Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

25.
Атаката на Хиеродулите

Макар и да играехме на открито, където всички звуци лесно се губеха в безкрая на небето, можех да чуя тракането, което Баландер създаваше при имитация на своята борба с оковите. Сред публиката се водеха разговори и аз чувах и тях. Едни говореха за пиесата и нейната значимост — нещо, което не разбирам и както доктор Талос би казал, никога не съм искал да разбера. Други обсъждаха предстоящ съдебен процес и този, който обясняваше с провлечената интонация на ликуващ, твърдеше, че Самодържеца със сигурност ще вземе погрешно решение. Завъртях хаспела на дибата и оставих палеца да падне с доволно щракане, а междувременно си позволих и по-продължителен оглед към тези, които бяха дошли да ни наблюдават.

Не повече от десетина стола бяха заети, но пък доста високи фигури седяха прави отстрани и отзад зад тях. Имаше няколко жени, облечени в официални дрехи, подобни на тези, които бях видял в Двореца Азурит. Рокли с много дълбоки деколтета и дълги поли, обшити с дантела. Прическите им бяха обикновени, но украсени с цветя, скъпоценни камъни или светещи лаври.

По-голяма част от публиката бяха мъже и пристигнаха в самото начало. Почти всички бяха колкото Водалус или по-високи от него, загърнати в наметалата, сякаш им бе студено от мекия пролетен бриз. Лицата им бяха засенчени от плитки, широкополи петасоси[1].

Веригите на Баландер паднаха с трясък и Доркас изпищя, за да ми подскаже, че той се е освободил. Обърнах се към него, после се наведох и грабнах най-близкия горящ факел, за да го отблъсна. Той едва не загасна, когато огънят в чашата му се изля, но малко по-късно минералните соли и сярата, които доктор Талос предвидливо бе добавил, отново го върнаха към бурен живот.

Гигант се преструваше на луд, както, разбира се, го изискваше ролята му. Гъстите му рунтави вежди бяха спуснати надолу и почти закриваха очите, но въпреки това аз успях да видя дивия пламък, който гореше в тях. Устата му беше отпусната, от нея течаха лиги, а по-навътре се виждаха и огромните му жълти зъби.

Това, което ме изплаши — а аз бях наистина изплашен и предпочитах да държа в ръцете си Терминус Ест, а не този факел — беше това, което бе изписано на лицето му. Изражението му ме накара да си спомня за черната вода, която понякога съм виждал да се движи под привидно дълбоко замръзнала река. Баландер беше открил истинска радост да бъде такъв, какъвто е в ролята си. Сега, когато се изправих срещу него, за първи път осъзнах, че той не толкова е имитирал лудост, а точно обратно — опитвал се е да изглежда смирен и със здрав разум. Тогава се зачудих каква ли роля е имал той в написването на сценария за тази пиеса (а той бе участвал в неговото написване без съмнение), макар единственият човек, който познаваше добре пациента си, да бе самият доктор Талос.

Разбира се, ние нямахме никакво намерение да ужасяваме благородниците на Самодържеца, както правехме със селяните. Баландер трябваше насила да изтръгне факела от ръцете ми, да се престори, че ми счупва гръбнака и с това сцената да завърши. Но той не го направи. Дали наистина се беше вживял в ролята си на луд, или се беше ядосал на вече многобройната публика, това не мога да кажа. Може би и двете обяснения важаха.

Каквото и да ставаше с Баландер, той изтръгна факела от ръцете ми, завъртя го над главата си и обсипа зрителите с дъжд от горящи капки масло. Мечът, с който допреди малко бях заплашвал Доркас, лежеше в краката ми и аз инстинктивно се наведох и го вдигнах. За времето, докато се надигна, Баландер вече беше сред публиката. Факелът му бе угаснал и сега той го въртеше като боздуган.

Някой стреля с пистолет. Мълнията подпали костюма му, но явно без да засегне тялото. Няколко ликуващи извадиха мечовете си, а някой — не видях точно кой — приложи едно най-редките оръжия — съня. Той се движеше като пурпурен дим, макар и много по-бързо, и веднага обгърна гиганта. Той изглеждаше попаднал в миналото и бъдещето си едновременно. От едната му страна се виждаше старица с побелели коси, над главата му висеше рибарска лодка, а студен вятър разгаряше пламъците, които вече го обгръщаха.

И въпреки всичко, виденията, които правят другите войници замаяни и безпомощни, явно не подействаха на Баландер. Той разтърси глава, развъртя загасналия факел и започна да си проправя път напред.

Обърнах се да видя какво става (бях се отдръпнал настрани, за да не се намесвам в този безсмислен бой) и видях, че няколко души от публиката свалят късите си наметала, а малко след това — както ми се стори — и лицата си. Под тези „лица“, които те вече не носеха, се показа тъкан също толкова нереална, колкото и на ноктюлите. Бяха толкова отвратителни и чудовищни, че няколко мига не можех да повярвам, че изобщо съществуват. Имаха голяма, кръгла уста с дълги и тънки като игли зъби, поне хиляда малки очи, подредени на редове както при борова шишарка и челюсти, подобни на клещи. Тези същества, които видях в тъмните часове на нощта, останаха завинаги запечатани в паметта ми, както, разбира се, и всичко останало. Бях доволен, когато вдигнах поглед нагоре към звездите и зеленикаво осветените от луната облаци.

Втурнах се да бягам. Но малкото ми закъснение, докато гледах Баландер и докато вземах Терминус Ест, ми струваше твърде скъпо. Обърнах се да грабна Доркас и да я отведа в безопасност, но тя беше изчезнала.

Тогава побягнах, не толкова от яростта на Баландер, не от какогените сред публиката или от преторианците на Самодържеца, (които очаквах всеки момент да се появят), а за да настигна Доркас. Тичах и виках името й, но сред тази безкрайна градина откривах само горички, фонтани и кладенци. Най-накрая краката ме заболяха и аз намалих темпото.

Невъзможно е да опиша на хартия цялата горчивина, която изпитвах. Да открия Доркас толкова трудно и отново да я загубя, ми се струваше нещо повече, отколкото можех да понеса. Жените вярват или поне често твърдят, че нашата нежност и грижовност към тях са породени единствено от желанието. Че ние ги обичаме само когато не сме имали достатъчно време да им се насладим и ги изоставяме, когато сме задоволени, или по-точно казано — изтощени. В тази представа няма никаква истина, макар и понякога да прилича на такава. Когато сме завладени от желанието, ние сме готови да бъдем по-внимателни и нежни, защото се надяваме това желание да бъде задоволено. Но в други случаи ние се чувстваме почти задължени да се отнасяме грубо с жените и не можем да изпитваме никакви дълбоки емоции, освен една. Докато скитах тази нощ през градините, аз не чувствах физическо привличане към Доркас (макар да трябва да призная, че ми хареса, когато двамата спахме в крепостта под Кървавото поле) защото бях излял многократно своята мъжественост в Йолента, докато пътувахме с лодката във форма на водна лилия. Ако бях успял да открия Доркас, щях да я успокоя само с целувки. А колкото до Йолента, към която преди изпитвах неприязън, сега определено чувствах привличане.

Но нито Йолента, нито Доркас се появиха, не видях и забързани войници и дори гуляйджиите, които бяхме дошли да забавляваме. Събитието явно трябваше да се състои в определена част на градината, а аз очевидно бях се вече отдалечил от нея. Дори и сега не мога да бъда сигурен на каква площ се простира Дворецът на Сюзерена. Съществуват карти, но те са объркани и непълни. Няма карти за Втората къща на отец Инир и дори самият отец ми е казвал, че вече е забравил някои от своите мистерии. По време на моите скитания не успях да видя бели вълци, но видях стълби, които водеха до куполи под нивото на реката, и врати, които отвеждаха към сякаш недокоснати от човека гори. (Някой от тях са маркирани на повърхността с буренясали мраморни стълбове, но повечето не са.) Когато затварях подобни врати и се връщах отново във вътрешността, изкуственият въздух все още беше пропит с мириса на свежи и загниващи растения. Понякога дори се чудех дали няма и таен път, който да води от тук до Цитаделата. Старият Ултан веднъж ми беше загатнал, че части от неговата огромна библиотека достигат до Двореца на Сюзерена. Какво пречеше части от нея да достигат до неговата библиотека? Коридорите на Втората къща не бяха по-различни от задънените, обърканите проходи, в които преди търсих Трискъл. Ако действително това бяха същите коридори, аз несъзнателно се бях изложил на огромен риск.

Дали тези мои предположения имат основание или не, нямам точна представа сега, когато пиша тези редове. Поради своята некомпетентност тогава смятах, че границите на Двореца на Сюзерена са ограничени и аз вече съм ги приближил, скоро ще ги приближа или вече съм ги пресякъл. Вървях през цялата нощ, като определях курса си на север по звездите и отново премислях живота си, защото се опитвах да избягам от съня. Отново заедно с Дрот и Рош плувах в студената вода под Бел Кийп. Отново подменях дяволчето — играчка на Йозефина с открадната жаба. Отново протягах ръка да хвана дръжката на оръжието, което щеше да убие великия Водалус, и така спасявам и Текла, която все още е на свобода. Отново виждам аленочервената струйка под вратата на килията на Текла, Малрубиус се навежда над мен, Йонас изчезва в безкрайността между различните измерения. Отново играя с речни камъчета в двора до съборената стена, докато Текла едва не попада под копитата на бащиния ми жребец.

Дълго след като бях прекрачил и последната ограда, все още се страхувах от войниците на Самодържеца. Но след като само зърнах някакъв далечен патрул, станах и сметнах тяхната неефективност за част от общата дезорганизация, която цареше в държавата. Със или без моята помощ, Водалус съвсем сигурно щеше да разбие тези некадърници. Единственото, което му оставаше да направи, бе да реши кога да удари.

И въпреки всичко, хермафродитът в жълта роба, който знаеше паролата и комуто предадох съобщението на Водалус, без съмнение беше самият Самодържец — господарят на тези войници и господар на цялата държава, в границите, които го признаваха. Текла често го беше виждала, а тъй като нейните спомени вече бяха мои, знаех, че със сигурност е той. Не можех да си обясни тогава защо, след като Самодържецът е на страната на Водалус, Водалус продължава да се крие. (А и защо говореше за Самодържеца, сякаш му е слуга?) Опитвах се да се убедя, че всичко, което се случи в стаята-картина е било само сън, но щом пипнех торбичката на кръста си, се сещах, че стоманата вече не е там.

Мислейки си за Водалус, си спомних и за Ноктите, за които и самият Самодържец ми бе казал, че трябва колкото се може по-бързо да върна на жриците, наречени Пелерини. Извадих ги навън. Светлината им сега беше мека и различна. Не блестяха така, както пред маймуно-човеците, нито пък бе мътна, както когато с Йонас бяхме в преддверието. Макар и само да лежаха на дланта ми, те ми приличаха на огромен басейн със синя вода, по-чиста от тази в цистерна, много по-чиста и от тази в Гиол, в която сякаш можех да се гмурна… Почувствах се изведнъж едновременно спокоен и разтревожен. Прибрах Ноктите в ботуша си и продължих да вървя.

 

 

Зората ме завари на тесен път, който се виеше из гора, по-загнила и от тази пред Стената на Несус. Хладните папратови арки, които имаше там, тук липсваха. Но затова пък имаше приличащи на човешки пръсти лози, вкопчили се в огромните махагони и дъждовни дървета, превръщайки техните дълги клони в ефирни зелени облаци и спуснати пищни завеси, отрупани с цветове. Птици, от неизвестни за мен видове, пееха над главата ми. Зърнах и една маймуна, която ако нямаше четири крайника, можех да сметна за съсухрен мъж с червеникава брада, който ме следеше от дърветата, някой по-високи и от кули. Когато повече не можех да вървя, открих едно сенчесто място под дебелите като колони корени, легнах и се завих с плаща си.

Някой път е трябвало да преследвам съня си, сякаш бе химера — наполовина въздух, наполовина легенда. Но този път той ме завладя отведнъж. Не бях още затворил очи, когато отново видях побеснелия гигант. Този път държах Терминус Ест, но той изглеждаше като безполезна палка. Вместо на сцената, ние бяхме стъпили на тесен парапет. От едната страна пламтяха фенерите на цяла армия, а от другата една–единствена малка капка изчезваше в лазурния басейн на Ноктите. Баландер вдига своя ужасен факел, а аз станах отново детската фигура, която бях видял на дъното на морето. Усещах и че гигантската жена не е далеч. Боздуганът се стовари надолу…

Когато се събудих беше вече следобед, а по гърдите ми вървеше керван от огненочервени мравки. Сред два-три часа ход под бледите листа на тази горда, но обречена гора, достигнах до прав, широк път. Вървях по него около час (когато сенките започнаха да се издължават) и спрях. Подуших въздуха и разбрах, че наистина мирише на запален огън. По това време бях вече изтощен от глад и забързах нататък.

Бележки

[1] Петасос — широкопола шапка, носена от ловци и пътешественици в Древна Гърция. — Б.пр.