Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (12)

12

Малко огънче на скрита в шепа цигара можеше да се види в храстите диагонално на черния път. Агентът наблюдател, явно човек на удоволствията, не можеше да се откаже нито от хронометрите, нито от цигарите в началния стадий на операция по ликвидиране. Трябваше да го подменят и сигурно щяха да го направят.

Хейвлок прецени ъгъла, под който виждаше цигарата, както и височината от земята и заключи, че наблюдателят е приклекнал или седнал, а не е прав. Гъстата растителност пречеше на човека да вижда пътя ясно, а това означаваше, че все още не очаква колата с Джена Карас — беше твърде небрежен за предстоящо опознаване. Сержантът беше казал на войниците, че разполагат с час, за да си напълнят бъбреците; значи оставаха около четиридесет минути. Но Майкъл разполагаше с много малко време за онова, което трябваше да направи, за да задвижи контрастратегията си. Най-напред трябваше да научи всичко за стратегията на Рим.

Върна се обратно до мястото, от което светлината, идваща откъм моста, се засенчваше от листата на дърветата. Тичешком прекоси пътя, зави наляво и предпазливо тръгна напред, като внимаваше при всяка стъпка да не настъпи някоя клонка. За един кратък, ужасен момент се пренесе отново в горите край Прага със спомена за отекващите в ушите му изстрели от Лидице, с гледката на пищящите, агонизиращи хора пред очите му. После изведнъж се озова отново в настоящето, спомняйки си кой е и къде се намира. Той беше планинска котка; леговището му бе омърсено от лъжци, които с нищо не бяха по-добри както от стрелящите в Лидице, така и от другите, които бяха разпоредили „самоубийствата“ и изпращанията в гулаг, след като дулата замлъкнаха. Той беше в своята среда — гората, която му бе станала приятел в момент, когато не можеше да се довери на никого, и която никой друг не познаваше така добре като него.

Агентът наблюдател седеше на една скала и верен на склонността си към угаждане, си играеше с часовника, като натискаше различни бутончета по него. Хейвлок бръкна в джоба си и извади едно от нещата, които беше купил в Монеси — нож за почистване на риба с десетсантиметрово острие, скрито в кожен калъф. Той разтвори клоните пред себе си, приведе се и се хвърли напред.

— Ти! Исусе Христе!… Недей! Какво правиш? О, Боже мой!

— Само се опитай да гъкнеш и ще ти видя сметката! — Майкъл беше забил коляно в гърлото на агента и държеше наточеното като бръснач назъбено острие върху бузата на човека, под лявото му око. — Това острие е за чистене на риба, кучи сине! Ще ти одера кожата, освен ако ми кажеш онова, което искам да знам. И то веднага.

— Ти си луд!

— Ако вярваш на това, загубен си. Откога си тук?

— Двайсет и шест часа.

— От кого получи заповедта?

— Как бих могъл да знам?

— Защото дори задник като тебе ще иска да се подсигури! Това е първото нещо, което се научава относно ликвидацията, нали? Заповедта! Кой нареди?

— Двусмисленост! Паролата беше „Двусмисленост“ — извика агентът наблюдател, като усети, че острието започва да се забива в кожата му. — Кълна се в Христос, това е всичко, което знам! Този, който можеше да я използва, е човек, проверен от Кон Оп. Кой е всъщност, може да се установи там! Боже, единственото, което знам, е, че заповедта се дава от човек, който знае паролата! Това ни беше подсигуровката!

— Склонен съм да ти повярвам. Сега, разкажи ми за графика на операцията. С подробности. Прехванали сте я в Арма ди Тагия и оттам насетне сте я следили. Как?

— Чрез смяна на колите още от крайбрежието.

— Къде е тя сега? Каква е колата? Кога се очаква да пристигне?

— Ланчия. Очаквано време на пристигане по данни отпреди половин час, в случай че…

— Прекрати тези глупости. Кога?

— Пристигане около седем и четиридесет. Поставихме предавател в колата.

— Знам, че нямаш радио в себе си; това би било сериозна улика, ако нещо се случи. Как се свързаха с тебе?

— По телефона в хотела. Боже! Махни това нещо от мене!

— Не още, разумни човече. Сега, графика, по стъпки. Кой следи колата в този момент?

— Двама души в разнебитен камион, на четвърт миля зад тях. В случай че прехванеш колата по пътя, те ще те нападнат.

— И какво ще стане, ако не го направя?

— Взети са мерки. От седем и трийсет нататък всеки, който пресича границата, трябва да излезе от колата, камиона, от онова, с което пътува. Превозните средства ще бъдат претърсвани, така че тя просто ще трябва да се покаже.

— Значи, решихте, че и аз ще се покажа тогава?

— Ако ние… те… не те открият преди това. Те вярват, че ще те хванат преди тя да стигне дотук.

— Какво е предвидено, ако това не се случи?

— Не знам! Планът е техен.

— Твой е! — Хейвлок разсече кожата по лицето на агента и кървава струйка потече по бузата му.

— Боже! Недей, моля те!

— Казвай!

— Идеята е да изглежда, сякаш нападателят си ти. Те знаят, че имаш оръжие, без значение дали ще го извадиш или не. Ще те застрелят и ще го сложат в ръката ти, ако трябва. Целта е да се внесе объркване. След това ще избягат — двигателят на камиона е мощен.

— Лъжец! Проклет лъжец! — Майкъл прекара острието на рибарския нож през лицето на агента до другата буза. — Лъжците трябва да бъдат белязани! И ти, лъжецо, ще бъдеш белязан! — Той прободе кожата с върха на ножа. — Онези двама клоуни, които работеха в Африка — Танзания, Мозамбик, Ангола — те не са дошли тук заради планинския въздух, нали, лъжецо?

— О, Боже! Ще ме убиеш!

— Не още, но това е напълно възможно. Каква е тяхната роля?

— Те са просто в резерв! Ричи ги доведе!

— Корсиканецът?

— Не познавам никакъв корсиканец.

— Русият.

— Да! Моля те, не ме порязвай!

— Резерв? Като приятеля ти на масата?

— На масата? Боже, какъв човек си ти?

— Наблюдателен, а ти си глупак! Значи, за тебе те са само стрелци в резерв?

— Исусе, разбира се, че са! Точно такива са!

Значи лъжците във Вашингтон бяха излъгали дори своите в Рим. Джена Карас не съществуваше. Жената в колата трябваше да бъде ликвидирана без знанието на Рим. Лъжци! Убийци!

Но защо?

— Къде са те?

— Но аз кървя! Устата ми е пълна с кръв!

— Ще се удавиш в нея, ако не ми кажеш. Къде са?

— От двете страни! На двайсет-трийсет фута преди началото на моста. Исусе, умирам!

— Не, не умираш! Само си белязан и с тебе е свършено. Защото не заслужаваш даже козметична операция. — Хейвлок прехвърли ножа в лявата си ръка, след което вдигна дясната — напрегната, с вдървени пръсти и стегнати мускули по ръба на дланта. След това я стовари върху гърлото на агента. Знаеше, че така ще го неутрализира за не по-малко от час. Това време трябваше да му стигне, просто трябваше.

* * *

Отново пълзеше през шубраците, чувствайки се сигурен в своята гора.

След малко го откри. Мъжът беше коленичил над брезентов сак и светлината от моста беше достатъчна, за да забележи силуета му, но недостатъчна, за да го види, ако не знаеше къде да търси. Изведнъж се чу ръмжащ шум на двигател и тракане по камъните на пътя на разхлабен ауспух или броня. Майкъл рязко се извърна, затаил дъх, и посегна към колана. Един разнебитен пикап се показа иззад завоя. През главата му мина влудяващата мисъл, че се е хванал на лъжата на агента. Погледна отново към специалиста по експлозиви — той се беше снишил още повече, без да помръдва, и Майкъл с облекчение въздъхна.

Пикапът спря пред моста и дрънченето затихна. Русият убиец стоеше до един от патрулите — очевидно инструкциите му бяха да контролира прилагането на процедурата, но неспокойните му очи обхождаха горите и пътя под тях. Откъм бариерата се чуха високи гласове — двойката в колата протестираше срещу искането да слезе; те очевидно пресичаха границата всеки ден.

Майкъл осъзна, че трябва да се възползва от шума и запълзя напред. Беше на около седем фута от мъжа, когато там, долу, беше отворена задната врата на пикапа и виковете преминаха в кресчендо. После се чу шум от затръшване на вратата. Хейвлок изскочи от храстите, изпънал ръце с втвърдени пръсти, готови за атака.

— Che mai…^[1]?

Специалистът бе лишен от възможността да изпита друг шок. Главата му се заби в земята и шията му бе уловена като в менгеме от ръцете на Майкъл, след което той задавено се изкашля и тялото му се отпусна. Хейвлок го преобърна и след като прибра ръцете до неподвижно изпънатото тяло, здраво ги пристегна над лактите със сваления от панталона колан. После извади ламата автоматик от кобура на гърдите си и стовари цевта му над слепоочието на мъжа, удължавайки по този начин времето, през което той щеше да остане в безсъзнание.

Бързо разтвори сака. Това беше преносимата лаборатория на специалиста, пълна с компактни блокове динамит и меки рула пластичен експлозив. Устройствата с жици, стърчащи от фосфоресциращи циферблати, бяха детонатори, чиито положителен и отрицателен полюс бяха пресукани един в друг със смъртоносния прах и нагласени така, че едно просто завъртане с пръсти да освободи заряда им в точно определена минута. Имаше и друг вид детониращи устройства: малки, плоски, кръгли модули, не по-големи от циферблат на мъжки часовник, на които се виждаше един ред светеща цифрова индикация и малко бутонче вдясно, с помощта, на което можеше да се нагласи желаното време. Те бяха създадени специално за взривяване на заряди пластичен експлозив, с който биваха обвивани, и осигуряваха точност до пет секунди в работен интервал от двайсет и четири часа. Хейвлок опипа с ръка пакет с пластичен експлозив. В средата на горния му капак имаше отвор със самозалепваща лепенка, през който се вмъкваше с лек натиск в меката маса един от модулите, а дъното се разпознаваше по лепенката, която трябваше да се отлепи няколко минути преди поставянето на експлозива. Отлепването й откриваше тънък слой епоксидна смола, която бързо се втвърдяваше на въздуха и по-здраво от заварка задържаше за повърхността експлозива, така че да не падне нито от ураган, нито земетресение. Той извади от сака три заряда и ги разпредели по джобовете си. След това пълзешком се отдалечи, като дърпаше брезентовия сак зад себе си. Десет фута по-навътре в гората го скри под един откършен клон. Погледна часовника си — разполагаше с още дванайсет минути.

Виковете откъм моста бяха затихнали. Разгневената двойка се бе качила в пикапа, а войниците от патрула се извиняваха за прилагането на налудничавите временни разпоредби. Бюрократи! Двигателят изръмжа, последваха серия металически стонове, преди педалът на газта да бъде натиснат до дъно. Фаровете отново светнаха, оранжевата бариера се вдигна и след сърцераздирателно превключване на скоростите таратайката тръгна неуверено по моста. Тракането се чуваше още по-силно, почти оглушително, докато машината минаваше по металната повърхност. Шумът отекваше почти във всички посоки и запълваше въздуха с неспиращо стакато, което накара единия от часовите да запуши уши с ръце и да примижи. Тракането и фаровете: първото отклоняваше вниманието, а второто разсейваше. Ако излезеше на добра видимост, той можеше — защо не, макар това да бе малко вероятно — да елиминира изпратения в засада втори убиец. Но нямаше да опита нищо, преди да се убеди, че шансът е на негова страна.

Якият тип в грубото яке щеше да застане до перилата, накланяйки се през тях може би, за да изглежда по-малко подозрителен в светлината на фаровете — просто още един изморен пешеходец, изпил повече вино, отколкото може да носи. Абсурдно беше да се разчита на единичен изстрел — никой не можеше да постигне такава точност от над осемдесет фута. Но магнумът бе страшно оръжие, заглушителят му бе прострелян и точността от това съвсем не бе влошена. Един добър стрелец, след бързо изстрелване на четири-пет куршума, можеше да улучи целта само ако стреля в бърза последователност — като откос. Всяко забавяне увеличаваше опасността да сгреши. Изискваше се твърда ръка, подпряна на нещо стабилно, и добра видимост. Нямаше да навреди също, ако се приближеше още малко до целта.

Разделяйки вниманието си между преплетените храсти, през които трябваше да мине, и русия убиец, когото виждаше между стволовете на дърветата вляво от себе си, Майкъл се придвижи бързо и възможно най-безшумно до края на залесения склон.

Лъч на фенерче проблесна зад гърба му. Той се изкатери зад една канара, плъзна се малко по гладката й повърхност и опря крак в някаква издатина. Убежището, което бе намерил, се намираше на върха на назъбена стена от скали и храсти, която се спускаше почти отвесно до водите на реката няколкостотин фута под него. Оттук виждаше идеално. Сега можеше да си позволи да погледне в посоката, от която бе дошъл лъчът на фенерчето. Изглежда, нещо в храстите, през които току-що бе минал, беше изщракало и русият убиец погледна в неговата посока с фенерче в ръка. След малко вниманието му се отслаби — причината за шума можеше да бъде животно или нощна птица, след като не видя човешка фигура.

Раздрънканият камион приближаваше отгоре към средата на моста. Ето го, там беше! На по-малко от седемдесет фута разстояние, наведен над перилата, дълбоко сгушил глава в яката на дебелото яке. Шумът достигна точката на непоносимото, ехото добави своя принос в момента, когато чакащият в засада убиец бе осветен от фаровете. Хейвлок се извърна на канарата и запъна крака, където можа. Имаше само секунда, за да вземе решение, не повече от две или три, за да стреля с магнума по време на краткия интервал, когато задницата на пикапа щеше да блокира директната видимост откъм караулките. Майкъл неуверено изтегли тежкия пистолет от колана си, сложи ръка на повърхността на скалата, нагласи краката си за по-стабилно равновесие и хвана китката на дясната си ръка с лявата, насочил оръжието под ъгъл леко нагоре. Искаше да е сигурен, не можеше да си позволи да рискува тази нощ и всичко, което беше поставено на залог. Ако шансът не му изневереше…

И той не му изневери. В момента, когато предната броня на пикапа подмина мъжа, той се изправи и силуетът му се очерта на светлината на задните габарити — една голяма неподвижна цел. Хейвлок бързо изстреля четири изстрела в странно съзвучие с грохота по моста. Убиецът се изви назад и бавно се свлече в сянката на железния парапет, отделящ пешеходната пътека.

Дрънченето постепенно затихваше, докато пикапът се приближаваше към далечния край на моста. Откъм френската страна нямаше оранжеви бариери — двамата граничари стояха облегнати на караулката и пушеха цигари. Един друг шум обаче постепенно се засилваше — зад него, все още далечен, някъде надолу по пътя към Монеси. Майкъл слезе от скалата, приклекна и пъхна още топлия магнум в пояса си. Едва сега си позволи да погледне към граничния пункт: през големите прозорци на по-близката до него караулка отдясно на моста се виждаха двамата истински войници. Те си кимаха един на друг и като че ли брояха нещо — явно известно количество лири бяха стигнали и до тях. Русият, като аутсайдер, който нямаше отношение към финансовата операция, стоеше отвън и гледаше с напрегнат поглед надолу по пътя.

Той вдигна ръка към гърдите си и разтърси китка два пъти — безобиден жест на човек, който се опитва да възстанови кръвообращението си, след като е пренесъл тежък товар. Но това беше сигнал.

Убиецът свали ръка към десния си хълбок и не беше нужно особено въображение, за да се досети човек, че разхлабва закопчалката на кобура, без да отклонява вниманието си от пътя. Хейвлок бързо се придвижи сред дърветата и след малко стигна до неподвижното тяло на експерта по експлозивите. Шумът на двигателя ставаше все по-силен и към него сега се добавяше по-слабо и същевременно по-басово бръмчене в далечината — това на втора кола, която постепенно увеличаваше скорост. Майкъл раздели надвисналите клони на един бор и погледна вляво от себе си. На няколкостотин ярда надолу по пътя блестящата решетка на голяма кола отразяваше светлината откъм моста. Колата излезе напълно иззад завоя и се видя, че е голяма ланчия. Това беше Джена! Хейвлок наложи пълен контрол върху мислите и тялото си — нещо, на което не беше допускал, че е способен. През следващите няколко минути щеше да има нужда от всичко научено още от времето, когато беше дете в Прага, както и от всяко умение, което бе усъвършенствал в света на сенките, в който бе живял толкова дълго.

Ланчията се приближи още и остра болка проряза Майкъл, докато гледаше към предното стъкло. Джена не беше там! Вместо нея в светлината на арматурното табло се виждаха силуетите на двама мъже — шофьор, който пушеше, и спътникът му, който очевидно обясняваше нещо с много думи и жестове. И тогава шофьорът обърна глава настрани и каза нещо на някого на задната седалка. Ланчията започна да намалява хода си, защото се намираше на около двеста фута от пропускателния пункт.

Русият фалшив граничар се отдалечи от оранжевата бариера, бързо се отправи към караулката, почука по прозореца, после посочи към приближаващата кола и накрая към себе си. Играеше ролята на енергичен новак, който показва на по-старшите от него, че може да се справи със задачата. Двамата войници вдигнаха поглед, раздразнени от прекъсването и от това, че досадникът може би е видял получаването на парите, след което кимнаха и му махнаха с ръка да върви.

Вместо да тръгне веднага, убиецът от Рим бръкна в джоба си, извади оттам някакъв предмет и небрежно се приближи към затворената врата на караулката. Като стигна до нея, протегна ръка и постави предмета в рамката под прозореца; напрежението в позата му показваше, че полага значително усилие. Хейвлок се опитваше да проумее какво точно прави убиецът. Изведнъж разбра — вратата беше плъзгаща се, но едва ли вече можеше да се плъзга. Мъжът на име Ричи беше заклинил между нея и рамката тънка стоманена пластинка със зъбци под наклон. Вратата беше блокирана — колкото повече сила се използваше, за да се отвори, толкова по-дълбоко щяха да се забиват зъбците, докато всякакво плъзгане щеше да стане невъзможно. Двамата войници сега бяха като в плен, защото навсякъде, дори и незначителните пропускателни пунктове са солидни сгради, остъклени с дебело стъкло. И все пак идеята имаше недостатъци: едно обаждане до помещението за почивка някъде в околността щеше незабавно да докара помощ. Майкъл се взря през слабата светлина около караулката и разбра, че и за този недостатък е помислено. На клона на едно дърво висеше прекъснат дебел телефонен кабел. Убийците от Рим сега контролираха пункта.

Русият се насочи към металната преграда, която отделяше пътя от входа на моста, и зае военна стойка: разкрачени крака, лява ръка на кръста, дясната вдигната високо в жест, който на всички езици означава „Стоп!“. След това погледна към приближаващия седан.

Ланчията спря. Предните прозорци се спуснаха и двамата мъже на предните седалки подадоха паспортите си. Убиецът се упъти до прозореца при шофьора и тихо каза нещо — твърде тихо, за да може Хейвлок да чуе думите, — но гледаше през него към задната седалка.

Шофьорът обясни нещо и се обърна към спътника си за потвърждение. Вторият се наклони през седалката, кимна с глава, а после я поклати, сякаш изразяваше съжаление. „Граничарят“ отстъпи и заговори по-високо с войнишка непреклонност:

— Съжалявам, синьора и синьори — каза той на италиански. — Разпорежданията за тази нощ изискват всички пътници да слизат от колите, докато се извършва проверката.

— Но нас ни увериха, че ще можем да минем през Кол де Мулине максимално бързо, Caporale^[2] — протестира шофьорът, извисявайки глас. — Милата жена погреба съпруга си само преди два часа. Тя е разстроена… Ето документите й, ето и паспорта. Нашите също. Очакват ни за службата в осем часа. Тя произхожда от чудесно семейство. Това беше един френско-италиански брак, завършил трагично поради ужасен нещастен случай. Кметовете и на Монеси, и на Мулине бяха на погребението…

— Моите съболезнования, синьор — отвърна убиецът. — Но ви моля да слезете от колата. Зад вас има камион и не е редно да задържате опашката.

Хейвлок леко се обърна и погледна стария камион с мощен двигател. Вътре нямаше никого. Двамата мъже, пътуващи с него, бяха излезли и стояха край двата банкета на пътя, оглеждаха го и току се взираха с търсещ поглед в гористата местност наоколо, без да вадят ръце от джобовете си. Подкрепления на резервите. Граничният пункт сега принадлежеше на групата от Рим и те бяха абсолютно уверени, че никой не може да мине, без да бъде видян, а ако бъде видяна целта, тя щеше да бъде ликвидирана.

Но ако не го забележеха? Щеше ли да остане в сила втората заповед? Щеше ли втората цел — примамката — да бъде елиминирана в Кол де Мулине, защото преставаше да бъде използваема като примамка? Майкъл болезнено разбираше, че отговорът на този въпрос е очевиден. Да, тя трябваше да умре. Тя не съществуваше, съществуването й бе толкова опасно за лъжците, които еднакво лесно даваха разпореждания и на посолства, и на стратези. Групата щеше да се върне в Рим, без да е изпълнила основната си цел, и единственият губещ щеше да се окаже някакъв агент, изпратен за наблюдател, който дори не знаеше, че има и втора цел.

Една висока фигура, облечена в черно, излезе от задната врата — опечалена жена с черен воал, падащ на лицето й от широкопола шапка. Хейвлок се взря; болката в гърдите му бе просто непоносима. Тя се намираше на не повече от двайсет фута, но пропастта между тях бе запълнена със смърт — нейната щеше да дойде съвсем скоро, независимо дали неговата щеше да последва или не.

— Отново ви изказвам съжаленията си, синьора — каза униформеният убиец. — Необходимо е да отметнете воала.

— Но, мили Боже, защо? — попита Джена Карас. Гласът й беше нисък, контролиран, но леко потреперващ, дали от скръб или страх.

— Само за да сравня вашето лице със снимката на паспорта ви, синьора. Вие, разбира се, знаете, че такава е обичайната практика?

Джена бавно вдигна воала от лицето си, а после свали и шапката от главата. Кожата й, обикновено бронзово загоряла от слънцето, сега беше тебеширенобяла под слабата, неземна светлина, озаряваща моста, деликатните й черти бяха напрегнати, високите й скули бяха като на маска, а дългата й руса коса беше опъната назад и събрана в стегнат кок. Майкъл я съзерцаваше, дишайки дълбоко, но тихо и вътрешно плачеше от болка, като същевременно се връщаше назад в едно друго време, в което те лежаха на тревата, гледаха Вълтава, разхождаха се по „Рингщрасе“, държаха се за ръце като деца, смееха се над иронията, че двама дълбоко законспирирани агенти се държат почти като обикновени човешки същества… И после, в леглото, прегърнали се един друг, си разказваха как ще разбият стените на своя вечен затвор.

— Синьора има прекрасна коса — каза русият убиец с усмивка на лицето, която не подхождаше на чина му. — Майка ми би я харесала. Ние също сме северняци.

— Благодаря ви. Мога ли да сложа воала си? В момента съм опечалена.

— Само още момент, моля ви — отговори Ричи, повдигайки паспорта й, но без да гледа в него. Не помръдваше, но погледът му обгръщаше всичко околовръст и гневът му очевидно нарастваше. Придружителите на Джена стояха неподвижни край колата и отбягваха да срещат този поглед.

Зад ланчията, от двете страни на стария камион, дошлите като подкрепление убийци бяха напрегнати, взираха се в сенките и пак поглеждаха към околностите на мотела с изражение на очакване на лицата. Те сякаш го очакваха да се материализира от тъмнината, да се появи ненадейно, да се зададе — или небрежно пристъпващ по пътеката откъм мотела, или иззад дебелия ствол на някой бор в края на пътя — и да призове стоящата до колата жена. Това бе, което очакваха, това бяха моментите, изчислени предварително — щом не се е появила по-рано, целта щеше да се появи сега. И от тяхна гледна точка това трябваше да стане. Всичко бе чисто изпипано. Целта не се бе появявала в околността на моста през изтеклите двайсет и шест часа, а ако е дошла тук по-рано, това би било глупаво. Не можеше да знае с каква кола ще пристигне Джена Карас, нито кой път ще избере, за да мине през Кол де Мулине. Отвъд тези дедукции нямаше причини белязаният да умре човек да узнае, че има група за него, дошла тук от Рим. Трябваше да се случи сега или изобщо нямаше да се случи.

Напрежението достигна критичната си точка. Нещата усложняваха двамата войници, затворени в караулката, които се опитваха да отворят вратата и крещяха нещо през дебелите стъкла на прозорците, но гласовете им се чуваха приглушено. Нито Джена Карас, нито платените й придружители пропускаха нещо от тези детайли; шофьорът едва забележимо се приближаваше до вратата на колата, а партньорът му — към гората. Един капан се готвеше да се затвори; те знаеха причините, но това очевидно не беше капан, приготвен за тях — иначе вече щеше да се е затворил.

Хейвлок усещаше, че от този момент нататък всичко е въпрос на правилно разпределяне на ходовете във времето: онова мъчително чакане, след което инстинктът му казваше, че трябва да влезе в действие. Той не можеше да пренареди нещата така, че шансът да го благоприятства, но можеше да смекчи неблагоприятните обстоятелства, възправили се срещу него. И срещу Джена.

— Finirà in niente^[3] — изрече убиецът в униформа, достатъчно високо, за да бъде чут, после вдигна ръката си до кръста и завъртя китката два пъти, както преди, давайки сигнала.

Майкъл бръкна в джоба си и извади от него опаковка пластичен експлозив и възпламеняващ модул. Светещата индикация показваше 0000; той натисна бутона на таймера деликатно и нагласи цифрите, които искаше, след което вкара детонатора в самозапечатващия се отвор. Вече неколкократно бе проверявал позицията си в тъмното, беше набелязал пътя, по който имаше най-малко препятствия, и сега тръгна по него. Навлезе осем фута в гората, отбеляза очертанията на клоните на фона на нощното небе и хвърли пакетчето високо във въздуха. В момента, в който то излетя от ръката му, той си тръгна обратно към пътя, за да излезе успоредно на раздрънкания камион на десетина фута зад помощника, облечен в дрехи на планинец. В магнума оставаха още два патрона и може би щеше да му се наложи да използва и двата, но тихите изстрели бяха за предпочитане пред експлозиите от ламата. Оставаха броени секунди.

— Отново ви се извинявам за закъснението, синьора и синьори — обади се убиецът, изпратен от Рим, отправяйки се към оранжевата бариера. — Но процедурата трябваше да се спази. Сега вече можете да се качите в колата, всичко е наред.

Русият мъж мина пред прозорците на караулката, без да обръща внимание на виковете отвътре. Планът беше провален, една чудесно разработена стратегия се оказа безуспешна, гневът и объркването оставаха на втори план пред желанието да се махне от опасната зона. Имаше едно-единствено нещо, което трябваше да свърши, нещо, за което агентът наблюдател не трябваше да узнае нищо. Той вдигна оранжевата бариера и застана по средата на пътя, за да не може колата да потегли. После извади молив и бележник от джоба си и застанал в позата на граничар, който пунктуално изпълнява досадните си задължения, записа номера на колата. Това също беше сигнал.

Още няколко последни секунди.

Джена и двамата й спътници се качиха в колата; лицата на двамата мъже изразяваха едновременно учудване и предпазливо облекчение. Вратите се затръшнаха и едновременно с този звук от гъстата зеленина до колата излезе набит, нисък човек. Той тръгна към задната й част, но вниманието му беше приковано към гората отвъд пътя. Вдигна дясната си ръка до кръста и я завъртя в китката два пъти, изненадан от липсата на реакция на сигнала му. Замръзна за момент и намръщеното му лице изразяваше по-скоро безпокойство, отколкото паника. Хората в неговия бизнес разбираха добре проблемите, създавани от неизправности в екипировката; те биваха както неочаквани, така и смъртоносни и затова двамата специалисти пътуваха в екип. Той бързо се обърна към граничния пункт, където русият убиец почваше да губи търпение. Човекът коленичи и прехвърли някакъв предмет от лявата си ръка в дясната и бръкна под колата под резервоара за гориво.

Вече не бяха останали никакви секунди. Целта повече не можеше да чака.

Хейвлок го държеше на мушката на магнума. Последва изстрел и специалистът извика в момента, когато тялото му се стовари върху задния капак на колата. Пакетът излетя от ръката му, която конвулсивно се вдигна, когато куршумът се заби в гръбнака, и тялото му се изви. Макар изпитвайки смъртна болка, убиецът се обърна в посоката, от която се разнесе изстрелът, извади автоматичен пистолет от джоба си и го насочи натам. Майкъл трескаво се претърколи извън опасната зона, докато храстите не го спряха. Чуха се изстрели напосоки, куршумите се забиваха в земята, а Хейвлок вдигна магнума и изстреля последния патрон. След приглушения звук мъжът силно изохка и се свлече до камиона.

— Dov’e? Dov’e?^[4] — извика русият убиец пред бариерата и се хвърли към ланчията.

В този миг мощна експлозия разтърси въздуха, отеквайки в планините, и ослепителната светлина на възпламенения пластичен експлозив окъпа горските мрачини. Убиецът се хвърли на земята и без да се цели, започна да стреля. Двигателят на ланчията изрева, гумите изсвистяха и колата просто излетя на моста. Джена беше свободна.

Още няколко секунди. Трябваше да направи това.

Майкъл се изправи на крака, тичешком излезе от гората, затъкнал празния магнум в пояса си, но с ламата в ръка. Убиецът го видя на фона на надигащите се сред дърветата пламъци; русият мъж се надигна на колене и поддържайки дясната си ръка с лявата, се прицели в Хейвлок. Чуха се няколко бързи изстрела, куршумите изсвистяха покрай главата на Майкъл, който се хвърли да се скрие зад камиона. Но това не беше прикритие — зад гърба му се чуха стъпки и той се извърна, опрял гръб на вратата на кабината. Шофьорът убиец, снишен, се приближаваше с професионализма на ловец, който е притиснал жертвата си в ъгъла. Той бавно вдигна пистолета си и стреля. Хейвлок залегна още щом видя пистолета и отвърна с два изстрела. Почти едновременно с това той усети леденостудена болка в рамото си и разбра, че е улучен, макар и не сериозно. Шофьорът се гърчеше на земята и беше ясно, че не му остава дълго да се мъчи.

Изведнъж в прахоляка пред Майкъл заизбухваха фонтанчета. След като се бе лишил от съекипника си, русият убиец реши да поднови стрелбата. Хейвлок се хвърли този път надясно и панически изпълзя от другата страна на камиона. Секунди. Вече наистина оставаха само секунди. Той скочи на крака и странично се приближи до вратата на кабината. Тълпа изплашени хора от мотела крещяха и се разбягваха в различни посоки. Всеки момент от казармените помещения щяха да изскочат войниците; те може би вече дори тичаха насам. Той хвана дръжката на вратата и рязко я дръпна. С въздишка на облекчение видя, че ключовете бяха оставени на таблото; групата от Рим искаше да държи нещата под контрол, а това означаваше да може да напусне мястото на екзекуцията незабавно.

Майкъл скочи на седалката, сниши се и пръстите му трескаво заработиха. Той завъртя ключа на стартера, двигателят подхвана и още при първия му звук откъм пътя се разнесоха изстрели и се чу забиването на куршумите в метала. За момент настъпи пауза и Майкъл разбра, че убиецът презарежда пистолета си. Това бяха критичните секунди. Той включи фаровете, които, също като двигателя, бяха мощни… и заслепяващи. Там, пред него, убиецът, приклекнал край банкета, вкарваше нов пълнител в пистолета си. Хейвлок натисна съединителя, дръпна лоста на скоростите и натисна педала на газта до дъно.

Тежката машина се люшна напред, гумите избоксуваха в чакъла. Майкъл завъртя волана надясно, а двигателят избоботи, набирайки обороти. Нови бързи изстрели — предното стъкло се напука и в кабината изсвистяха куршуми. Хейвлок надигна предпазливо глава и видя фигурата на убиеца, застанала точно в центъра на светлината на фаровете. Майкъл продължи напред и след малко усети удара, след това чу вик на гняв, който рязко секна, когато убиецът безуспешно се опита да се измъкне, защото краката му се оказаха под гумите на тежките колела. Хейвлок отново завъртя волана, сега наляво, за да се върне обратно на пътя, и на скорост мина покрай двете караулки на моста, където лежаха проснати двамата граничари.

На френската страна цареше хаос, но бариерата не беше спусната. Войници тичаха от и към граничния пункт, крещяха заповеди на всички и на никого, а вътре в осветената караулка четирима се бяха скупчили около телефона и един от тях крещеше в слушалката. Пътят към Кол де Мулине тръгваше наляво от моста, после извиваше надясно и продължаваше направо между силуетите на малки, разположени близо една до друга дървени къщурки с наклонени покриви, типични за хилядите селца в тази част на Алпите. Той навлезе по тясна, покрита с чакъл улица, и няколко пешеходци изплашено отскочиха на тротоара, изненадани колкото от гледката, толкова и от рева на тежкия италиански камион.

Той видя червени светлини… огромните стопове на ланчията. Беше далече пред него и зави в някаква уличка… кой знае каква уличка, те всички си приличаха. Кол де Мулине беше едно от онези села, в които всяка пътека отпреди векове беше павирана с камъни; някои се бяха превърнали с времето в улици, а други оставаха обикновени отбивки, широки колкото да мине каруцата на продавача на зеленчуци. Но той щеше да я познае, когато стигнеше до нея… трябваше да я познае.

Пресечките ставаха все по-широки, къщите и магазините — по-раздалечени, тесните паважи се превръщаха в тротоари за пешеходци и пред витрините се разхождаха все повече хора. Ланчията не се виждаше никъде… сякаш бе потънала вдън земя.

— Pardon! Ou est l’aeroport?^[5] — извика той през прозореца към една възрастна двойка, която се канеше да слезе от тротоара на улицата.

— Летище ли? — озадачено повтори възрастният мъж на френски с произношение, по-близко до италианското, отколкото до галското. — Нямаме летище в Кол де Мулине, мосю. Трябва да вземете южния път за Кап Мартен.

— Има летище наблизо до селото, сигурен съм — извика Хейвлок, прикривайки с труд раздразнението си. — Един приятел, много добър приятел, ми каза, че ще кацне в Кол де Мулине. Дойдох да го посрещна. Закъснявам.

— Приятелят ви е имал предвид Кап Мартен, мосю.

— Може би не — обади се млад мъж, облегнат на вратата на вече затворен магазин. — Не е истинско летище, мосю, но има нещо подобно на петнайсет-двайсет километра северно по пътя за Тенда. Използва се от богатите, които имат имения в Рокбилиер и Брей.

— Трябва да е това. Как се стига най-бързо?

— Завийте в първата пряка надясно и после пак надясно три преки преди Рю Маритим. Завийте наляво и ще излезете на планински път. Петнайсет-осемнайсет километра на север.

— Благодаря.

Времето се превърна в една препускаща поредица от светлина и сенки, между които се появяваха улици с хора по тях, малки пречкащи се коли и гневно светкащи фарове, които постепенно започнаха да редеят — по-малко хора, по-малко къщи, по-малко стълбове с улично осветление. Наближаваше покрайнините на селото. Ако полицията е алармирана от граничния пункт, той й се изплъзна само благодарение на това че тя не разполагаше с достатъчно хора, за да покрие този голям район. Няколко минути по-късно — без да може да прецени колко точно — той се носеше в мрака и единствено редуващите се силуети на хълмовете подсказваха, че отпред има планини, че му предстоят препятствия, които трябва да преодолее с максималната скорост, която можеше да изтръгне от мощния двигател на камиона. И докато се вслушваше в протестите на скоростната кутия и свиренето на гумите под него, надигащо се в кресчендо, той зърна силуетите на огромни воденични колела. Те се въртяха бавно и величествено и това движение изглеждаше вечно — като доказателство, че времето и природата са постоянни величини. А Майкъл изпитваше нужда от такова потвърждение, защото усещаше, че започва да губи разсъдъка си.

По шосето нямаше светлини, както нямаше и помен от червени стопове. Ланчията не се виждаше. Дали изобщо бе хванал вярната посока? Или тревогата притъпяваше сетивата му? Винаги толкова близо и същевременно толкова далече — след една пропаст идваше друга за преодоляване. За преодоляване? В Прага го казвахме по-добре. Prejezd наистина бе по-точно.

Miluji vás, má drahá^[6]. Ние разбираме тези думи, Джена. Нямаме нужда от езика на лъжците. И никога не трябваше да се захващаме да го учим. Не слушай лъжците! Те ни неутрализираха и сега искат да ни убият. Трябва да го направят, защото аз знам, че ги има. Знам това и ти също ще го узнаеш.

Прожектор! Лъч, обхождащ небето. Там, зад близките хълмове, диагонално пред него, вляво. Някъде там пътят трябваше да завие, някъде на минути път само имаше самолетна писта и самолет, и… Джена.

Вторият хълм беше стръмен, а обратният му склон дори още по-стръмен, с остри завои; той удържаше волана с усилие и усещаше как камионът опасно поднася. Светлини! Мощни снопове, бяла светлина и две червени точки зад тях. Това бе ланчията! Една, може би две мили пред него и в ниското, невъзможно беше да прецени по-точно, се намираше летището. Две пресичащи се под четиридесет и пет градуса успоредно подредени редици от жълти светлини маркираха пистите. Явно ветровете в долината бяха внимателно изучени, за да се осигурят оптимални условия за излитане. Летището се намираше в долина, достатъчно дълга и широка, за да излитат и кацат малки самолети… използвани от богатите, които имат имения в Рокбилиер и Брей.

Хейвлок не отлепяше педала на газта от пода и левият му крак докосваше спирачката само в онези моменти, когато равновесието на камиона създаваше опасност. Пътят загуби наклона си и се превърна в равна писта, обикаляща около заграденото летище. В чертите на големия комплекс проблясваха влажните отражения от самолетни криле и фюзелажи — може би над десетина самолета кротко стояха, различно ориентирани спрямо пистите. Вчерашните яхти се бяха превърнали в сребристи птици, които плуваха в небето. На върха на високата десет фута ограда, издигната срещу ураганни ветрове, се виждаше бодлива тел, изнесена на четири фута навътре. Богаташите на Рокбилиер и Брей явно бяха сериозно загрижени за скъпоценната си собственост. Подобна ограда — при това дълга поне две мили — струваше стотици хиляди долари. Дали обаче щеше да има и охрана, която да е малко по-бдителна от френските и италианските военни?

Охрана имаше. Със свистене на гумите камионът зави. На около триста фута отпред се издигаше масивен портал. Зад него, вътре в комплекса, ланчията се носеше по пистата. Изведнъж светлините й изгаснаха; някъде сред високата трева и асфалта шофьорът на колата бе съзрял самолета. Фаровете биха осветили маркировката му. А това, че Майкъл можеше от няколко мили разстояние да види фаровете на ланчията в мрака, означаваше, че и неговите фарове също добре се виждаха. Разполагаше отново със секунди и части от тях и всеки отскок на секундната стрелка или разширяваше пропастта, или я стесняваше.

Без да изпуска волана от ръце, той натисна с двете си длани вътрешния кръг на клаксона, сигнализирайки единствения алармен код, който се появи в главата му: SOS, SOS, SOS! Повтаряше и повтаряше този сигнал и на пълна скорост се приближаваше към затварящия се портал. Видя зад оградата двама униформени пазачи, единият от които буташе масивната метална греда на вратата, докато другият стоеше при заключващия механизъм, готов да поеме гредата и да щракне заключалката. И двамата гледаха през телената мрежа мощната машина, насочила се към тях, и тревожният ритъм на сигнала не ги оставяше безразлични. По обезпокоения им вид ясно личеше, че не възнамеряват да останат на пътя на подивелия камион, който застрашително се насочваше към удар в поста им. Пазачът пусна гредата и се хвърли наляво, а вратата съвсем малко се отвори. Другият непохватно се претърколи надясно в тревата, като заряза ключалката.

В същия миг камионът се стовари с цялата си маса върху портала, откърти вратата от пантите и я запрати в малката кабина. Разнесе се трясък на строшено стъкло; прекъснат електрически кабел отхвърча върху металната ограда и избухна кълбо от искри. Камионът застрашително се наклони и мина на косъм между двата самолета, паркирани в сенките на единствения просторен хангар. Майкъл изви волана наляво и машината тръгна в посоката, в която ланчията бе поела преди по-малко от минута.

Нищо. Абсолютно нищо! Къде беше тя? Къде беше колата?

Нещо слабо проблесна. Някакво движение… в далечния край на полето, отвъд редиците на насочващите светлини на северната писта. Кабината на някакъв самолет беше отворена и за миг сноп светлина се изля на пистата, за да изчезне веднага като отрязан с нож. Той завъртя волана надясно — усещаше как кръвта от раната в рамото му се стича надолу и попива в ризата — и се понесе диагонално през огромния комплекс, долавяйки с ушите си, но не и със съзнанието си как гумите му мачкат с пукот тежките, водонепроницаеми лампи по пистата.

И изведнъж го видя! Не беше реактивен, просто двумоторен; витлата му изведнъж се завъртяха с рев, а от двигателите заизхвърчаха искри. Още не беше на пистата, стоеше далече от светлините, между които трябваше да влезе, но пилотът се готвеше да рулира за излитане. Странно, още не тръгваше, а изчакваше нещо!

Ланчията! Тя бе спряла зад самолета, малко вдясно от него. И отново сноп светлина! Този път не откъм самолета, а от колата. Вратите й се отвориха, някакви хора изскочиха от нея и се втурнаха към самолета. Вратата на кабината… още светлина! За миг Майкъл си представи как забива камиона в крилото или фюзелажа, но това щеше да бъде трагична грешка. Ако улучеше резервоара с гориво, самолетът щеше да избухне в пламъци за броени секунди. Той подкара тежкия камион наляво, после надясно, със скърцане на спирачките спря на няколко ярда пред носа на самолета и изскочи от кабината.

— Джена! Джена! Чакай! Чуй ме!

Тя се качваше по стълбичката, избутвана нагоре от шофьора на ланчията, който я последва вътре и затръшна вратата зад себе си. Майкъл се втурна, без да мисли за нищо друго, освен за нея…; трябваше да я спре! Самолетът се завъртя на място като някакъв гротескно голям корморан. Сега пред него нямаше никакви препятствия.

Ударът дойде от мрака, приглушен и едновременно засилен от въздушната струя зад витлата. Главата му се отметна назад, краката му се подгънаха като подсечени и на дясното му слепоочие изби кръв. Той падна на колене, подпрян на ръцете си, вдигнал поглед към прозореца на потеглящия самолет, и не можеше да помръдне! Светлината в кабината остана включена още няколко секунди и той видя лицето й зад илюминатора с очи, вперени в него. Гледката щеше да остане запечатана в съзнанието му, докато е жив… ако останеше жив! В този миг дойде вторият удар, нанесен с тъп предмет в основата на черепа.

Вече не можеше да мисли за ужасната гледка, както и за самата нея! Чуваше виенето на сирени, които се приближаваха, виждаше ослепителните лъчи на прожекторите, които неспокойно шареха из полето, виждаше блясъка на ускоряващия своя бяг между жълтите светлини самолет. Човекът, който го беше ударил два пъти, тичаше към ланчията… Трябваше да се раздвижи! Трябваше да го направи сега или нямаше да го оставят жив, да му разрешат отново да я види. С мъка се изправи на крака и извади ламата изпод сакото си.

Стреля два пъти над седана; мъжът, който скачаше на седалката зад волана, можеше да го убие преди малко, но не го направи, затова и той не искаше смъртта му. Ръцете му трепереха, блясъкът на сновящите прожектори го заслепяваше и той дори не беше уверен, че ще може да се прицели така, че само да го рани. Но колата му трябваше! Отново стреля и куршумът рикошира от метала, докато той се приближаваше към прозореца до шофьора.

— Слизай или си мъртъв! — извика Майкъл и хвана дръжката на вратата. — Чу ли какво казах? Излизай! — Хейвлок издърпа мъжа за яката на сакото и го изтъркаля по тревата. Нямаше време за десетина въпроси, които искаше да зададе. Важното сега бе да избяга! Седна зад волана и затръшна вратата; двигателят работеше.

През следващите четиридесет и пет секунди той прекоси полето на зигзаг няколко пъти, за да се изплъзне на службата за сигурност, стараейки се да остане извън кръговете на прожекторите. Много пъти с умели маневри избягна удара в самолетите, но накрая стигна до унищожения портал на входа. Профуча през него, без да вижда пътя, доверявайки се на хладнокръвието и инстинкта си.

Не можеше да изтръгне от съзнанието си ужасния спомен от лицето на Джена в илюминатора на потеглящия самолет. В Рим това лице изразяваше страх и объркване. Само преди мигове то изразяваше друго… то беше в очите му.

Студена, неподправена омраза.