Ричард Касъл
Ледена жега (4)

Четири

Татуировката го издаде. Както се надяваше Хийт, в ЦБПРВ имаха снимка, която ги насочи към заподозрян. Седмица по-рано собственикът на денонощен магазин в Бейсайд, Куинс, бе подал оплакване, че непознат мъж краде от рафтовете. Камерата го беше заснела и макар че престъплението бе незначително, в ЦБПРВ бяха вкарали татуировката му в базата данни и тя излезе няколко минути след като Роули качи JPEG файла на сървъра им. Патрулите показаха снимката му из Бейсайд и един нощен пазач в гараж за стари коли каза, че напоследък го е виждал да се мотае наоколо. Няколко часа по-късно същият пазач го забеляза отново, проследи го до една къща наблизо и позвъни в полицията по мобилния си телефон.

Хийт, Руук, Роули и Очоа пътуваха натам с включена сирена, потънали в напрегнато мълчание. Раменете им се тресяха, а коленете им се блъскаха едно в друго, докато детектив Роули се бореше с вечерния трафик в тунела „Мидтаун“ на път към магистрала „Лонг Айлънд“. Разсея се само докато минаваха край стоманената Унисфера до „Флъшинг Медоус“ — погледна многозначително седналия до него Очоа и подуши като заек, а партньорът му потисна усмивката си — масажното масло по кожата на Руук беше доста ароматно. Хийт долови закачката, но каза само:

— Кога пристигаме?

Така подканяше Роули да се съсредоточи и да побърза.

Шест минути по-късно техният форд „Краун Виктория“ спря до парка „Мария Кюри“ в Бейсайд и Роули паркира до останалите полицейски коли. Наблизо видяха 9-ти отряд от специалните части, както и сапьори с черни шлемове и брони. Докато Хийт слизаше от колата, командирът на 9-ти отряд я поздрави.

— Бързо пристигнахте, детектив Хийт.

— Благодаря, че ни изчакахте.

— Вижте, мисля да ви оставя вие да командвате парада — каза той. Уважението в този жест едва не я накара да се просълзи, но тя каза само:

— Благодаря ви, командире, оценявам това.

— Хубаво сме ви го опаковали — каза той. — Заподозреният се намира в двуетажна еднофамилна къща на „Оушиания“, съседната улица. Собственик се води някой си Дж. С. Палмър, макар че сметките не са плащани от шест месеца и електричеството е било спряно по молба на живущите. — Той включи червения филтър на фенерчето си, за да не я заслепи и разтвори пред нея карта с обозначения на предприетите действия. — Ето я, ъгловата къща. Завардил съм всички възможни изходи, включително с кучета тук и тук. Патрулите са отцепили „Нордърн Булевард“, а ние блокирахме 47-мо авеню, след като дойдохме, така че улиците са под контрол. Освен това пратих екип в съседната къща, евакуирахме семейството през страничния вход.

— Явно сте се погрижили за всичко.

— Има и още. — Той включи микрофона на уоки-токито си. — Отряд 9 до хеликоптер 414.

— Слушам, отряд 9 — отвърна спокоен глас, съпроводен от мощно бръмчене.

— Имайте готовност след 5 минути.

— Потвърждавам и очаквам сигнала ви. Ще накараме слънцето да изгрее.

Роули отвори багажника. Хийт отиде при него, а Очоа и Руук застанаха до задния калник. Докато тримата детективи навличаха предпазните си жилетки, тя каза:

— Руук, ти чакай тук.

— Стига, обещавам, че няма да ме застрелят. Може и аз да си сложа жилетка.

Очоа посочи към големите букви на гърба и гърдите си.

— Чети, брато. Пише „Полиция“.

Руук надникна в багажника.

— Да имате такава, на която пише „Писател“, за предпочитане ръкописно? Ще ви очаровам, гарантирам го.

— Откажи се — каза Ники.

— Тогава защо изобщо ме взе с вас?

Тя едва не каза истината — за морална подкрепа, — но вместо това отговори:

— Защото ако не те бях взела, после щеше да ми мрънкаш до второ пришествие.

— Това ли било? — попита Очоа, когато тримата се изравниха с 9-ти отряд. — Аз пък си мислех, че целта е да ароматизира колата. За какво ни е картонена елхичка, когато Руук е наблизо?

Специалните части обкръжиха къщата с прецизност, която ярко контрастираше с небрежарското излъчване на командира и екипа му. Хийт и Роуч тичаха заедно с отряда, като се прикриваха зад бронираната кола, която напредваше към къщата. Щом черният камион спря, хеликоптерът с тътен се сниши и пилотът включи прожектора, за да заслепи всеки, който наднича през прозорците, докато екипът се придвижва. Полицаите напредваха ефективно, като по учебник, криейки се зад храстите и контейнерите за боклук. Щом Хийт и мъжете с тарана стигнаха до входната врата, тя почука, надвиквайки рева на хеликоптера:

— Полиция, отворете!

След съвсем кратка пауза им даде знак да действат.

Трясъкът, когато вратата се блъсна в стената, бе почти толкова оглушителен, колкото биенето на сърцето й, когато влезе в тъмната къща, следвана от сюрреалистично нашествие от блуждаещи фенерчета. Извика „Полиция, кажете кой сте!“, но чу само собствения си глас, който ехтеше в почти празната къща. Отрядът се раздели — една трета, начело с Хийт, застана от дясната страна на стълбите, една трета — от лявата, завивайки към столовата и кухнята, а Роуч и останалите се качиха на тавана и втория етаж. Прожекторът от кръжащия хеликоптер освети прозорците и пропълзя по стените, от което къщата сякаш се завъртя. Новините в слушалката я объркаха и разочароваха.

— В столовата няма никой.

— В кухнята няма никой.

— В спалнята няма никой.

— В килера няма никой.

— На тавана няма никой.

— В мазето няма никой.

Онези, които бяха слезли долу, се събраха в кухнята, където бе натрупан толкова неизхвърлен боклук, че спокойно можеха да заснемат там риалити шоу за хора с психични отклонения, които ги карат да складират всичко възможно. Заподозреният обаче го нямаше.

— Проверихте ли в гаража? — изрече тя в микрофона си.

— Няма никой.

Командирът слезе заедно с Роуч и я изчака в дневната.

— В това няма логика — каза той. — Няма къде да се скрие, килерите са празни. В спалнята има само един парцалив матрак.

— И тук няма почти нищо — отбеляза детектив Очоа и насочи фенерчето си към пироните, на които бяха висели картини. Под тях се забелязваше избеляло петно с формата на диван, на чието място сега имаше само два мръсни градински стола и мърляво килимче.

— Няма ли фалшиви стени? — попита Руук, влизайки през предната врата. — Уверявам ви, че в тези стари къщи понякога има фалшиви стени, скрити зад библиотеката.

Хийт изрече познатия си рефрен:

— Руук, казах ти да чакаш отвън.

— Зърнах красивата светлина от хеликоптера, притегли ме против волята ми. Все едно сме в „Близки срещи от третия вид“.

— Излизай веднага.

— Добре, де.

Той тръгна на заден ход, препъна се и се приземи по задник. Очоа поклати глава, а Роули му помогна да стане и каза:

— Виждаш ли, ето защо не може да идваш с нас.

— Не съм виновен аз! Спънах се в нещо под тая черга.

— Ами, друг път не си влачи краката — каза Ники. — На излизане може да опиташ.

— Детектив Хийт? — обади се Очоа. Беше коленичил на пода и опипваше някаква издатина под лекьосания зелен килим. Изправи се и й прошепна: — Отдолу има дръжка.

Дръпнаха чергата и под нея се показа капак от шперплат с размери метър на метър, дръжка и панти, завинтени към пода.

— Влизам — обяви Хийт.

— Нека първо да пуснем газ — предложи командирът.

— Ще избяга. Ами ако долу има тунел?

— Ще пратим куче.

Адреналинът обаче бе взел връх. Ники пъхна пръст в халката, отвори капака, освети отвора и извика:

— Полиция, покажи се!

Долу някой стреснато изохка.

— Виждаш ли нещо? — попита Роули.

Хийт поклати глава и спусна крака в отвора.

— Има стълба.

— Детектив Хийт… — започна командирът, но беше твърде късно. Завладяна от бясното желание да залови заподозрения, Хийт наруши процедурата и слезе. Вместо да използва стъпалата, тя се плъзна по стълбата, сякаш беше пожарникарски пилон и се приземи с пистолет в ръка, извади фенерчето от устата си и освети мазето.

Той стоеше в центъра на малкото помещение съвсем гол и я гледаше с очи, които сякаш виждаха и не виждаха едновременно.

— Полиция, не мърдай!

Заподозреният не отговори. И без друго не мърдаше — стоеше прав, без да излъчва никаква заплаха. Полицаите от специалните части се изсипаха след Хийт, насочили оптическите си мерници право към него.

— Не стреляйте — нареди тя. Искаше той да умре, но й трябваше жив.

Светлината на фенерчетата разкри морето от обувки — стотици обувки, мъжки и женски, нови и стари, единични и в чифтове — подредени наоколо му в изрядни концентрични кръгове.

— Така значи — каза той. — Идвате да ми вземете обувките.

* * *

— На кое име отговаряте, Уилиам или Бил?

Ники отново зачака отговор — щеше да чака колкото трябва. Заподозреният не бе продумал от момента, в който преди десет минути седнаха един срещу друг в Разпити 1. Вместо това се разглеждаше в огледалото, като понякога отвръщаше поглед и отново поглеждаше, сякаш за да изненада сам себе си. След малко раздвижи мускулестите си рамене и оранжевият му гащеризон прошумоля.

— Може ли да го задържа? — попита накрая той и явно говореше сериозно.

— Уилиам — каза тя. — Така пише в досието ви, така и ще ви наричам.

Той отмести очи от нейните и пак се втренчи в огледалото, а детектив Хийт отново разгледа папката пред себе си, макар че вече бе запомнила всички интересни факти. Уилиам Уейд Скот, бял, тридесет и осемгодишен. В общи линии най-обикновен бродяга, чиито арести проследяваха пътя му през Североизточните щати след уволнението му от армията по обвинения в употреба на наркотици след Пустинна буря през 1991 година. Престъпленията му варираха от дребни кражби до размирно поведение, както и няколко ареста за по-сериозни провинения, например строшена витрина и кражба от магазин за електроника в Провидънс през 1998-ма, заради която бе лежал три години. Ники накара Очоа да провери датата на освобождаването му още веднъж — ако беше вярна, той имаше алиби за убийството на майка й. Очоа й прати СМС иззад огледалото и потвърди, че Уилиам Уейд Скот е бил освободен през 2001 — две години по-късно. Тя го прочете, без да издава чувствата си, но след като пъхна телефона в джоба си, Руук я видя да свива юмруци под масата.

След провалите в разследването на убийството на майка й, които бе преживяла през годините, Ники бе изградила броня срещу отчаянието, но сега я заболя. Въпреки това тя се амбицира още повече. И си каза да се опомни. Нима наистина вярваше, че убиецът ще падне в ръцете й още в деня, в който бе открила новата улика? Разбира се, че не. И утре е ден.

В стаята за наблюдения Руук се обърна към Роули и Очоа.

— Все още е възможно той да е убил неизвестната жертва, нали?

— Възможно ли? — отвърна Роули. — Да, възможно е…

Фразата „но е малко вероятно“ остана неизречена. След ареста в Бейсайд съседите казаха, че голият мъж в мазето не е собственик на къщата на „Оушиания“, а един от многото бездомници, които се нанасяха из приятните квартали в Лонг Айлънд, след като някои от жителите им просто бяха изоставили непосилните си ипотеки. Всички бяха подавали оплаквания в общината, но без успех. Роули обаче проучи липсващия собственик и откри, че отсъствието му не се дължи на изоставена ипотека. Оказа се, че през 1995 е бил арестуван заради домашна ферма за марихуана в мазето му, което обясняваше не само капака на пода в новата му къща (тази в Истсайд), но и причината да я изостави — искаше да изпревари властите.

— Добре, де — продължи Руук, като отчаяно търсеше каквато и да е добра новина. — Поне остава куфарът. У него е куфарът на майката на Хийт. Дори да не е убиецът, може да го познава.

— Тя ще стигне до дъното — отвърна Очоа. — Само гледай. Там й е силата.

— Защо се криехте от нас в онова мазе? — попита Хийт. Отговор не последва. — Идентифицирахме се, казахме ви, че сме от полицията. Защо трябваше да се криете?

Той отмести поглед от огледалото и се усмихна.

— Не ми трябва да се крия. Мога да изляза оттук веднага, ако поискам. — Скот сложи окованите си ръце на масата и издрънча с белезниците. — Тези неща не означават нищо за мен.

Ники продължи да се опитва да изкопчи смислени отговори от болен, вероятно шизофреничен ум, защото в онзи момент Уилиам Уейд Скот бе единствената й надежда. И да не беше заподозрян, можеше да се окаже свидетел. Тя си придаде безразличен вид и премести една пешка по шахматната дъска.

— Да не би да се криехте заради цигарите, които откраднахте снощи?

— Щом ме приберат горе, това няма да има никаква стойност. Положително осъзнавате това.

— Може би не съм достатъчно добре информирана. Щом ви приберат къде?

— В моя кораб — каза той. — Получих специалното съобщение.

— Разбира се. Поздравявам ви, Уилиам. — Потвърждението й го изненада, той присви очи и се втренчи изпитателно в нея, като слушаше внимателно. — Затова ли ви беше нужен куфарът? За пътуването?

— Не, за обувките! Открих го и помислих, че вътре ще има още. — Той се наведе напред и й намигна. — Ще останат много доволни, като им ги занеса.

Тя също се наведе напред.

— Но нима в куфара нямаше обувки? Не ги ли видяхте?

— Аз… видях ги. — Той се размърда неспокойно, но не изгуби нишката. — Само че те… още бяха на краката й.

— На чии крака?

— На жената! — каза той, облегна се назад и потърка очите си с длани. — Не успях да ги сваля. — Той се ядоса. — Нямаше как да я задържа.

— Вие ли я убихте?

— Не. Намерих я.

— Къде?

— В куфара, съсредоточете се!

— Къде намерихте куфара?

— Зад старческия дом на ъгъла. — Той се успокои и й сподели тайната си с театрално намигване. — Там изхвърлят много обувки.

Хийт направи знак на мъжете зад огледалото, но Руук, Роули и Очоа вече излизаха, за да подкарат колата към старческия дом в Бейсайд.

— Когато я открихте в куфара, защо не я върнахте там, където я намерихте?

— В дома ли? Че защо? Вече беше мъртва — отвърна той, сякаш логиката беше напълно очевидна. — Обаче не знаех какво да я правя. Един труп е… ами, усложнение в плана. — Ники реши да не го притиска и зачака. Той зашава нервно и добави: — Цяла нощ я влачих насам–натам. И тогава видях съда за консервиране. Беше идеално, много студено. Дори си имаше рампа.

* * *

— Сигурна ли си, че не искаш направо да си лягаме? — попита Руук, когато с Ники се прибраха в апартамента му. — Наближава два сутринта. Няма проблем, ако предпочиташ да отложим.

— Не мога да заспя, прекалено съм напрегната. Освен това обеща да ми забъркаш една кайпириня и ще трябва да удържиш на думата си, писателче.

— Дадено. Струва си търговец на оръжие да те държи за заложник с пистолет до главата, ако накрая докопаш рецептата на личния му барман.

Той отвори хладилника, за да извади пресни зелени лимони, а тя се настани на бар стола до плота, за да го наблюдава.

Денят беше тежък, но умората на Хийт не можеше да се мери с раздразнението, което изпитваше. Когато Роуч се обадиха от бюрото на охраната в старческия дом, новините бяха смесени. Беше късно, така че успяха да интервюират нощния пазач, който бил на смяна и предишната нощ, когато Уилиам Уейд Скот открил там куфара. За съжаление около контейнерите за боклук нямаше охранителни камери, което означаваше, че няма снимки нито на открилия го бездомник, нито на човека, който го бе оставил там. Пазачът разпозна Скот и потвърди, че е видял и него, и куфара около два часа преди да бъде направен записът в бижутерския магазин. Каза също, че е видял Скот да идва с празни ръце, което потвърждаваше разказа му, че го е взел от боклука, но не разпозна жертвата, попарвайки ентусиазма им още повече. Роуч се бяха обадили в отдел „Събиране на доказателства“, за да ги помолят да огледат района около кофите — малко вероятно беше да открият нещо, но трябваше да се застраховат, — след което си тръгнаха, като казаха на Хийт, че на разсъмване ще се върнат да разпитат служителите и пациентите за куфара, непознатата убита жена и всичко, което страдащите от безсъние старци може да са зърнали от прозорците си.

— Какво ще стане с Уили Обувкомана? — попита Руук и двамата се чукнаха.

— Много деликатно, Руук — отвърна тя и отпи от коктейла. — Прощавам ти, защото тази кайпириня е невероятна. Отговорът на въпроса ти е, че пратих Уилиам Скот на психиатричен преглед. Така мога да го задържа за няколко дни, а и в „Белвю“ ще му бъде по-добре. Не очаквам да измъкна нещо повече от него — боя се, че ще се окаже дупка, а не брънка във веригата.

— Е, човек никога не знае.

— Не се дръж покровителствено. Аз знам.

Руук си даде сметка, че защитната стена отново се вдига и се съсредоточи в коктейла си, за да запълни напрегнатото мълчание и след прилична пауза каза:

— Добре, ето какво знам аз. Това може да е задънена улица, но само от единия край.

— Стига, пак ли се върна в 1999-та година?

— Не, още по-рано. Искам да науча повече за живота на майка ти.

— Зарежи това, Руук.

— Картър Деймън каза, че е била учителка по пиано.

— Преподавател.

— Какво я прави достатъчно квалифицирана за целта?

Ники насмешливо изсумтя.

— Квалифицирана? Имаш ли представа колко квалифицирана беше?

Незабавният му отговор обаче я изненада.

— Говориш за степента й от Консерваторията в Нова Англия, където е учила за концертиращ пианист, нали? — Докато Ники седеше и го зяпаше, той чукна чашата й със своята и каза: — Човек не получава две награди „Пулицър“, като претупва проучванията си.

— Добре, умнико, не съм казала, че не си талантлив. Накъде биеш?

— Напомни ми, какво е първото правило на детектив Хийт?

Преди тя да успее да отговори, той го направи вместо нея.

— „Търси самотния чорап.“ А именно нещо, което не се връзва или няма място сред уликите.

— Е, и?

— Кой е самотният чорап в живота на майка ти? Това е съвсем просто. Била е толкова талантлива и с такова образование, и се е отказала от страстта си към музиката, за да преподава на богати глезльовци. Защо?

Той изчака, както я беше видял да прави с бездомника.

— Аз… ъъ…

Тя сведе поглед към плота — явно нямаше отговор.

— Да разберем тогава. Как ли? Като проследим самотния чорап.

— Сега ли?

— Разбира се, че не. Утре. Утре е събота. Отиваме в Бостън, за да посетим Музикалното училище на майка ти.

— Аз имам ли изобщо думата?

— Разбира се. Стига да кажеш „да“.

* * *

На рецепцията на хотел „Ленъкс“ явно добре познаваха Джеймисън Руук. След кратката разходка от станция „Блек Бей“ двамата смятаха да оставят багажа си там и да продължат, но един усмихнат стар джентълмен, на чиято табелка пишеше „Кори“, приветства известния писател и му предложи този път да му дадат още по-хубав апартамент от предишния (с кодово название „Рай на единайсетия етаж“) и да му позволят да влезе веднага.

Докато разглеждаше изгледа от прозореца им, Руук каза на Ники:

— Често отсядах в този хотел, защото е точно до Градската библиотека. Дълги часове работих върху един романс.

— Коя беше книгата?

— Не беше книга, а Сандра от отдел „Микрофишове“.

— Едва ли ти се е получило.

— Не ми се получи, тя явно имаше имунитет към чара ми.

Телефонът му избръмча — беше преподавателката на Синтия Хийт по музика от Консерваторията на Нова Англия, която искаше да се извини, че няма да може да ги приеме до следващата сутрин. Руук определи час за среща, благодари й и затвори.

— Обявявам този ден за РПДРПС.

— Какво е РПД… и така нататък?

— Романтично пътешествие, докато работим по случая. Какво ченге си ти, бе?

Излязоха да се разходят по улица „Нюбъри“, за да си изберат някое от множеството кафенета и да обядват, но на „Бойлстън“ подушиха аромата от един павилион, където продаваха виетнамска храна — свинско с оризови спагети и оризови топчета — и внезапно мисълта за пай на „Нюбъри“ изгуби очарованието си. Разтвориха хартиената торба на една пейка на площад „Копли“ и се отдадоха на импровизирания си пикник.

— Хубав изглед — каза Руук и посочи бронзовата статуя пред тях. — Задникът на Томас Копли и една денонощна аптека. — Той сложи ръка на коляното й и добави: — Точно така ми харесва. — Отговор не последва и той повтори: — Точно така ми харесва.

— Изобщо не трябваше да напускам Ню Йорк.

Руук остави купата си на пейката, за да й посвети цялото си внимание.

— Виж, знам, че не ти е в природата да предприемеш нещо, което изглежда като стъпка назад, особено при този случай. Повярвай ми, знам, че за теб най-важни са усилията, но трябва да се опиташ да възприемеш това като работа. Дори ако не всяка секунда ти се струва, че е така, в момента разследваме нещо и аз знам, че е важно. Помни също, че отрядът от подчинени, на които се въсиш така строго, се скъсват от работа у дома. Стратегията ни е добра — „Разделяй и владей“ в действие.

— На мен не ми се струва така. — Хийт остави купата с ориза и се обади в управлението, докато Руук дъвчеше. Щом приключи, не можа да прикрие разочарованието си. — Не са открили нищо в старческия дом.

— Жалко. Чудех се дали разтворителят по ръцете й не е дошъл оттам. На такова място положително имат.

Тя поклати глава.

— Роуч вече са проверили.

— Знаеш ли, и ние трябва да си измислим такъв прякор. Като на Роули и Очоа. Роуч. — После Руук добави: — Само че нашият ще бъде романтичен. Като Бенифър, нали? Или Бранджелина. Ние може…

— Да прекъснем отношенията си? — разсмя се тя, но Руук настоя.

— Какво ще кажеш за Руки? Не.

— Ще престанеш ли?

— Или пък… Нуки? Хм, Нуки^[1] ми харесва.

— Така ли изгуби г-ца Микрофиш? С глупави шеги?

Той наведе глава.

— Да.

 

 

В Бостън заваля силно, така че двамата влязоха в Музея на изкуството. Изтичаха край група художници, които излагаха на тротоара картини на политическа тема, една от които беше прелестен, макар и не особено оригинален портрет с акрилни бои на алчно прасе с цилиндър и фрак, което пуши пура. Руук се загледа в него и докато тичаше нататък, почти се препъна в еднометрова позлатена скулптура на юмрук, стиснал шепа банкноти.

— Каква смърт само — отбеляза той, щом се озоваха във фоайето. — Нокаутиран от „Юмрука на капитализма“.

Щом влязоха, той усети, че Ники временно е забравила грижите си. Развълнува се и му разказа, че всяка седмица е идвала тук по време на следването си в Североизточния университет. Хвана го под ръка и му показа любимите си творби, включително маслените портрети на Вашингтон и Адамс от Гибърт Стюарт, както и „Дори“ на Уинслоу Хоумър. Омагьосан, Руук с благоговение каза:

— На ничия друга картина няма да видиш по-мокра вода.

Творбите на Джон Сингър Сарджънт им напомниха за репродукцията на „Карамфил, лилия, лилия, роза“, която Руук й подари, когато започнаха да се виждат. Целунаха се под „Дъщерите на Едуард Дарли Бойт“, шедьовър от период, когато художникът се издържал, като рисувал портрети на американски изгнаници в Париж. Четирите дъщери явно нямаха нищо против интимностите.

Отстрани висеше друга картина на Сарджънт, взета назаем от частен колекционер. И тя беше рисувана в Париж и представляваше портрет на някоя си мадам Рамон Сюберкасо.

— Тази никога не съм я виждал — каза Руук. — Не е ли изключителна?

Върху лицето на Ники обаче отново се спусна сянка. Тя отвърна само с небрежно „Аха“ и мина в следващата галерия, а той изостана, за да се полюбува на портрета. От него го гледаше елегантна млада жена с тъмна коса, седнала до отворено пиано. Мадам Сюберкасо изглеждаше така, сякаш току-що се о извърнала от инструмента. Меланхоличните й очи се взираха напред, право в тези на зрителя, а едната й ръка почиваше върху клавишите. Картината внушаваше чувството, че нещо е прекъснало изпълнението й.

Руук последва Ники — беше му ясно защо портретът я натъжи. Дъждът беше спрял и тя го попита дали ще му е много досадно, ако я придружи на носталгична обиколка из старата й алма-матер, от другата страна на улицата.

— По време на едно РПДРПС? — попита той. — Първо, с удоволствие.

— И второ?

— Ако ти откажа, дотук бяхме с хотелския секс.

— Точно така.

— Какво чакаме тогава? — попита той.

Честно казано, идеята за тура на университета не го привличаше, но той не съжаляваше нито за миг, защото си личеше, че визитата я оживи. Грижите й една по една отлитаха, докато му показваше всички интересни места и старите си свърталища. Отведе го зад кулисите на сцената в аудитория „Блекмън“, за да види къде е играла Офелия от „Хамлет“ през първата си година в университета, както и Катлийн от „Дългият път на деня към нощта“. Вратите на зала „Чърчил“, където бе учила наказателно право, бяха заключени, но тя посочи към петия етаж, за да му покаже прозореца. Той вдигна очи и каза:

— Невероятно, прозорецът към залата! — После се обърна към нея и каза: — Очаквам хотелският секс да е невероятен.

Плати си за шегата, като изтърпя брътвежите на преподавателя й по средновековна литература, с когото се сблъскаха в кафенето, където той проверяваше курсови работи за „Беоулф“^[2]. След това отидоха до бронзовата статуя на Сай Йънг, където вживялата се в ролята на гид Хийт гордо го уведоми, че тя се издига точно на мястото, където по времето, когато тук бил старият стадион „Хънтингтън“, Йънг за пръв път се изправил срещу 27 батъри, никой от които не успял да стигне до базата.

— Снимай ме — каза той и й подаде айфона си.

— Такова момче си — разсмя се тя.

— Де тоз късмет. Целта е да мога да се преструвам, че знам нещо за бейзбола. Когато си расъл без баща, под грижите на звезда от Бродуей, остават празнини. Кълна се, допреди малко мислех, че Сай Йънг е композиторът, написал „Big Spender“^[3].

Тя го засне до легендарния пичър, който наблюдаваше кечъра, очаквайки знаци.

— Сега — портрет.

Тя увеличи лицето му и забеляза, че той гледа над рамото й и се мръщи.

Ники се обърна да види на какво реагира и каза:

— О, боже… Петър?

Кльощавият мъж с шапка на шерпа и модно скъсаните дизайнерски дънки, който тъкмо минаваше край тях, спря.

— Ники? — Той свали тъмните си очила и широко се усмихна. — О, боже, това е невероятно!

Руук стоеше, облегнат на ръката на Сай Йънг, и гледаше как Ники и бившият й приятел от колежа се прегръщат, при това малко по-ентусиазирано, отколкото можеше да понесе. Сега съжаляваше, че се е съгласил да обиколят кампуса. Този Петър го дразнеше още от деня, в който се бяха запознали миналата есен. Руук бе убедил себе си, че не става дума за никаква ирационална ревност, въпреки че според Ники беше точно обратното. От километри личеше, че Петър Матич, нейният бивш от Хърватска, е комплексиран европейски сноб и той не можеше да повярва, че Ники не го вижда. Според него този продуцент-калфа на вечерно предаване, което Руук смяташе за по-лековата версия на шоуто на Джими Фалън^[4], се държеше така, сякаш бледият му показалец следи пулса на среднощната комедия. Руук знаеше, че има само едно нещо, чийто пулс Петър Матич опипва всяка вечер, и се опитваше да не си го представя.

— О, Джеймс също е тук — каза Петър, като най-накрая се отдели от Ники.

— Джеймисън — поправи го Руук, но Петър беше твърде зает да се прави, че го прегръща, за да забележи това. Ники докосна бузата му и каза:

— Я се виж, пак си пуснал брада!

— Едва е набола — отвърна Петър. — Сега това е много модерно.

— Особено в Македония — каза Руук. Петър сякаш не забеляза дребнавото заяждане и ги попита защо са тук.

— Почиваме си — каза Руук и прегърна Ники през раменете. — Двамата се надявахме да останем сами.

— Тази вечер ще му покажа къде дивеехме — каза тя. — Ами ти?

— И аз дойдох, за да бъда сам. Обаче съм сам. — Той се изкиска на собствената си шега и продължи: — Пристигам от Ню Йорк и ще прекарам деня тук, трябва да изнеса лекция на един семинар на тема „Бъдещето на среднощните предавания“.

— Професор Мулкерин? — попита Ники.

— Да. Едва успях да изкарам четворка при него, а сега съм любимият му бивш ученик.

— Е, радвам се, че се видяхме — каза Руук. Това беше вербалният еквивалент на поглеждането на часовника.

— И аз се радвам, Джим. Ако знаех, че сте тук, можехме да вечеряме заедно.

— Защо не! — каза Ники и усмивката, която отправи към Руук, му напомни за хотелския секс.

— Страхотно — насили се да се ухили той.

Докато пътуваха към хотела с такси, мълчанието беше почти осезаемо и тъй като не си носеше нож, Ники го разряза с езика си.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Руук? Завиждаш на Петър.

— Не ме разсмивай.

— Имаш нещо против него, личи си.

— Извинявам се, просто не смятам, че вечеря с бившия ти приятел се вписва в представите ми за РПДРПС. Да не би да си отмъщаваш, защото една сравнително привлекателна жена дойде да ми направи масаж?

— Руук, тя беше като модел на „Виктория Сикрет“, само че без ангелски крилца.

— Значи и ти така си помисли?

— Ревността ти е очевидна и прекалена. Забрави за бившия ми приятел. Да, Петър се опита да поднови връзката ни, когато се видяхме миналата есен, но аз сложих край на това.

— Той те е свалял? Не си ми казвала преди.

— Сега е просто стар приятел. — Тя направи пауза, за да погледне нагоре и продължи: — И да, това все още е РПД каквото е там, но нека ти напомня нещо, тъй като може би си твърде травматизиран или отричаш очевидното, след като те раниха. Петър много ни помогна да разрешим онзи случай. Сега имам възможност да му благодаря.

— Като ме накараш да му платя вечерята?

Тя погледна през прозореца и се усмихна.

— Всякак печеля.

 

 

Той запази маса в „Трил 23“ по простата причина че ако този ресторант бе достатъчно добър за Спенсър, щеше да хареса и на него. Започнаха със стриди и бутилка изключително шардоне, така че вечерята не беше пълен ад за Руук. Може би просто чистилище. През по-голямата част от времето се усмихваше, докато Петър дуднеше за себе си и за извънредно вълнуващата си работа зад кулисите.

— Намирам се на сантиметри от сцената — довери им той и понижи глас. — Брад и Анджелина.

— Еха! — каза Ники. — Бранджелина.

— Много ги мразя тия лигави прякори — заяви Руук, а Петър сви рамене.

— Ники, помниш ли как ни наричаха? Петник?

— Петник! — разсмя се тя. — Боже мой, Петник.

Руук посегна към кофата с лед и напълни чашата си, чудейки се защо жените намират брадясалите вейки с огромни тъжни очи за привлекателни. Какво толкова неустоимо имаше в липсата на амбиции и невчесаната коса?

След като той за пореден път потъна в спомени, а Ники пет пъти провери дали е получила съобщение от управлението, Петър се сети, че не е сам на масата и отбеляза, че тя изглежда умислена. Хийт остави вилицата си, без да пъхне в устата си чудесната хапка патешко, и попи устата си със салфетка. Разпръсналите се облаци отново се събраха в студен фронт и тя разказа на Петър за новото развитие по случая на майка й, като спря само за да изчака да приберат чиниите. За пръв път Петър я изслуша внимателно и без да я прекъсва, което му правеше чест. Изражението му стана сериозно, а в очите му изплува стара мъка. Щом тя приключи разказа си, той поклати глава и каза:

— За теб това никога няма да има край, нали?

— Може би някой ден ще разреша случая, но край… — тя махна с ръка, за да покаже, че думата е безсмислена.

— Не знам как се справи с това, Ники — каза той и сложи ръка на китката й. — Тогава беше много силна.

Руук направи знак да им донесат сметката.

— Може би заради това скъсахме.

— А не защото аз ти изневерих? — поусмихна се той.

— А, да — ухили се тя. — И затова.

Докато излизаха, Ники отиде до тоалетната, а Петър благодари на Руук за вкусната вечеря.

— Късметлия си ти, Джеймисън Руук — каза той, натъртвайки р-то. — Не ме разбирай погрешно, искрено се надявам, че ще извадиш повече късмет от мен. Аз така и не проникнах през защитната й черупка. Ти може би няма да се откажеш.

Против волята си Руук призна, че може би двамата с бившия приятел на Ники все пак имаха нещо общо.

* * *

През нощта се беше застудило и докато очакваха неделната утрин на безлюдния тротоар пред Консерваторията, за да се видят с бившата преподавателка на майка й, Ники наблюдаваше парата, която излизаше от ноздрите на Руук. Тя й напомни за дъха на Лорън Пари, също така беше видим в хладилния камион, и Хийт се обърна, за да наблюдава как един автобус минава по Хънтингтън авеню. Внезапно и двамата чуха скоклива електронна музика, съпроводена от изкуствено усилен мъжки глас, който пееше музикалната тема от „Флашданс“^[5]. Руук и Ники се завъртяха като пумпали, търсейки източника.

— Там горе е — заяви сивокосата жена, която идваше от автобусната спирка, и посочи към осмия етаж на една жилищна сграда зад общежитието на Консерваторията, където чернокож мъж, облякъл червена блуза с дълги ръкави, черна кожена жилетка и наметало, пееше на караоке, здраво сграбчил микрофона.

— Това е Лутър. — Тя му помаха и Лутър й отвърна, без да спира да пее и да се подрусва, а дебелият му глас отскачаше от фасадите. — Всяка сутрин, щом ме зърне, се явява на прослушване за Консерваторията. Веднъж му обясних, че не преподаваме поп музика, но това не го разколеба.

Професор Юки Шимизу протегна ръка и се представи. Тримата се изкачиха по изтърканите мраморни стъпала и влязоха във вестибюла през тежките дървени врати.

— Сигурно знаете, че Консерваторията е национална забележителност — отбеляза професорът. — Най-старата частна музикална образователна институция в Америка. И не, не съм присъствала на откриването й, само така ви изглежда.

Щом се разписаха на бюрото на охраната, професор Шимизу каза:

— Простете ми, че се взирам така, но не мога да се сдържа. Приличате досущ като майка си. — Усмивката на възрастната жена озари цялото й лице и сгря и Ники. — Приемете го като грандиозен комплимент, мила моя.

— Така и ще направя, професоре, благодаря ви.

— И тъй като днес имам почивен ден, защо не ме наричате Юки?

— Аз пък съм Ники.

— Повечето хора ме наричат Руук — каза той, — но и Джеймисън става.

— Чела съм статиите ви.

— Благодаря.

В очите й припламна искрица.

— Не казах, че ми допаднаха.

Тя намигна на Ники и ги поведе надясно по коридора. Въпреки седемдесет и шестте й години и посивялата коса, походката й беше твърда и решителна, сякаш изобщо не знаеше какво означава „почивен ден“.

Тримата минаха покрай една зала за репетиции, където група студенти чакаха ред, седнали на кафявия килим с кръстосани крака и слушалки в ушите. Иззад затворената врата се носеше „Болеро“, пищно и изпъстрено с енергична перкусия. Руук се наведе към Ники и похотливо прошепна:

— Ммм, „Болеро“!

Професор Шимизу, която вървеше далеч пред тях, спря и се обърна.

— Значи харесвате Равел, г-н Руук? — попита тя. Очевидно слухът й беше отличен. — Секси е, почти колкото „Флашданс“, а?

Отведе ги на долния етаж, в аудио библиотека „Файърстоун“, където беше запазила кабинка, в която да разговарят необезпокоявани. Щом седнаха, професорът отново огледа Ники и каза:

— Ники, ти стана полицай, нали? Явно ябълката може да падне далеч от дървото.

— Всъщност смятах да стана актриса — каза тя. — Следвах съвсем наблизо, в Североизточния, и бях на път да получа степен по театрално изкуство, когато майка ми бе убита.

Професор Шимизу я изненада — стана, спря пред нея и взе ръцете й в своите.

— Нямам думи. И двете знаем, че никой не може да запълни тази бездна.

Руук видя, че очите на Ники са се насълзили и щом жената се върна на стола си, заговори вместо нея.

— Професоре, може ли за момент да се върнем на метафората ви за ябълковото дърво?

Тя обърна глава към Ники.

— Писателска му работа.

— Значи смятате, че майка й е била обещаващ изпълнител?

— Нека поговорим за нея като студент, Джеймисън. Целта на тази институция не е да бълва изпълнители, сякаш са наденици. Това е школа, но и общност, акцентът ни е върху сътрудничеството между учениците и тяхното израстване в артистично и музикално отношение, но най-вече като личности. Тези неща са свързани, ако човек иска да стане майстор. — Възрастната преподавателка се обърна към Ники. — Казано простичко, майка ти олицетворяваше всички тези качества. През шейсетте години, през които съм прекарала тук като студент и преподавател, съм виждала много малко като нея. — Тя направи пауза, за да подчертае думите си и добави: — Изглеждам ли ви като човек, който се занася? — Хийт и Руук се разсмяха, но професор Шимизу остана сериозна. — Майка ти ме слиса, Ники. Учеше, упражняваше се, разпитваше, експериментираше, след което пак учеше и се упражняваше. Единствената й цел беше да се посвети на своята страст, да стане пианист от световна класа. Знаех, че ще успее, в катедрата се бяхме обзаложили кога ще подпише първия си договор за запис с „Дойче Грамофон“.

— И какво стана? — попита Руук.

— Искаш да кажеш „Какво, по дяволите, стана?“. — Тя погледна Ники и каза: — И ти не знаеш, нали?

— Затова дойдохме да ви видим.

— И преди съм виждала такива неща, разбира се. Обикновено обаче става дума за алкохол или наркотици, за мъж или жена, които ги отклоняват от пътя, или за психическо разстройство. Майка ти обаче просто замина за Европа, след като завърши и… — Професор Шимизу вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат в скута й. — Без причина. Такава загуба!

Руук наруши краткото мълчание.

— Наистина ли беше толкова талантлива?

Старата жена се усмихна.

— Вие ми кажете. — Тя обърна стола си към конзолата зад гърба си и включи телевизора. — Лампите, моля.

Руук стана, за да ги изключи и премести стола си пред екрана, до този на Ники. Изплува образ, записан на видеокасета, трептящ и леко размазан. Избухнаха аплодисменти и на подиума излезе младата Юки Шимизу, с черна като катран коса и панталон и сако от полиестер. Изплуваха субтитри „Концертна зала «Келър», 22 февруари 1971 г.“, а до тях Юки прошепна:

— Всеки може да издумка един Бетовен и да се скрие в зрелището. Вместо това избрах нещо простичко, за да видите всичко, на което беше способна.

— Добър вечер — поздрави професорът на екрана. — Днес ще чуете една голяма рядкост — „Паван“ от френския композитор Габриел Форс, опус 50, в изпълнение на Синтия Троуп.

Щом чу моминското име на майка си, Ники се наведе напред. На екрана се появи невъобразимо кльощав челист с бакенбарди и огромно количество къдрава коса. После камерата се насочи към Синтия, която носеше официална черна рокля без ръкави. Тъмнокестенявата й коса докосваше раменете й. Хийт прочисти гърлото си, а на Руук му се стори, че вижда двойно.

Изпълнението започна бавно, нежно и предпазливо. Елегантните ръце и изящните пръсти на Синтия изтръгваха от клавишите нежни вълни, към които хармонично се присъедини и челото.

— Само една забележка и млъквам — каза Юки. — Това е произведение за хор, но в случая тази партия се поема от пианото. Интерпретацията на майка ти е невероятна.

В продължение на шест минути те седяха като хипнотизирани и слушаха как изпълнението на едва двадесетгодишната Синтия грациозно лъкатуши в синхрон с умолителния глас на челото, изразявайки нежност и сигурност едновременно, а тялото й следва движението на музиката, излъчвайки естествено спокойствие.

Внезапно кадифеното встъпление премина в драматично избухване, което преливаше от ярост и трагично недоволство. Замечтаното спокойствие изчезна и Синтия наказа клавишите с мощни, атлетични удари, от които мускулите на шията и ръцете й ясно се очертаха, докато концертната зала се огласяше от изблици кристален гняв, който неусетно отново преля в мелодичен, величествен танц. Пианистката така майсторски изтръгваше от инструмента емоциите, които бе целил композиторът, че вместо да клони към мелодрамата, изпълнението внушаваше присъствието на далеч по-софистицираната й братовчедка — меланхолията. Накрая пръстите на Синтия деликатно превърнаха нотите в нежност, която не само се чуваше, но и се усещаше, а последното й соло предизвика видения за пухкави снежинки, които тихичко падат върху заледени клонки.

Избухнаха аплодисменти, а Синтия и партньорът й станаха и скромно се поклониха. Руук се обърна към Ники, като очакваше по бузите й да блестят сълзи, но не, това би било мелодрама. Реакцията й бе в унисон с изпълнението на майка й — меланхолия и копнеж.

— Искате ли още малко? — попита професорът.

— Да, моля — отвърна Ники. Концертът продължи, като към дуета се присъедини трета студентка с цигулката си. Хийт и Руук реагираха едновременно:

— Спрете касетата — каза Руук.

— Не! — извика Ники. — Не я спирайте, сложете я на пауза. Можете ли?

Професор Шимизу натисна бутона „Пауза“ и образът на цигуларката замръзна на екрана точно докато вдигаше инструмента и лъка си, разкривайки малък белег от външната страна на китката си.

— Тя е! — обяви Руук. — Цигуларката е неизвестната жена от куфара!