Джийн Улф
Ноктите на помирителя (20)

20.
Картини

Въпросът беше защо Одайло не беше ме завел там. Не се спрях, за да помисля над това, а с бързи стъпки изминах разстоянието до другия край на коридора. Отговорът се оказа съвсем прост. Тази врата беше разбита твърде отдавна. Не говоря само за ключалката, а за цялата врата, която едва се крепеше на пантите. Лампата също бе изчезнала и вътрешността бе станала владение на паяците.

Бях се обърнал и вече правех втората си стъпка, когато нещо ме накара да спра. Усещах, че греша, но не разбирах в какво. Върнах се мислено към събитията от предните дни. Йонас и аз бях хвърлени в преддверието в късния следобед. През нощта младите ликуващи бяха дошли с камшиците си. На другата сутрин бяха заловили Хетор, а Бюзек се бе измъкнал от преторианците. Тогава те бяха получили връзката с ключове на камерхера и бяха започнали да го търсят из подземията. Когато преди малко бях говорил с камерхера Одайло и му бях съобщил, че мечът ми е бил отнет от преторианците, той вероятно бе предположил, че съм дошъл през деня, след като Бюзек вече е бил избягал.

На практика нещата не стояха така, което означаваше, че няма как преторианците да бяха оставили меча ми в заключения килер под другото стълбище.

Върнах се обратно при килера с разбитата врата. Светлината, която се процеждаше от коридора, ми бе достатъчна да разбера, че това помещение е било със същото предназначение като онова, в което преди малко бях влязъл с камерхера. Липсваше само някогашното оборудване — лавиците бяха откъртени, явно, за да бъдат използвани за нещо друго, и сега само металните клинове стояха забити в стените. Не можах да видя никакви предмети, но предполагах, че и никой от патрулиращите пазачи нямаше да прояви желание да се рови из праха и мръсотията. Без дори да надзъртам, приклекнах и опипах с ръка мястото около касата на разбитата врата. Секунда по-късно изпитах неописуема радост, когато пръстите ми разпознаха познатата ми любима ръкохватка.

Бях отново пълноценен човек. Дори нещо повече — член на нашето братство. Още в коридора се уверих, че писмото все още е в ножницата. След това извадих острието, избърсах го, намазах го с масло, после го лъснах и проверих ръбовете му с меката възглавничка на палеца си. Вече бях готов да посрещна всеки, който излезеше срещу мен в тъмнината.

Следващата ми задача беше да открия Доркас, но не знаех къде може да се намира трупата на доктор Талос, само предполагах, че представлението се състои в една от многобройните градини. Ако сега излезех навън, за преторианците щеше да е по-трудно да виждат плаща ми, отколкото аз щях да ги виждам. Въпреки това се съмнявах, че мога да разчитам на някаква помощ и още щом слънцето изгрееше от изток, щях да бъда заловен, също както преди няколко дни ни хванаха с Йонас при навлизането ни в пределите на Двореца на Сюзерена. Ако пък останех в самия дворец, от разговора ми с камерхера бях разбрал, че мога да се предвиждам, без да срещна съпротива, и случайно да се натъкна на някой, който да ми даде нужната информация. Реших, че е най-добре да избера плана, в който щях да казвам на всеки, който ме попита, че съм поканен за празненствата (съмнявах се, че те ще минат без публични изтезания и екзекуции) и съм напуснал определената стая, загубвайки се по коридорите. По този начин смятах, че ще открия по-лесно къде са отседнали Доркас и останалите.

Обмисляйки подробно плана си, започнах да се изкачвам по стълбите и на втората площадка тръгнах по галерия, по която не бях минавал досега. Беше по-дълга и по-пищно и разточително украсена от коридора в преддверието. Потъмнели от времето картини в златни рамки висяха по стените, а между тях на пиедестали стояха урни и бюстове, а също и всякакъв вид скулптури. Вратите, които видях по протежението й бяха на разстояние поне стотина крачки една от друга, показвайки, че салоните, към които водят, са огромни. Опитах се да отворя няколко, но всички се оказаха заключени, а когато хванех бравите им те се оказаха от неизвестен метал, с форма, направена сякаш не за човешки пръсти.

Когато изминах около половин левга, видях пред мен да седи някой, както ми се стори, на висок стол. Приближих се и разбрах, че не става въпрос за стол, а за сгъваема стълба. Старият мъж, който стоеше на последното стъпало, почистваше картините.

— Извинете — казах аз.

Старецът се обърна към мен с учудено лице.

— Твоят глас ми е познат отнякъде.

Тогава разбрах, че и на мен също неговият глас ми е познат, но и лицето му. Това беше Рудезинд — пазителят на библиотеката, който бях срещал много, много отдавна, когато учителят Гурлойс ме изпрати да донеса книги за Благородната Текла.

— Неотдавна ти дойде да търсиш Ултан. Намери ли го?

— Да, намерих го — отвърнах аз. — Но това не беше скоро, а доста отдавна.

Старецът изглежда се ядоса на тази моя забележка.

— Не съм казал днес! Но не беше чак толкова отдавна. Щом си спомням какво съм работил тогава — значи е било неотдавна.

— Точно така — съгласих се аз. — Пустинята се отразява в маската на мъж, облечен в броня.

Старецът кимна и изглежда, че ядът му премина. Той хвана двете страни на стълбата и започна да се спуска надолу, все още с гъбата в ръце.

— Точно, Точно така. Искаш ли да ти я покажа? Стана много хубава.

— Но учителю Рудезинд, ние не сме в Цитаделата. Това е Дворецът на Сюзерена.

Старецът не обърна внимание на забележката ми.

— Стана прекрасна… Трябва да е долу някъде, Тези стари майстори не можеш да ги надминеш с четката, макар и палитрата им вече да е избледняла. Нека ти кажа нещо. Аз разбирам от изкуство. Виждал съм и военни, и ликуващи, които идват да ги разглеждат и казват това и онова, но не разбират абсолютно нищо. Кой е погледнал отблизо всеки детайл от тези картини? — Той се удари по гърдите с гъбата и се наведе, за да ми прошепне, сякаш имаше още някой по дългата галерия. — Сега ще ти разкрия една тайна, никой друг не знае, че на една картина съм изобразен самият аз.

От учтивост казах, че желая да я видя.

— И аз бих искал, но първо трябва да я намеря. Тогава ще те извикам. Те не знаят това, но затова пък аз ги почиствам през цялото време. И защо, след като можех да се пенсионирам? Но аз все още съм тук и ще поработя най-дълго, с изключение на Ултан, разбира се. Той не може да види часовника. — Старецът избухна в дълъг, накъсан смях.

— Чудех се дали можеш да ми помогнеш. Тук са извикани една група артисти, които ще участват в празненството. Случайно да знаеш къде са настанени?

— Чух нещо за тях — отвърна старецът. — Зелената зала, така май споменаха.

— Можеш ли да ме заведеш дотам?

Рудезинд поклати глава.

— Не, там няма картини и аз никога не съм ходил, макар че някъде тук има картина от Зелената зала. Ела с мен. Ще открием тази картина и ще те упътя как да стигнеш дотам.

Той дръпна ръба на плаща ми и аз го последвах.

— Не е ли по-добре да ме заведеш при някой, който знае къде се намира тази зала?

— Не, не мога да направя това. Старият Ултан трябва да има карта в своята библиотека. Неговото момче ще ти я даде.

— Това не е Цитаделата — отново му напомних аз. — Всъщност как попадна тук? Нима са те довели на това място, за да им почистваш картините?

— Точно така, точно така. — Той се облегна на ръката ми. — За всичко винаги има логично обяснение и ти не трябва да го забравяш. Сигурно това е бил замисълът. Отец Инир е искал да почистя тези картини и ето ме, вече го правя. — Рудезинд замълча за момент, обмисляйки това, което беше казал. — Чакай малко, направих грешка. Още от малък имам талант, точно това трябваше да кажа. Родителите ми винаги са ме окуражавали да рисувам, и то с часове. Дори си спомням как прекарах един слънчев ден, правейки скици с въглен на гърба на нашата къща.

Отляво се откри тесен ходник и той ме поведе натам. Ходникът беше по-слабо осветен (на практика почти тъмен), а стените му бяха покрити с картини, но те бяха много по-големи от тези в главната галерия. Те се издигаха от пода до тавана, а ширината им беше по-голяма от разтворените ми ръце. От това, което видях, ми се сториха истински цапаници. Попитах Рудезинд кой му е казал, че трябва да ми разказва за детството си.

— Отец Инир. Защо питаш? — каза той и проточи врат, за да види какво ще отговоря. — Ти кой си помисли, че ми е казал? — Гласът му отново се снижи. — Изкуфял съм бил! Така съм чувал да казват. Бил съм прекалено стар, след като не знам колко самодръжци са минали след Имар. Сега мълчи и ме слушай. Ще открия стария Ултан, щом ти трябва. Там, където живеехме, веднъж мина художник — истински художник. Майка ми се гордееше с мен и му показа някои от работите ми. Това беше Фешин, самият Фешин и портретът, който той ми направи, виси тук и до ден-днешен. Гледа към теб с моите кафяви очи. Аз съм пред една маса, а на нея има няколко четки и мандарини. Бяха ми ги обещали, ако не мърдам, докато ме нарисува.

— Мисля, че нямам достатъчно време, за да разгледам тази картина — казах аз.

— Така и аз станах художник — продължи старецът. — Съвсем скоро се заех да почиствам и реставрирам платната на великите майстори. Доста странно е, казвам ти, сам да си мия малкото нарисувано лице. Продължавам да си мечтая, че някой ще го избърше с гъба и ще свали праха, който се е натрупал по него с годините. Но не това те водя да видиш, нали? Ти си тръгнал към Зелената зала.

— Да — кимнах нетърпеливо аз.

— Добре, ето тук имаме картина от тази зала. Погледни. Видиш ли я, ще разбереш.

Той посочи една от големите, нарисувана с едри мазки картина. На нея изобщо не беше изобразена стая, а по-скоро градина, красив парк за развлечения с лилии, върби и висок жив плет. Мъж с пищен костюм свиреше на китара. Явно за собствено удоволствие. Зад него ядосани облаци се надпреварваха по намръщеното небе.

— След това можеш да отидеш в библиотеката на Ултан и да потърсиш картата — каза старецът.

Картината беше от онзи вид картини, които отблизо ти се струват като големи цветни петна. Трябваше да я разгледам от по-голямо разстояние. Направих една крачка назад, а после още една…

Едва след третата си крачка осъзнах, че вече трябваше да се опра в отсрещната стена. Вместо това аз вече бях влязъл в картината, която висеше на нея. Намирах се в тъмна стая със старинни столове, тапицирани с кожа, и маси от абаносово дърво. Обърнах се назад, но ходникът и Рудезинд бяха вече изчезнали и зад гърба ми имаше съвсем нормална стена, покрита с избелели тапети.

Бях вече несъзнателно извадил Терминус Ест, но вътре нямаше противник, който да ме заплашва. Готвех се да тръгна към единствената в стаята врата, когато тя се отвори и при мен влезе мъж, облечен в жълта роба. Късата, побеляла коса беше зарешена назад и откриваше изпъкналото му чело. Лицето му спокойно можеше да служи и на пълничка, четирийсетгодишна жена. На врата му, спомням си, на тънък синджир висеше стъкълце с формата на фалос.

— Ах! — каза той. — Чудех се кой ли е дошъл. Добре дошла, Смърт.

Запазих присъствие на духа, доколкото можах, и произнесох:

— Аз съм, както добре виждате, Севериън от братството на инквизиторите. Моето влизане тук съвсем не беше доброволно, а за да бъда искрен, ще съм ви много благодарен, ако ми кажете как стана това. Когато бях в коридора, тази стая ми приличаше само на картина. Но когато направих една-две крачки, за да видя по-добре тази на отсрещната стена, се озовах тук. Що за изкуство е това?

— Не става дума за изкуство — отговори мъжът с жълтата роба. — Скритите врати не са нещо оригинално и човекът, конструирал това устройство, е имал за цел само да прикрие една отворена врата. Тази стая, както виждате е тясна, дори по-тясна, отколкото изглежда. Навярно вече сте забелязали, че ъглите на пода и тавана се събират, а тази врата не е по-висока от онази, през която влязохте.

— Разбирам — отвърнах аз и наистина беше така.

Докато ми говореше, моето съзнание, което бе свикнало само с нормалните форми, вече започваше да възприема наклонения трапецовиден таван и трапецовидния под. Столовете, които стояха срещу стената, през която бях влязъл, бяха като малки вдлъбнатини, така че едва ли някой можеше да седне върху тях. Масите не бяха по-широки от дъски.

— Окото лесно се лъже при подобни сливащи се линии — продължи мъжът с жълтата роба. — Така че сблъскаме ли се с тях в реалността при малко повече дълбочина и допълнителната изкуствена монохроматична светлина, можем да се заблудим, че виждаме картина — това важи особено за хора, които са свикнали с нормални стаи. Вашето влизане тук с това огромно оръжие принуди истинската стена да се издигне зад вас, за да бъдете проверен. Няма да е нужно да казвам, че другата страна на стената е точно картината, която сте видял в галерията.

Бях впечатлен.

— Но как може стаята да разбира, че аз съм влязъл в нея с меч?

— Е, това е нещо много по-сложно, за да мога да го обясня… нещо доста по-сложно от една проста стая. — Той замълча за момент. — Тази и още стотици като нея образуват така наречената Втора къща. Те са произведения на отец Инир, който е бил извикан от първия самодържец, за да създаде таен дворец в самата вътрешност на Двореца на Сюзерена. Ти или аз, синко, щяхме да построим такава тайна постройка само на едно място, а той я е разпръснал навсякъде.

— Но вие не сте той — казах аз. — Защото знам кой сте! Познахте ли ме? — Аз свалих маската, за може мъжът да види лицето ми.

Той се усмихна и каза:

— Виждал съм те веднъж. Битката не те е задоволила, нали?

— Тя ми достави по-малко удоволствие от жената, за която се представяше. Или може би аз съм обичал другата повече. Тази нощ загубих един много добър приятел, но изглежда щях да срещна повечето си познати. Мога ли да попитам как сте се озовали тук от вашия дворец Азурит? И вие ли сте извикан за събитието? Видях една от вашите жени преди малко?

Мъжът кимна разсеяно. Странното, ъгловато огледало над колоната, която поддържаше фронтона над вратата, улови профила му, който беше деликатен като камея, и аз реших, че трябва да е хермафродит. Изпълних се със съжаление, когато си представих как отваря нощ след нощ вратата на различни мъже в своята алгедонска стая.

— Да — отговори той. — Ще остана тук, докато свършат празненствата. След това ще си тръгна.

Съзнанието ми все още беше заето с картината, която ми беше показал Рудезинд.

— Тогава ще можете ли да ми покажете къде е тази градина?

Усетих, че съм го хванал неподготвен, което му се случваше може би за първи път от много години. Очите му се изпълниха с болка, а лявата му ръка се повдигна (съвсем леко) към стъкълцето, висящо на врата му.

— Вероятно сте чул за това… — каза той. — Макар и да знам пътя, защо трябва да ви го разкривам. Много ще хукнат да бягат по този път, ако океанската флотилия види на хоризонта земя.