Джийн Улф
Ноктите на помирителя (22)

22.
Превъплъщение

Тичайки, преминах под широката Врата на дърветата и се озовах на открито място, обрасло с буйна трева и покрито с разпръснати шатри. Някъде изрева мегатир^[1] и раздрънка синджир. Никакъв, друг звук не успях да доловя. Спрях и се заслушах, но наистина нямаше друг шум, който да придружава стъпките ми. Мегатирът беше потънал в дълбок сън. Можех да чуя как росата се стича по листата и тихото, сипкаво чуруликане на птиците в просъница.

Изведнъж долових едва чуто „клъц-клъц“, бързо и неравномерно, но усилващо се с всяка моя крачка. Започнах да си проправям път между смълчаните шатри, следвайки шума. Сигурно не съм определил точно откъде идва, защото доктор Талос ме видя първи, преди аз да го забележа.

— Приятелю! Съдружнико! Те всички спят — твоята Доркас и останалите. Всички, освен ти и аз. Насам, насам! — При тези думи той радостно размаха бастуна си. Звукът „клъц-клъц“ идваше от ножицата, с която подрязваше храстите. — Идваш тъкмо навреме. Тъкмо навреме! Ще изнасяме представление тази вечер и бях принуден да наема едно от местните момчета, за да играе твоята роля. О, колко се радвам да те видя! Дължа ти малко пари. Спомняш ли си? Не много, дори казано между мен и теб, незначителна сума, но дългът си е дълг, а аз винаги си плащам.

— Страхувам се, че не си спомням — казах аз. — Едва ли е била някаква голяма сума. Нямам нищо против да я забравя, стига да ми дадеш нещо за ядене и ми покажеш къде мога да поспя няколко часа.

Носът на доктора увисна от съжаление.

— Можеш да спиш достатъчно, докато другите се събудят, но страхувам се, че нямам нищо за ядене. Нали знаеш, Баландер яде като великан? Маршалът по церемониала обеща днес да донесе храна за всички ни. — Той махна с бастуна си към малкия град от палатки. — Но страхувам се, това ще стане най-рано към обяд.

— Не е толкова зле. Пък съм и прекалено уморен, за да ям. Само ми покажи къде да полегна…

— Къде си се наранил така? Няма значение, ще го замаскираме с пудра. Ела насам! — Доктор Талос вече подтичваше преди мен. Последвах го през истински лабиринт от опънати въжета между шатрите до светловиолетов купол. Отпред беше количката на Баландер и аз наистина се почувствах сигурен, че отново съм открил Доркас.

Когато се събудих, ми се стори, че никога не сме се разделяли. Доркас както винаги ме обграждаше с нежността и любовта си, а Йолента пък от своя страна се опитваше да я засенчи. Мечтаех си тя да си тръгне, за да мога да остана насаме с Доркас. Извиках Баландер настрана, някъде час след като всички се бяха събудили, и го попитах защо ме е изоставил в гората до Портата на скръбта.

— Аз не бях с теб — произнесе той бавно. — Бях с моя доктор Талос.

— Но и аз бях с него. Можехме да го потърсим заедно и да си помагаме по пътя.

Последва дълго колебание. Усещах тежестта на неговите безизразни очи и си мислех колко ли ужасно щеше да бъде, ако Баландер имаше желанието и енергията да се гневи поне малко. Най-накрая той каза:

— Ти с нас ли беше, когато напуснахме града?

— Разбира се. Доркас, Йолента и аз бяхме с теб.

Ново колебание.

— Ние те открихме там.

— Да, точно така. Не си ли спомняш?

Той бавно поклати глава и аз забелязах, че черната сплъстена коса на Баландер е прошарена със сиви нишки.

— Събудих се една сутрин и теб те нямаше. Мислих върху това. Ти си този, който ме изостави.

— Обстоятелствата бяха различни. Бяхме се разбрали да се срещнем отново. — (Усетих чувство за вина, защото никога не бях смятал да спазвам това свое обещание.)

— Но нали все пак се срещнахме отново — отвърна мрачно Баландер и след като забеляза, че отговорът му не ме задоволява, добави: — Тук за мен няма нищо по-важно от доктор Талос.

— Твоята лоялност заслужава уважение, но ако добре си спомняш, той искаше и мен, също колкото и теб. — Открих, че е невъзможно да се ядосаш истински на този тъжен, добродушен гигант.

— Ние ще съберем пари, тук на юг, и след това отново ще строим, както сме строили преди.

— Това тук е север — поправих го аз. — Но е вярно, че твоята къща беше съборена.

— Изгорена — поправи ме Баландер. Можех да видя и сега пламъците, отразени в очите му. — Съжалявам, ако съм ти причинил вреда. От доста време мислех само за замъка и за моята работа.

Оставих го да седи там, а аз отидох да видя как върви изваждането на сцената — не че бях длъжен да го правя, нито пък можех да забележа някои от грешките, които винаги се допускаха. Група нехранимайковци се бяха скупчили около Йолента, но доктор Талос ги разгони и й заповяда да влезе в шатрата. След малко чух как бастунът му заигра по човешка плът. Когато излезе, се усмихваше, но ядът му изобщо не беше преминал.

— Вината не е нейна — казах аз. — Знаеш, че всичко се дължи на вида й.

— Прекалено банално. Банално наистина. Знаеш ли какво харесвам у теб, сеньор Севериън? Че предпочиташ Доркас. Къде е тя между впрочем? Успя ли да се срещнеш с нея, откакто си се върнал?

— Предупреждавам те, докторе. Никога не си позволявай да я удряш.

— И през ум не ми е минавало. Страхувам се, че може да се е загубила.

Учуденото му изражение ми подсказа, че говори истината.

— Успяхме да говорим за момент. Мисля, че отиде да донесе вода.

— Много смела постъпка — каза доктор Талос и забелязал учуденото ми изражение, добави: — Тя се страхува. Не може да не си забелязал. Дори когато се мие и водата не е по-дълбока от един пръст. Когато преминава по мостове, Доркас се хваща за Йолента и започва да трепери…

В този момент Доркас се върна и аз не успях да чуя последните думи на доктора. Когато тази сутрин двамата се срещнахме, не можехме да правим нищо друго, освен да се усмихваме и да се докосваме с недоверчиви пръсти. Сега тя дойде при мен, сложи на земята ведрата, които носеше, и ме погледна жадно с очи.

— Липсваше ми! Чувствах се толкова самотна без теб.

Разсмях се, защото си представих, че може да липсвам на някого и повдигнах края на плаща си.

— По-скоро ти е липсвало това, нали?

— Искаш да кажеш, Смъртта. Дали ми е липсвала Смъртта? Не, ти ми липсваше.

Тя взе плаща и ме поведе към тополите, които бяха част от стената на Зелената зала.

— Открила съм една пейка, ето там, при лехите с билки. Надявам се да ни оставят за малко сами след толкова много дни, а ако Йолента дойде, ще открие водата, която донесох за нея.

Веднага щом се отдръпнахме от суматохата около шатрите, където фокусници вече хвърляха своите, ножове, а акробати премятаха деца, ние потънахме в спокойствието на градините. Вероятно това са най-големите площи, залесени и създадени единствено за красота, с изключение, разбира се, на дивата природа, където са градините на Неръкотворния и където неговите градинари остават невидими за нас. Преплитащ се жив плет образуваше тясна врата. Преминахме през горичка от дървета с клони, отрупани с бели ароматни цветове, които слабо ми напомняха за сливовата градина, през която преторианците ни преведоха с Йонас, макар и онези да бяха засадени само за красота, а тези — заради плодовете си. Доркас отчупи една клонка с десетина цвята и я закичи в златистата си коса.

Зад овощната градина се намираше друга градина, но толкова стара, че очевидно бе забравена от всички, освен от слугите, които се грижеха за нея. На каменната пейка все още личаха гравирани съцветия. От лехите бяха останали само няколко с обикновени цветя, а между тях се виждаха ароматни редове от подправки — розмарин, ангелика, босилек, джоджен и седефче. Всички растяха в тъмна като шоколад почва, култивирана през столетията.

Имаше и малък поток, от който Доркас явно беше напълнила ведрата си. Неговият източник преди това може да е бил фонтан, но сега се виждаха само отломки. Водата се издигаше от каменната чаша, преливаше през ръба й и тръгваше по канали с груба мазилка, които се извиваха между плодните дръвчета. Седнахме на каменната пейка и аз сложих меча си на облегалката, а Доркас взе ръцете ми в своите.

— Страхувам се, Севериън! — прошепна тя. — Сънувам ужасни сънища.

— След като заминах ли?

— Не, през цялото време.

— Когато спахме на полето, ти ми каза, че си се събудила след хубав сън. Спомена също, че е бил толкова реалистичен, сякаш е бил действителност.

— Дори и да е бил хубав, вече съм го забравила.

Забелязах колко внимателно тя следи очите й да не попадат върху руините на фонтана.

— Всяка вечер сънувам, че вървя по дълга улица с магазини. Аз съм щастлива или поне — доволна. Имам пари, които да харча, и дълъг списък с неща, които трябва да купя. Прочитам го отново и отново и се мъча да определя къде мога да получа всяка стока на по-добра цена. Но докато постепенно вървя от магазин на магазин, забелязвам, че всички хора ме гледат с омраза и се отдръпват от мен. Те ме смятат за нечиста сила, която се е въплътила в женско тяло. Най-накрая влизам в малък магазин, чиито собственици са старец и старица. Тя е седнала и плете дантела, а той изважда на тезгяха стоките, за да мога да ги разгледам. Чувам звука от конеца на жената, макар и да съм обърната с гръб.

— Какво искаш да купиш от този магазин?

— Малки дрешки. — Доркас разтвори белите си ръце и показа размер около половин длан. — Може би дрехи за кукла. Спомням си ясно малките вълнени блузки. Най-накрая избирам една и слагам парите в ръцете на стареца. Но това не са пари, а късче кал.

Раменете й се разтърсиха и аз я прегърнах, за да я успокоя.

— Иска ми се да пищя, да им кажа, че не са прави и съвсем не съм зъл дух, за каквато ме смятат. Но зная, че каквото и да кажа, те ще използват думите ми като последно доказателство и това ме задавя. Най-лошото идва, когато свистенето на конеца зад мен спира. — Доркас силно стисна ръката ми. — Знам, че никой не може да ме разбере, освен ако не сънува същия сън, но това е ужасно. Ужасно!

— Може би сега като съм вече с теб, тези ужасни кошмари няма повече да се появят.

— А после заспивам или пропадам в тъмнината. Ако не се събудя, идва и втори сън. Намирам се в лодка, която се движи с помощта на прът по призрачно езеро…

— В това няма нищо тайнствено — казах аз. — Ти се вози на подобна лодка с мен и Аджиа. Принадлежеше на мъж на име Хилдегрин. Навярно вече си спомняш за това пътуване.

Доркас поклати глава.

— Не, не е тази лодка, а някаква много по-малка. Един старец я управлява с прът, а аз лежа в краката му. Будна съм, но не мога да се помръдна. Ръката ми докосва черната вода. Вече почти стигаме брега, когато аз падам във водата, но старецът не ме забелязва и лодката отминава. Потъвам все по-дълбоко и знам, че той изобщо не ме е видял. Скоро светлината изчезва и ми става много студено. Далеч над мен чувам глас, който обичам да произнася името ми, но вече не знам чий е.

— Това е моят глас. Опитвам се да те събудя.

— Може би. — Белегът от камшик, който Доркас носеше на бузата си от Портата на скръбта, сега аленееше като горяща главня.

Дълго време останахме така, без да говорим. Славеите бяха замлъкнали, но песента на конопарчетата се чуваше от короните на дърветата. Видях и един папагал в яркочервено и зелено оперение, приличен на малък вестоносец с ливрея.

Най-накрая Доркас промълви:

— Колко страшно нещо е водата! Не трябваше да те водя тук, но това е единственото място, което ми хрумна. Иска ми се да сме седнали на тревата сред тези дървета.

— Защо не я понасяш? Смятам, че е много красива.

— Защото е тук, под слънцето, но пътува надолу и надолу, по-далеч от светлината.

— Но се издига отново. Дъждът през пролетта се е появил от водата на изворчетата, която е изтекла оттам преди година и се е изпарила. Нещо подобно ни е казвал учителят Малрубиус.

Усмивката на Доркас заблестя като звезда.

— Това е нещо много хубаво, независимо дали е истина или не. Севериън, глупаво е да казвам, че си най-добрият човек, когото познавам, защото ти всъщност си единственият добър човек, когото познавам. Но сега си мисля, че дори и да съм срещнала още хиляди мъже, ти пак щеше да си най-добрият. Затова исках да поговорим.

— Ако имаш нужда от моята закрила, няма защо да ме молиш. Вече я имаш.

— Не, изобщо не е това — каза Доркас. — По някакъв начин аз искам да те защитавам. Звучи доста глупаво, нали? Аз нямам семейство, нямам никой, освен теб. И все пак смятам, че мога да те защитавам.

— Но ти познаваш Йолента, доктор Талос, Баландер.

— Те нямат никакво значение. Не можеш ли да го почувстваш, Севериън? Дори аз да съм никоя, те са по-низши от мен. Веднъж ми беше споменал, че нямаш никакво въображение, но трябва да си го усетил.

— Всъщност от какво ще ме защитаваш? — попитах аз.

— От самотата? Бих се радвал на подобна закрила.

— Тогава ще ти дам всичко, на което съм способна, за колкото може по-дълго. Но най-много от всичко искам да те предпазя от отношението на света. Севериън, спомняш ли си какво ти казах за моя сън? Как всички хора по улиците и в магазините мислеха, че аз съм призрак. Те може би са били прави.

Тя отново затрепери и аз я притиснах към себе си.

— Затова смятам тази част от съня за най-болезнена, макар да знам, че грешат. Злият дух е в мен. Но в мен има и някои други неща, които виждаш.

— Ти никога не можеш да бъдеш дух, още по-малко зъл.

— О, да — произнесе тя сериозно и вдигна очи към мен.

Малкото й, леко заоблено лице не е било никога толкова красиво, както тогава на слънчевата светлина, и никога по-чисто. — О, мога да бъда, Севериън. Също както ти можеш да бъдеш това, на което те оприличават. И твърде често ти си наистина такъв. Спомняш ли си как видяхме катедралата да се издига в небето и да изгаря за секунда? И как тръгнахме по пътя между дърветата и вървяхме, докато пред нас се показа светлина? Това бяха доктор Талос и Баландер, готови да изнесат своя спектакъл с Йолента?

— Да, ти държеше ръката ми и си говорехме. Как мога някога да го забравя?

— Когато стигнахме светлината, доктор Талос ни видя и помниш ли какво каза?

Върнах се в мислите си назад, към края на този ден, в който бях екзекутирал Аджилус. В паметта си чух рева на тълпата, писъка на Аджиа и тътена от барабана на Баландер.

— Той каза, че всички вече са дошли. Също и че ти си Невинността, а аз Смъртта.

Доркас кимна мрачно.

— Точно така. Но ти не си Смъртта, колкото и често той да те нарича така. Ти не си повече Смъртта от касапина, който цял ден прерязва гърлата на младите добичета. За мен ти си Животът, млад мъж на име Севериън, и ако решиш да облечеш други дрехи и да станеш рибар или дърводелец, никой не би те спрял.

— Нямам желание да напускам братството.

— Но ти можеш! Още днес! Това е нещо, което ще се запомни. Хората не искат другите да бъдат хора повече от тях. Те им измислят прозвища и ги оковават в тях. Не искам и ти да си окован от думите на доктор Талос. Та той е по-лош от всички! По свой си начин, той е лъжец…

Доркас остави обвинението си недовършено и аз предположих:

— Веднъж чух Баландер да казва, че понякога той лъже.

— Казах ти по свой си начин. Баландер е прав, но доктор Талос лъже така, че другите да не разбират. Това, че те нарича Смъртта, не е лъжа, а…

— Метафора — предположих аз.

— Да, но това беше опасна, лоша метафора, насочена към теб. А всъщност си е лъжа?

— Никога не ми е хрумвало, че доктор Талос ме мрази. Трябва да кажа, че той е един от малцината, които са се отнасяли истински добре с мен, откакто съм напуснал Цитаделата. Ти, Йонас, който вече го няма, възрастната жена, която срещнах, докато бях в затвора, и един мъж в жълта роба, който също като доктор Талос ме нарече Смъртта. Всъщност списъкът е малък.

— Не мисля, че той те мрази така, както ние разбираме тази дума — отвърна тихо Доркас. — Точно това и цели. Да манипулира всеки, който дойде при нас, да го променя така, както пожелае. Да събаряш, е нещо много по-лесно от това, да строиш и той го прави най-често.

— Струва ми се, че Баландер го обича — казах аз. — По-рано имах едно сакото същество, подобно на куче. Казваше се Трискъл. Баландер гледа към доктора така, както и Трискъл гледаше на мен.

— Разбирам те, но не съм съгласна. Замислял ли си се как си изглеждал ти, когато си гледал кучето? Знаеш ли нещо за тяхното минало?

— Само че някога са живели заедно, близо до езерото Дютурна. Изглежда, че местните хора са им запалили къщите, за да ги прокудят.

— Мислиш ли, че Баландер може да е баща на доктор Талос?

Предположението, изказано от Доркас, беше толкова абсурдно, че аз се разсмях и успях да разсея малко напрежението.

— Помисли си само как се държат — рече Доркас. — Като бавно загряващ, трудолюбив баща със своя талантлив, скитащ син особняк. На мен поне така ми изглеждат.

Едва когато станахме от пейката и вървяхме обратно към Зелената зала (която нямаше нищо общо с картината, която стария Рудезинд ми показа), започнах да се чудя дали фактът, че доктор Талос бе я нарекъл Невинност, не е метафора от същия порядък като смъртта.