Ричард Касъл
Ледена жега (11)

Единадесет

— Изглежда, че Париж е и градът, в който светлините угасват — каза Руук, докато влизаха в таксито пред болницата.

— Браво, г-н Деликатност отново се изказа.

— Какво? Не съм го убил аз! Ти беше, ти го уби.

— Ще престанеш ли да го повтаряш, ако обичаш?

— Ама уби го! Уби чичо Тайлър! — Той повдигна вежда. — Надявам се, че сега си доволна.

Хийт се обърна и се взря през прозореца в цъфналите кестени от другата страна на магистралата, в Булонския лес. Плавното ускорение на мерцедеса създаваше илюзията, че се движи не колата, а огряната от слънце цъфнала градина, която се носеше край тях като ярък пролетен облак.

Разбира се, че не беше убила Тайлър Уин.

Разбира се, че част от нея смяташе, че го е убила. Чувството, че тя е отговорна за това, не я оставяше на мира. Представи си как някой от зловещите гаргойли на Нотр Дам се съживява и чу дрезгавия му глас:

— Умря заради твоето посещение. Твърде много му дойде. Трябваше да пренебрегнеш стареца, когато молеше за още.

Цивилният следовател, който дойде в болница „Канар“, за да я разпита, пренебрегна тази идея. Естествено, попита я какво се е случило преди инфаркта и Хийт, избягвайки подробностите за майка си, му разказа официалната версия като ченге на ченге. Тайлър Уин познаваше жертвите на две убийства, които тя разследваше. Беше им дал сведения по собствено желание (униформеният отвън също го потвърди). Когато започна да се вълнува, Хийт се опита да прекъсне разговора, но той се разстрои още повече, така че тя бе решила да му даде информацията, която искаше и да приключи разпита веднага.

— Кой би могъл да знае, че ще стане така? — каза френският инспектор, свивайки рамене и й върна документите. — Вече говорих с лекаря, който каза, че не вие, а три куршума и нещо, наречено „стеноза на аортата“, са убили Тайлър Уин.

Руук обаче я тормозеше. Защо? Защото я познаваше достатъчно добре, за да предизвика вината й с престорена критика. Едно от първите неща, на които бе станал свидетел, когато за пръв път я придружаваше през лятото, беше начинът, по който ченгетата се справят с емоциите — чрез сарказъм. Първото, което й каза, след като наскоро излезе от комата, беше колко го е яд, че не е хванал куршума със зъби, за да го изплюе по лошия. А сега, докато седяха на задната седалка на таксито, я ободряваше, като я обвиняваше подчертано шеговито.

На авеню „Ню Йорк“ минаха през тунела „Алма“ и докато се взираше през букетите, които хората оставяха целогодишно в памет на загиналата там принцеса, Хийт се замисли за тайните — особено онези, умрели с хората, които ги знаеха. Отражението й напомни, че в нейния свят за всяко нещо си има основание и че съвпадението представлява просто добре прикрити причина и следствие. Докато тя не ги разкриеше.

Смъртта на Тайлър Уин беше преди всичко трагедия за него, а за нея — поредната смърт през една вече твърде наситена със смърт седмица. Освен това бе затворила ненавременно врата, която само едва-едва се беше открехнала пред Ники, материализирайки най-жестокото и реалистично значение на думата „недостижимо“ — тя беше научила достатъчно, за да се измъчва за всичко останало, което оставаше недостъпно за нея.

— Явно смахнатите ми конспиративни теории в края на краищата не са толкова махнати — каза Руук.

— Слушай, приятелче, преди да си се засилил да танцуваш салса, може ли да ти напомня какво казват хората за счупените часовници?

— Че са не само точни, а съвършено точни по два пъти на ден?

— О, моля ти се.

— Прав бях. Каква хубава дума, нали? Стига, следователю, признайте си. Казах ви, че чичо Тайлър е бил шпионин. — В огледалото за обратно виждане шофьорът внезапно вдигна очи към тях, а Руук се наведе напред и започна да го закача, както правеше с таксиджиите в Ню Йорк. — Кажете й да си признае!

Шофьорът отмести очи и бързо нагласи огледалото така, че да виждат само темето на чернокосата му глава.

Руук се отпусна назад и се намести на седалката.

— Не разбирам защо си мрачна, Ники. Особено сега. Това определено е момент, в който чашата е наполовина пълна — освен ако си Тайлър Уин, разбира се. — Той замълча за малко, за да й даде възможност да каже нещо, а после продължи: — Виж само колко отговори получи тази сутрин. Мислех, че ужасно ще се радваш да разбереш, че двойният живот на майка ти не само не е бил твоя измислица, но и не се е дължал на някаква любовна афера. Толкова е готино — била е шпионин, като Арнолд в „Истински лъжи“. Не, още по-добре, Синди Хийт е била като Джулия Чайлд пред Втората световна война, когато е шпионирала за УСС^[1].

— Това е важно, съгласна съм.

— И още как. Според мен направо надминахме Дикенс. Париж ни осигури не повест за два града, а за две Синдита.

Този път Ники се обърна към шофьора.

— Искате ли да го свалите тук?

* * *

Когато се върнаха в хотела, в Ню Йорк работният ден вече беше започнал и Ники се хвана за телефона, докато Руук обикаляше по улиците, за да купи нещо за обяд. Детектив Очоа прие обаждането й без партньора си — Роули беше зает с проверката на един от десетките анонимни сигнали, които бяха получили, откакто Хайнзбърг се беше разприказвала пред „Леджър“.

— Ужасно е, казвам ти — увери я той. — Имаме си достатъчно легитимни подробности за проверка, но откакто нещата стигнаха до медиите, се давим в смог от сигнали. Оная статия забавя целия случай.

— Убеждаваш някой, който е на твоето мнение, Мигел.

— Знам, обаче с Руук сте в Париж и аз се чувствам длъжен да правя каквото мога, за да ви съсипя хубавото прекарване. Ей, може да убедя Айрънс да ме прати на резервната скамейка и да ида да се забавлявам с Шарън. В Атлантик сити има сбор на двойници на Елвис. Може и аз да се запиша.

— Така, преди да си облечеш гащеризона от златно ламе, искам да проучиш нещо.

Тя го закле да пази тайна и накратко му разказа за връзката между Тайлър Уин, майка й и Никол. След като Очоа измърмори третото си „маааамка му“, Ники каза:

— Уин е бил прострелян в нощта преди убийството на Никол. Искам да се обадиш в митницата и по авиокомпаниите, за да провериш за пътници, които са пристигнали на летище „Кенеди“ от Париж миналата сряда. Не пропускай свързващите полети през Лондон, Франкфурт и така нататък. Прекарай списъците с пътници през базата и виж дали ще изскочат имена, които са в списъка за наблюдение или са свързани с предишни обвинения в нападение или незаконно притежание на оръжие. После повтори процедурата с Интерпол.

— Мислиш, че убиецът може да е същият ли?

— Не знам какво мисля, но ако има шанс да става дума за един и същи човек, трябва да проверим. Не ми харесва различният подход, но може да е убил Никол с нож, защото не са му позволили да пътува с оръжие.

— Да, понеже в Ню Йорк адски трудно се намира оръжие — отбеляза Очоа. — Но добре, ще се заема. — Той се прокашля и каза: — Сега остава аз да ти съобщя не особено добрите новини.

— Давай.

— Ръкавицата.

— Няма ли отпечатъци?

— Още по-лошо, няма ръкавица.

— Какво?

— Капитан Айрънс току-що се обади от лабораторията. Тази сутрин отишъл да блъска по вратата, за да побързат с резултатите и, ами, тя някак си се е загубила. — Мълчанието на нейния край бе толкова плътно, че той попита: — Детектив Хийт, там ли сте?

Тя каза само:

— „Някак си“?

— „Някак си“? — повтори Руук със същия невярващ тон, когато се върна в стаята и тя му съобщи новината. — Не мисля, че причината е в това „някак си“, по-скоро е бил „някой“.

— Това го забрави.

— Как можа да го кажеш?

— Можах, защото знаех, че умът ти веднага ще отхвърчи към Зона 51. Руук, поне веднъж не би ли могъл да правиш онова, с което си изкарвам хляба и да мислиш за фактите, вместо да спекулираш като ненормален?

— За фактите ли искаш да говорим? Добре. Колко често се случва да изчезне ключова улика при разследване на убийство? — Тя само се вторачи в него. — Добре де, забрави, че съм попитал. Това обаче е различно. Очевидно става дума за шпионин.

— Или за некомпетентност.

— Чуя ли тази дума, се сещам само за един човек — Железния.

— Ще трябва да изчакаме, докато се върнем, за да проуча това.

Тя разви единия от сандвичите с шунка и сирене, но Руук беше твърде унесен в мисли, за да яде. Отхапа само веднъж, остави багетата си и се заразхожда из стаята. Щом го видя бясно да пише по екрана на айфона си, Ники каза:

— Надявам се, че играеш на бесеница с Алек Болдуин, защото ако още мъдриш конспирации за ръкавицата, откажи се.

— Засега не се занимавам с нея, претърсвам адресника си.

— Защо?

— Ти може да не обръщаш внимание на фактите — отвърна той, като използва собствените й думи, за да я подразни, — но аз, като разследващ журналист с две награди „Пулицър“…

— Две, казваш — кимна тя и отхапа втора хапка.

— … предпочитам да ги проверявам по независими пътища. — Той прекъсна огледа. — А, ето.

— Добре, г-н Удуърд или може би Бърнстийн, какво смятате да проверите?

— Искам да потвърдя разказа на Тайлър Уин за това, че е шпионирал за ЦРУ и е пуснал майка ти в мрежата за бавачки. Според мен всичко, което ни каза, се връзва идеално, всъщност дори изпитах известно задоволство. Не знам дали ми пролича.

— Едва-едва. На кого ще се обадиш?

— На един източник под прикритие от времето, когато пишех статията за Чечня по поръчка на „Фърст Прес“. Казва се Анатолий Киже и е невероятен, направо като от книга. Шпионин от старата школа, работи за СВР^[2] — така се нарича руското разузнаване, вместо КГБ. Всички сменят бранда. КГБ, KFC…

— Руук.

— Извинявай. Както и да е, Анатолий живее в Париж и ако има човек, който знае за Тайлър, майка ти и всичко останало в онази мрежа, това е той. Може дори да хвърли известна светлина върху въпросите, на които Тайлър не успя да отговори, тъй като умря най-невъзпитано. Да почива в мир.

— Добре, да предположим, че този кагебеец…

— Севереец.

— … знае нещо, защо смяташ, че ще ти го каже?

— Защото докато се срещахме тук в Париж, двамата осъмвахме всяка сутрин в различен бар. Бяхме ето така. — Той хвана показалците си един за друг и натисна зелената слушалка на телефона. — До ден-днешен събудя ли се махмурлия, се сещам за него. Неизбежно е.

Той вдигна ръка, за да й направи знак да пази тишина, сякаш тя беше тази, която не може да млъкне.

— Ало, Международен внос ли е? — Той намигна многозначително на Ники. — Да, здравейте. Бих желал да разговарям с управителя на вашия клон, г-н Анатолий Киже. Да, ще изчакам. Прехвърлиха ме на секретаря му — прошепна той, а после каза: — Ало? С Мишка ли говоря? Не? О, явно сте нов, доста време мина. Казвам се Джеймисън Руук и съм стар приятел на Анатолий. Случайно съм в града и се чудех дали той… Руук. Джеймисън Руук, да. Ще изча…

Руук чака толкова дълго, че Ники успя да дояде багетата си, а той — да седне на стола в ъгъла, уморен от обиколките си.

— Ало? Да? — внезапно се изправи той, а после свъси чело. — Така ли? Виж ти. Сигурен ли сте? Много съжалявам. Да, дочуване.

Той затвори и се тръсна обратно на стола.

— Не ми казвай, че и него са застреляли.

— Още по-лошо. Казал, че изобщо не е чувал за никакъв Джеймисън Руук.

* * *

Събрали отговори, които разбулваха поне част от мистерията около живота на майка й, макар и без нови улики, Хийт и Руук си резервираха места за полета от Париж до Ню Йорк на следващата сутрин. Хаосът и некомпетентността, с които се бореше отрядът й, до голяма степен обясняваха желанието на Ники да се върне. Капитан Айрънс бе олицетворение на най-лошото в един държавен служител — беше си писарушка със значка от самото начало, но сега, когато Хийт я нямаше, нямаше кой да ограничава щетите от гафовете му. Да, понякога уликите се губеха, приказки пред медиите объркваха разследванията, а от време на време най-слабият детектив в някой отряд успяваше да преспи с когото трябва, за да получи отговорности, които далеч надминаваха неговата или нейната компетентност. Много рядко обаче всичко това се случваше едновременно, кулминирайки в торнадо от серийна некадърност. Дори да не й позволяха да се върне на работа, Ники смяташе, че ако е наблизо, ще има поне някакъв шанс да предотврати провала на най-важния случай в живота си.

Верен на себе си, Руук предложи да се опитат да не мислят за работа през последната си нощ в Париж.

— Тоест, да се опитаме да не обръщаме внимание на факта, че тази сутрин ключов свидетел умря пред очите ни?

— Точно така — каза той. — Ако ще помогне, бих изпаднал дотам, че да кажа „Тайлър би пожелал така“. Ако се съди по старите снимки в онази кутия, той не е пропускал случай да се забавлява.

Хийт прие предложението му с удоволствие, но само, при условие че я остави да плати за тяхната РВДРПС (Романтична вечер, докато работят по случая).

— Дори аз вече не успявам да различа съкращенията едно от друго — каза той, — но добре.

Тя го заведе в „Синята пеперуда“, скрито съкровище в една странична уличка в Маре, където местните вечеряха пресни миди на свещи и слушаха американски джаз на живо. Една невероятна французойка, в която сякаш се бе преродила Били Холидей, пееше „I Can’t Give You Anything But Love“^[3] c глас, който почти ги накара да забравят версията на Луис Армстронг. Е, почти.

Поръчаха аперитиви и след като Руук огледа ресторантчето и обяви, че находката си струва, Ники го увери (без да я пита), че сяда там за пръв път.

— Искаш да кажеш, че заведението не е одобрено от някое твое гадже?

— Напротив — каза тя. — Много бях слушала за „Синята пеперуда“, разбира се, но преди десет години, когато бях студентка, нямах достатъчно пари, за да се храня тук.

Той се пресегна над бялата ленена покривка и взе ръката й в своята.

— Тоест, това е специален случай.

— Бъди сигурен в това.

След вечеря двамата се разходиха покрай старомодните магазини, хванати за ръка и докато изпълненията на певицата все още звучаха в главите им, се озоваха на Плас дьо Вож, идеално поддържан площад, заобиколен с къщи паметници на културата с тухлени фасади и елегантни сини покриви.

— Това място прилича на богатия чичо на Грамърси Парк — каза тя, докато вървяха към градината.

— Да, с изключение на ченгетата с черги на рамо, които нападат от засада — вметна Руук. Щом го каза, по чакъла зад тях изхрущяха стъпки и тя рязко се извърна. По тротоара от външната страна на парка куцукаше самотен мъж и си свирукаше.

— Успокой се — каза й Руук. — Никой няма да ни притеснява, не и по време на нашата РПС.

— РПС?

— Добре де, предавам се. Вече просто изреждам главни букви, както ми дойде.

Бяха сами в парка. Тя го отведе до една пейка под дърветата и двамата седнаха в сенките, сгушени един в друг. Шумът от трафика едва се чуваше — беше само на няколко пресечки разстояние, но шумът от фонтаните и редиците от величествени сгради около парка го заглушаваха. Както често се случваше, те се наведоха един към друг и се целунаха без дума или знак. Виното и топлата априлска вечер, ухаеща на цъфнали дървета и неговия дъх, освободиха Ники от грижите й и тя се притисна към него. Той я обгърна с ръце и целувката им ставаше все по-страстна, докато накрая устните им се разделиха, сякаш внезапно си бяха спомнили, че за да живеят, трябва и да дишат.

— Може би трябва да довършим в хотела — прошепна той.

— Мм-хм. Само че не искам да се движа. Искам да увековеча този момент. — Отново се целунаха и той откопча най-горното копче на блузата й, а тя посегна към скута му и леко стисна. Руук изстена, а Хийт каза: — Знаеш ли, не смятам, че полицейската значка ще ме спаси от обвинение в ексхибиционизъм.

— Или в секс на открито — каза той, плъзвайки ръка в сутиена й.

— Добре, това ще е далеч по-интересно в леглото. Да вървим.

Те пресякоха парка мълчаливо, прегърнати през кръста. Докато вървяха, той усети как раменете и бицепсите й леко се стягат и каза:

— Щом настояваш да мислиш за случая, защо не ми кажеш какво те мъчи? Може да успеем да го вкараме в любовната игра. С белезници, естествено.

— Толкова ли ми личи?

— Моля те. Надявам се, че ме възприемаш като нещо повече от шут, който те разсейва и изглежда добре до теб. Но ако си твърде притеснена, ще те разбера.

— Извинявай. Не спирам да мисля за нещо, което знам, че съм пропуснала. Опитвам се да се сетя какво е, но не успявам. Не е в мой стил.

Отговорът й беше искрен само отчасти. Ники наистина имаше чувството, че е пропуснала някоя стъпка и това наистина я тревожеше, но го спомена само за да не му каже за много по-дълбокия, личен проблем, който обмисляше цял ден.

Руук я дръпна към себе си и я побутна с бедро, за да я разсее.

— Не се съди толкова строго, много неща ти се струпаха. — Хийт кимна, но жестът й му се стори вял и той продължи: — Искам да кажа, че освен мелницата, през която премина, някои от нещата, които разбра за майка ти… Ще ти е нужно време, за да ги приемеш.

— Да, знам.

Тя усети, че гърлото й се стяга и с мъка преглътна, което не й помогна особено. Възможно ли беше Руук да я познава толкова добре, че да вижда през бронята й? Да разбира, че в момента всъщност не мисли за убийствата? Той обаче не подозираше колко далеч стигат чувствата й. Не можеше да знае, че точно в момента тя не се разхожда през парка срещу дома на Виктор Юго, докато той си тананика „Stardust“^[4] фалшиво. Мислено Хийт беше в болничната стая, облекчена да научи, че майка й е станала шпионин, за да служи на страната си… само за да усети как една фраза, която не можеше да забрави, й дръпва килимчето изпод краката.

Все още виждаше как Тайлър Уин я наблюдава от възглавницата си. Каза й, че майка й е била изключителен шпионин. И че усещането за мисия, което й е давала тази работа, не е можело да се сравни с нищо, включително с музиката.

Ники довърши фразата, без да се замисля. „Включително с мен.“

Изсвириха гуми, заслепиха я фарове и я изтръгнаха от размислите й. С Руук бяха попаднали в засада — две черни коли, „Пежо“ 508 с тъмни прозорци, ги притискаха от двете страни. Руук инстинктивно пристъпи пред нея, но зад тях също наближаваха стъпки. Хийт се завъртя и видя мъжа, който си подсвиркваше, да бърза към тях, без следа от накуцване. Останалите четирима — по двама здравеняка на кола — ги заобиколиха от всички страни и протегнаха ръце към тях. Тя посегна към бедрото си, но пистолетът й беше в Ню Йорк.

За части от секундата двама хванаха Руук и го повлякоха към една от колите, докато от задната седалка се пресегна трети и нахлузи торба на главата му. Когато посегнаха към нея, Хийт избегна първия, но онзи зад нея (който си подсвиркваше) покри и нейната глава. Изненадана и дезориентирана, тя усети как мощните ръце на другите двама я стисват в меча прегръдка и я вдигат от тротоара. Ники изкрещя, заизвива се и зарита с крака във въздуха, но те я надвиха.

Натикаха я на задната седалка на другата кола, притиснаха я от двете страни и виковете им се сляха със свистенето на гумите, когато пежото ускори ход. Когато колата изрева нагоре по улицата, тя усети остро бодване в ръката.