Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Parsifal Mosaic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2019)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Мозайката на Парсифал

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: (второ — COBISS)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-358-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2373

История

  1. — Добавяне

20

— Казва се Брусак, г-н президент — съобщи Емъри Бредфорд от кабинета си в Държавния департамент. — Мадам Режин Брусак. „Ке д’Орсе“, Външно министерство, отдел 4. Обадила се е в посолството онзи ден вечерта и е поискала радиофицирана кола в околностите на Аржантьой, с цел да бъде заловен бивш американски агент от разузнаването, с когото е трябвало да се срещне там. При крайно необикновени обстоятелства, както обяснила.

— Хейвлок?

— Поне така е казала.

— И?

— Колата обикаляла улиците на Аржантьой цялата нощ. Но никой не потърсил контакт с нея.

— И какво разказва тази Брусак?

— Била е крайно раздразнена. Твърди, че той така и не дошъл на срещата.

— Е?

— Нашите хора мислят, че лъже.

— Защо?

— Един от тях отишъл в апартамента й и задал някои въпроси. Научил, че се прибрала у дома към един часа след полунощ. Ако наистина е така — а очевидно е вярно, щом двама нейни съседи го твърдят — тогава защо не е телефонирала в посолството, за да освободи колата?

— Задали ли са й този въпрос?

— Не, сър. Нашите хора чакат инструкции. Не е обичайна практика все пак персоналът на посолството да задава тайно въпроси на служители от „Ке д’Орсе“.

Чарлс Беркуист помисли и след това с твърд глас разпореди:

— Наредете на посланик Ричардсън да се обади на мадам Брусак и по най-вежлив начин да я помоли да приеме покана да посети посолството, когато й е удобно, но възможно най-скоро, желателно в рамките на един час. Ще й бъде изпратена кола, разбира се. Да й предаде, че президентът на Съединените щати иска да разговаря с нея на поверителна тема.

— Г-н президент…

— Просто направете това, което ви наредих, г-н помощник-секретар.

— Да, сър.

— Още нещо, Емъри.

— Сър?

— Има ли развитие по другия въпрос? Относно седемдесетте дипломати, които може да са били извън града по време на испанския проблем.

Бредфорд замълча, преди да отговори. И когато го направи, личеше, че се опитва да контролира гласа си:

— До този момент липсват петима.

Какво?

— Не исках да говоря за това до обяд, когато ще имам всичката необходима информация, но последни данни показват, че деветнайсет души не са били на местата си. Четиринайсет от тях имат основания, петима — не.

— Действай! Събери цялата информация.

— Опитвам се.

— До обяд! Разбери всичко!

* * *

Студеният дъжд от предишната нощ не беше спрял, макар да отслабваше. Небето над Овалния кабинет беше мрачно. Ако температурата паднеше, макар и само с един-два градуса, поляната около Белия дом щеше да побелее от сняг. Беркуист стоеше край прозореца и се питаше какво ли е времето в Маунтийн Айрън, Минесота. И си мислеше колко силно иска да си бъде там сега. Телефонът иззвъня. Той погледна часовника си, беше единайсет и четвърт.

— Ало?

— Разговорът с Париж, сър.

— Благодаря — Беркуист натисна червения бутон. — Мадам Брусак?

— Да, господин президент. За мене е чест, сър. Поласкана съм, че ме извикаха, за да говоря с вас. — Гласът на жената беше ясен, но тя очевидно още не беше преодоляла изненадата си. Също и страха.

— А аз съм ви безкрайно благодарен, мадам. Разпоредих да разговаряме насаме, така ли е и при вас?

— Да, господин президент. Посланик Ричардсън крайно любезно ми предостави своя кабинет. Съвсем откровено ще ви кажа, че съм озадачена.

— Имате думата на президента на Съединените щати, че ще разговаряме без свидетели, мадам Брусак. Към този телефон няма инсталирани никакви подслушвателни или записващи устройства, нито някой друг ни слуша в момента. Приемате ли моята дума, че това е така?

— Разбира се. Защо августейша личност като вас ще заблуждава един обикновен служител на „Ке д’Орсе“?

— Би могло да стане по много причини. Но не го правя.

— В такъв случай съм убедена.

— Добре. Нуждая се от сътрудничеството ви по един изключително важен и крайно деликатен въпрос. Той в никакъв случай не засяга правителството на Франция, но всяка помощ, която бихте ни оказали, в крайна сметка ще бъде в негов интерес. Отново ви давам думата си, че е така, давам думата на човека, който се намира в този кабинет.

— Тя е напълно достатъчна, господин президент.

— Абсолютно наложително е да установим контакт с един излязъл в оставка служител на външните ни служби, който се е разделил с Държавния департамент. Името му е Майкъл Хейвлок.

— Моля ви, господин…

— Не, моля ви — прекъсна я Беркуист. — Оставете ме да завърша. Този кабинет има изключително тежки проблеми за решаване, за да се занимава и с вашата работа, както и с това, с което е ангажиран г-н Хейвлок в момента. Единственото, за което ви моля, е да ни помогнете да го открием. Място, където отива, маршрут, име, което би могъл да използва. Каквото и да ми кажете, то ще бъде запазено в пълна тайна, никакви подробности няма да бъдат използвани за компрометирането на когото и да е било, нито пък ще послужат за действия срещу вас или операциите, които провеждате. Обещавам ви това.

— Господин…

— И на последно място — продължи президентът, повишавайки глас, за да заглуши гласа й — без значение какво ви е казал, искам да ви уверя, че неговото правителство никога не е желало да му навреди. Ние изпитваме силно уважение към кадровото му досие и сме много благодарни за приноса му. Трагедията, която той разглежда като лично своя, е обща за всички ни и това е всичко, което мога да ви кажа, но се надявам да уважите източника — кабинета, откъдето тази информация идва до вас. Ще ни помогнете ли, ще помогнете ли лично на мене, мадам Брусак?

Беркуист долавяше учестеното дишане в слушалката, както и отекващите удари на своето сърце в гърдите си. Той погледна през прозореца — в ръмящия дъжд вече се примесваха и снежинки. Девствените полета край Маунтийн Айрън бяха най-красиви при залез — човек просто ги галеше с очи. Докосваше цветовете от разстояние и желаеше те никога да не се променят.

— Така както вие се опитвате да го намерите — започна Брусак — по същия начин и той търси някой друг.

— Знаем това. Ние също я търсим. За да спасим живота й. Да спасим и неговия. — Президентът затвори очи; тази лъжа той щеше да си спомня, когато се върнеше сред полята на родния край. Но със сигурност щеше да си спомня и за Чърчил и Ковънтри, „Енигма“ и… Коста Брава.

— В Ню Йорк има един човек.

Ню Йорк? — Беркуист се наклони напред в стола си. — Той е тука! Тя…?

— Това изненадва ли ви, господин президент?

— Твърде силно.

— Такава беше идеята. Аз я изпратих. Изпратих и него.

— И този човек е в Ню Йорк…?

— Към него трябва да подходите с голяма — както вие се изразихте — деликатност. Той не може да бъде компрометиран. Вие също имате подобни хора из Европа, всички ние имаме нужда от такива, господин президент. Даже когато научим за онези, които… работят за други, ние не ги закачаме.

— Разбрах ви отлично — Беркуист наистина беше разбрал; предупреждението бе съвсем ясно. — И този човек може да ни каже къде се намира Хейвлок?

— Той може да ви каже къде е тя. Това е всичко, което ви е необходимо. Но само ако е убеден, че не е компрометиран.

— Ще изпратя при него един-единствен човек и само той ще знае. Имате думата ми.

— Трябва да ви кажа, че не го познавам, освен чрез досието му. Той е велик човек, състрадателен е; този човек е оцелял, мосю. През април 1945 той беше освободен от концлагера „Берген-Белсен“ в Германия.

— Ще му бъде оказано всичкото уважение, на което този кабинет е способен, а също и ще бъде запазена тайната, както ви обещах. Името му, ако обичате.

— Джейкъб Хенделман. Колумбийски университет.

* * *

Тримата мъже внимателно слушаха, докато Емъри Бредфорд бавно разказваше какво е научил. Те отново се намираха в залата за стратегически разработки на подземния комплекс в Белия дом. Съзнателно говорейки с равен глас, той описа потвърденото местопребиваване на всичките деветнадесет служители на Държавния департамент от пети етаж. Отдел L, които през седмицата, през която се бяха разиграли събитията в Коста Брава, бяха отсъствали от Вашингтон, когато свърши, лицата на тримата изразяваха болка и объркване, но най-вече това личеше по лицето на президента. Той напрегнато се наклони напред — на тежкото му лице от скандинавски тип се чувстваше умората, а в интелигентните му очи гореше гняв.

— Но ти беше толкова уверен тази сутрин — каза той. — Каза ми, че липсват пет — пет, за които няма обяснение. Какво се случи?

— Сгрешил съм, г-н президент.

— Дявол да го вземе, не исках да чуя това.

— Нито е искал крал Ричард, когато до него стигнали новините, че Ричмънд е слязъл на суша — добави Адисън Брукс тихо. — Той повалил пратеника с удар.

Беркуист се обърна към посланика и изучаващо го изгледа, преди да отговори:

— Ричард Трети вече бил получил две съобщения, които счел за лъжа. Може просто да е искал да провери верността на третото.

Брукс поклати глава, но в очите му се четеше възхищение:

— Вие непрекъснато ме изненадвате, г-н президент.

— Не би трябвало. Вие сте работили за Труман. Той знаеше за историята повече, отколкото всички Комаджъри[1] и Шлезинджъри[2], взети заедно. Аз самият съм прочел това-онова, но в момента само си губим времето. — И Беркуист се обърна отново към помощник-секретаря: — Кои бяха петимата?

— Жената, която се е подложила на операция. Става дума за аборт. Съпругът й е адвокат и от няколко месеца е по служба в Хага. Отдавна не са се виждали. Картината е ясна.

— Как изобщо можа да ти хрумне да заподозреш жена? — попита Холярд. — Не искам да разбирате това като различно отношение, но една жена би оставила следи някъде.

— Не, ако чрез Москва е давала разпорежданията си на мъже. Всъщност бях доста възбуден, когато се натъкнах на името й. Помислих си, че изглежда перфектно. Но не беше.

— Добре, нека е операция и казвай това на всички, с които ти се е наложило да говориш. Кои са другите?

— Двама аташета от посолството ни в Мексико. Били са привикани за брифинг, свързан с промяната в политиката, но са се върнали в Мексико едва на четвърти януари.

— Обяснението? — запита президентът.

— Били са в отпуск. Отишли са на различни места и семействата им се присъединили към тях. Единият заминал за ски база във Върмонт, а другият бил на Карибите. Проверката на плащанията с кредитните им карти потвърждава всичко.

— Кой друг? — настояваше Беркуист.

— Артър Пиърс.

— Пиърс ли? — прекъсна го генералът изненадан. — Онова момче, което сега е в Обединените нации?

— Да, генерале.

— Бих могъл да изясня нещата в този случай. Адисън също.

— Би могъл да ги изясни и Матиас — съгласи се Бредфорд. — Никой друг не е имал неговия свободен достъп до Матиас за дълъг период от време. Той назначи Пиърс в ООН с очевидното намерение да го предложи по-нататък и за посланик.

— Разрешете ми едно уточнение — каза Беркуист. — Аз го назначих, след като Матиас ни го даде и после си го взе. Той поработи в Съвета за национална сигурност в продължение на един-два месеца миналата година, преди великият мъж да ни осведоми, че от него има нужда в Ню Йорк.

— И той беше единственият, за когото съм съветвал Пентагона да го вземе на всяка цена — възкликна генералът. — Исках да го задържа в армията. Беше прекалено добър, за да си позволим да го загубим. Също като мене не одобряваше онази каша в Югоизточна Азия, но досието му беше чисто като моето… Всъщност нека бъдем справедливи, беше много по-добро от моето.

Посланикът се облегна на стола си.

— Познавам Пиърс. Към него ми насочи внимание един стар дипломат от кариерата. Предполагам, че аз също имам пръст в привличането му към Държавния департамент. Знаех какво правя — селско момче от Айова, съвсем скромно начало, доколкото си спомням, а после бляскава академична кариера, изкарана докрай на стипендия. Той беше един от малцината по онова време, които в буквалния смисъл на думата се издигнаха от низините. Е, ако не богат, поне стана влиятелен, но можеше и да забогатее. Десетина от най-големите корпорации на страната го преследваха, да не говорим за Ренд или Брукингс. Но аз бях убедителен и съвсем практичен. Оставяйки патриотизма настрана, му изтъкнах, че ако поработи известно време в Държавния департамент, това само ще му вдигне цената на пазара. Разбира се, той все още е относително млад човек, но с това, което е постигнал, когато напусне правителствената служба, ще може сам да си определи цената, където и да е. Той просто е олицетворение на американската мечта за успех в живота… Не мога да разбера как сте могъл да допуснете идеята за наличие на московска връзка?

— Не съм имал никакво предубеждение, особено в неговия случай — подчерта Бредфорд. — Артър Пиърс ми е приятел… а аз нямам много приятели. По мое мнение той е един от най-добрите ни хора в Депаратамента. Но независимо от приятелството, аз трябваше да се съобразявам с материалите, които ми бяха предоставени. Между другото, бяха предоставени само на мене. Не на секретарката ми или на някой от помощниците. Единствено на мене.

— Какво те накара да мислиш, че Пиърс би могъл да има нещо общо със съветското разузнаване? Боже мой, той е олицетворение на всичко американско!

— Става дума за една грешка в архива на речите пред ООН. Оригиналният доклад показваше, че през последните дни на декември и първите на януари — точно седмицата на Коста Брава — Пиърс не е реагирал на четири отделни запитания, направени от групата, отговаряща за проблемите в Близкия изток. След това, разбира се, документите се намериха — четири доклада, които биха могли да влязат в учебника за дипломатически анализи. Бяха едни от най-задълбочените справки, които някога съм чел по тези въпроси, и умело кореспондираха с трактовката в Съвета за сигурност. Впрочем били са използвани, за да се блокира едно особено агресивно съветско предложение.

— Значи грешката в архива има обяснение? — попита Брукс.

— Това е най-странното нещо. Винаги се намира обяснение, а след това потвърждение на обяснението. Кореспонденцията е страшно натоварена и поне двайсет процента от нея попада не където трябва. Справките на Пиърс през цялото време са били на мястото си.

— И кой е последният? — Беркуист очевидно не искаше да се предаде. По очите му се разбираше, че не беше готов да приеме на вяра променените резултати от проучването.

— Един, за когото бях толкова уверен, че е нашият агент, че едва не изпратих група от Службата за сигурност в Белия дом, която да го прибере. И слава Богу, че не го направих — той е много нараним и щеше да стане голям скандал.

— Кой?

— Николай Ситмарин. Роден е и израснал в Ленинград; родители дисиденти, имигрирали преди повече от десет години. Той е най-големият експерт аналитик на Държавния департамент по проблемите на вътрешната политика на Съветите и прогнозите му имат седемдесет процента вярност.

— Ситмарин евреин ли е?

— Не, но според мене повечето хора си мислят, че е. Стори ми се, че това е плюс към легендата му. Съветското дисидентство не е запазена марка единствено на руските евреи, макар общото впечатление да е такова. Освен това той получи голяма част от вниманието на медиите: трийсет и една годишен вундеркинд, който подхваща своята лична вендета. Всичко изглеждаше така логично усложнено, толкова вярно.

— Какви са обстоятелствата? — президентът едва се сдържаше.

— Същите — необяснено отсъствие. Нямало го е в офиса му от средата на коледната седмица до осми януари. Не е бил във Вашингтон и никъде не е записано, че е бил изпратен по служба. Накарах аналитика на служебната заетост да запита началника му и получихме обяснението.

— И какво е то? — не се успокояваше Беркуист.

— Поискал е и е получил право на отпуск по лични причини. Майката на Ситмарин е била сериозно болна в Чикаго.

— Много удобна болест, нали?

— Толкова удобна, че жената едва не починала. Болницата на окръг Кук потвърди напълно.

— Но не е починала? — прекъсна го Брукс.

— Говорих лично с лекуващия я лекар и той съвсем ясно разбра сериозността на моето запитване. Направо ми прочете нейната епикриза.

— Нека я изпратят — разпореди президентът. — Много обяснения, едно, от които е лъжа!

— Съгласен съм, но кое? — допълни Бредфорд. — И то не просто едно от тези пет, а от всичките деветнайсет. Някой, който си мисли, че прави на своя началник една безобидна услуга, всъщност скрива идентичността на „Двусмисленост“, а по този начин и на агента. Какво чак толкова в това да прекараш някой ден в повече на ски, на Карибите или, извинете ме, по кучки.

— О, за Бога, започни отначало и прегледай най-подробно всяко обяснение, което са ти дали. И намери онова, което не издържа.

— Онова, в което има несъответствие — поясни посланикът. — Срещи, които не са се състояли; конференция, която е била отложена; покупка с кредитна карта, с подписи на чека, които изглеждат съмнителни; тежко болна жена, която се оказва някоя друга.

— Ще отнеме време — предупреди помощник-секретарят.

— Ти вече постигна много само за дванайсет часа — продължи Брукс не без съчувствие в гласа. — Ще се повторя — Моите поздравления!

— Освен това разполагаш с пълномощно от този кабинет да получиш всякаква информация, която поискаш — всякаква! Използвай тази власт! Намери агента! — Беркуист поклати глава в отчаяние. — Ние с него се състезаваме кой ще стигне пръв до лудия, когото наричаме Парсифал. Ако Съветите сложат ръка на него първи, тази страна престава да разполага със собствена външна политика. И ако Парсифал изпадне в паника, разликата няма да е особено голяма. — Президентът сложи ръцете си на масата. — Има ли още нещо? Защото карам двама любопитни сенатори да ме чакат, а моментът не е най-подходящият за това. Те са от Комитета по международните отношения и нещо ми говори, че надушват някои неща за Матиас. — Беркуист спря, стана и погледна Бредфорд. — Искам отново да получа уверение, че всеки човек на остров Пуул е надежден!

— Да, сър. Всички са проверени до девето коляно и никой не е напускал острова през цялото време.

— Това също продължава вече доста дълго — намеси се Брукс. — Колко време стана? Условията са много необикновени.

— Обстоятелствата наистина са неестествени — прекъсна ги генерал Холярд. Патрулите са въоръжени, а самото място е истинска крепост.

— Въоръжени? — прошепна президентът. — Разбира се, трябва да са въоръжени. Каква лудост!

— Какво става с Хейвлок? — запита държавникът. — Някакви новини?

— Не — отвърна главнокомандващият, слезе от подиума и се насочи към вратата. — Обадете ми се по-късно, г-н помощник-секретар — разпореди той без обяснение. — В три часа.

* * *

Снегът, макар и слаб, беше бръснещ. Малки бели снежинки се забиваха в предното стъкло и мълчаливо отскачаха, понасяйки се назад като хиляди миниатюрни метеори през галактическото пространство. Преди няколко минути Хейвлок подмина знака, на който със светлоотразяващи букви пишеше: „Мейсън Фолс, 3 мили“.

Когато напускаше хотела, с облекчение видя, че на рецепцията е застъпил нов дежурен. След това взе такси до летище „Ла Гуардия“. Купи набързо карта, откри на нея Мейсън Фолс и разбра, че единственият му избор е да вземе самолета до Питсбърг. В момента не се интересуваше дали още е обект на интерес от страна на съветското разузнаване, руснакът, с когото се бе сблъскал на летище „Кенеди“, без съмнение вече беше докладвал за неговото пристигане, но дори и да не беше, „Ла Гуардия“ не е международно летище, следователно никакви дипломатически служители, пристигнали с трансокеански полет, не можеха да минат през изходите му.

С малко късмет получи в последния момент място за самолета на „Ю Ес Еър“ в седем и петдесет и шест вечерта, пристигна в Питсбърг в девет и четвърт и нае кола. Издадената срещу кредитната му карта квитанция му разрешаваше да остави колата, в което и да е бюро на „Херц“. В девет и четиридесет и пет пътуваше по магистрала 51 на юг, носейки се в мрака.

МЕЙСЪН ФОЛС

ОСНОВАН ПРЕЗ 1858

Майкъл видя през снежната вихрушка, която се засилваше, червените неонови светлини на надпис. Той приближи, намали, прочете го и изпита неясно чувство за абсурдността му: Парижкият бар на Хари. Или някой край бреговете на Мононгаела имаше чувство за хумор, или някой на име Хари просто нямаше представа колко далече се намира от Венеция или Париж. А може би знаеше?

Очевидно знаеше. Стените вътре бяха покрити със снимки от Втората световна война, на които се различаваха изгледи от Париж. На няколко от тях се виждаше войник, който стои пред парижкия бар на Хари на десния бряг. Тукашното заведение обаче не се опитваше да скрие, че е селско — масивно дърво, излъскано от употреба и недокоснато от лак, тежки чаши и столчета до бара с високи облегалки. От музикален бокс в ъгъла немощно се разнасяше кънтри мелодия, на която половината дузина скучаещи посетители не обръщаха внимание. Иначе те хармонираха с обкръжаващата ги обстановка: до един бяха мъже, облечени в ризи на червени карета, обути в широки панталони от рипсено кадифе и ботуши, каквито се носеха на полето и в оборите. Бяха фермери и техните помощници, за което човек можеше да се досети и по пикапите, паркирани отвън, но бръснещият вятър му бе попречил да им обърне внимание… Вятърът и фактът, че се намираше в Мейсън Фолс, Пенсилвания.

Огледа се за телефонен автомат и видя, че е монтиран доста неудобно наблизо до музикалния бокс. Повече го обезпокои липсата на телефонен указател, на който беше разчитал, за да намери адреса. На „Ла Гуардия“ нямаше време да потърси указателя за Мейсън Фолс, а тъй като Питсбърг беше международно летище, искаше да се махне оттам колкото е възможно по-бързо. Упъти се към бара, застана между две столчета и зачака застаряващия, глуповато изглеждащ Хари да му обърне внимание.

— Да, какво да бъде?

— Скоч с лед и телефонен указател, ако имате, моля ви.

Собственикът хвърли бърз поглед върху Хейвлок и поясни:

— Нямам много поръчки за скоч. Не е най-добрият възможен.

— Е, аз едва ли ще позная най-добрия.

— Добре, гърлото си е ваше. — Хари бръкна под бара вдясно от себе си, но вместо да извади бутилка и чаша, остави пред Майкъл тънък телефонен указател. След това отиде вляво до редицата бутилки на осветена отзад полица.

Хейвлок бързо прелисти страниците, спускайки показалец по имената, започващи с К.

Кохоутек, Януш, МД 3, ПК 12.

Дяволите да го вземат!

МД — маршрут за доставка — номер 3. Кой знае къде се намираше това в Мейсън Фолс, а селото, макар слабо заселено, се простираше на голяма площ. Не можеше да позвъни на номера, защото сам щеше да вдигне тревога — не бе изключено да има парола, която естествено не знаеше; изобщо, като се имаше предвид човекът, без съмнение имаше някакви по-специални думи, които трябваше да се използват. Да спомене името на Джейкъб Хенделман, би означавало сам да помоли да му се обадят за потвърждение в Ню Йорк. А на неговия номер нямаше да се обади никой, докато не го намереха — вероятно сутринта, но може би и след няколко дни.

— Ето — каза Хари и сложи чашата с питието на бара.

— Познавате ли човек на име Кохоутек? — поинтересува се Хейвлок тихо. — Януш Кохоутек.

Собственикът леко присви очи, замисляйки се.

— Чувал съм името, но не го познавам. Той е един от чужденците, които имат земя в западния край.

— Къде по-точно в западния край?

— Не знам. Там не пише ли? — посочи Хари указателя.

— Даден е само маршрутът за доставка и номерът на пощенската кутия.

— Ами, обадете се, за Бога.

— Не бих искал. Както споменахте, той е чужденец и може да не ме разбере.

— Ей! — извика Хари, заглушавайки кънтрито. — Някой от вас, задници, познава ли някой си Кохоутек?

— Чужденец е — обади се една от ризите на червени карета.

— Има над четиридесет акра на запад — допълни един тип с ловджийска шапка, който седеше малко по-далече. — Шибаните чужденци, на които правителството прави подаръци, могат да си го позволят. Ние не можем.

— Знаеш ли къде е? — запита Хари.

— Или е в Чембърлейн, или в Иънгфийлд, а може и да е във „Фор Форкс“[3], ама не знам точно. Не пише ли в книгата?

— Не, дали са само маршрута за доставка, това е всичко. Има и пощенската кутия.

— Трети маршрут — намеси се друг, с брада и гуреливи очи. — Това е маршрутът на Дейви Хукър. Той разнася пощата и няма да ви казвам как го прави. Получи работата чрез онзи шибан рушветчия, чичо си.

— Знаете ли какъв е маршрутът?

— Разбира се. Към „Фор Форкс“. Направо на запад от депото, което е на една миля от „Петдесет и първа“.

— Много ви благодаря. — Майкъл вдигна чашата и отпи. Питието не беше добро, дори не беше скоч. Бръкна в джоба, извади пари и остави два долара на бара. — Отново благодаря — каза той на собственика.

— Струва шейсет цента — обясни Хари.

— Е, заради миналото — отговори Хейвлок. — Заради онова друго място в Париж.

— Ама, вие да не сте били там?

— Един-два пъти.

— Трябваше да ми кажете! Щяхте да пиете свястно уиски. Нека ви разкажа… през четиридесет и пета аз и…

— Наистина съжалявам. Нямам време.

Майкъл се измъкна между столчетата и тръгна към вратата. Не успя да види човека в далечния край на заведението, който слезе от столчето и се отправи към телефона.

* * *

„Фор Форкс Пайк“ се превърна в бавно извиващ се провинциален път само една миля след депото на старата гара. Първата пощенска кутия имаше номер 5. Забита здраво в земята отдясно на пътя, тя лесно се забелязваше под фаровете дори през снежната пелена. Хейвлок обаче лесно щеше да пропусне следващата, ако не беше обърнал внимание на някаква дупка отляво сред зеленината. Оказа се, че това е отклонение към тесен черен път и пощенската кутия в началото му не се виждаше от магистралата. Номерът бе 7, опровергавайки правилото, че четните и нечетните номера се разполагат от различните страни на пътищата. Трябваше да кара по-бавно и да внимава откъде минава.

Следващите три кутии се намираха на една отсечка, по-къса от половин миля, номерата им вървяха последователно и последната бе с номер 10. Двеста ярда по-надолу пътят се разделяше — очевидно това бе първото от разклоненията. Той избра продължението вдясно, което по-малко се отклоняваше от досегашната му посока. Номер 11 не се появи дълго; едва след миля и половина, когато го видя, Майкъл за миг затвори очи с облекчение. Вече беше започнал да мисли, че е избрал грешното отклонение. Отново натисна педала на газта; устата му беше пресъхнала, мускулите на лицето му се бяха вдървили, очите го боляха от напрегнатото взиране.

Пътят изглеждаше безкраен и това чувство се подсилваше от спиралите на снежната вихрушка, която блъскаше предното стъкло — а очакването на следващия номер бе истинско мъчение. Колата излезе на безкрайно дълъг, прав и равен участък от пътя, който, доколкото можеше да прецени, минаваше през ниви или пасбища, но никъде не се виждаха нито къщи, нито светлини. Дали не бе подминал мястото? Или очите му се бяха уморили от мълчаливата борба със снежната пелена и бяха пропуснали следващата пощенска кутия? А може би не беше видял някое трудно забележимо или дори замаскирано отклонение вляво или вдясно?

Ето го! Беше там, отдясно. Голяма, черна пощенска кутия с формата на планинска хижа и отвор под капака достатъчно голям за малки пакети. Числото 12 бе боядисано и боята образуваше плътен бял, подобен на емайл слой, който предизвикателно отразяваше светлината в мрака. Хейвлок забави хода на колата и се взря през прозореца. Отново не видя нито светлини, нито някакви признаци на живот. Различаваше само дългия път, който изчезваше сред стена от дървета в тъмнината.

Продължи да кара, като се оглеждаше, търсейки нещо друго, което не би могъл да пропусне. Няколкостотин ярда след кутията се натъкна на бариера от диворастяща растителност, която стигаше до самия път и сякаш поставяше границата на собственост — демаркационна линия, отвъд която някой отхвърляше отговорността. Но каквото и да бе, трябваше да се задоволи с него.

Отклони колата през банкета към шубраците, сред които бе поникнала висока трева. Изключи фаровете и отвори куфарчето на предната седалка. Извади от джобовете си всички идентифициращи го документи и ги постави в пристегнатото с ластик задно отделение, след което извади екраниран с оловен филм пластмасов плик, непроницаем за рентгеновите лъчи, от типа, който се използваше за транспортиране на непроявени фотоматериали. Отвори го и извади ламата. Пълнителят беше нов. Накрая взе и ножа за почистване на риба, който бе използвал в Кол де Мулине — беше го пренесъл в ножница от тънка кожа със закопчалка. Макар и седнал, разтвори полите на палтото си и го мушна отзад в панталона, след което го закопча за колана. Надяваше се да не се налага да използва нито едно от оръжията, разчитайки на това, че думите винаги са за предпочитане и често се оказваха и по-ефикасни.

Накрая излезе от колата, заключи я, придърпа провисналите от снега клони около нея, заличи колкото може следите си и се отправи по „Фор Форкс Пайк“ към ПК 12, МД 3, Мейсън Фолс.

Извървя не повече от трийсет фута по дългия тесен път, който се губеше в тъмнината, и спря. Дали причината бе в годините, които бе изживял, инстинктивно изучавайки чужди земи и съзнавайки, че непознат път през нощта може да крие смъртоносни изненади, или просто вихрушката откъм полето го накара да наведе глава, това не можеше да каже. Просто бе доволен, че забеляза онова, което му трябваше: малка зеленикава светлинка отдясно, на около два фута над покритата тук-там със снежни преспи земя. Изглеждаше, че виси във въздуха, но той знаеше, че не е така. Всъщност се оказа монтирана на края на тънка черна метална тръба, която за по-голяма стабилност беше забита дълбоко в земята. Беше фотоклетка, а източникът се намираше от другата страна на пътя, излъчвайки невидим лъч, който пресичаше пътя, за да затвори веригата. Всеки достатъчно голям и плътен предмет, който го пресечеше за повече от секунда, щеше да задейства алармата някъде. Височината изключваше това за малки животни, но кола или човек не можеха да минат неоткрити.

Майкъл заобиколи внимателно отдясно през студените, мокри храсти, за да мине извън обсега на предупредителната система. Когато излезе от тях, отново рязко спря, забелязвайки успоредно на рамото си потрепваща бяла линия. Разбра, че това е ново препятствие. Беше ограда от бодлива тел, която заграждаше някакъв терен в съседство. Преди да бъдат отнесени от вятъра, снежинките за миг се полепваха по нея. Не я беше видял, когато навлезе по отклонението, маркирано от пощенска кутия 12. Погледна назад и разбра причината. Оградата започваше от място, където растителността бе достатъчно висока, за да я скрие. Това му помогна да разбере още нещо: разпределението на натиска. Всяко докосване върху рехаво разположените жици трябваше да задейства друга алармена система. Януш Кохоутек, изглежда, бе човек, който държи на мерките за сигурност. Като се вземеше предвид и мястото, което бе избрал, той очевидно бе платил за най-доброто.

Това значи е „бродът“, помисли си Хейвлок. Между зелената точка на фотоклетката и издигнатата на височината на човешки ръст ограда от бодлива тел. Защото, щом имаше една преграда с фотоклетка, по пътя сигурно бяха поставени и други. Предвиждането на неизправности в оборудването е съществена част в техниката на охрана на обекти. За момент се запита колко ли е дълъг този „брод“, защото продължаваше да не вижда нищо друго, освен растителност, тъмнина и въртящата се пред очите му снежна пелена. Започна буквално да си пробива път, като разтваряше храсти и клони с лакти и ръце, но без да откъсва поглед от земята, за да не пропусне другите призрачно зелени точки, които очакваше да види.

Мина през три, след това четвърта, всички разположени през около двеста и петдесет до триста фута. Накрая достигна до стената от високи дървета и оградата стана по-висока, сякаш се подчиняваше на някакъв природен закон. Краката му бяха подгизнали, лицето — измръзнало, по веждите имаше скреж, но се движеше вече по-леко, защото дебелите стволове на дърветата, макар и засадени хаотично, не представляваха тежка за преодоляване преграда. Изведнъж осъзна, че се спуска. Погледна към пътя и видя, че там наклонът е даже още по-стръмен, защото покритата му от навят на места сняг повърхност вече не се виждаше. Сред дърветата се откри пролука; спускащата се пътека, по която трябваше да поеме, бе обрасла с трева, а храстите наоколо се огъваха под напора на вятъра и блестяха в бяло.

И в този момент пред погледа му се разкри гледка, която едновременно го хипнотизира и разтревожи по същия начин, както когато за първи път видя Джейкъб Хенделман. Той се спусна надолу през шубраците и въпреки че се препъна два пъти сред тях, очите му не изпускаха странната гледка пред него.

На пръв поглед това бе една обикновена ферма в дълбоката провинция, скрита отпред от склона, защитена отзад от безкрайните гори. Виждаха се сгушени една до друга къщи — солидни, с проста конструкция, сковани от дебели греди срещу тежката зима. Светлинките в прозорците примигваха под снега. Той различаваше главната сграда, няколко обора за едър добитък, силоз, навеси за инструменти, трактори, плугове и друга селскостопанска техника. Обаче зад всичко това той долавяше нещо повече. Много повече.

Особеностите започваха още от портата в края на спускащия се път. Рамката беше непретенциозно изработена от тръби, мрежата си беше най-обикновена мрежа, но беше по-висока от необходимото, по-висока, отколкото би следвало да бъде за вход на ферма. Не подозрително висока, а просто ненужно висока, сякаш строителят бе допуснал грешка в плана, но бе решил да не се главоболи с нея. Оградата започваше от двете страни на невпечатляващата порта: тя също беше странна, някак изметната и пак по-висока, отколкото се налагаше, за да попречи на животните по пасбищата да влязат. Само височината ли го безпокоеше? Най-много седем фута, реши Майкъл, когато наближи. Сега тук, долу, тя му изглеждаше даже по-ниска, отколкото от високото — отново нищо странно… но някак сбъркано. И тогава той разбра причината, както и защо в мислите му бе минала думата „изметната“. Тази ограда имаше за цел не да попречи на животните да проникнат вътре, а на хората вътре — да излязат!

Изведнъж ослепителен лъч на прожектор блесна откъм горната част на силоза и се завъртя… към него.

Макар да бяха 80-те години на века, той стоеше пред символа на човешкото унищожение, датиращ отпреди четиридесет години. Това беше концентрационен лагер!

— Питахме се колко време ще ти трябва, за да се добереш дотук — произнесе някакъв глас зад него.

Той рязко се обърна и бръкна за пистолета си. Беше късно.

Две могъщи ръце го сграбчиха за шията и го извиха назад и той усети върху лицето си мека, влажна тъкан с остра миризма. После се спусна мрак.

Лъчът на прожектора го намери и се закова върху него. Той го виждаше, усещаше, а ноздрите му започнаха да горят. Тогава милостиво се спусна мракът и не можеше вече нито да вижда, нито да усеща.

Бележки

[1] Хенри Комаджър (1902–1998) — виден американски историк и интелектуалец, преподавал в Нюйоркския университет. — Бел.ред.

[2] Джеймс Шлезинджър (1929) — американски министър на отбраната в администрацията на президентите Никсън и Форд. — Бел.ред.

[3] Четирите вилици (разклонения) (англ.). — Бел.прев.