Ричард Касъл
Ледена жега (5)

Пет

Докато експресният влак се носеше към Пен Стейшън в Ню Йорк, Руук наблюдаваше белите чапли, които ловяха риба на брега на соленото тресавище по брега на Кънектикът.

— Господи — възкликна Хийт, — кажи нещо най-накрая!

— Как така да кажа нещо?

Той вдигна очи към архипелага на хоризонта, където се гушеха няколко имения, всяко от тях здраво стъпило върху едно от малките каменисти островчета, пръснати из водата. Преди повече от век милионери от Ню Йорк и Филаделфия, дирещи усамотение, бяха построили своите „летни бунгала“ върху тези гранитни хълмове, превръщайки водите около Лонг Айлънд в крепостен ров. Пълната им изолация му напомни за думите на Петър относно защитната стена на Ники и Руук се обърна с лице към нея.

— От Провидънс насам не съм спирал да плямпам. Наистина ли искаш да разбереш защо смятам, че „Болеро“ от Равел е такъв сигурен начин да прелъстиш когото си поискаш?

— Руук.

— Това със сигурност е най-еротичната музика, писана някога. С изключение може би на „Don’t Mess with Му Toot Toot“^[1].

— Побъркваш ме, така че просто го кажи. Ако не ме беше накарал да дойдем в Бостън, никога нямаше да открием онази улика. — Телефонът на Ники избръмча и тя прие обаждането на детектив Очоа. — Страхотно! — заяви тя и си записа нещо, после затвори и каза: — Например от момента, в който тази сутрин идентифицирахме жертвата като Никол Бернарден досега Роуч са успели да открият апартамента й. Намира се на Пейсън авеню, до Инууд Парк. Сега карат натам.

— Роуч и в неделя ли не почиват?

— Нито те, нито Малкъм и Рейнълдс. Предложиха да ни вземат от Пен, за да отидем всички в апартамента. — Тя погледна часовника си за десети път през изминалите девет минути. — Ще стигнем по-скоро, отколкото ако бяхме чакали до полета.

Руук се усмихна.

— Не мога да определя точно защо, но Малкъм и Рейнълдс ми допадат.

Хийт отново прегледа ксерокопията на студентското досие на Никол Еме Бернарден и снимките й в годишника за 1971-ва, които им даде професор Шимизу. Докато изучаваше младото лице на френската цигуларка, заснета, докато се смееше заедно с майка й и Сеиджи Озава в Тангълууд, Ники усети втренчения поглед на Руук.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? — попита той. — Защо майка ти никога не ти я е споменавала. Да пренебрегнем очевадно удивителния факт, че жената в куфара на майка ти е била нейна състудентка. Те обаче не са били просто съученички, професорът каза, че Синтия и Никол са били буквално неразделни по онова време. Били са приятелки, съквартирантки — дори са сформирали свой собствен ансамбъл! Защо мислиш, че тя не ти е казала за това?

Ники извади още една снимка от годишника, на която се виждаха майка й и Никол. Този път бяха на Фестивала на френската култура през 1970. На снимката двете свиреха заедно, а фотографът ги бе уловил точно докато си разменяха един поглед с периферното си зрение. Надписът гласеше „Троуп и Бернарден си тактуват“, но за Ники този поглед издаваше повече. Ако действието се развиваше в днешно време, под снимката щеше да пише просто „BFFs“^[2].

— Мислиш ли, че са се скарали? — попита Руук.

— Откъде да знам, след като дори не подозирах за съществуването й?

— Имам теория.

— Убедена бях, че ще я дочакам. Сигурен ли си, че не искаш да си закачиш значка с надпис „падам си по теориите за световната конспирация“?

— Никол Бернарден е убила майка ти.

Тя само се втренчи в него.

— Е, и?

— Чакай, формулирам си мислите… Ето как куфарът на майка ти се е озовал у нея.

— А десет години по-късно някой е убил нея по същия начин и съвсем случайно я е натикал точно в него?!

— О — каза той, шавайки на мястото си. — Ами ако… Ами ако убиецът е бил съпругът на Никол? Така се е озовала в куфара.

— Това поне има някакъв потенциал.

— Наистина ли?

— Да. Така че замълчи, преди да си го изчерпал.

Тя затвори папката и се втренчи в профучаващите край прозореца гори и тресавища, без да вижда нищичко. След по-малко от минута Руук започна отново, сякаш някой го беше рестартирал.

— Положително има причина майка ти да не ти спомене най-добрата си приятелка.

— Руук — предупредително се обади Хийт, — не ме карай да те застрелям.

— Да млъкна ли?

— Ако обичаш.

Той отново се съсредоточи върху пейзажа, хвърляйки последен поглед към самотните скалисти острови точно преди влакът да се шмугне в тунел и циментовата стена да ги скрие от очите им.

* * *

Въпреки че се наложи да заобиколят „Дикман“, която беше отцепена заради газов теч вследствие на земетресението, четиримата за нула време успяха да стигнат до апартамента на Никол Бернарден в северната част на Манхатън. Сградата, в която бе живяла, бе изящна двуетажна къща в тюдорски стил, която гледаше към Инууд Парк. Кварталът изглеждаше безопасен и отлично поддържан, от типа, където хората покриват колите си с калъфи, а стените около верандите са прясно боядисани. Щом влязоха в къщата, Хийт и Руук се натъкнаха на съвсем различна картина.

Още от фоайето безпорядъкът, който се ширеше във всички посоки, им се стори ужасяващ. Килерите и шкафовете зееха. Картините и снимките бяха отскубнати от кукичките си и се валяха строшени до стените и касите на вратите. Един античен скрин лежеше преобърнат във всекидневната, заобиколен с натрошени на късчета кристални чаши, които искряха като парченца лед. Целият под бе покрит с декоративни фигурки, сякаш някой е разтърсил цялата къща.

— Кажи ми, че не е виновно земетресението — обади се Руук.

Детектив Хийт нахлузи чифт сини ръкавици, а Роули подаде един и на него и каза:

— Не е било земетресението, освен ако е обикаляло наоколо, тъпчейки всичко с ботуши 45-ти номер.

Докато обикаляше обърнатата наопаки къща, Ники отново потъна в задушаваща мъгла от déjà vu. Собственият й апартамент, онзи, в който убиха майка й, също бе обърнат с краката нагоре, макар и не така жестоко обруган. Детектив Деймън й обясни, че претърсването сигурно е било прекъснато. Това тук явно бе продължило без прекъсване до момента, в който извършителят беше открил търсеното или пък беше решил, че никога няма да успее.

Когато се качи в спалнята на втория етаж, на вратата я чакаше Очоа. Двамата заобиколиха техника, който обработваше дръжката за отпечатъци и тя попита своя подчинен:

— Открихте ли някъде кръв?

Той поклати отрицателно глава и каза:

— Няма и следи от борба, въпреки че изобщо не знам как можем да сме сто процента сигурни при цялата тая бъркотия.

— Мога да ви предложа 99,99 процента сигурност, ако ще ви бъде от полза — обади се началникът на отдел „Събиране на доказателства“, Бениньо ДеХесус, който тъкмо се надигаше от килима зад захвърления на пода матрак. Щом го зърна, Ники веднага се почувства по-спокойна. Местопрестъплението беше в много добри ръце.

— Детектив ДеХесус — поздрави го тя. — На какво дължим тази чест, и то в неделя сутрин?

Той дръпна хирургическата си маска и се усмихна.

— Не знам. Бях планирал един напълно скучен ден, когато детектив Очоа се обади да ми съобщи, че се е натъкнал на… — той направи пауза и довърши с характерния си небрежен маниер — интересен случай. Така че ето ме тук.

Тя хвърли бърз поглед към Очоа, чудейки се каква услуга е предложил на най-добрия специалист по уликите, за да го убеди да се откаже от почивния си ден, но безизразното лице на Мигел не издаваше нищо.

ДеХесус заведе Хийт и Руук на обиколка из къщата — предварителната му хипотеза беше, че става дума за претърсване на имота, без успоредно с това да е било извършено нападение. Посочи им втората спалня, която Никол Бернарден бе превърнала в офис — там бяха тършували най-ожесточено. Той включи фенерчето си, за да им покаже четирите кръгли отпечатъка там, където бе стоял лаптопът й, преди да го откраднат. Кабелът за зареждане, както и USB кабелът за външния харддиск бяха оставени по местата им. Чекмеджетата до едно бяха отворени и изпразнени, с изключение на канцеларските материали.

— Педантичността, с която е работил извършителят, ми подсказа, че е обърнал най-много внимание на тази стая — каза той.

В спалнята ДеХесус каза, че собственичката на къщата не я е споделяла със съпруг. Тоалетните принадлежности, дрехите, храната в кухнята и останалите вещи явно принадлежаха на зряла жена, която живее сама, въпреки че в нощното шкафче имаше презервативи, а в банята — нова четка за зъби, крем за бръснене и пакет ножчета за бръснене. При тези думи Хийт и Руук косо се спогледаха и всеки зачеркна един неизказан въпрос от списъка с догадки за Синтия Троуп Хийт и Никол Еме Бернарден. Рецептите в шкафа с лекарства до една бяха на името на Никол, а на няколкото снимки със счупени рамки, които лежаха на пода, се виждаше жертвата на най-различни възрасти, заобиколена от хора, които може би бяха родителите, братята и сестрите й. Ники се наведе над тях, за да провери дали майка й е на тях, но не я откри. Изправи се и забеляза Руук, който правеше същото в съседната стая.

Роуч вече бяха казали на ДеХесус за следите от лабораторен разтворител и железопътна мръсотия, открити върху тялото й и той им обеща да ги има предвид, както и да координира усилията си с Лорън Пари от Съдебна медицина. Тя работеше върху токсикологичния доклад и двамата щяха да сравнят бележките си за откритите в дома й рецепти и лекарствата, които бе вземала, както и за всякаква друга информация, на която се натъкнеше Лорън при аутопсията. Хийт с радост остави всичко в способните ръце на отдел „Събиране на доказателства“, но не пропусна да обиколи сама къщата, преди да потегли към 20-то управление. Беше изключително любопитна за едно от нещата, които искаше да провери и остана удовлетворена от отговора, който получи. В дрешника на долния етаж откри пълен комплект куфари, включително един със същия размер като откраднатия. До един бяха празни и нямаше място за онзи, в който бе намерен трупът. Тази информация не водеше до категоричен извод, но намаляваше вероятността куфарът на майка й да е бил у Никол Бернарден, избутвайки името й по-надолу в списъка с потенциалните убийци на Синтия. Тази мисъл не зарадва особено Хийт, тъй като десет години по-късно този списък все още беше празен.

Тишината, която се спусна над общия офис, докато детектив Хийт обновяваше информацията на белите дъски, бе толкова плътна, че се чуваше дори проскърцването на маркера й, докато пишеше с червени печатни букви: 1. Защо са убили Никол Бернарден? 2. Защо са убили Никол Бернарден сега? Докато пишеше, тя каза:

— Тъй като връзката между стария и новия случай се задълбочава, трябва да мислим не само за причините, но и за избрания от извършителя момент, за десетте години, които делят убийствата.

Тя се обърна с лице към Руук и хората си, които се бяха събрали в полукръг около нея. Макар че ги бе извикала в неделя следобед, те се отзоваха без възражения. Всъщност изглеждаха не просто отдадени на работата си, а ентусиазирани от възможността да разрешат този случай заради нея. Някои дори носеха храна за останалите — бяха спрели да купят на път от дома си или от къщата в Инууд. Кутиите от гевреци, бисквити и салати лежаха на бюрото на единствения човек, който не беше дошъл — Шарън Хайнзбърг. В противоречие с устава телефонът й беше изключен.

Хийт почука по дъската с капачката на маркера си.

— Постоянно се връщайте към тези въпроси. Когато нещата се подредят, причината за това ще бъде, че сме открили отговорите им.

Вниманието им бе насочено към нея, но очите им не се откъсваха от новите снимки, които разказваха една буквално разтърсваща история. На бялата дъска вляво се намираше познатата снимка на убитата жена, Никол Бернарден, а на сантиметри от нея, на дъската вдясно — куфарът на майка й с издълбаните от малката Ники инициали, както и увеличеният кадър от изпълнението на Синтия и Никол преди четиридесет години. Групата виждаше не само връзката между двете жертви, но и удивителната прилика между младата Синтия Троуп и техния началник, а това още повече засилваше и без друго огромната им убеденост, че този случай е от изключителна важност.

— Вече всички сте разбрали за уликата, която открихме в Бостън — започна тя. — Знаете, че апартаментът й е бил претърсен и че най-вероятно не са останали никакви доказателства. Това включва документите, лаптопа и дори пощата й. Претърсванията на двата апартамента — този на майка ми и този на Никол Бернарден — показват, че това — каза тя, сочейки към дъската с информация за убийството на майка й, — не е било просто обир, при който нещата са се объркали. И в двата случая някой е търсел нещо.

Фелър вдигна ръка.

— Приемаме ли, че става дума за един и същи човек?

— Нищо не приемаме, тъй като нищо не знаем. Все още. Не знаем също и дали целта и в двата случая е бил един и същи предмет. Разполагаме единствено с идентичния подход, също както при двете убийства.

Руук каза:

— Имам идея. Никол е била французойка — може интернационални крадци на бижута да са търсели двете части на карта за съкровище.

Малкъм запази сериозното си изражение и отвърна:

— О! Както в „Пинко, розовата пантера“.

Руук щеше да каже „да“, но усети втренчените им погледи.

— Това е една възможност.

— Отбелязвам — продължи Ники, — че всички куфари на Никол са на мястото си, както и всички ножове, които са на дървена стойка. Пратих група полицаи да разпита съседите и парковата полиция дали са засичали странни хора или чужди коли. Нас обаче също ни чака работа.

Тя застана пред дъската на Никол и започна да съставя списък със задачи, като срещу всяка записваше името на следователя, на когото я възлагаше.

— Детектив Очоа, искам да проучите личния й живот. Проверете за обичайното — бивши и настоящи гаджета, оплаквания от преследвачи, ограничителни заповеди, семейни войни. Ако не откриете нищо официално, разпитайте фризьора й. Ще научите направо удивителни неща.

— Като например някой илач против оплешивяване — обади се Рейнълдс. — Заслепяваш ме, омбре.

— Детектив Рейнълдс, вие ще се свържете с местните фитнес салони и спортни клубове — вече имаме не само лице, но и име. Проверете и сайтовете за запознанства. Вижте била ли е регистрирана и дали е имала свалки, които са тръгнали зле. Говорете и със скъпите бюра за запознанства, професионалист като нея може да е предпочел да се обърне към тях.

— А какво знаем за професията й? — попита детектив Малкъм.

— Хартията за писма и визитките, които открихме в къщата, сочат, че жертвата е имала собствена фирма за набиране на корпоративен персонал. — Хийт извади една картичка и прочете: — „Група НАБ — дискретни, конфиденциални услуги за индустрии и институции по целия свят“. НАБ са инициалите й.

— Адрес? — попита Раймър.

— Пощенска кутия, не смятам, че е имала бизнес офис. Телефонът започва с три осмици. Проверявам го, както и всякакви други нейни телефонни номера. Ако е имала стационарен апарат, са го взели, а мобилен не открихме, както знаете.

— Нямала е мобилен телефон? — обади се Руук. — Това е на една крачка от пещерните рисунки и лечението с пиявици.

Хийт закачи визитката на дъската.

— Имала е уебсайт — една-единствена страница, на която се повтаря същата информация, плюс едно допълнително изречение — „Свържете се с нас за препоръки“.

— Звучи ми като параван за домашен бизнес — каза Роули.

— Роулз, ти се заеми с това. Сложи си мултимедийната корона и потърси назначения, станали с нейна помощ, коментари от клиенти и така нататък, знаеш какво ми трябва. — Той кимна, докато си записваше. — Детектив Фелър, издирете номера, с който е плащала щатски и федерални данъци. Така ще разберем дали е използвала услугите на счетоводител.

— А ако е използвала, ще тръгна по следата — довърши Фелър.

— Като хрътка. Не пропускайте нито една банкова сметка, сейф, кредитна карта или чек. Детектив Малкъм, имате ли костюм?

— Само онзи, с който се е родил — изхили се партньорът му, Рейнълдс.

— Оставете това — отвърна Хийт. — Никол Бернарден е била френска гражданка. Разходете се из Сентръл Парк и посетете посолството, щом отворят. Вижте дали я познават. Освен това се обадете на френския консул в Бостън. — Тя посочи снимката на Никол и Синтия. — Била е направена по време на културна програма, спонсорирана от консулството. Може да са продължили да контактуват с нея. Проверете дали е така.

Руук вдигна ръка.

— Може ли да споделя една мисъл?

— Слушаме те — отвърна Ники.

— Лаптопът й липсва, нали?

— Както и външният харддиск и флашките.

— Да — продължи той, — само че когато пътувам с лаптоп, аз винаги правя резервни копия на всичко, като си пращам файловете по имейла или ги синхронизирам с лична папка на интернет сървър като Дропбокс. Нова услуга е, викат й „облак“.

— Това всъщност е добра идея — отбеляза Хийт.

— За днес ми е втората.

— Казвам ви, тоз човек е цяло чудо — обяви Очоа. — От кръвопреливането е.

— Детектив Раймър — продължи Ники, — щом ви пусна, слезте при компютърджиите и ги посплашете малко. Вижте дали могат да ни заемат някой гений, който да установи дали е качвала резервни копия на файловете си в „облак“.

Учтивият детектив с южняшки корени деликатно попита:

— Може ли да наритам някой и друг задник, въпреки че е неделя?

— В неделя е дори по-добре — отговори Хийт. — Така ще схванат колко е важно.

* * *

След вечеря отидоха в сградата на Хийт и откриха, че асансьорът още не работи. На втората площадка Руук спря за миг, за да премести сака с багажа за Бостън в другата си ръка.

— Сега вече знам защо не е добра идея да качваш сак нагоре по стълбите.

— Искаш ли аз да го нося?

— Имам идея — каза той, отблъсквайки ръката й. — Това ще ми е физиотерапията за деня.

— Да видим дали мога аз да допиша тоя разказ, писателче. Днес физиотерапия, утре — масаж при палавата сестра?

— На това му викам разказ е щастлив край — каза той и продължи нагоре.

В хладилника Руук откри бутилка „Hautes-Cotes de Nuits“, обвини Хийт, че нарочно я е скрила от него и се настани до нея на дивана, за да прегледат заедно фотоалбумите.

— Само това ми остана — каза тя, сочейки към кутията със спомени на пода. — Дори не знам какво липсва. Онзи, който е претърсил апартамента в нощта на убийството, взе останалото и явно си е тръгнал, преди да стигне до тази кутия.

— Ники, ако ти е трудно…

— Разбира се, че ми е трудно, как иначе? — отвърна тя, а после сложи ръка на бедрото му. — Затова се радвам, че си до мен, за да го направим заедно.

Целунаха се и всеки вкуси бургундското на езика на другия. Руук обходи апартамента с очи и замислено я погледна.

— Винаги съм искал да те попитам нещо, но не знам как.

— Какво да попиташ? Как живея тук след убийството ли? — Ники долови изненадата му и каза: — Стига, Руук, видях как се огледа преди малко. Никога преди не си се издавал толкова очевидно. Е, поне от последния път, когато те бих на покер.

Вместо да отговори, той само я наблюдаваше. Ники се обърна към масичката и прокара пръсти по ръбовете на един фотоалбум.

— Трудно ми е да ти обясня защо останах. Всички ми повтаряха да се преместя, но ми се струваше, че направя ли го, ще я изоставя. Може би някой ден ще поискам да се изнеса, но открай време имам чувството, че мястото ми е точно тук. Това е домът ми, връзката ми с нея. — Тя изправи рамене и плесна с ръце, за да промени настроението. — Готов ли си да гледаш скучни снимки?

Започнаха, като бавно отгръщаха страниците със снимки на родителите й в началното и средното училище, преминавайки към сериозните и шегаджийските с бабите и дядовците им. Сред студентските снимки на баща й имаше няколко, на които играеше баскетбол за отбора на Вашингтонския университет и една, на която държеше в ръце дипломата си. Имаше най-различни снимки на майка й в Консерваторията в Нова Англия и дори една, на която професор Шимизу й подаваше букет, но не и такива, на които Синтия беше с друг човек, с изключение на една с Ленард Фрик. Нямаше и следа от Никол Бернарден.

Когато Ники затвори албума, Руук каза:

— Все едно сме в научнофантастичен семеен филм, където времево-пространственият континуум се е разкъсал, унищожавайки и най-малката следа от най-добрата приятелка.

Тя се втренчи в него и безизразно каза:

— Точно така, съвсем същото е.

Коментарът му обаче я накара да се усмихне и той каза:

— Знаеш ли какво трябва да направим? Съвсем просто е. Да питаме баща ти.

— Не.

— От всички възможни хора той най-добре ще…

— Няма да стане, ясно? Така че престани.

Острият й тон не му остави избор и той каза само:

— Продължаваме ли?

Вторият албум проследяваше ухажването между Джеф и Синтия Хийт, млада двойка на обиколка из Европа, отново без Никол. Когато Руук предположи, че тя може би е присъствала поне на сватбата, Ники обясни, че не е имало сватба. Родителите й бяха израсли през седемдесетте години и си бяха пристанали, поддавайки се на бунтовнически постхипарски порив. На следващите снимки се виждаше малката Ники в Ню Йорк. Една от тях беше особено смешна — едва проходила, тя се държеше за решетките на оградата в Грамърси Парк и ядовито надничаше иззад тях право към апарата.

— Повечето от затворниците, които пращаш в кафеза, имат точно същото изражение.

Тя се засмя, но затвори албума.

— Това ли е всичко? — учуди се Руук. — Стига де, тъкмо стигнахме до най-интересното.

— Приключихме. На останалите снимки съм аз, приличам на малоумна и нямам намерение да ги гледаме, било то за твое забавление или за мое унижение. В седми клас достатъчно ме подиграваха. Мога да те уверя, че няма нито една снимка на Никол.

— Хрумна ми друга смахната мисъл.

— На теб, Руук? Не мога да повярвам — каза тя и отново напълни чашите.

— Всъщност не е толкова странна. Откакто днес открихме как се е казвала, хрумвало ли ти е, че може да си кръстена на Никол? — Той наблюдава ефекта от казаното и каза: — А, значи не е толкова смахнато.

Тя се замисли и каза:

— Само че по паспорт не съм Никол.

— Е, и? Ники, Никол, производни са. Има логика, особено ако са били толкова близки… Макар че ако се съди по снимките — размаха ръка той, — Никол май се е превърнала във въображаема приятелка.

Ники отиде до бюрото във втората спалня, за да провери пощата си и да види дали не е получила съобщения за случая и когато се върна, Руук седеше насред хола с кръстосани крака.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

— Доказвам, че съм непоправим, какво друго. Това ми е работата.

Той включи стария видеомагнетофон и на телевизионния екран изплува запис на Ники, седнала до майка си на пианото. Датата беше 16 юли 1986.

— Добре, Руук, достатъчно, изключи го.

— На колко години беше тогава?

— На пет. Видяхме достатъчно, стига.

Иззад камерата се обади дълбок мъжки глас.

— Какво ще ни изсвириш, Ники?

— Това баща ти ли е? — попита Руук, а тя повдигна рамене, сякаш не знаеше и продължи да гледа, без да помръдва от мястото си.

На двадесет и петгодишния запис малката Ники Хийт, наконтена с жълт пуловер, разклати крачета напред-назад под пейката и се усмихна, а после извика по посока на камерата:

— Ще изсвиря нещо от Волфганг Амадеус Моцарт. — Руук очакваше да чуе „Блести, блести, звездичке“, но вместо това момиченцето погледна към човека, който снимаше, и уверено заяви: — Искам да изпълня соната номер петнайсет.

Синтия й кимна да започне, Ники постави ръце върху клавишите, безмълвно преброи до три и засвири мелодия, която Руук позна веднага. Той се доближи до телевизора — беше, меко казано, впечатлен. Сонатата беше трудна, но не и невъзможна за такива мънички ръце и тя свиреше без грешка. Ритъмът звучеше малко механично, но в крайна сметка Ники беше само на пет!

На екрана малката продължи да свири, а майка й се наведе към нея и каза:

— Чудесно, Ники, но не бързай. Както е казал Моцарт, „Пространството между нотите също е музика“.

Хийт не възрази на воайорството му, но натисна „Стоп“ веднага след края на изпълнението, а той запляска с ръце и то напълно искрено. После се обърна към пианото в другия край на стаята — беше същото и стоеше точно там, където го бяха видели на записа.

— Още ли помниш тази соната?

— Глупости.

— Хайде де!

— Не, представлението свърши.

— Моля те!

Ники седна на пейката, но без да се обръща към пианото. Позата й му напомни за настроението, което внушаваше картината на Сарджънт, от която бе побягнала в Бостън.

— Трябва да ме разбереш. От убийството насам дори не съм го отваряла. — Чертите й се стегнаха, лицето й пребледня. — Не мога да се насиля. Просто не мога.

* * *

Посред нощ, точно под прозореца й, се разнесе писък на сирени и Ники се стресна. Караха някой в болницата или в затвора, както се пееше в онази стара песен на Ийгълс за Ню Йорк. Часовникът на нощното шкафче показваше 3:26. Тя протегна ръка към Руук и откри единствено хладни чаршафи.

— Само не ми казвай, че гледаш порно — каза тя, връзвайки колана на халата си. Той седеше на масата в тъмната стая, само по долни гащи, а белезникавата светлина от монитора на лаптопа му зловещо осветяваше лицето му.

— Донякъде е така. Порно за писатели. — Той вдигна очи към нея. Щръкналата коса не му придаваше по-нормален вид. — Защо търсенето с Гугъл ми доставя такова огромно удовлетворение? Малко прилича на забранения секс. Чудиш се да го направиш ли, да не го ли направиш, но не ти излиза от главата, така че накрая си казваш „О, майната му“ и преди да се усетиш, се потиш, пъшкаш и получаваш точно каквото ти трябва.

— Виж, ако предпочиташ да те оставя сам…

Той обърна макбука си към нея, за да й покаже резултатите от търсенето.

— Ленард Фрик. Помниш ли, оня с челото от видеокасетата на майка ти?

— Думата, която търсиш, е „челист“.

— Който освен това свиреше на кларинет в онова трио с Никол. Талантлив човек. — Руук вдигна палец към екрана. — Ленард Фрик, завършил Консерваторията в Нова Англия, в момента свири първи кларинет в симфоничния оркестър на Куинс.

— Думата, която търсиш, е „първи кларинетист“.

— Ето затова се отказах от фагота, правилата ми идват в повече. — Руук се изправи. — Този човек е познавал добре и майка ти, и Никол. Трябва да се видим с него.

— Веднага ли?

— Разбира се, че не. Първо трябва да се облека.

Ники се притисна към него, хвана го за задника с две ръце и го дръпна към себе си.

— Веднага ли?

Той развърза колана на халата й и усети топлия допир на кожата й върху гърдите си.

— Е, можем да се върнем в леглото. За малко. Ще се отбием при него на път към управлението.

В седем и тридесет сутринта Хийт и Руук застанаха на тротоара пред кварталния „Старбъкс“ с три кафета в ръце — по едно за тях и едно за шофьора на Руук, който ги чакаше, опрян на калника на черен линкълн, паркиран на ъгъла с 23-та улица. Движението спря и те тръгнаха да пресичат, но на половината път шофьорът извика „Внимавайте!“. Те чуха рева на мотор, обърнаха се и се оказаха лице в лице с тъмнокафява камионетка, която за малко да помете и двама им. Отскочиха точно навреме, а тя отпраши нататък. Шокирани, те бързо пресякоха, преди светофарът да се е сменил.

— Мама му стара, акъла ми изкарахте! Добре ли сте?

Ники видя, че се е поляла с кафе, което често й се случваше, и попи крачола си със салфетка.

— Какви ги вършеше тоя? — попита тя. — Да не е пишел СМС?

— Не, според мен беше пиян или надрусан — отвърна шофьорът. — Гледаше право във вас.

Ники остави салфетката и пристъпи към тротоара, за да запише номера на камионетката. Тя отдавна беше изчезнала.

* * *

— Заподозрян ли съм? — попита Ленард Фрик. Кльощавото хлапе с фрака и облака от ситно къдрава коса беше понапълняло през годините. Двамата седяха един срещу друг в залата за репетиции на Музикална академия „Арън Коупланд“ в Куинс и Ники прецени, че Фрик тежи поне 140 килограма. Беше напълно плешив, но на лицето му се мъдреше сребристо катинарче, подчертано от дълбоки трапчинки, които го обграждаха като скоби, щом се усмихнеше.

— Не, сър — каза Ники. — Просто проучваме.

— Не сте ги убили вие, нали? — попита Руук.

— Разбира се, че не — отвърна той, а после се обърна към Ники. — Тоя не е ченге.

— Какво го издаде?

Г-н Фрик се разсмя и трапчинките се появиха отново. Компанията явно му доставяше удоволствие и той им разказа, че от седемдесетте насам кариерата му се развива на приливи и отливи. Първо бил резерва в няколко малки симфонични оркестъра. После останал без работа, докато накрая го назначили на Бродуей, където свирил в най-различни мюзикъли, включително „Котките“ и „Фантомът на операта“, преди да постъпи в симфоничния оркестър на Куинс.

— Добре де, не е Нюйоркската филхармония, но колегите са страхотни. Имаме си синдикат и всякакви екстри, освен това един път годишно изпълнявам солото на кларинет в началото на „Рапсодия синьо“ от Гершуин. Ударя ли онази възходяща нота, всички в оркестъра се нахилват, дори ония с фаготите, а те до един са ненормални. — Руук се усмихна и кимна в знак на съгласие, а Ленард изказа съболезнованията си на Ники. — Обожавах майка ви. Обожавах ги и двете, но истината ви казвам, майка ви засенчваше всички ни. Не го казвам само защото я харесвах — всички момчета си падаха по нея. Беше красавица, като вас. И имаше истински дар, сила, която… я подтикваше да се състезава, да търси съвършенството, но и да бъде много мила, дори грижовна с останалите. На това ниво конкуренцията в консерваториите е направо кръвнишка.

— Нека ви попитам нещо в тази връзка — обади се Руук. — Имаше ли някое… грозно съперничество, което да оцеля през годините?

— Доколкото знам, не, освен това Синди беше твърде погълната от музиката, за да си създава врагове и да се забърква в дребнави идиотщини. Скъсваше се от работа. Изучаваше записите на всички велики пианисти — Хоровиц, Гулд и така нататък. Сутрин първа се появяваше на репетициите, а вечер си тръгваше последна. — Той се изкиска. — Веднъж я засякох в „Пицарията на Капи“, беше неделя. Исках да отида при нея и на шега да я попитам как не я е срам да не репетира, след като на другия ден има рецитал на Шопен. Обаче се загледах и видях, че си движи пръстите по покривката, сякаш е пиано!

— Г-н Фрик — каза Ники, — сещате ли се за човек от миналото ви, който би имал причина да ги убие? Майка ми, Никол или и двете? — Отговорът му отново беше отрицателен. — Някой свързвал ли се е с вас, за да разбере къде са?

Той отново отрече. Беше ред на Руук отново да насочи разговора към самотния чорап.

— Вие сте един от многото, които споменаха хъса и решителността на Синтия.

— Както и таланта й — добави Ленард.

— Какво се случи?

— Идея нямам. Стана просто ей така — отвърна той и щракна с пръсти. — Промяната настъпи след като Никол покани Синди да отседне при нея и родителите й в Париж след завършването. — Той се обърна към Ники, за да обясни. — Семейство Бернарден бяха заможни и предложиха да платят за цялото пътуване. Майка ти трябваше да се върне навреме за прослушванията на всички симфонични оркестри, които я искаха. Трябваше да отсъства само две или три седмици, говорим за юни 1971-ва. Тя се върна чак през 1979-та.

— Може да е постъпила в някой европейски оркестър — предположи Ники.

Той поклати глава.

— Не. Синди не се яви на нито едно прослушване, нито подписа договор за запис. Просто се отказа от всичко.

— Каква е причината според вас? — попита Руук. — Никол ли?

— Може би, но не защото двете имаха връзка. Прекалено много си падаха по мъжете. — Той млъкна за миг. — С изключение на един, който в момента седи пред вас. — Фрик се усмихна, трапчинките избледняха. — Онова лято се случи нещо. Когато замина, Синди беше като огнена топка, но там се заледи. — Останалите музиканти започнаха да пристигат, предстоеше репетиция. Ленард се изправи и взе сакото си (на което пишеше „Само за членове“) от облегалката на стола. — Какво не бих дал за прашинка от таланта на майка ви!

Руук се обади на шофьора, който бе наел за сутринта, за да му каже, че са готови и черната кола спря пред кампуса точно когато с Ники излизаха от Академия „Коупланд“.

— Нека ти кажа едно — каза Руук, докато пътуваха към управлението. — Начинът, по който Фрик описа майка ти… Амбициозна и с хъс, но и грижовна? Професор Шимизу греши, ябълката не е паднала далеч от дървото.

— Руук, имаш ли нещо против да не говорим за това?

Ники свали прозореца и затвори очи, излагайки лицето си на вятъра, докато размишляваше.

След като изминаха два километра в мълчание, шофьорът каза:

— Г-н Руук? Бяхте така добър да ми донесете кафе, така че взех вестник, ако ви се чете.

— Разбира се, защо не?

Шофьорът му връчи брой на „Леджър“, без да се обръща. Руук се надяваше на „Ню Йорк Таймс“, но малка доза жълтина на никого не е навредила. Поне така мислеше, докато видя заглавието на първата страница.

— Да му се…

Хийт извърна глава от прозореца.

— Какво?

После видя заглавието, дръпна вестника от ръцете му и се зачете, занемяла от гняв.