Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

26.
Раздяла

Там, където пътят се пресичаше с друг, четирима души стояха около малък огън. Първо разпознах Йолента. Нейната аура превръщаше малката поляна в истински рай. В същия момент ме видя и Доркас и се затича да ме целуне. Зърнах лисичето лице на доктор Талос, надничащо над масивните рамене на Баландер.

Гигантът, който в друг случай трябваше веднага да разпозная, сега бе почти неузнаваем. Главата му беше омотана в мръсни бинтове, а гърбът му, вместо с черното провиснало палто, което носеше преди това, беше покрит с лепкав мехлем, който приличаше на восък и миришеше на застояла вода.

— Добра среща, добра среща! — извика доктор Талос. — Всички се чудехме какво ли е станало с теб. — Баландер ми показа с леко кимване на главата, че Доркас е била тази, която се е тревожила, нещо, което ми беше съвсем ясно и без този намек.

— Побягнах — отговорих му аз. — Същото е направила и Доркас. Учудвам се, че никой от вас не е бил убит.

— За малко и това щеше да се случи — съгласи се докторът.

Йолента сви рамене, карайки простото й изказване да прозвучи като изискана церемония.

— Аз също побягнах. — Тя притисна с ръце огромните си гърди. — Но не мисля, че бях много добре подготвена. А вие? Както и да е, в тъмното се сблъсках с един ликуващ, който ми каза, че не трябва повече да бягам, защото е готов да ме защитава. Но малко след това дойдоха няколко конника — как бих искала някога техните прекрасни животни да бъдат впрегнати в каляската ми! — сред които имаше някакъв офицер, който каза, че изобщо не се интересува от жените. Надявах се, че ще бъда отведена при Самодържеца, чиито пори са по-светли от звездите, също както е в пиесата. Но те накараха моя ликуващ да ме изостави и аз се върнах при трупата. — Тя посочи Баландер и доктор Талос. — Докторът тъкмо му слагаше мехлем и войниците смятаха да ги убият, макар да не желаеха да убиват и мен. След това обаче ги пощадиха, освободиха ни и ето ни тук.

— Открихме Доркас по обяд — добави доктор Талос. — Или по-точно тя ни откри, защото ние бавно пътувахме към планините. Бавно, защото макар и болен, Баландер е единственият, който може да носи багажа ни. Изоставихме голяма част от него в Двореца на Сюзерена, но има доста неща, които са ни необходими.

Бях учуден, че Баландер е само с леки обгаряния, а аз рече го смятах за мъртъв.

— Доктор Талос го спаси — каза Доркас. — Не е ли така, докторе? Макар че успяха да го заловят. Не знам как не ги убиха и двамата.

— Както виждаш, все още сме сред живите — каза усмихнато доктор Талос. — И макар да изживяхме толкова неприятности, вече сме богати. Баландер, покажи на Севериън парите.

Гигантът с болезнена гримаса се размърда и извади издута кожена кесия. Той погледна към доктора, сякаш очакваше допълнителни указания, а после развърза вървите и изсипа в огромната си шепа купчина новоизсечени кризоси.

Доктор Талос вдигна една от монетите и улови светлината.

— За колко време мислиш, че един рибар от езерото Дютурна ще издигне стени?

— Най-малко година — отговорих му аз.

— Две! Всеки ден, зиме и лете, в дъжд и пек, ние сме готови да раздаваме, макар и неохотно тези парченца мед. Сега ще имаме петдесетина мъже, които ще ни помогнат да издигнем отново къщите си. Почакай и ще видиш!

— Ако се съгласят да работят — добави Баландер с плътния си басов глас.

Рижият доктор бързо се извъртя към него.

— Ще работят! Бъди сигурен в това! Нека ти кажа, че научих нещо последния път.

Реших да ги прекъсна.

— Предполагам, че част от тези пари е и моя, а също и на тези две жени. Нали така?

— О, да! — успокои ме доктор Талос. — Щях да забравя. Жените вече си получиха своето. Половината от това тук е твое. Все пак, нямаше да получим нищо, ако не беше ти. — Той взе монетите от шепата на великана и ги сложи на две купчинки пред себе си.

В началото предположих, че той само иска да изтъкне заслугите ми за успеха на представлението, което не бе далеч от истината. Но Доркас вече беше усетила, че зад думите му се крие нещо повече и побърза да попита:

— Какво имате предвид, докторе?

Лисичето му лице се разшири в усмивка.

— Севериън има доста влиятелни приятели. Аз отдавна го подозирах. Какво всъщност цели един палач, който кръстосва пътищата като скитник? Това е твърде много за преглъщане дори и от Баландер, а моето гърло е много по-тясно.

— Дори и да имам такива приятели, аз очевидно не ги познавам — отговорих му аз.

Купчинките вече бяха на еднакво ниво и докторът прибута едната към мен, а другата върна на гиганта.

— В началото, когато те открих в леглото на Баландер, сметнах, че си изпратен да ни предупредиш да се откажем от пиесата. Може би си забелязал, че донякъде тя е твърде критична към властта на Самодържеца.

— Но само донякъде — добави ядно Йолента.

— Все пак, да се изпрати палач от Цитаделата да сплаши трупа от странстващи актьори, ще е една напълно абсурдна реакция. Но по-късно осъзнах, че самият факт, че сме актьори, ти е послужил като отлично прикритие. Съвсем малко могат да заподозрат, че служител на Самодържеца може да се обвърже с подобно занимание. Специално за теб написах ролята на помощник-инквизитора, за да имаш основателна причина да приемеш ролята.

— Дотук нищо не разбирам.

— Но аз нямам никакво намерение да искам от теб да пристъпваш клетвата си. Вчера, докато репетирахме, пристигна един високопоставен служител от Двореца на Сюзерена. Мисля, че беше агент — ухо на властта. Дойде и попита дали ние сме трупата, в която ти участваш, и дали ще играеш тази вечер. Вие с Йолента по това време отсъствахте, но аз му отговорих утвърдително. Тогава служителят ме попита каква част получаваш от заработените пари и каза, че е бил натоварен да ни заплати за предстоящото представление. Това, че си получихме парите предварително, си беше чист късмет, защото точно сега големият глупчо реши да побеснее и да се нахвърли на публиката.

Това беше един от малкото случаи, в които Баландер показа, че е засегнат от саркастичната забележка на доктора. Макар и очевидно да му костваше остри болки, той се извъртя така, че да не гледа към нас.

Също както когато Доркас ми каза, че съм спал в палатката на доктор Талос сам и аз се престорих, че е така, гигантът сега си даде вид, че е сам на поляната, а около него подскачат дребни животинки или домашни любимци, които само му досаждат и го изморяват.

— Той вече заплати за своята необмисленост — казах аз. — Изглежда, че е лошо изгорен.

Докторът кимна.

— Всъщност Баландер имаше голям късмет. Хиеродулите намалиха силата на лъчите си и се опитаха да го върнат обратно, вместо да го убият. Той живее само благодарение на тяхното снизхождение и плътта му ще се регенерира.

— Искаш да кажеш „излекува“? — измърмори Доркас.

— Вярвам, че ще се оправи. Толкова ми е мъчно за него!

— Твоето сърце е нежно и състрадателно — отбеляза докторът. — Дори прекалено нежно. Но Баландер все още расте, а раните на малките деца бързо заздравяват.

— Все още расте?! — учудих се аз — Но част от косата му вече е побеляла.

— Може би той израства с побеляла коса — засмя се докторът. — Но сега, скъпи приятели — той се изправи и изтупа праха от панталоните си — сега стигнахме, както се казва в поемата, до мястото, където хората се разделят в различни посоки. Ние спряхме тук, Севериън, не само защото сме изморени, но и защото тук се срещат пътищата за Тракс и за езерото Дютурна и нашето родно село. Не бях склонен да преминавам този кръстопът, защото не губех надежда, че си останал жив и ще можеш да получиш твоята част от приходите. Но и това вече е изпълнено. Ако ти се наложи да се свържеш със своите благодетели от Двореца на Сюзерена, трябва да им кажеш, че съм постъпил честно с всички.

Купчината лъскави монети все още стоеше недокосната пред мен.

— Това е поне сто пъти над сумата, която съм очаквал да получа — казах аз. — Но добре. Разбира се. — Взех монетите и ги сложих в торбичката на колана си.

Доркас и Йолента си размениха бърз поглед.

— Аз смятам да тръгна със Севериън. Ако той наистина отива в Тракс — каза Доркас.

Йолента вдигна ръка, като явно очакваше докторът да й помогне да стане, ала той каза:

— Баландер и аз ще пътуваме сами. Ще вървим, без да спираме през цялата нощ. Ще ни липсвате всички, но времето за раздяла вече настъпи. Доркас, детето ми, искрено се радвам, че ще има кой да те защитава. — Ръката на Йолента се отпусна върху бедрото й. — Хайде, Баландер, потегляме.

Гигантът тромаво се надигна и макар да не издаде нито звук, видях колко усилия и болка му струваше това. Превръзките му вече бяха мокри от пот и кръв. Знаех какво трябва да направя и казах:

— Баландер и аз трябва да поговорим насаме. Мога ли да помоля всички ви да се отдалечите за малко на стотина крачки?

Жените изпълниха това, за което ги помолих. Доркас тръгна по единия път, а Йолента — след като Доркас й помогна да стане — по другия. Само докторът остана на мястото си и трябваше отново да повторя молбата си.

— Искаш и аз да се отдалеча? Но това е безсмислено. Баландер веднага ще ми каже всичко, щом отново бъдем заедно. Йолента! Върни се тук, скъпа.

— Но тя се отдалечи по моя молба.

— Да, но тя върви по погрешен път и аз не мога да го допусна. Йолента!

— Докторе, искам само да помогна на твоя приятел, роб или какъвто ти е там.

Съвсем неочаквано изпод превръзките се чу плътният глас на Баландер:

— Аз съм неговият господар.

— Точно така — съгласи се докторът, събра купчината монети от земята и ги пъхна в джоба на великана.

Йолента бавно се върна при нас. На красивото й лице имаше следи от сълзи.

— Докторе, може ли да дойда с вас?

— Разбира се, че не — каза студено той, сякаш отказваше на дете второ парче торта.

Йолента се отпусна на земята.

Аз обърнах глава към гиганта.

— Баландер, мога да ти помогна. Преди известно време един мой приятел също беше тежко изгорен, но аз успях да го излекувам. Само че не мога да го направя, докато Йолента и доктор Талос ме гледат. Ще дойдеш ли малко по-надолу, ето там, зад онези храсти?

Бавно, главата на гиганта се завъртя в двете посоки.

— Той знае какво успокоително средство му предлагаш — засмя се доктор Талос. — Баландер сам го е предлагал на много хора, но обича прекалено много собствения си живот.

— Предлагам му живот, а не смърт.

— Така ли?! — попита докторът. — А къде е сега този твой приятел?

Гигантът вече беше хванал дръжките на своята ръчна количка.

— Баландер — казах му аз — знаеш ли кой е Помирителят?

— Това е било много, много отдавна — отговори Баландер. — Сега това няма никакво значение.

Той тръгна по пътя, по който не беше тръгнала Доркас. Доктор Талос го последва на няколко крачки, а Йолента се вкопчи в ръката му. Той се спря и се обърна към мен.

— Севериън, пазил си толкова много затворници според това, което си ми разказвал за себе си. Ако Баландер ти даде един кризос ще задържиш ли това същество, докато се отдалечим достатъчно?

Бях ужасно разочарован, че не ми позволиха да излекувам гиганта, но успях да кажа:

— Като член на братството не мога да вземам комисионна от никой друг, освен от официални лица на служебни постове.

— Тогава ще я убием, щом вие си тръгнете.

— Това е проблем между нея и вас — отговорих му аз и тръгнах след Доркас.

Не бях изминал дори и стотина крачки, когато се чуха писъците на Йолента. Доркас стисна силно ръката ми и ме попита какво става. Казах й за заплахата на доктора.

— И ти я изостави?

— Не вярвах, че говори сериозно.

Ние тутакси се обърнахме и се втурнахме назад. Изминахме най-много десетина крачки, когато писъците секнаха и чухме само пукането на умиращи листа. Затичахме се още по-бързо, но докато стигнем кръстопътя, аз вече усещах, че сме закъснели. Ако трябва да кажа истината, бързах единствено, защото Доркас щеше да е разочарована, ако не го сторя.

Оказа се, че съм грешал, смятайки Йолента за мъртва. Когато взехме последния завой, я видяхме да тича към нас. Коленете й се удряха едно в друго, очевидно по причина на широките й бедра. Ръцете й бяха на гърдите, за да ги придържат. Разкошната й златисторижа коса падаше над очите й, а прозрачното й наметало висеше на парцали. Доркас я прегърна и тя припадна.

— Мръсници, пребили са я!

— Преди малко се страхувахме, че може да са я убили. — Разгледах следите от удари по красивия й гръб. — Мисля, че това са следи от бастуна на доктора. Имала е късмет, че не е заповядал на Баландер да я спре.

— Но какво ще правим сега с нея?

— Може да опитаме с това — казах аз и извадих Ноктите от ботуша си и й ги показах. — Спомняш ли си за това, което открихме в моята торбичка? Ти май каза тогава, че не са истински скъпоценен камък. Може и така да е, но понякога са ми помагали да излекувам болни хора. Исках с тях да помогна и на Баландер, но той не ми позволи.

Задържах Ноктите над главата на Йолента, после ги прикарах по синините на гърба й, но те не заблестяха по-ярко, а и на нея не й стана по-добре.

— За съжаление, не действат. Изглежда ще трябва да я нося на гръб.

— По-добре я преметни през рамо, защото гърбът й е в рани.

Доркас взе Терминус Ест, а аз направих това, което тя предложи, и открих, че Йолента тежи като мъж. Доста дълго се тътрихме така под балдахина от листа, докато най-накрая Йолента не отвори очи. Дори и да не можеше да върви и да стои изправена, тя прокара пръсти, за да среши прекрасната си коса и да ни покаже мокрото си от сълзи овално лице.

— Докторът не искаше да ме вземе с него — изплака тя.

— Изглежда — съгласи се Доркас, говорейки й така, сякаш Йолента бе с години по-млада от нея.

— Аз ще бъда унищожена.

Попитах я защо казва подобно нещо, но тя само поклати глава и попита:

— Може ли да дойда с теб, Севериън? Нямам никакви пари. Баландер ми взе всичко, което ми плати докторът. — Тя хвърли многозначителен поглед към Доркас. — Тя също има пари, дори повече от мен. Толкова, колкото даде докторът и на теб.

— Той знае това — отвърна й Доркас. — Знае също, че всички пари, които имам, са и негови, ако желае.

Реших да променя темата.

— Тогава знайте и двете, че може да не отида направо в Тракс. Налага се първо да открия Пелерините.

Йолента ме погледна така, сякаш не бях с всичкия си.

— Чувала съм, че обикалят света. А и между другото, не приемат мъже.

— Не смятам да се присъединявам към тях, а само да ги открия. Последните новини, които чух, гласяха, че отиват на север. Ще трябва да ги открия, дори това да означава пак да сменя посоката.

— Отивам там, където и ти — заяви Доркас. — Дори и да не е в Тракс.

— Аз пък не отивам никъде — въздъхна Йолента.

Не след дълго, когато вече не трябваше да подкрепяме Йолента, аз и Доркас тръгнахме по-бързо и я оставихме зад себе си. Повървяхме малко и се обърнахме да видим дали ни следва. Тя вече не плачеше, но аз трудно разпознах красавицата от трупата на доктор Талос. Тя държеше гордо изправена главата си. Някога раменете й бяха изопнати назад, а великолепните й очи блестяха като изумруди. Сега те бяха приведени от умора, а погледът й бе забит в земята.

— За какво си говорихте с доктора и гиганта? — попита Доркас, когато Йолента вече не се виждаше.

— А ти не чу ли?

— Само веднъж каза нещо по-силно, което чух. И то беше: „Знаеш ли кой е Помирителя?“ Не разбрах дали чакаше отговор или се опитваше да научиш нещо повече за него.

— Да, права си. Знам съвсем малко за него, дори нищо. Виждал съм снимки, но те са толкова различни, че не може да са на един и същ човек.

— Носят се легенди.

— Повечето от тези, които аз съм чувал, звучат направо абсурдно. Как бих искал Йонас да е тук! Той щеше да се погрижи за Йолента и да ни разкаже за Помирителя. С Йонас се срещнахме при Портата на скръбта, помниш ли? Той яздеше кобила и ми стана приятел. Много добър приятел за известно време.

— Къде е той сега?

— Това ме попита и доктор Талос. Не знам, а и не искам да говоря за това. Кажи ми за Помирителя, ако знаеш нещо.

Без съмнение това може да прозвучи глупаво, но веднага щом споменах името, усетих тишината на гората да ме притиска като тежест. Въздишките на вятъра в клоните на дърветата можеха да са въздишки от леглото на тежко болен човек. Бледозеленото на жадните за светлина листа бяха като пребледнелите лица на гладуващи деца.

— Никой не знае много за него — каза Доркас. — Аз може би знам по-малко от това, което и ти самият. Дори не си спомням как съм го научила. Някои казват, че бил дребен като момче. Други пък че изобщо не бил човек, пито пък какоген, а някаква мисъл, която се материализирала пред нас. Бил свръхинтелигентен и нашата действителност му се струвала като хартиен театър в асортимента на продавач на играчки. Разказва се как хванал за ръка една умираща жена, а в другата взел звезда. Така успял да помири Вселената с човечеството, слагайки край на старата вражда. Той притежавал способността да изчезва, а след това отново да се появява, когато всички го смятали за мъртъв. Можел да се превръща в животно, да говори с човешки глас. Появявал се на някои религиозни жени под формата на роза.

— Както на Света Катерина при нейната екзекуция.

— Чувала съм и по-мрачни легенди — каза Доркас.

— Разкажи ми ги.

— Те ме плашат — отвърна тя. — А и вече почти не си ги спомням. Твоята кафява книга не споменава ли нещо за тях?

Аз веднага извадих книгата, но не беше удобно да се чете в движение и отново я прибрах. Отложих четенето за по-късно, когато трябваше да спрем някъде, за да си починем.