Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

14.
Преддверието

Има живи, изкуствено създадени иначе същества, с които нашето недоразвито съзнание се сблъсква, и ние можем да постигнем мир с реалността единствено, ако си казваме: „Това е само привидение — впечатляващо, макар и ужасяващо.“

На въртящите се светове, които съвсем скоро ще отида да изследвам, живее раса, която едновременно прилича и не прилича на човешката. Те не са по-високи от нас самите. Телата им са като нашите, ако не се отчита фактът, че са идеални и стандартите, към които се придържат, са ни непознати. Също като хората, и те имат очи, нос и уста, но използват тези органи (които, както казах, са идеални), за да изразяват емоции, които ние никога не сме чувствали. Когато видим лицата им, все едно виждаме някаква древна, ужасяваща картина на чувствата, която е от изключителна важност и е напълно неразбираема за нас — човеците.

Подобна раса съществува, но аз не предполагах, че ще я срещна на границата, където започват градините на Сюзерена. Това, което бях видял, преди да се движи между дърветата и което сега вече виждах съвсем ясно, бе гигантски образ на подобно възродено същество. Плътта му беше от бял камък, а очите му — овално извити и слепи (като черупка на яйце), каквито са на нашите статуи. Движеше се бавно, сякаш беше под въздействието на наркотик или спеше. Изглеждаше сляпо, но предполагах, че има възприятия, макар и по-различни от нашите.

 

 

Спирам за момент, за да прочета какво съм написал досега. Виждам, че напълно съм се провалил, когато съм се опитал да изразя същността на нещата. Това същество беше като скулптура. Ако някой ангел бе подслушал разговора ми със зеления човек, щеше да използва тази енигма, за да ми се присмее. Всяко движение на необикновеното същество издаваше спокойствието и постоянството на камъка. Почувствах, че всеки жест, всяко положение на главата, крайниците или торса може и да са последни.

Първоначалният ми ужас пред странната, бяла статуя се дължеше на инстинкта ми за самосъхранение, след като бързо бях забравил самоубийствените си помисли.

Втората ми мисъл беше, че едва ли тя ще се осмели да ме нападне. Да се плаша от тази безмълвна фигура, преди да съм разбрал, че тя няма лоши намерения, щеше да е прекалено унизително. Забравяйки за момент това, аз извадих Терминус Ест и дръпнах юздите на черния си жребец. Сякаш и вятърът спря, когато застинахме неподвижно — конят само леко потрепервайки, а аз — с вдигнат нагоре меч. Отдалеч предполагам и тримата сме изглеждали като статуи. Все пак истинската статуя първа се приближи. Лицето й беше три-четири пъти по-голямо от човешкото и бе озарено от неразбираеми за мен емоции.

Чух как Йонас ми изкрещя нещо, а веднага след това последва звън от удари. Обърнах се, за да видя как той се бие с група мъже с високи шлемове с кръстове на тях. Странно — те ту изчезваха, ту се появяваха, дори и когато гледах постоянно към тях. След това нещо изсвистя покрай ухото ми, стисна китката ми и докато разбера какво става, се озовах в паяжина от тънки нишки, която се стягаше, сякаш се състоеше от малки бои, или с други думи — змии. Нещо хвана крака ми, дръпна го и аз паднах на земята.

 

 

Когато дойдох на себе си, с изненада открих, че на врата ми има примка, а един от нашите нападатели пребърква торбичката на колана ми. Виждах ясно как ръцете му правят резки, бързи движения все едно пърхаха като кафяви врабци. Лицето му представляваше безизразна маска, която сякаш се държеше там на вълшебни конци. На няколко пъти, когато мъжът се раздвижи, бронята, която той носеше, проблесна. Виждах я, както се вижда кристална чаша, потопена в чиста вода. Мисля, че отразяваше светлината, но по такъв начин, че подобно полиране ми се струваше невъзможно за човешка ръка. Можех да видя само зелените и кафяви оттенъци на дървото, пречупени от бронята, която защитаваше тялото.

Въпреки протестите ми, че съм от братството на инквизиторите, преторианецът ми взе всичките пари, които имах, но все пак ми остави книгата на Текла, парче от бруса, смазката и парцала, както и някои други дреболии. След това сръчно прибра мрежата, с която ме беше хванал, и я пъхна (това е най-точното, което мога да кажа) в отвора на бронята, макар и преди да не бях забелязал, че я измъква оттам. Тя ми напомни на камшик, който наричахме „котка“, състоящ се от сноп ремъци с тежести откъм свободния край. По-късно научих, че оръжието, което бе използвал преторианецът, е ачико.

Моят нападател разхлаби примката, която стягаше врата ми и аз се изправих. Бях в съзнание, но за миг ми се стори, че участвам в някаква игра. Преструвах се, че напълно му се подчинявам, но ако той започнеше да ме души или извикаше някой от своите другари, за да ме отвлекат, щях да се възпротивя. Можех да направя няколко неща — да хвана примката и да се опитам да я сваля или пък да ударя мъжа в лицето. Може би щях да успея да избягам, но можеше и да бъда убит, проснат в безсъзнание или оставен в агония.

Все пак съзнавах, че това е само игра и се усмихнах, когато той извади Терминус Ест и ме поведе към мястото, където стоеше Йонас.

— Нямаме лоши намерения — каза Йонас. — Върнете меча на приятеля ми и нашите животни и ни оставете да си вървим.

Отговор не последва. Преторианците (четири пърхащи врабци) мълчаливо хванаха бойните ни коне и ги отведоха нанякъде. Колко харесвах тези животни, които търпеливо и спокойно препускаха, без да знаят накъде, направлявани само с тънки юзди. Девет десети от живота ни, или поне на мен така ми се струваше, беше низ от подобни капитулации.

 

 

Бяхме принудени да излезем от гората и да тръгнем по ливада, която скоро премина в поляна. Статуята ни следваше заедно с десетина други от нейната раса — всичките огромни, различни и много красиви. Попитах Йонас кои са тези войници и къде смята, че ни водят, но той не ми отговори и страховете ми се засилиха.

Дотук можех да кажа, че цялото тяло на нашите похитители бе защитено от броня, но изработена от толкова добре полиран метал, който изглеждаше почти като течност, заслепяваше окото и през него се виждаха небето или тревата. Бяхме изминали около половин левга, когато навлязохме в разцъфнала сливова горичка. Веднага шлемовете с кръстове и лъскавите брони се оцветиха в розово и бяло.

Вървяхме по криволичещ път, по който завихме вече на два пъти. Почти излизахме от горичката, когато бяхме грубо отблъснати назад. Чух, че и каменните фигури също спряха. Единият от войниците ги предупреди с безмълвен знак. Надникнах през цъфналите вейки, за да видя какво лежи отпред.

Пред нас се виеше път, доста по-широк от този, по който вървяхме. Всъщност градинската алея се разширяваше в професионално направен път, павиран с бял камък и ограден от двете страни с парапет от мрамор. По него се точеше разнородна компания. Повечето вървяха пеш, но някои яздеха различни животни. Един водеше рошав арктотер, друг бе яхнал земен ленивец, с кожа по-зелена и от ливадата. Не след дълго пъстрото множество отмина, но се зададе друго. Докато хората, които приближаваха, бяха все още далеч, за да различа лицата им, видях, че един индивид с леко приведена глава се извисява поне с три педи над останалите. Беше Баландер. Малко по-късно разпознах и доктор Талос, който вървеше намерено с изпъчени гърди и гордо отметната глава. Моята скъпа Доркас го следваше на няколко крачки и приличаше повече от всякога на отчаяно невинно същество, долетяло от някое небесно тяло. С развяващ се воал, с блестящи бижута под своя парасол[1], Йолента яздеше дребно магаре на женско седло. След всички тях, търпеливо заобикаляйки тези, които не може да разбута, тромаво крачеше този, който пръв бях разпознал — гигантът Баландер.

За мен беше цяло изпитание да наблюдавам как тези хора преминават, без да мога да им извикам, а за Йонас трябва да е било истинско мъчение. Когато Йолента застана почти срещу нас, тя обърна глава. В този момент ми се стори, че усети желанието на моя приятел така, както нечистите сили, за които разказват, че живеят в планините, усещат месото, което някой пече. Но без съмнение, не ние, а разцъфналите дървета бяха привлекли вниманието й. Йонас си пое дъх, но той не бе произнесъл и първата сричка от името й, когато се чу удар и приятелят ми се строполи в краката ми. Сега, когато си припомням тази сцена, в съзнанието ми още кънти дрънченето на металната му ръка о чакъла, както и ароматът на цъфналите сливи.

Не след дълго актьорските трупи се източиха и двамата преторианци вдигнаха нещастния Йонас. Направиха го с лекота, сякаш беше малко дете. Пресякохме пътя, по който бяха дошли актьорите, и преминахме през жив плет от рози, по-високи от човешки ръст, с огромни цветове, в които гнездяха птици.

Отвъд него се простираха градините. Ако се опитам да ви ги опиша, навярно ще си помислите, че съм взел назаем недоразвития ум и заекващия говор на Хетор. Всяко хълмче, дърво и цвете изглеждаше аранжирано от ръката на свръхинтелигентен градинар (за какъвто се смятах и аз след наученото от отец Инир), за да се образува спираща дъха картина. Зрителят, пристъпил тук, се чувства като в център, където всичко е ориентирано към точката, в която той се намира. Но след като е направил стотина крачки, отново разбира, че продължава да е в центъра. Всяка гледка, изглежда, съдържа в себе си присъща само ней истина, сравнима само с неизразимата проницателност и мъдрост на отшелник.

Градините бяха толкова прекрасни, че никой не бе се осмелил да ги загрози с кули на градеж. Отгоре бяха само облаците, птиците, Старото слънце и бледите звезди над върховете на дърветата. Сякаш скитахме сред някаква небесна пустош. След това достигнахме до ръба на земна обвивка, по-красива дори от кобалтовосинята повърхност на Уроборос. — Изведнъж дъхът ни секна, когато в краката ни се отвори бездна. Казвам „бездна“, но това не беше тъмната празнота, която се свързва с тази дума. По-скоро ставаше дума за изкуствени пещери, изпълнени с фонтани, нощни цветя и хора, по-красиви дори и от ангели. Хора, които се разхождаха лениво покрай водата и си говореха нещо.

Първата ми мисъл беше, че се е срутила стена и е пропуснала светлина в гробница. Много от моите спомени за Двореца на Сюзерена сега се примесваха с тези от живота на Текла. Сега видях нещо, което бях долавял в играта на доктора и в историите, които тя ми бе разказвала, макар никога да не го бе назовавала направо. Целият този огромен палат лежеше под земята, всъщност поточното е да се каже, че стените и покривите му бяха покрити с почва, която бе озеленена и оформена като градини. Така, че ние с Йонас през цялото време бяхме вървели към трона на Самодържеца, а мислехме, че до Тронната зала има няколко дни път.

Не се спряхме в изкуствените пещери, които несъмнено водеха към зали, неподходящи за затворници, нито пък ни оставиха на следващия етаж, през който преминахме. Най-накрая стигнахме до място, което бе по-мрачно от останалите, но не беше по-малко красиво. Стълбището, по което слязохме, бе направено така, че да имитира природно скално образувание. Имаше неправилна форма и спускането по него бе доста рисковано. От тавана капеше вода. В горната част на изкуствената пещера растяха папрати и тъмен бръшлян, но светлината все пак си проправяше път. В долната част, може би хиляда стъпала по-надолу, стените бяха покрити с мъхове и плесени, някои от които излъчваха собствена светлина. Те разпръсваха във въздуха странна миризма на мухъл. Тук-там се виждаха фантастични фалистични фетиши, подобни на земните сталактити и сталагмити.

В центъра на тази сумрачна градина, поддържана от колони, позеленели от окисляването на медта, висяха гонгове. Помислих си, че са направени така, че да звънят от повея на вятъра, но после ми хрумна, че тук няма как да духа вятър.

Един от преторианците спря пред тъмна, каменна стена и отвори масивна врата от бронз и проядено от червеи дърво. Потокът от студен сух въздух премина през образувалия се отвор и течението разлюля гонговете. Те засвириха някаква мелодия, което ме накара да помисля, че имат по-специално предназначение.

Когато се обърнах, за да погледна към тях (което преторианците не ми попречиха да направя), видях статуите, които сега бяха по-малко и ни бяха следвали по целия път през градините. Те стояха неподвижни на ръба на бездната и ни наблюдаваха, сякаш бяха фризове на сенотафи[2].

Бях очаквал да се озова в малка килия, защото подсъзнателно сравнявах това непознато място с нашия подземен затвор. Нямах представа, че всичко може да е толкова различно. След първата врата не се разкри ходник с тесни килии, а широк, застлан с килим, коридор и друга врата на срещуположния край. Воини с пламтящи копия пазеха този втори вход. Преторианците им казаха нещо и те отвориха вратата, а зад нея се разкри огромно голо подземие с много нисък таван. Няколко десетки мъже, жени и деца бяха разпръснати покрай стените — повечето поединично, но имаше двойки и дори групи. Семействата се бяха настанили в странични ниши и за да си осигурят уединение, бяха се отделили с паравани от килими.

Ето на такова място се озовахме. По-точно аз се озовах, а нещастният Йонас — просто бе изхвърлен на земята. Опитах се да го задържа, докато падаше, но успях само да предпазя главата му от удар в каменния под. В този миг чух как вратата зад мен се затръшна.

Бележки

[1] Парасол — дамски чадър за слънце. — Б.пр.

[2] Сенотаф — гроб или паметник на човек, погребан на друго място. — Б.пр.