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2373

История

  1. — Добавяне

Епилог

Есен. Ню Хемпшир замираше в сиво примирение пред набиращите сила арктически ветрове, за да се съживи след няколко дни в меките цветове на есента, а слънцето продължаваше да дарява живот на полята и отказваше да отстъпи пред бавно приближаващата зима.

Джена бе настояла Хейвлок да направи остъклената веранда свой кабинет. Наблюдаваше го, следеше погледа в очите му, когато той влезе през вратата на дневната в старата къща и застина там като хипнотизиран от гледката отвъд стъклената стена. Едно бюро и няколко полици с книги до вътрешната тухлена стена, както и семплата мебелировка трансформираха голата веранда в просторна стая, обградена от прозрачни стени, разкриващи панорамна гледка към поля и гори, които означаваха толкова много за него. Беше го разбрала и той я обичаше за това разбиране.

Спомени, спомени за напрежение и оцеляване нахлуха с такава сила в него, че му трябваше физическо движение, за да ги потисне. Трябваше му време — връщането към нормално съществуване не можеше да стане за седмици или месеци.

Но под тази външност той гореше от треска, защото вие, мръсници, го бяхте отровили. И той имаше нужда от ежедневната си доза! Д-р Матю Рендолф, сега покойник, който разказваше за един друг мъртвец… и още много други като него.

Двамата с Джена бяха обсъждали тази тема, бяха определили симптомите на треската, която от време на време го обхващаше. Тя се оказа единственият лекар, който му бе необходим. Често излизаха на дълги разходки, по време на които той изпитваше нужда да започне да бяга, докато се изпоти и задъха. Но треската минаваше, светкавиците в главата му замираха… пистолетите онемяваха.

Започна да заспива по-лесно, пристъпите на безпокойство ставаха по-редки и го караха да протяга ръце само към нея, а не за пистолета. В къщата нямаше оръжие. И никога нямаше да има в дома, в който той щеше да живее.

— Михаил? — раздаде се вик и вратата на дневната се хлопна.

Джена влезе в обляната от слънце стая и застана на прага на кабинета му, озарена от лъчите. Русата й коса блестеше под вълнената шапчица, а палтото й беше все още закопчано заради студа навън. Тя остави брезентовия сак на пода и го целуна бързо по устните.

— Ето книгите, които искаше. Някой обажда ли се? — попита тя и съблече палтото си. — Включена съм в състава на комисията за обмен на чуждестранни студенти и тази вечер ще се събираме.

— Точно така. В осем часа, в дома на декана Крейн.

— Добре.

— Това ти доставя удоволствие, нали?

— Аз мога да помогна, аз им помагам. Не само заради езиците, но най-вече с документите. След толкова години, прекарани във фалшифициране на документи, човек все пак трябва да има някакво предимство пред останалите. Понякога установявам, че е страшно трудно да бъда честна. Сякаш правя нещо нередно.

И двамата се засмяха. Хейвлок я хвана за ръката.

— Обади се един човек.

— Кой?

— Беркуист.

Джена замръзна.

— Не се беше обаждал, откакто му изпрати отчета си.

— Той изпълняваше нашата молба. Бях му казал да ни оставят на мира.

— И за какво се обажда сега? Какво иска този път?

— Не иска нищо. Каза ми, че по негово мнение трябвало да науча какво се е случило.

— За какво?

— Лоринг е наред, но повече няма да се занимава с оперативна работа.

— Доволна съм. За едното и за другото.

— Надявам се да се оправи.

— Разбира се, че ще се оправи. Нали ще го изтеглят в планирането.

— Да, това беше, което им предложих.

— Знаех, че ще го направиш.

Майкъл пусна ръката й.

— За Декер обаче новините са лоши.

— Какво?

— Станало е още преди месеци, но прикрили нещата. Струва ми се, че така е било най-добре за него. Излязъл от дома си сутринта след нощта при Сенека Нотч и бил улучен от снайперист. Охраната тръгнала към колата на убиеца — изпратен от Пиърс — и Декер направил същото. Той просто влязъл в огъня, пеейки, „Бойния химн на републиката“. Искал е да умре.

— Със смъртта на един фанатик.

— Отново безсмисленост. Но той беше разбрал урока; по неговия изопачен начин да възприема нещата е смятал, че има много, което да предложи.

— Това е история, Михаил.

— История — съгласи се Хейвлок.

Джена вдигна чантата и извади от нея книгите.

— Пих кафе с Хари Люис. Мисля, че събира смелост да ти се обади.

— Това по-скоро е нещо, което ще разказва на внуците си — усмихна се Майкъл. — Професор Хари Люис, таен сътрудник, с псевдоним „Брезата“.

— Не ми изглеждаше особено горд от това.

— Че защо? Не е направил нищо нередно, а каквото правеше, вършеше го по-добре от другите. А освен това именно той ми намери работата, която харесвам толкова много… Нека поканим Хари и жена му на вечеря, а когато телефонът звънне — повярвай ми, той ще звънне — аз ще кажа, че търсят Брезата.

— Ти си невъзможен — изсмя се Джена.

Усмивката изчезна от лицето на Хейвлок.

— Неспокоен съм — каза той.

— Заради обаждането.

— Усещам, че ставам страшно неспокоен — той я погледна.

— Тогава да се разходим.

* * *

Изкачиха се на стръмнината на няколко мили от дома им, където тревата беше полегнала от вятъра, земята беше изпечена от слънцето, небето синьо, напръскано с малки, стремително носещи се облачета. Долу, на север, се виждаше лъкатушещ ручей, чиито води се завихряха на завоите, флиртуваха с провисналите клони на дърветата покрай коритото му и се насочваха на юг, сякаш имаха някаква работа от другата страна на хълма.

— Веднъж бяхме излезли на пикник в Прага — обади се Майкъл и погледна в краката си. — Помниш ли? Тогава в краката ни беше Вълтава.

— Ще си направим пикник тук — каза Джена, наблюдавайки го внимателно. — С изстудено вино, салата и… онези ужасни сандвичи, които толкова много обичаш.

— С шунка и сирене, целина, лук и горчица.

— Да — усмихна се тя. — За нещастие, помня ги.

— О, ако бях известна личност, щяха да ги нарекат на мое име. И щяха да залеят страната.

— Тогава не ставай известен, скъпи.

Усмивката му изчезна.

— Ти си по-силната от двама ни, Джена.

— Ако държиш да вярваш на това, вярвай, но не е истина.

— Това неспокойствие… непрекъснато ме обзема.

— Обикновена депресия, Михаил. При това все по-рядко и по-рядко — и двамата знаем това.

— Въпреки това, когато стана неспокоен, аз се обръщам към тебе. А ти нямаш нужда да се обърнеш към мен.

— Но аз го правя.

— Не по същия начин.

— Аз никога не съм изживявала това, през което мина ти, при това толкова дълго време. А има и нещо друго. Отговорността винаги е била твоя, не моя. Всяко решение, което си вземал, е откъсване на малка част от теб. Решение, което е било само твое, защото ти винаги си бил там. Докато аз можех да се скрия… зад теб. Аз не бих могла да направя това, което стори ти. По простата причина че нямах силите за това.

— Това не е истина.

— Имал си издръжливостта в такъв случай, което вече е истина. През всички онези седмици, когато бягах, от време на време трябваше да спирам, да оставам, където се намирах, и да не правя нищо. Не можех да продължа, но не си задавах въпроси. Просто знаех, че в този момент повече не мога. А ти можеше и го правеше. И като малък, и като мъж; но трябваше да платиш за това, което си правил, за другото, което са ти причинили. Това ще отмине, вече отминава.

— Дете — каза Хейвлок, без да откъсва поглед от ручея в полите на хълма. — Виждам това дете, усещам го, но в действителност не го познавам. И все пак го помня. Когато е изплашено или умира от глад, или е изморено, но го е страх да заспи, то се качва рано сутрин на някое дърво и оглежда има ли наоколо патрул. И ако няма, слиза и започва да бяга през нивите с всички сили, бързо, по-бързо, още по-бързо. И след малко момчето се чувства по-добре, някак по-уверено. След това намира дупка в някоя долчинка или разрушен изоставен хамбар и заспива. Този кислород в дробовете за него е като глътка уиски. Помага му и това е важното. Треската отстъпва.

Джена го докосна по ръката, погледна го внимателно и се усмихна.

Потичай сега, Михаил. Изтичай до долу и ме изчакай. Хайде, мързеливецо. Тичай!

Той се затича. Краката му разсичаха въздуха, стъпките му отекваха по земята, вятърът брулеше лицето му, охлаждаше тялото му, спираше дъха му, даваше му второ дишане. Той стигна подножието на хълма, задъхан, и тихо се засмя. Треската отминаваше, скоро нямаше да има и следа от нея. За пореден път.

Вдигна поглед към Джена: слънцето беше зад гърба й, а синьото небе — над главата й. Той й извика на пресекулки, поемайки въздух:

— Хайде, мързеливке! Ще те гоня до дома. До нашия дом!

— Ще те спъна в последния миг! — извика Джена, приближавайки се с бърз ход, но без да тича. — Нали знаеш, аз мога да го направя!

— Това няма да ти помогне! — Майкъл извади нещо от джоба си. — Ключът от вратата е в мен. От нашата врата!

— Глупчо! — извика Джена и се затича. — Ти не я заключи! Нали никога не я заключваме!

Тя стигна до него и те се прегърнаха.

— Не се налага — каза той. — Повече не е нужно.

Край