Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

15.
Зелената светлина

Веднага бяхме обградени от присъстващите. Две жени поеха Йонас, обещаха да се погрижат за него и го отнесоха настрани. Останалите започнаха да ме обсипват с въпроси. Какво е името ми? Дали познавам този или онзи? Откъде идвам? Какви са тези странни дрехи, с които съм облечен? Дали някога съм бил в този или онзи град? Дали съм от Двореца на Сюзерена или от Несус? От източния бряг на Гиол или от западния? От коя част? Дали Самодържецът е все още жив? Какво се е случило с отец Инир? Кой сега управлява града? Как е завършила войната? Имам ли новини за този или онзи инквизитор? Или за този и онзи войник? Или за този или онзи чилиарх? Мога ли да пея, да рецитирам или да свиря на музикален инструмент?

Както може да се предположи след подобна бъркотия, не успях да отговоря почти на нито един въпрос. Когато първата атака отмина, възрастен белобрад мъж и жена, която изглеждаше на неговите години, успокоиха тълпата от любопитни и ги разблъскала настрани. Техният метод беше ефикасен, но със сигурност нямаше да действа на друго място. Те потупваха всеки по рамото, посочваха му някой отдалечен ъгъл на подземието и строго му казваха: „Има време за всичко.“ Постепенно любопитните се отдалечиха на достатъчно разстояние и подземието отново стана същото, каквото беше при моето влизане.

— Аз съм Ломър — представи се старецът. Той шумно се закашля, за да прочисти гърлото си. — А това е Никарет.

Казах му името си и това Йонас.

Старицата сигурно усети загрижения ми тон, защото добави:

— Приятелят ти ще се оправи, бъди спокоен. Момичетата ще се погрижат за него. Надявам се, че скоро ще можем да говорим и с него. — Тя се засмя и начинът, по който отметна назад глава, ми подсказа, че някога в младостта си е била много красива.

На свой ред започнах да им задавам въпроси, но старецът ме прекъсна:

— Ела с нас — каза той. — Ето там, в нашия ъгъл. Ще можем да седнем на спокойствие и да ти предложим чаша вода.

Веднага щом произнесе последната дума, осъзнах колко съм жаден. Поведе ме през параваните от килими и ми наля вода от глинена кана в изящна порцеланова чаша. Тук имаше възглавници за сядане и ниска масичка.

— Въпрос за въпрос — услови се той. — Това е старо правило. Вече знаеш имената ни и ние твоето. Кажи ни сега защо те хванаха?

Обясних им, че не мога да знам със сигурност, предположих, само че съм направил някакво нарушение, навлизайки в пределите на владението.

Ломър кимна, доволен от отговора ми. Кожата му беше бледа като на мъртвец, нещо характерно за хора, които доста отдавна не са виждали слънце. Със своята рехава брада и криви зъби този мъж можеше да изглежда отблъскващо, но не и тук. Той се вписваше чудесно в обстановката с мръсните, очукани плочки по пода.

— Затворен съм в тази тъмница по злата воля на Благородната Леокадия. Бях управител на замък при нейната съперничка Благородната Нимфа. Господарката ме помоли да дойда заедно с нея в Двореца на Сюзерена, за да прегледам сметките на имението, защото в същия ден тя искаше да посети литургията на филомат Фока. Тогава Благородната Леокадия ме хвана в капан с помощта на Санча, която…

Старицата го прекъсна:

— Но той я познава!

Аз наистина я познавах. В съзнанието ми изникна стая в розово и слонова кост, а двете й стени бяха от прозрачно стъкло. Вътре горяха огньове, но светлината им бе приглушена от слънчевите лъчи, които изпълваха помещението със суха топлина и аромат на сандалово дърво.

Възрастна жена, увита в шалове, седеше на масивен стол, подобен на трон. Гарафа от изсечен кристал и няколко кафяви стъкленици бяха сложени на масата до нея.

— Възрастна жена с орлов нос — казах аз. — Вдовицата на Форс.

— Значи наистина я знаеш. — Ломър кимна бавно, сякаш си отговаряше сам на въпрос, който бе задал. — Ти си първият от толкова много години.

— Нека кажем, че си я спомням.

— Да — кимна отново старецът. — Казват, че вече е мъртва. Но по мое време беше хубаво, младо момиче. Благородната Леокадия я бе подтикнала, а след това бяхме разкрити, но Санча знаеше, че това ще се случи. Тогава тя беше само четиринайсетгодишна и не я обвиниха в нищо. А и нищо не бяхме направили, тя само бе започнала да ме съблича.

— Вероятно и ти си бил млад мъж — казах аз.

Старецът не ми отговори, направи го Никарет:

— Бил е на двайсет и осем.

— А ти защо си тук?

— Аз съм доброволка.

Погледнах я изненадан.

— Някой трябва да принася жертви на злите сили на Ърт или Новото слънце никога няма да дойде. Някой трябва да привлича вниманието тук. Аз съм от семейство на военни и роднините ми може би още си спомнят за мен. Пазачите внимават какво ще ми се случи, както и с останалите, защото се страхуват от последствията.

— Нима искаш да кажеш, че можеш да си тръгнеш, когато поискаш, но не го правиш?

— Не — поклати глава старицата. — Косата й беше съвсем побеляла, но тя я бе оставила да израсте до раменете, както правеха по-младите жени. — Ще си тръгна, когато и тези, които вече са забравили какви престъпления са извършили, бъдат освободени.

Спомних си как бях откраднал кухненския нож за Текла, а след това и яркочервената струйка, която протече изпод вратата.

— Истина ли е, че тук затворниците накрая забравят какви престъпления са извършили?

Ломър рязко вдигна глава.

— Това не е честно! Въпрос за въпрос, такова е правилото. Ние все още тачим старите правила, защото сме последни от нявгашните хора, Никарет и аз. Докато сме живи, те ще важат за нас. Въпрос за въпрос. Имаш ли приятели, които ще се опитат да те освободят?

Доркас несъмнено щеше да ми помогне, ако знаеше, че съм тук. Доктор Талос беше непредвидим както фигурите, образувани от облаците в небесата. Точно по тази причина той можеше да реши да помоли за моето освобождаване, макар и да не беше морално задължен да го прави. Но най-важното от всичко бе, че бях пратеник на Водалус, а той имаше агент, на който трябваше да предам съобщението. На два пъти се опитах да изхвърля стоманения предмет, но не успях. Алзабото действаше и се радвах, че беше така.

— Имаш ли приятели? Роднини? Ако имаш, може би ще можеш да помогнеш и на някой от останалите.

— Приятели — казах аз — които могат да се опитат да ми помогнат, стига да разберат какво се е случило с мен. Вярвам, че имат шансове за успех.

Говорихме доста дълго и ако напиша всичко, историята няма да има край. В това подземие нямаше какво друго да правим, освен да говорим и да играем на някои прости игри. Останалите затворници правеха същото, докато им омръзнеше и се почувстваха като хрущял, дъвкан цял ден от гладен скитник. В много отношения тези затворници бяха много по-добре от осъдените в подземния затвор на нашата кула. Първо, те нямаха страх, че ще бъдат изтезавани, и второ — никога не оставаха сами. Но тъй като някои от тях бяха доста дълго тук, а при нашите осъдени това рядко се случваше, те често живееха с надежда, а хората тук бяха се отчаяли, че някога ще излязат на свобода.

След като изминаха около десетина часа и ярките лампи на тавана притъмняха, казах на Ломър и Никарет, че повече не мога да стоя буден. Те ме отведоха до тъмно място, доста далеч от вратата, и ми обясниха, че то ще е мое, докато някой от другите затворници не се разболее или не умре, за да се освободи по-добро.

След като ме оставиха, чух как Никарет попита:

— Какво мислиш, ще дойдат ли тази вечер?

Ломър й отговори нещо, но не успях да чуя думите му, а и бях прекалено уморен, за да питам. Усетих, че на пода има тънък сламеник. Седнах и започнах да се приготвям за сън, когато докоснах друго човешко тяло.

— Не се тревожи, аз съм — каза Йонас.

— Защо не се обади досега? — попитах аз. — Видях, че те отнесоха нанякъде, но не можех да се откъсна от двамата възрастни хора. Защо не се присъедини към нас, след като се съвзе?

— Защото исках да помисля. И аз не можах да се измъкна от жената, която първа ми се притече на помощ. След това ме наобиколиха още хора. Севериън, трябва да избягам оттук!

— Предполагам, че всички искат да го направят — отговорих му аз. — Или поне аз го искам със сигурност.

— Но аз трябва да го направя на всяка цена! — Здравата му лява ръка хвана моята. — Ако не го направя, ще загубя разсъдъка си или ще се самоубия. Бях твой приятел, нали? — Гласът му премина в шепот. — Дали реликвата, която носиш… синият скъпоценен камък… ще може да ни освободи? Знам, че преторианците не го откриха. Гледах внимателно как те претърсват.

— Не искам да го изваждам. Започва да свети много силно в тъмнината.

— Добре, тогава ще вдигна сламеника и ще го прикрия с него.

Изчаках го, докато направи заслон, и извадих Ноктите от ботуша си. Светлината на камъка още беше толкова слаба, че спокойно можех да го прикрия и с длан.

— Гасне ли? — попита разтревожено Йонас.

— Не, често става така. Но когато е активен, както когато превърна водата в гарафата ни на вино и покори маймуночовеците, свети много силно. Ако изобщо може да ни спаси оттук, смятам, че сега това няма как да стане.

— Нека го занесем до вратата. Може и да отключи катинара. — Гласът му трепереше.

— Малко по-късно, нека другите заспят. Ако можем да излезем, ще помогна и на тях, но ако не успеем да отворим вратата, а мисля, че точно така ще стане, не искам те да знаят, че притежавам Ноктите. А сега ми кажи защо се налага веднага да излезеш оттук.

— Докато ти говореше с възрастната двойка, аз бях разпитван от цяло семейство — започна Йонас. — Имаше няколко стари жени, мъж на около петдесет, друг на трийсет, още три по-млади жени и цяла тълпа деца. Те ме занесоха в своята ниша до стената. Както си забелязал, там можеш да озовеш само ако си поканен. Очаквах да ме питат за приятелите си, които са навън, за политиците или за битките в планините. Вместо това те гледаха на мен като на вид развлечение. Искаха да разберат повече за реката. За това къде съм бил и дали хората се обличат с дрехи като моите. Питаха и за храната отвън, прекалено много въпроси имаше за храната, някой от тях доста абсурдни. Виждал ли съм някога касапин? Дали животните молят за живота си, преди да бъдат заклани? Вярно ли е, че тези, които правят захар, имат отровни копия, за да я охраняват? Те никога не бяха виждали пчели и смятаха, че са големи колкото зайците. Не след дълго започнах сам да им задавам въпроси и открих, че всички, дори и най-възрастната жена, никога не е била свободна. Мъже и жени са били затваряни тук, харесвали са се и са раждали деца. Някои от тях са били вземани, но по-голямата част са оставали тук до края на живота си. Нямат никаква собственост, никакви лични предмети, както и надежда, че някога ще бъдат свободни. На практика те не знаят какво изобщо означава свободата. Един от по-старите мъже и една девойка сериозно заявиха, че биха искали да излязат навън, но ако са сигурни, че после отново ще се върнат при своите роднини. Най-старата жена е седмо поколение затворници, а нейната майка е била шесто поколение затворничка. В известен смисъл това са изключителни хора. Външно те са се приспособили идеално към това, място, където прекарват живота си. И все пак това са… — Йонас замълча и се ослуша. — … семейни спомени. Мисля, че така можем да ги наречем. Традициите от външния свят са били привнесени тук, в затвора, още от първите осъдени. Сега всичко се е променило. Те дори не знаят значението на някой думи, но спазват традициите, разказват същите истории, защото това е единственото, което знаят.

Йонас замълча. Върнах бледата искра на Ноктите в ботуша си и ни обгърна непрогледна тъмнина. Учестено, то дишане на Йонас ми напомняше за помпането на мехове в железарска работилница.

— Попитах ги за името на първия затворник. За човека, който смятат за своя прародител. Казвал се е Ким Ли Сонг. Чувал ли си преди това име?

Казах му, че не съм.

— Или нещо подобно на него? Това са три отделни имена.

— Не, нищо подобно не съм чувал. Повечето хора, които познавам, имат кратки имена, също както и ние с теб. Освен ако към името не е прибавена някаква титла.

— Дори ти веднъж ми каза, че смяташ моето име за странно. Ким Ли Сонг беше твърде популярно име, когато бях… когато бях дете. Често срещано име в места, които сега са потънали в морето. Чувал ли си някога за моя кораб, Севериън? Казваше се „Щастливия облак“.

— Комарджийски кораб?! Не съм чувал за него, но…

С крайчеца на окото си зърнах зеленикава светлина, но тя бе толкова слаба, че едва се забелязваше. Веднага след това се чу хор от шепнещи гласове, ехото, от които отекна, а после отново се върна отразено от далечни стени. Чух как Йонас се опитва да се изправи на крака. Направих същото, но докато се надигна, бях заслепен от синкава светкавица. Болката беше остра и може би най-силната, която бях усещал досега. Имах чувството, че лицето ми е разкъсано. Със сигурност щях да падна, ако не бях подпрял гръб на стената.

Някъде далеч пред нас отново проблесна синия огън и някоя от жените проплака.

Йонас ругаеше или поне, съдейки по тона му, мисля, че го правеше, защото говореше на неизвестен за мен език. Чух стъпките му по пода. Последва нова светкавица и аз си спомних, че бях виждал такива искри и по-рано. В деня, когато аз, учителя Гурлойс и Рош трябваше да изтезаваме Текла. Без съмнение Йонас крещеше, също както и аз, но в стаята беше настанала такава бъркотия, че не чувах гласа му.

Зелената светлина засвети още по-ярко и докато гледах, парализиран от болка, а също и от страх, се съсредоточи в зловещо лице, което грееше с очи, големи като чинии, а после бавно се стопи в тъмнината.

Всичко беше толкова ужасяващо, че не бих могъл да го предам на хартия. Макар че щях завинаги да запомня преживяното и да потрепервам от ужас и страх. Освен болката, страхувах се, че можеше и да съм ослепял, а сигурно и всички си мислеха същото, защото отвред ни обгръщаше пълен мрак. Нямаше лампи, нямаше дори и една свещ или някой, който да удари кремък и да разпали прахан. От всички страни на подземието се чуваха писъци, ридания и молитви. Сред дивата врява ясно чух звучния смях на млада жена, който изведнъж секна.