Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ники Хийт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frozen Heat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Ричард Касъл

Заглавие: Ледена жега

Преводач: Илияна Велчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Pro Book

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Илияна Велчева, Николина Петрова

Художник: Лъчезар Маринополски

Коректор: Марко Кънчев

ISBN: 978-954-2928-48-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3062

История

  1. — Добавяне

Шест

ЗАМРЪЗНАЛА ЖЕНА РАЗМРАЗЯВА СТАР СЛУЧАЙ

Ексклузивен материал от Там Швайда, старши МЕТРО репортер

 

Ако замразеният труп на жена, открит в хладилен камион в Горен Ийст Сайд миналата седмица, не беше достатъчен, за да затракат зъбите на нюйоркчани както трябва, ужасяващият случай стана още по-зловещ. Ексклузивен източник на „Леджър“ с информация за разследването потвърди, че убитата с нож жертва не само е била идентифицирана като Никол Еме Бернарден, французойка с адрес в Инууд, но и че куфарът, в който бе открита, е бил собственост на жертва на много сходно убийство от 1999-та година, останало неразкрито. Вчера нещата станаха още по-странни, когато следователи откриха, че мадмоазел Бернарден е познавала първата жертва, Синтия Троуп Хийт, прободена с нож в апартамента си до Грамърси Парк в Деня на благодарността преди десет години. Дъщерята на г-ца Хийт, следователят от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция Ники Хийт (достойното за фотомодел ченге, наскоро украсило корицата на популярно списание), е получила водеща роля в разследването благодарение на началника на управлението Уолъс „Уоли“ Айрънс, чийто уместен избор вече дава резултати. Дали двете убийства са удивително съвпадение, или дело на сериен убиец? Капитан Айрънс не предложи коментар, но ние можем: когато става дума за изстинали следи, най-добрата политика е „Затопляй глобално, размразявай локално“.

Хийт сгъна таблоида на две и удари с него по седалката. Руук рядко я чуваше да ругае, но днес може би щеше да има възможност за това.

— Това е просто кошмар — каза тя. Челюстта й се стегна, и стиснатите й устни побледняха. Макар че не биваше да го казва, той не се сдържа:

— Поне статията е фактологически вярна.

— Изобщо не повдигай въпроса — каза тя, после се сети нещо и го огледа преценяващо. Той знаеше защо, вече бяха имали същите неприятности с тази репортерка.

— Не, не аз съм източникът на Там Швайда. — Тя не отклони поглед от него и това го накара да се почувства неудобно. Беше виждал заподозрените в стаята за разпити да се разпадат по същия начин. — Първо, кога бих могъл да го направя?

— Докато се занимаваше с Гугъл в малките часове.

— Ха! — Руук взе вестника и погледна горната част на заглавната страница. — Твърде късно би било, за да излезе в този брой обяви той и й го върна. — Освен това защо ми е да го правя?

Това я забави, но тя не се отказа.

— Ами, ти и тази Там Швайда, подскачащата чехкиня…

— Имаме общо минало, знам. Това, че съм спал няколко пъти с нея, не значи, че съм й доживотен източник на информация.

— Каза, че е било само веднъж.

— Вярно — Той се усмихна. — Имах предвид „Веднъж много, много отдавна, в една далечна галактика“. — Стори му се, че я е умилостивил малко и той каза: — Искаш ли да й позвъня?

— Не — отвърна тя, замисли се и добави: — Да.

Изражението й обаче казваше „По-скоро недей“.

 

 

Последиците от земетресението все още се отразяваха на града. Заради последната повреда в инфраструктурата се наложи да се отклонят към моста „Куинсбъро“, защото тунелът „Мидтаун“ беше затворен. Шофьорът включи радиото и стана ясно, че това се дължи на мистериозен теч.

— Течове, само за това мислим тази сутрин — каза Руук, но Ники не изглеждаше развеселена.

След като оставиха Руук пред сградата на „Леджър“, Хийт продължи към 20-то, където отрядът й се трудеше върху задачите си. Щом влезе, забеляза Шарън Хайнзбърг, която припряно затвори браузъра, в който се виждаше сайта на магазин за обувки, и зареди базата за пръстови отпечатъци.

— Липсвахте ни вчера, детектив Хайнзбърг.

— И аз така чух. Но така ми се пада, като не си включих телефона в събота вечер.

— Лошото е, че последиците се паднаха на мен — поправи я Ники. — Нямаше как да се свържа с един от подчинените си, което е недопустимо. Ясно ли е?

Хайнзбърг отвърна с преувеличен армейски поздрав, който (като повечето неща, които вършеше) ужасно раздразни Ники, но тя не реагира — беше казала най-важното. Възложи й да претърси сметките за телефон на Никол Бернарден за улики и отиде на бюрото си.

За нейно разочарование жуженето в общия офис се дължеше на колела, въртящи се на празен ход. Разпита всички — за отпечатъците в апартамента, за номера й за данъците, за проучването на спортните клубове и сметките й за кредитни карти, — но отговорите бяха или „нищо“, или „трябва да изчакаме“, или „не открих нищо полезно“. При всеки друг случай Хийт щеше да се облегне на мъдростта и опита, които бе натрупала през годините, за да напомни сама на себе си, че е невъзможно да зърнеш пътеката, преди да се е разкрила и че случаите се разрешават с работа и търпение. Това обаче не беше всеки друг случай. Макар че не само бе успяла да идентифицира жертвата, но и да открие ясна връзка с убийството на майка си, Ники искаше да използва набраната инерция, при това веднага. Беше чакала цяло десетилетие.

След малко пристигна Руук с кафе в ръка и широка усмивка на физиономията.

— Разбра ли кой е пропял пред Там? — тихо го попита тя, след като го дръпна в кухненския бокс.

— Да, и дори не ми се наложи да спя с нея. Измамих я, като се престорих, че вече знам. Не знам дали си забелязала, но дори когато е съвсем сама в стаята, Там Швайда не е най-умният човек в нея.

— Много остроумно, Руук, запази го за следващата си статия. Мен ме интересува само кой е бил. Айрънс, нали? Толкова е очевидно!

— Ето сега, пак се заплесваш по една от любимите ти конспиративни теории.

— Добре, добре, говори. Направи си удоволствието.

Той театрално потърка брадичката си, наслаждавайки се на възможността да използва собствените й думи срещу нея.

— Предпочитам да работя с факти, вместо да разчитам на вътрешните си гласове.

— Искаш ли да те залея с кафе?

— Била е Шарън Хайнзбърг.

Хийт още обмисляше какво да прави с тази информация, когато капитан Айрънс я повика в кабинета си, за да я разпита за новостите по случая. Въпреки че тя опрости нещата, за да се съобрази с неспособността му да се съсредоточава за дълго време, той успя да се отклони от темата и то почти веднага.

— Откакто вчера ви се обадих от Бостън, за да ви кажа какво научихме за жертвата и отношенията й с майка ми, търсим всякаква информация за Никол Бернарден.

— Поръчахте ли си морска храна?

— Моля?

Айрънс се отпусна в кожения си стол и пружините изскимтяха под тежестта му.

— Много обичам тамошната супа от миди. Задължително трябва да я опитате.

— Да, чувала съм за нея — каза тя, но само за да задържи вниманието му, докато продължи разказа си за разследването на двете убийства. — След като идентифицирахме Никол Бернарден, трябва да разследваме множество нови следи. Не открихме много улики в дома й, но може да напреднем, като проучим банковите й сметки, професионалния и личния й живот. Все още няма резултати, но…

— Докато бяхте там, Руук писа ли?

— Сър?

— Случайно да нахвърля нови статии? — Айрънс се намести в стола въпреки протестите на пружината. — Онзи ден спомена, че може да напише продължение на първата статия и се чудех дали е работил по въпроса. — Може би Айрънс нямаше проблем със съсредоточаването. Може би просто мислеше за други неща. — Видяхте ли, че днес са ме споменали в онзи парцал?

— Видях. В интерес на истината, сър…

— Покажете го на Руук. Да види, че и други репортери човъркат темата.

Фактът, че единственото, което е развълнувало Айрънс, е фактът, че е бил споменат, не й убягна.

— Руук не само прочете статията, но и разбра, че източникът е член на нашия отряд, сър.

— Някой от нашите е дал тази информация на „Леджър“? — Айрънс наклони глава и се загледа над рамото й, обхождайки с поглед общия офис зад стъклото. — Знаете ли кой е бил?

Ако ставаше дума за друг, Хийт щеше да се направи, че не знае.

— Детектив Хайнзбърг — отвърна тя.

— Шарън? Сигурна ли сте?

— Да, сър.

— Хм. Е, все отнякъде е трябвало да разберат. — Той отпи голяма глътка кафе. Изглежда не беше особено потресен от станалото и след като шумно преглътна, го потвърди. — Вероятно е по-добре, че се е разчуло.

— Не съм съгласна, капитане. — Не й хареса развеселеното му изражение при тези думи, но тя продължи. — На този стадий случаят не бива да се разиграва пред очите на хората, това ще го превърне в цирк, с който ще трябва ние да се оправяме. Това не ни е нужно, не и преди да сме успели да проучим всички възможности за разследване.

— Така ли? И как върви това начинание, детектив Хийт? — Усмивката му не беше просто снизходителна, тя показваше, че е предубеден.

— Както ви казах, за момента върви бавно. Трябва обаче да бъдем реалисти — добави тя и спря, за да подчертае казаното. Не беше забравила, че началникът й е администратор, натрупал опит в тихи кабинети по високите етажи, вместо на улицата. Затова му предложи съкратен вариант на онова, което си беше низала преди няколко минути. — За да получим резултати, трябва да бъдем търпеливи и да си дадем сметка, че това е едва началото на случая.

— Ха. Този случай буксува от десет години. — Той разстла своето копие на „Леджър“ и го побутна към нея. — Журналистката е съвсем права. Случаят не просто е изстинал. Замръзнал е. — Той се изправи, за да покаже, че срещата им е приключила. — Да видим дали публичността няма да му е от полза.

„Естествено“, помисли си Ники. „Вие например може да се прочуете за петнадесетина минути.“

Докато Хийт минаваше покрай детектив Хайнзбърг, телефонът на Шарън иззвъня, тя каза, че идва веднага и хукна към кабинета на капитана, затваряйки вратата зад себе си. Ники седна на бюрото си и разтвори една папка, но не можа да устои и периодично поглеждаше към офиса на Айрънс.

— Да знаеш — каза Очоа, който току-що бе дошъл при нея с партньора си, — не открих никакви жалби за преследвачи, подадени от Никол Бернарден. Няма и ограничителни заповеди. Фризьорът й почива в понеделник, но няма нищо против да се видим, така че отивам в дома му в Уест Вилидж, за да видя дали нима да ни снесе нещо полезно.

— Браво, дръж ме в течение — каза Ники, но двамата не си тръгваха, така че тя изчака. Роули се прокашля.

— Знам, че не обичаш клюки.

— Прав си.

— Това обаче трябва да го знаеш — обади се Очоа. — Кажи й, партньоре.

— Те спят заедно — съвсем тихо й прошепна Роули. Не се обърна, но очите му се насочиха към Айрънс и Хайнзбърг. Хийт погледна натам и видя как Айрънс размахва пръст към Шарън, но и двамата изглеждаха развеселени. — Тази сутрин видях как Уоли я остави на ъгъла с „Амстердам“, за да не се появят заедно.

Хийт си спомни как двамата с Руук правеха такива номера, преди да обявят, че са двойка, но каза:

— Това нищо не значи.

— Целунаха се, преди тя да излезе от колата. Беше си истинска сливицо-изследователска експедиция.

Изчезването на Шарън в неделя и статията, която изкарваше Айрънс герой, изведнъж й се сториха логични по начин, който я ядоса. Заради бремето, което представляваше Хайнзбърг, заради злоупотребата на Айрънс, който въртеше любов с колега и заради токсичната динамика, която се бе създала заради това, заплашвайки случая. Най-много се ядосваше на себе си, задето не го е предвидила, но вместо да се издаде, тя замълча и накрая каза:

— Знаете, че не обичам клюките, така че не казвайте на никого. — После добави: — Но ме дръжте в течение.

Щом Роуч си тръгнаха, към бюрото й се приближи Руук.

— Каза ли му, че е била Хайнзбърг? — Хийт кимна и той каза: — Смяташ ли, че ще си поприказва с нея по въпроса?

— О, можеш да разчиташ на това.

— Слушай, Ники, има и още нещо. — Тогава Руук изрече онова, което я тревожеше от момента, в който прочете статията в колата. — Баща ти сигурно гледа новини и чете вестници, а?

Тя мрачно кимна, извади телефона от джоба си и погледна към коридора.

— Излизам — каза тя. — Трябва да проведа личен разговор.

* * *

Хийт се върна десет минути по-късно, ухаеща на свеж въздух, и попита Руук дали иска се повозят до Скарсдейл. Той каза само „Разбира се!“, притеснен, да не би да размисли и да не го представи на баща си. Когато златистата кола без полицейски означения пресече Бродуей и пое към магистрала „Уест Сайд“, той се почувства достатъчно сигурен, за да попита:

— Мога ли да ти призная, че съм изненадан, че ме покани да те придружа?

— Не се чувствай твърде поласкан. Просто те използвам. — Ники не го погледна, защото се правеше, че наблюдава пътя, а не него. — Водя те вместо клоун. За да има с какво да се разсее, преди да затънем твърде дълбоко.

— Това е чест за мен, благодаря ти. Как така да затънете?

— Ако извадиш късмет, няма да разбереш.

— Толкова ли са лоши отношенията ви? — Тя повдигна рамене, но това не му стигна и той попита: — Кога го видя за последно?

— По Коледа. Виждаме се на рождените си дни и по празниците. — Руук позволи на мълчанието да работи вместо него — напрегнатите празнини обикновено се нуждаят от запълване. — Връзката ни се изчерпва с картички и обаждания. Нали се сещаш, електронни подаръци вместо истински. Устройва и двама ни.

Тя прокара сух език по устните си и отново се съсредоточи върху пътя. Поне така му се стори.

— Не трябваше ли да се качиш на онази детелина? — попита той.

Хийт издиша през зъби и направи обратен завой на колелото при 77-ма улица, за да мине през входа, който беше пропуснала. Руук я изчака да се влее в движението, докато наблюдаваше как буреносните облаци се събират над Хъдзън като големи глави карфиол.

— Преди бяхте ли близки?

— Да, но родителите ми се разведоха, докато карах един семестър в чужбина. Казаха ми чак когато се върнах, а той вече се беше изнесъл.

— Говорим за лятото преди… — не довърши той.

— Да. Той живееше в един от служебните апартаменти на корпорацията, за която работеше, на Парк авеню. След като убиха мама, не можа да го преживее. Напусна работа, пренесе се в предградията и отвори собствен бизнес за недвижими имоти.

— Нямам търпение да се срещнем. Много е важно за мен.

— Как така?

— Не знам… нали ще ставаме роднини.

Тя най-сетне погледна към него.

— Успокой малко топката. Отиваме само за да му кажа за новините по случая, а не за да… и аз не знам какво.

— „Бащата на булката“?

— Не продължавай.

— Част четвърта. Даян Кийтън праща Стийв Мартин да си направи клизма точно преди сватбата. Всичко може да се случи — и се случва.

— Мога да те изхвърля още тук. Ще се върнеш пеша.

— Ей — каза той. — Искаше клоун, получаваш клоун.

Двадесет минути по-късно спряха пред портите на заграден жилищен комплекс на около километър от шосе „Хъчинсън“. Ники въведе някакви числа и зачака, заглаждайки косата си с две ръце. Малката тонколона на стената на кабинката избръмча, вратата се отвори, а в далечината тресна гръм.

— Бушувай до пресита, грозна буря, плюй дъжд, оригвай вятър, бълвай плам![1] — обади се Руук.

— Руук, ти сериозно ли? Ще те запознавам с баща си, а ти ми цитираш „Крал Лир“?

— Да ти кажа — отвърна той, — не се сещам за нищо по-досадно от начетено ченге.

 

 

Според Руук Джефри Хийт, който ги чакаше до отворената си входна врата, почти не приличаше на човека, когото бе видял на семейните снимки. На тях се виждаше един по-здрав, як мъж, който сам контролираше живота и блестящото си бъдеще. От тогава действително бяха минали много години, но на шейсет и една не времето бе изтощило бащата на Ники, а животът.

Плесниците на скръбта бяха превърнали добродушното весело лице в резервирана маска, която завинаги бе отрекла доверието и перманентно се въсеше, готова за следващия удар. Когато той посегна да стисне ръката на Руук, усмивката му можеше да мине най-много за опит. Не беше фалшива, просто не успяваше да отрази нищо, което да наподобява удоволствие. Целта му беше просто да постъпи както е редно, доколкото му е възможно, също както когато прегърна дъщеря си.

Обстановката, в която живееше наблягаше на бежовото — беше не просто чиста, но подредена по мъжки. Всички мебели бяха от началото на новия век, включително огромният телевизор — предвидимото удоволствие на мъж, станал отново ерген на стари години. Попита ги дали искат да пият нещо и Руук се изненада от откритието, че Ники е гост в тази къща, също като него. Двамата отказаха и баща й седна на кожения диван, настанявайки се в своя команден център, заобиколен от холни масички, на които лежаха телефонът му, дистанционните управления, фенерче, вестници, преносим скенер и купчинка книги на Томас Фрийдман и Уейн Дайър.

— За обяд ли се прибра, татко?

— Не съм излизал. Каквото и да си чула за пазара на недвижими имоти, имай предвид, че е още по-зле. Вчера се наложи да уволня един от агентите си. — Той се наведе, за да вдигне чорапите си. Единият беше черен, а другият — тъмносин.

Ако баща й беше обиден, че се е наложило да научи за новите разкрития за убийството на бившата му съпруга от жълтия вестник до лакътя му, той с нищо не го показа. Вместо това внимателно се заслуша в разказа на Ники за подробностите около случая. Прояви емоция само когато тя спомена обяда им с бившия главен следовател, Картър Деймън.

— Задник — заяви той. — При това безполезен. И пясък на плажа не би открил.

— Искам да те питам нещо, татко. Всички казват, че мама и тази Никол Бернарден са били близки приятели, но аз изобщо не бях чувала за нея. — Изражението му не се промени, така че тя каза: — Малко е странно, не мислиш ли?

— Ами, не. Никога не съм я харесвал и майка ти го знаеше. Да кажем, че й оказваше лошо влияние и толкова. След като се преместихме в Щатите през седемдесет и осма, около година преди да се родиш, Никол Бернарден изчезна от живота ни. И слава богу.

Ники му разказа за посещението в Консерваторията и описа записа на рецитала на Синтия.

— Знаех, че мама е добра, но никога не я бях виждала такава, татко.

— Похаби си таланта. През цялото време, докато бяхме в Европа, й го натяквах.

— Значи сте се знаели отдавна — намеси се Руук. — Кога се запознахте?

— През 1974. На филмовия фестивал в Кан.

— Във филмовата индустрия ли сте работили? Ники не ми го е споменавала.

— Не, след като завърших, една голяма инвеститорска група ме нае да ги представлявам в Европа. Работата ми беше да намирам малки хотели, които да превърнат в елитни бутици, по модела на „Реле и Шато“. Работа — мечта, казвам ви. Едва бях прехвърлил двадесетте, имах се за велик и постоянно обикалях из Италия, Франция, Швейцария, Западна Германия — тогава така й викаха — на служебни разноски. Сигурен ли сте, че не искате минерална вода? Може би една бира? — с надежда попита той.

— Не, благодаря — отказа Руук, който беше забелязал влажния кръг на масичката до Джеф. Той явно умираше да постави нова чаша върху него и това го натъжи.

— Както и да е, един от клиентите ни инвестираше и във филми и ме заведе на един невероятен коктейл, организиран от известния режисьор Фелини. Разхождах се сред кинозвезди като Робърт Редфорд и София Лорен, мисля, че и Фей Дънауей беше там, но аз имах очи само за американката до бара, която свиреше Гершуин, докато останалите я пренебрегваха и се наливаха с безплатно шампанско. Със Синди се влюбихме, но и двамата много пътувахме. Нещата обаче се задълбочиха и аз започнах да уреждам пътуванията си според нейните ангажименти.

— По коктейли ли свиреше? — попита Руук.

— Понякога. Обикновено прекарваше по седмица или месец във вилите на богаташите, където преподаваше на децата им. Както казах, пилееше си таланта. Всичко можеше да бъде толкова различно.

Спусна се мрачно мълчание, нарушавано от гръмотевиците и плисъка на дъжда по перваза.

— Време е да тръгваме — каза Ники, но Руук не беше на същото мнение.

— Да не би да се е бояла от прожекторите?

— Изключено. Виновна беше Никол, купонджийката. Всеки път, щом ми се стореше, че най-сетне съм убедил Синди да се отнесе сериозно, тя отново се появяваше, като дяволче, което кръжи над рамото й, и преди да се усетя, Синди заминаваше за Сен Тропе, Монако или Шамони, за да продава таланта си за жълти стотинки. — Той се обърна към дъщеря си. — Когато се появи ти, нещата се пооправиха. Взехме апартамента до Грамърси Парк, майка ти се зае да те отгледа и това много й харесваше. Толкова те обичаше.

Щом изрече тези думи, старият Джефри Хийт за миг се завърна и Руук забеляза, че линията на челюстта му е същата като на Ники, когато се усмихва.

— Бяхме много щастливи — каза тя и посегна към ключовете си.

— Само че тези неща никога не траят дълго, нали? Когато ти навърши пет години, тя отново започна да се държи постарому. Преподаваше на децата на богатите нюйоркчани, понякога изчезваше за целия уикенд със семействата им или се връщаше късно, понякога посред нощ. Без никога да го обсъжда с мен. Казваше, че имала нужда да бъде независима. Изолираше ме. — Той замълча, сякаш за да вземе някакво решение, и добави: — Не съм ти го казвал, но дори започнах да се съмнявам, че си има любовник.

Ники премести ключовете в дясната си ръка.

— Сега не му е нито времето, нито мястото да обсъждаме това.

— Казахте ли на полицията за подозренията си? — попита Руук и Ники леко го сръга, но той не й обърна внимание. — Според мен е щяло да им се стори важно.

— Не го споменах.

— Защото вече бяхте разведени ли?

Този път сръчкването беше малко по-силно.

— Защото вече знаех, че не съм бил прав. — Той затвори уста и всмука бузите си навътре. После продължи, а долната му устна трепереше. — Чувствам се много неловко, особено след всичко, което стана. — Ники се наведе напред и сложи ръка на коляното му. — Сега се срамувам, но тогава наех частен детектив, за да, ъъ, за да я следи. — След това той се стегна и добави: — Той не откри нищо, слава богу.

 

 

Светкавицата съвпадна с топовния гръм, който се разнесе в горите зад комплекса и двамата се затичаха още по-бързо. Щом влязоха в колата, Хийт провери съобщенията си и откри покана от Дон, треньорът й по ръкопашен бой.

„Да ти наритам ли задника довечера? Да/Не?“

— Нещо ново за случая? — попита Руук. Тя поклати глава, отвърна с „не“ и обърна ключа. Той явно бе отгатнал настроението й, защото за пръв път уважи мълчанието й и не продума чак докато стигнаха в Манхатън.

Отрядът работеше неуморно, но резултатите с нищо не допринасяха за разрешаването на случая. Френските консулства в Ню Йорк и Бостън не бяха контактували с Никол Бернарден в последните години, тя нямаше стационарен телефон, а обажданията й по мобилния варираха от поръчки на храна до уговорки на часове за маникюр и педикюр. Очоа потвърди две, при които бе отменила часовете си за подстригване и боядисване в последната минута, което не беше в неин стил. Фризьорът й, който искрено оплакваше загубата на една от най-добрите си клиентки, я описа като мила, много дискретна жена, която напоследък му се струвала изнервена. Тази забележка с нищо не им помагаше при издирването на убиеца й. Руук взе такси до дома си, оставяйки Ники да обнови информацията на белите дъски. За съжаление задачата й се изчерпа с поставянето на лястовички до всяка от задачите — нова информация нямаше.

Същата вечер, когато вратите на асансьора на първия етаж се отвориха пред Ники, оттам се изниза маса за масажи на две колела, а след нея — Салена, красивата масажистка.

— Ехо! — поздрави тя, махайки й със свободната си ръка, от което трицепсът й се накъдри. — Поверявам го изцяло на вас.

— Много ви благодаря за което — отвърна Хийт, а последното, което видя, бе ред съвършени бели зъби, които я накараха през целия път нагоре да си мисли за Червения котак от „Алиса в страната на чудесата“ и най-вече за факта, че е виждала много усмивки без прикачени към тях празноглавци, но никога празноглавец, който не се хили.

Когато Руук излезе от банята, тя вече беше наредила в чиния колбасите, които купи от „Ситарела“ на идване и наливаше вино в две чаши на плота.

— Реших тази вечер да си останем вкъщи — каза тя.

— Нямам нищо против. — Руук погледна етикета на виното и каза: — О, „Пино Григио“.

— Да, чудесно върви с чаеното масло и феромоните. — Двамата се чукнаха. — По пътя нагоре се разминах с палавата сестра. Как мина „терапията“ ти? Да, това бяха кавички.

— За жалост ми беше последната, но ми беше необходима, след като днес цял ден ме ръчка в ребрата.

— Сериозно? — Тя набучи парче прошуто на вилицата си. — Стори ми се, че изобщо не усети. Забрави ли, че трябваше да бъдеш клоунът, който разсейва баща ми?

— Бързо си разменихме ролите, нали?

Тя остави храната и попи пръстите си със салфетка.

— Какво се предполага, че значи това?

— Ами, бях готов да ти помагам, но ти не задаваше никакви въпроси, така че го направих аз.

— Руук, не отидох там, за да задавам въпроси. Отидох, за да разкажа на баща си за случая, защото бившата ти приятелка написа статия за него.

— Предлагам да пренебрегнем втория ревнив коментар, който правиш през последните шейсет секунди, и да се съсредоточим върху посещението у баща ти. — Той сдъвка една маслина и постави костилката на ръба на чинията си. — Да, отидохме с определена цел, но той постоянно споделяше разни неща, които ме изкушаваха да разпитвам. Подозренията му за любовника бяха твърде важни, за да пропусна възможността. Когато ти не продума, реших, че се бориш с емоционалните последствия, затова се намесих. Той никога ли не ти е споменавал за това?

— Нали го чу, каза „не“.

— И ти дори не подозираше?

Тя отново отпи от виното, наблюдавайки вълничките по повърхността му, докато въртеше чашата.

— Може ли да споделя нещо с теб?

— Разбира се, знаеш, че може.

Ники замлъкна и се замисли със същото измъчено изражение, което бе видял на лицето на баща й.

— Да, и аз подозирах, че мама може би има любовник. — Тя отново отпи от чашата. — По-нататък, когато навлязох в тийнейджърските си години, но и аз започнах да забелязвам нещата, които спомена татко. Често излизаше, понякога отсъстваше нощем и през целия уикенд, връщаше се късно. Нали знаеш, че в гимназията човек се интересува само от себе си, чувства се гневен и самотен. В един момент се запитах дали не става дума за нещо друго. Освен това трудно можех да пропусна напрежението между родителите ми. Дори започнах да се опитвам да взема пощата преди нея, за да проверя дали няма писма от мъже. Ненормално е, но дотам стигнах.

— Тя виждаше ли се с някого?

— Така и не разбрах.

— И никога не я попита направо?

— Не бих го направила.

— И тя никога не ти се довери, нито дори с намек? — Ники насмешливо изсумтя. — Ей, само питам. Останах с впечатлението, че двете сте били близки.

— Да, посвоему бяхме. Майка ми обаче беше много потайна. Все затова спорехме, дори в нощта, когато я убиха. Знаеш ли защо толкова дълго се бавих, преди да напазарувам в супермаркета? Имах нужда да се разходя, защото се бяхме карали за това, че… как да го опиша? Че толкова страни от мен. Не ме разбирай погрешно, тя много ме обичаше, показваше го и аз не се опитвам да омаловажа това, но… имаше неща, които не споделяше с никого. Макар че бяхме много близки, сякаш ни делеше стена.

Руук вече разбираше защо Ники бе отказала да рови в миналото на майка си и каза:

— В това няма нищо срамно. Всеки има своите тайни, нали? Някои хора ги пазят малко по-ревниво от други. Как го нарече Стинг? „Крепост около сърцето ти“? — Той взе един маринован артишок с пръсти, изяде го и добави: — Точно ти би трябвало да си наясно с това.

— Какво искаш да кажеш?

Той преглътна и се задави с оцета, осъзнавайки грешката си. Опитвайки се да ограничи щетите, Руук каза:

— Нищо, остави.

Само че го беше изрекъл.

— Късно е вече. С какво точно би трябвало да съм наясно и как ти стана такъв експерт по въпроса, слушайки рок?

— Ами… Добре, виж, всеки наследява по нещо от родителите си. Аз театралнича като майка ми и съм очарователно импулсивен. За баща ми нямам и представа, дори не го познавам.

Той се надяваше, че това отклонение ще сложи край на дискусията, но грешеше.

— Изплюй камъчето, Руук. Казваш, че съм непристъпна ли?

— Нищо подобно. — Той се почувства заклещен в словесна престрелка, в която не искаше да участва, всичко, което казваше, беше неуместно. Като например глупавото: — Невинаги.

— И кога съм непристъпна?

Той се опита да се изплъзне.

— През повечето време не си.

— Кога, Руук?

Явно нямаше как да избяга, така че избра подхода на Робърт Фрост.

— Добре. Понякога, когато се опитам да повдигна някои въпроси, ти ме отстрелваш.

— Смяташ ме за студена, така ли?

— Не. Но отлично знаеш как да замразиш разговора.

— Отстрелвам те, това ли е оплакването ти? Защото е абсурдно. Ти си първият човек, който казва такова нещо за мен.

— В интерес на истината…

Тя отново посягаше към чашата, но щом чу тези думи, пребледня и я тресна обратно на каменния плот.

— Това изречение гледай да го довършиш.

Руук си даваше сметка, че е затънал до шията. Мозъкът му отчаяно търсеше път за отстъпление, но на всички врати пишеше „Не е изход“.

— Сериозно говоря, Руук. Не може да изтърсиш такова нещо и да дадеш заден ход. Довърши си изречението.

Тя го фиксираше с немигащия рентгенов поглед, с който я беше виждал да срива дебелокожи социопати по време на разпит.

— Добре. Миналата вечер в Бостън си говорех с Петър и…

— Петър? Говорил си с Петър за мен зад гърба ми?

— Бяха само няколко думи. Ти отиде до тоалетната, а аз просто си гледах работата. Помисли, какви общи теми имаме с Петър? Както и да е, той спомена, че — в момента го цитирам — че ти имаш защитна стена.

— Първо, смятам, че не е честно да топиш Петър по този начин.

— Той повдигна въпроса!

Тя не му обърна внимание, увлечена от гнева, който й служеше и за отдушник.

— И второ, предпочитам да бъда предпазлив човек, който държи на дискретността, отколкото безразсъдно, незряло, самовлюбено магаре като теб.

— Виж, зле се изразих.

— Не — каза Хийт. — Мисля, че просто най-накрая каза каквото си мислиш.

Тя стана и грабна сакото си от облегалката на бар стола.

— Къде отиваш?

— Не съм сигурна. Внезапно почувствах нужда да издигна стена между нас.

След което си тръгна.

* * *

Накрая го отнесе Дон. Търсейки начин да успокои беса, който бушуваше във вените й, Хийт му върна СМС-а и трийсет минути по-късно бившият военноморски тюлен се просна по лице на постелката, останал без дъх. Той с пъшкане се изправи на четири крака, но Ники усети, че се преструва. Дон се метна към нея с рамото напред, а дългите му ръце посегнаха да оплетат краката й като пипала на октопод. Тя клекна, преди да я е докопал, заклещи мишницата му между ръката и бицепса си, после се отблъсна от постелката и отскочи нагоре, премятайки го във въздуха. Дон се приземи по гръб, а тя се метна върху него и го притисна към земята. После скочи на крака и издуха капка пот от върха на носа си, подскачайки напред-назад, готова за още. Не, тя жадуваше за още.

Накрая на часа, потънали в пот, те се поклониха един на друг и си стиснаха ръцете.

— Какво ти става? — попита той. — Днес беше свирепа. Да не съм те ядосал с нещо?

— Не, не си виновен ти. Имам много грижи, извинявай, че те използвах за боксова круша.

— А, няма проблем, така ме държиш във форма. — Той избърса потта от лицето си с долната част на тениската и каза: — Останала ли ти е достатъчно енергия за по една бира или нещо подобно?

Ники се поколеба. „Нещо подобно“ означаваше „секс“ и двамата го знаеха. Той звучеше небрежно, защото отношенията им бяха такива. Поне навремето. Преди да се запознае с Руук, Ники в продължение на две години спеше с Дон сравнително редовно. И двамата получаваха едно и също — физическа връзка без обвързване, емоционални усложнения и ревниви въпроси, когато единият откажеше. Ако и двамата го искаха — добре. Ако някой не искаше — пак добре. Тези отношения никога не пречеха на тренировките им и Дон нито веднъж не настоя, нито се нацупи, когато тя избра да бъде само с Руук, който не знаеше нищо за уговорката й с треньора.

— Може да изпием по бира — импулсивно отвърна тя, усещайки нещо като вина. Но какво пък толкова. Вече беше решила, че по-далеч от бирата няма да стигнат.

— Добре ще е първо да взема душ — каза той, отлепяйки мократа тениска от кожата си. — Тук няма топла вода, спряха я след Земетресението и явно закъсняват с инспекцията.

Тя отново изпита вина, но не й обърна внимание и каза:

— Ще се изкъпеш у нас.

 

 

Хийт остана по анцуг, но си сложи суха тениска, докато Дон се къпеше. Провери дали има съобщения от отряда и откри само три от Руук, които не прослуша. Отвори хладилника, намери шест бири и се замисли дали да останат да ги пият в апартамента, в опасна близост до спалнята, или да отидат във „Вълшебната бутилка“, след като Дон се приведе във вид.

Тя наплиска лицето си на кухненската мивка, за да отмие солта от очите си. Докато се бършеше с хартиена кърпа, Ники се опита да реши защо е довела Дон в апартамента си. Бягство ли търсеше? Просто приятелска компания? Или пък проверяваше как ще се чувства, ако отново стане независима? Каза си, че ако тази вечер прерасне в нещо по-сериозно, причината няма да е желанието й да си върне на Руук. Но тогава защо специално беше поканила Дон у дома си? Дали защото отношенията им бяха достатъчно повърхностни, за да е сигурна, че той няма да я разпитва, когато тя няма желание да отговаря? Дали имаше нужда от секс, за да забрави?

Не се беше ядосала на Руук само защото я вбеси с обвинението за защитната стена, а после се скри зад гърба на бившия й приятел. Дразнеше я това, че настоява да рови в неща, които не го засягат, в семейни тайни, които иска да забрави. Първо разпита баща й, сякаш се намираха в стаята за разпити в управлението… а тази вечер я притисна да говори за отношенията й с майка й. Как би могла да обясни такова нещо, заедно с пълния му контекст, на Руук или на когото и да било? И защо изобщо трябваше да го прави? Нима беше длъжна да сподели с Джеймисън Руук как майка й превързваше ожулените й колене? Или как заряза всичко, за да я заведе на театър на Бродуей, когато кавалерът й за абитуриентския бал й върза тенекия? Или как й беше разкрила радостта от романите на Джейн Остин и Виктор Юго? Или как я беше учила, че упражненията, било по пиано или нещо друго, са просто възможност да опознае не само музиката, но и самата себе си.

Тя не можеше да му разкаже всичко това. Или пък не искаше. Тези спомени, както и стотици други, водеха до места, които самата Ники рядко дръзваше да посети. Също като капака на пианото в другия край на стаята, тези врати препречваха пътя на твърде много болка, за да ги отвори. Може би Руук беше прав. Може би тя наистина се бе обградила с крепостна стена.

Дали беше същата като на майка й? И ако да, това недостатък на характера ли беше, или поредният житейски урок, който Синтия й бе преподала нагледно? Както когато й демонстрираше как да позволи на паузите между нотите да дишат, защото те също са музика.

Душът замлъкна и я принуди да се запита какво ще прави сега — не можеше да отрече, че сама е застанала на кръстопът. Защо? Когато вратата на банята се отвори, Хийт си даде сметка, че това не е най-неотложният въпрос. Преди всичко трябваше да реши какво ще прави през тази нощ, пълна с рисковани импулсивни решения.

Дон влезе в хола — кожата му блестеше от водата, а около кръста му бе увита хавлиена кърпа.

— Мисля, че спомена нещо за някаква бира — каза той. Преди да успее да изпадне в агонизиращи размишления, тя отвори хладилника, взе две бутилки и ги постави на плота помежду им. Чукнаха се и всеки отпи от своята.

— Утре положително ще ме боли — каза той, а на вратата тихо се почука.

— Очакваш ли някого? — попита Дон и тръгна към вратата.

Руук имаше ключ, но може би най-сетне се опитваше да бъде дискретен, така че тя прошепна:

— Не казвай нищо, само гледай.

Точно когато зави зад ъгъла, като се чудеше как да ги представи един на друг, кърпата на Дон се свлече на земята, преди той да успее да я задържи. Дон се обърна към нея, намигна й и палаво се усмихна, а после се наведе да надзърне през ключалката.

Пушечният изстрел проби вратата и го отхвърли назад с такава сила, че той се приземи в краката на Ники. От мястото, където преди се намираше главата му, изригна наглед безкраен кървав фонтан, а късчета от мозъка му полепнаха по краката и ризата й.

Бележки

[1] Превод — Валери Петров. — Бел.прев.