Ричард Касъл
Ледена жега (19)

Деветнадесет

— Петър.

Това беше всичко, което успя да каже. Дъхът й спря, сякаш някой изсмука кислорода от тунела. Двете изречени с пресипнал глас срички обаче прозвучаха многозначително. Тя прошепна името на бившия си любовник и като въпрос, и като отговор. Тежестта, която придаде на думата, даде израз на множество горчиви чувства, които я пронизваха като остри куки.

Измяна. Тъга. Шок. Неверие. Заслепение. Гняв. Омраза.

По лицето на Петър нямаше и следа от срам или съжаление, когато се приближи към Ники. Очите им се срещнаха и тя видя в неговите нещо като удоволствие. Не, беше арогантност.

Тя се зачуди дали да не посегне към оръжието си. Дори Тайлър Уин да я простреляше, тя пак щеше да уцели Петър. Той също беше въоръжен, но хватката му на пистолета беше несигурна. Тя щеше да се справи.

— Аз не бих го направил — каза гласът зад фенерчето. Тайлър Уин, живият призрак в „Призрачната станция“, бе усетил намерението й. Толкова за тази идея.

Петър взе оръжието й.

— Браво. — Тайлър се доближи. — Виждал съм много хора да постъпват глупаво, когато се водят от емоциите си.

Ники се извърна, за да погледне Петър.

— Ти си я убил?! Да ти го начукам.

Единствената реакция на Петър беше да отстъпи крачка назад, докато затъкваше пистолета й в колана си. Той извърна поглед с пълна липса на интерес. За него тя бе просто задача за изпълнение.

— Казах, да ти го начукам!

— Двамата ще трябва да се разберете, когато си тръгна. Петър, вземи чантата, ако обичаш.

Петър мина зад нея и тя го чу да придърпва хладилника обратно под скривалището на Никол. Опита се да потисне обидата си и да мисли логично. На Петър щеше да му се наложи да прибере оръжието си, за да се пресегне за чантата. Ако не беше на колене, може би щеше да изненада Уин с неочакван ритник. Той отгатна намеренията й преди малко, така че тя го разсея с разговор.

— Картър Деймън на вас ли се обади от временния телефон, за да получи разрешение да убие Никол?

— Това си беше чиста логистика. Петър свърши същинската работа.

— А после вие се обадихте отново, за да се разберете за сестрата, която ще ни шпионира?

— Аз съм човек на навика. Когато веднъж си управлявал мрежата на бавачките, е трудно да спреш.

Докато той говореше, Хийт лекичко се изправи с ръце на тила, без да иска разрешение.

— Наистина си мислех, че Картър Деймън е убил майка ми.

— Не, той отиде след това, за почистването.

Зад нея Петър падна от хладилника и изруга. Тя забеляза, че Уин застана нащрек и не се опита да го нападне. Когато Петър се покачи отново, той се отпусна и продължи.

— Следовател Деймън беше полезен съюзник до последния момент, когато се обади съвестта му, защото умираше и реши да ви прати съобщение.

— Недовършеният СМС — каза тя и се присламчи по-близо.

— Да, хванахме го да се опитва да се свърже с вас, за да ви се извини. Това не се отрази добре на здравето му.

— Бруклинският мост?

Уин кимна.

— Опитът му да ви се изповяда ми даде идеята да инсценирам самоубийството му с друго съобщение, където си признава за убийствата. С един куршум — два заека.

— Добре сте си направили сметката — каза тя и посочи към него. Протегнатата й ръка отвлече вниманието му и тя се възползва от това, за да се хвърли напред.

Старецът обаче очакваше това и бързо я сграбчи за врата, притискайки дулото на пистолета към слепоочието й.

— Какво? Да ви застрелям ли искате? А? — Ники не помръдна. — Ще го направя, ако трябва, но бих искал да не се налага. Влаков инцидент е по-добра идея. Няма да привлече вниманието на полицията както един куршум, но нямам нищо против да импровизирам, ако ме принудите. — Той притисна дулото по-силно към плътта й. — Мога спокойно да оставя това оръжие в дома на Руук. Хубавичко размислете, преди да ме принудите да ви застрелям. Ясно ли е?

Той не дочака отговор и я отблъсна от себе си.

Петър слезе и му подаде чантата, а Тайлър му зашепна инструкции. Тя дочу „… след следващия“, но останалото се загуби в шума на преминаващия влак от другата страна на тунела.

Наложи си да остане спокойна въпреки прииждащите емоции. Преди всичко се ядосваше на себе си. Спомни си за Париж и площад де Вож, където се почувства неспокойна, без да може да изрази защо. Сега, докато чакаше да я убият в „Призрачната станция“, чувството най-после се изясни, но беше малко късно. Както обикновено разковничето се оказа самотният чорап.

— Трябваше да се сетя — каза тя на Уин и тръсна глава, недоволна от себе си. — Трябваше да ви надуша още в болницата, когато с „предсмъртните си думи“ ме молехте да намеря копелето, убило майка ми. Нали така казахте?

— Да.

— Аз обаче така и не се запитах защо ако сте от ЦРУ и имате такова желание да отмъстите за смъртта й, досега не сте го направил сам? Имали сте на разположение десет години и всички възможни ресурси.

Той се усмихна.

— Не се разстройвайте. Заблуждавал съм и по-опитни играчи от вас, и то за доста по-дълго време.

Тя чу приближаването на друг влак. Бе още далеч, но лекия тътен изпълваше тунела. Сърцето й се сви от необходимостта да побърза.

— Защо наредихте да убият майка ми?

— Защото нея не можах да заблудя. Когато осъзна, че съм започнал да работя на свободна практика в интервала между Париж и момента, когато я вербувах отново в Ню Йорк, тя трябваше да умре. Просто трябваше. До този момент си мислеше, че щом работи за мен, значи работи за ЦРУ. Само че разбра за кого всъщност работя, както и, за нещастие, върху какво.

— И затова я убихте?

— Уби я усещането, че е на мисия. Беше също като вас.

Те стояха неподвижно, като статуи, докато влакът фучеше край тях, разтрисайки станцията и разрошвайки косите им. Моментът премина и Петър извади оръжието си. Тайлър Уин прибра своето под спортното си сако и слезе по стълбите към линиите.

— До следващия влак има между четири и шест минути.

— Ще имаш доста време — каза Петър като включи фенерчето си. — После ще се видим.

Ники наблюдаваше как главата на Уин се движи край перона, докато той вървеше по релсите.

— Тайлър. — Той спря. — Какво има в чантата?

— Никога няма да разберете това.

— Искате ли да се обзаложим?

— Застреляй я, ако ти се наложи — каза Уин и се запъти обратно към станцията на 96-та улица.

* * *

Ники реши да убие Петър. Така щеше да оцелее. Въпросът беше дали ще й хареса. И що за човек щеше да бъде, ако й харесаше?

Щеше да остане жива. Само това я интересуваше. Моралният въпрос щеше с удоволствие да мъдри на стари години.

Планът им вече й беше ясен, не беше трудно да се досети. Следващият влак щеше да изтрещи край тях след четири до шест минути и целта беше тогава тя да бъде на линията. Тоест, имаше около пет минути, за да промени съдбата си.

— Значи няма начин да те убедя да не го правиш?

Той не й отвърна. Стоеше безмълвен, достатъчно близо, за да я улучи, но достатъчно далеч, за да е извън обсега й, ако се опиташе да се бори. За момента техният план беше по-добър от нейния.

— Ще ми дадеш ли преднина в името на доброто старо време?

Той пак не й отговори. Наблюдаваше я, без да я вижда.

На Ники й беше трудно да гледа на Петър като на човека, в който се беше влюбила. Когато отиде във Венеция през лятото на 1999, тя търсеше не любов, а друг вид страст — тази към театъра. И други студенти стажанти в Гран Театро Ла Фениче я бяха канили на срещи и тя беше ходила на много, но нямаше сериозна връзка. Това се промени онази нощ във винения бар „Аи Специ“, когато срещна честния на вид хърватски кино студент, който беше на посещение в града, за да снима документален филм за прочутия италиански есеист Томасео. До края на седмицата Петър Матич се изнесе от хотела и се нанесе в нейния апартамент. След Венеция бяха прекарали един месец в обиколки на Париж, преди тя да се върне в Бостън за есенния семестър в университета. Една сутрин той я изненада, когато се пъхна в нейната кабинка в студентския синдикат. Каза, че толкова му е липсвала, че и той се е записал в нейния университет.

— Кажи ми едно нещо, поне толкова ми дължиш — каза тя, опитвайки се да привлече вниманието му. — Тайлър направи ли си поне труда да разбере с кого се срещам и после да те наеме да убиеш майка ми?

Това вече предизвика реакция. Той изсумтя и се облегна на една от поддържащите колони.

— Щом обичаш да се ласкаеш, давай.

— Не се лаская, просто се опитвам да разбера как е действал Тайлър. „Здравей, младежо, искаш ли да изкараш малко пари като убиеш майката на приятелката ти?“.

— Много си самовлюбена. Ники, ти сериозно ли вярваш, че любовта имаше нещо общо с нашата връзка?

За Ники това беше втори емоционален удар, но тя продължи да го притиска.

— Тогава така ми се струваше.

Той се разсмя.

— Това беше целта. Хайде сега, наистина ли мислиш, че срещата ни във Венеция беше случайна? Съдба? Беше просто задача за мен. Всичко беше нагласено.

— Както когато „случайно“ се натъкна на нас с Руук в Бостън? Било е, за да разбереш какво знам, нали?

— Не, просто те следях. Или поне се опитвах, но Руук ме забеляза. Задачата ми във Венеция беше да те вкарам в леглото и да те обработя, за да се приближа до майка ти.

— За да я убиеш?

— В началото не. Първо трябваше да разбера някои неща.

— А после да я убиеш. — Ники изскърца със зъби, потискайки яростта си, за да продължи да отвлича вниманието му.

— Да, да я убия. Както казах, това беше просто задача. А аз съм добър.

— Освен историята с куфара.

— Е, да. Там се издъних. Използвах тази антика, за да пренасям документи от бюрото на майка ти и съвсем забравих за нея. Ей, за десет години ми е позволена една грешка.

— Това не беше единствената ти грешка.

— Какво искаш да кажеш?

— Хай Лайн. Ти беше снайперистът, нали?

— Е, и?

— Изпорти изстрела.

— Не го изпортих, стана земетресение.

— После изпорти и втория.

— Няма начин.

— Както и онзи на края на линията. Видях лазерния мерник. Но вместо да стреляш, ти скочи.

— Ти си луда.

— И още как.

Ники направи крачка към него.

— Стой си на мястото!

Тя направи още една крачка.

— Искам да ме застреляш.

— Какво? — Той светна фенерчето в очите й и вдигна пистолета, но тя направи още една крачка. — Предупреждавам те, спри!

Тя се приближи още.

— Много те бива да забиваш ножове в женски гърбове. Можеш ли да ме застреляш? Не, не можеш. Хайде, Петър. Направи го, докато ме гледаш в лицето. Точно тук. Давай! Дори ще стана по-удобна мишена.

Тя се приближи още повече.

Той обаче се дръпна и гърбът му се опря в поддържащата колона, на която се беше облегнал. Из тунела се понесе звук, подобен на тихия рев на морето. Влакът идваше. Точно на време. Той размаха пистолета, за да й посочи ръба.

Тя не помръдна.

— Хайде, давай. Не го прави по-трудно, отколкото трябва да бъде.

— За кого от нас, Петър?

Хийт се приближи още. Бяха на около метър един от друг и за пръв път тя можа да го погледне в очите и той в нейните.

— Веднага! — извика той.

— Наистина ли си мислиш, че ще те улесня? Че ще се обърна с гръб, за да ме бутнеш?

За момент той отклони поглед от нея, после пак я погледна.

Тътенът прерасна в гръм. Бетонният перон завибрира.

— Ти уби майка ми. Излъга ме, че ме обичаш. Отърви ме от мъките ми, кучи сине!

— Ще го направя — каза той.

Ники се усмихна и предизвикателно разпери ръце.

Точно тогава дочу звука от резачка и скърцането на метал. От вентилационната шахта над стълбището заваляха искри, които пропадаха като светулки в тъмния тунел.

Петър се извърна, за да ги погледне и Ники се възползва от ситуацията.

Хвърли се към него и мина извън обсега на пистолета от дясната му страна. Тъй като ръцете й бяха вече вдигнати, когато се приближи, имаше възможност да сграбчи китката му и да отклони оръжието. В същия момент тя вдигна лакът над рамото му и го заби в носа му.

Петър извика, но изпусна оръжието, а Хийт заби коляно в слабините му. Все още стиснала китката му, тя хвана пистолета и започна да извива дулото, за да го насочи обратно към него. Той явно също беше трениран в ръкопашен бой. Изненада я, като рязко седна на пода и я извади от равновесие. Ники падна напред и се стовари върху него, без да изпуска китката му, но другата й ръка пусна пистолета. Петър се опита да я блъсне с чело в носа, тя се отдръпна и опита да сграбчи отново пистолета със свободната си ръка, но той й се изплъзна.

Извика на Руук, но той не можеше да я чуе от шума на резачката.

Ники скочи на крака. Все още стиснала китката му, тя дръпна рязко ръката му, за да я изпъне и силно я удари в опит да строши лакътя му. Той обаче я дръпна, за да се защити и юмрукът й попадна в подмишницата му. Не успя да нарани ставата му, но ударът разхлаби хватката му върху пистолета и Петър падна на земята.

Ники се хвърли към него, но оръжието се беше плъзнало малко извън обсега й. В опит да го хване тя стигна чак до ръба на перона, точно когато пистолетът падна върху релсите. Тя скочи след него, но ярка светлина огря тунела. Влакът фучеше насам и всеки момент щеше да я връхлети.

Хийт отново извика на Руук, но искрите продължиха да се сипят. Петър се изправи на крака и посегна към пистолета на кръста си. Ники огледа перона на светлината на фара — нямаше къде да се скрие.

Петър измъкна оръжието, а влакът навлезе в станцията. Той вдигна пистолета. Ники направи избора си — скочи встрани. Протегна се и легна, притискайки се с всичка сила към мръсния ров между релсите. През двете секунди, докато влакът я връхлети, тя си припомни за новините, които беше слушала за хора, паднали на линията и оцелели по този начин. Спомни си и за онези, които бяха загинали — всичко зависеше от терена.

Ники никога не беше попадала в торнадо, но й се стори, че й се случва именно това. Циклон от десет вагона, от виещ вятър и писък на стомана. Земята се тресеше, тялото й трепереше. Тя закрещя, но никой не я чу.

Докато вървеше насам, Хийт ругаеше дълбокия ров между релсите. Той бе превърнал идването й в бягане с препятствия, принуждавайки я да прескача траверсите. Сега се надяваше именно траншеята да спаси живота й. Притисна лице към почвата и издиша целия въздух в дробовете си, за да се смали тялото й. Малката глътка въздух, която си позволи да поеме, имаше вкус на ръжда и застояла вода.

Нямаше възможност да брои вагоните, но й се струваше, че те продължават да се нижат без край. Имаше чувството, че са стотици, а не десет. От кой от тях, чудеше се тя, ще стърчи някой болт, който да я разпори? Или пък верига, която ще се увие около нея и ще я обезглави?

Тогава всичко потъна в тишина. Остана само стърженето на резачката на Руук, носещо се от улицата.

Ники не чака повече. Изтърколи се под ръба на перона и затърси пистолета на бледата светлина на фенерчето на Петър. Прерови всичко наоколо, но не го откри. Намери само още пластмасови бутилки от безалкохолно и стари спрейове с боя, оставени от драскачите на графити.

Лъчът на фенерчето огря линиите. Той търсеше тялото й.

Ники не извика на Руук. Сви се още повече под ръба на перона и тихо зачака. Голият й гръб се опираше в бетона, който бе леденостуден. Някой от вагоните сигурно беше срязал сакото и блузата й.

Светлината ставаше все по-силна, Петър трябваше да е точно над нея.

— Ники? — колебливо каза той.

Никога не бе мразила звука на името си така, както когато го изрече той. Тя се подготви, погрижи се да стъпи солидно, изчака следващото „Ники?“ и изскочи.

Измъкна се изпод перона и се извъртя, за да е лице в лице с Петър, който бе коленичил на ръба и се вглеждаше в платформата, и го напръска в очите с аерозолна боя. Той изкрещя и вдигна ръка към лицето си, изпускайки фенерчето, но не и пистолета. Ники хвърли спрея и се посегна към Петър с две ръце. Сграбчи го за ризата и го издърпа през ръба, като го пусна, докато падаше. Той се приземи на рамото си и отново изкрещя.

Ники се хвърли отгоре му и посегна към белезниците си, но той се изтърколи на гръб и замахна към нея с бутилка от бира. Улучи я по челюстта и то достатъчно силно, за да й се замае главата. Тя залитна и седна несръчно, едва смекчавайки удара, като се подпря с една ръка.

Петър се изправи. Ръцете му бяха празни, искаше си пистолета. Ники го чу да пада, когато той се строполи, но в слабата светлина и тя не можеше да го види.

Петър се опита да се изтегли на перона, за да стигне до фенерчето, но той беше твърде висок. Докато стигне до металната стълба, той бе успял да вземе само две стъпала и тя го сграбчи, за да го издърпа обратно долу. Той не се възпротиви и вместо това се опита да я притисне под себе си, като падна отгоре й.

Когато се приземиха, оплетени в кълбо, той не се опита отново да стигне до стълбата, а да побегне към станцията на 96-та улица. Заради слабата светлина обаче не прецени добре височината на траверсите, спъна се и отново падна между релсите. Изправи се, но твърде бавно. Ники се метна отгоре му, преди да я забележи. Той се извъртя, докато падаха и я принуди да поеме основната част от удара при приземяването. Това й изкара въздуха и дробовете й пламнаха, докато се опитваше да стигне отново до него. Той обаче не бягаше. Петър я сграбчи за реверите на сакото и я повлече. Хийт извъртя глава и видя накъде. Беше само на сантиметри от третата релса. Само след секунди той щеше да я пусне върху нея, за да я ударят шестстотин и петдесет волта.

Хийт го изрита в слабините. Двамата бяха твърде близко един до друг, за да може да замахне достатъчно силно, но му причини достатъчно болка, за да го накара да изстене и да отпусне хватката си. Тилът й се удари в земята на два сантиметра от електрифицираната релса.

Залитайки, той се отдалечи от нея.

По централните релси трополеше друг влак. Петър се запъти към тях, за да му позволи да мине помежду им и да се измъкне. Ники го спря, преди да стигне до целта си, като го удари с един камък зад ухото му и коленете му се подкосиха. Той се хвана за една метална подпора, за да запази равновесие и се завъртя, за да я удари. Инерцията му обаче го запрати право срещу следващия й удар — юмрук в слепоочието. Клепачите му потрепериха и той започна да губи равновесие.

Влакът бързо приближаваше. Ники дръпна Петър и го блъсна в металната подпора. Той замахна към нея, но тя избегна удара и стовари юмрук в носа му. После пак. От ноздрите му рукна кръв, която се смеси със синята боя по лицето му.

Той люшна глава, когато познатия повей от идващ влак нахлу в тунела, впери замъглен поглед към наближаващия фар, а после примирено погледна към нея като човек, готов да посрещне съдбата си. И двамата знаеха, че няма да има свидетели.

Това беше идеалният момент Хийт да отмъсти за майка си, за отплатата, която изпълваше и сънищата, и кошмарите й. Тя го хвана под мишниците и го издърпа от подпората, крепейки го на омекналите му крака, докато първият вагон навлизаше в „Призрачната станция“.

Той затвори очи и зачака тя да го блъсне.

Но когато вихреният влак пристигна, тя го хвърли по-далеч от него. Лицето му попадна в една локва в канавката, тя изви ръцете му зад гърба и каза:

— Петър Матич? — Тогава детектив Хийт направи пауза, за да изрече думите, които беше чакала цяло десетилетие. — Арестувам ви за убийството на Синтия Хийт. — Тя преглътна силно и продължи. — А също и за убийството на Никол Бернаден.

След като сложи белезниците на затворника си и му прочете правата, Хийт погледна нагоре, преглъщайки сълзите си и забеляза, че Руук още реже болта. Ники използва момента, за да избърше очите си и да погледа дъжда от искри.

* * *

Въпреки късния час, в който Хийт влезе в стаята за наблюдение на път към Разпити 1 тя разбра, че освен Руук тази нощ в управлението е пристигнала малка публика от следователи. Роуч бяха тук, а също и Раймър и Фелър. Малкъм и Рейнълдс щяха да присъстват, ако не бяха заети на Стетън Айлънд. Тя почувства, че всички я гледат — отлично знаеха какво означава за нея този арест. Знаеха и през какви изпитания е преминала тази нощ и бяха дошли да подкрепят водача на своя екип. Ченгетата обаче си бяха ченгета и самата им поява бе израз на подкрепа. Публични прояви на чувства нямаше да има.

За да няма съмнение в това, Очоа изтърси:

— Много мило, че сте се издокарали така за нас, детектив Забележителна.

Хийт приличаше на корицата на някоя военна видео игра. Не беше сменила дрехите си и лицето и ръцете й бяха мръсни и охлузени. Докато идваше от общия офис, беше издърпала топче гроздова дъвка от косата си.

— Бях малко заета.

Ники се приближи към еднопосочния прозорец, за да огледа Петър Матич, който седеше сам и в белезници зад конферентната маса от другата страна.

— Изненадан съм, че не си видяла сметката на копелето, когато си имала възможност — рече Фелър. — Били сте само двамата. Никой никога нямаше да разбере.

— Аз щях да знам. И без това е по-ценен жив, искам да знам цялата история. Всичко, което е извършил, всички, за които е работил. И кого още е убил.

— И с Тайлър Уин трябва да се разправим — каза Руук.

— Особено с него.

 

 

Когато Ники влезе в кутията и седна срещу Петър, тя забеляза, че и той е покрит със следи от борбата им. Единствената разлика беше, че го бяха пременили в затворнически дрехи. Целият беше в порязвания, синини, наслоена мръсотия и засъхнала кръв. Даже синята боя, която Ники пръсна в лицето му, още си стоеше. С оранжевия гащеризон изглеждаше така, сякаш го бяха изхвърлили от мач на Флорида Гейтърс.

Двамата се гледаха в ледено мълчание. На Ники видяното не й хареса. Причината не беше в това, че гледа мъжа, намушкал майка й до смърт, който бе убил поне още една жена. Не беше и в това, че гледа бившия си любовник, който нарече връзката им „задача“, средство, с което да постигне целта си. Това, което не й хареса, бяха очите му. Покорния поглед на победен, предал се човек, които бе зърнала, когато го залови, беше изчезнал. Петър Матич открай време мислеше стратегически и очите му издадоха, че добре е преценил ситуацията, откакто го бяха извадили от тунела в белезници.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше тази възможност — каза той.

— Още доста хора са на това мнение.

— А ти защо не си?

— Аз не съм съдебните заседатели. Аз съм само ченге, а и в крайна сметка трябва да имам някакви принципи. Ти също имаш. И двамата знаем какви са.

— Винаги праведната Ники Хийт. Светица и войник. — Той се наведе над масата и се усмихна. — Жалко, че „любовница“ не заслужава да влезе в списъка.

Когато се изчерви, Ники си напомни да мисли разделно. Петър щеше да се опита да използва всяко свое предимство, особено за да я обърка. Тя се опита да игнорира емоционалната нападка, както и факта, че макар че хората й бяха напуснали стаята за наблюдение, за да се върнат към задачите си, Руук все още беше от другата страна на огледалото. Тя си пое бавно дъх, за да се съсредоточи.

— Кажи ми кога точно ти възложиха да убиеш Синтия Хийт.

— Много добре. Разделното мислене е проява на такъв професионализъм. Това е твоята специалност.

— Кой се свърза с теб?

— Виждаш ли, оставаш съсредоточена върху работата си, както винаги.

— Искам отговори.

Той се ухили.

— А аз искам сделка.

— Нямаш с какво да се пазариш. Аз вече знам, че си убил майка ми и Никол Бернаден.

— Кой ти каза това?

— Ти.

— Кога?

— Тази нощ в метрото.

— Докажи го.

Петър отново се усмихна — още по-широко и самоуверено. Бе видяла същото изражение в очите му по-рано през тазвечерната драма, когато я беше обезоръжил. Същата тази арогантност я беше провокирала да обмисли дали да не го убие. И за момент се почуди дали все пак не е било по-добре да го направи. Допускаше, че от днес нататък винаги ще си задава този въпрос.

И двамата знаеха, че този разпит не е формалност. Като следовател в отдел „Убийства“ Хийт беше наясно, че всеки един случай трябва да е придружен със солидни доказателства, преди да го дадат на прокурора. Точно по тази причина бе пратила следователи да претърсят апартамента на Петър, както и офиса му към телевизионното шоу, за което работеше. Да не говорим, че щяха да преровят всяка подробност от живота му, търсейки всякакви доказателства. Това беше само началото.

Петър обаче се опитваше да я изпълни със съмнения. Никой не го беше чул да признава за убийствата, точно както никой не би узнал, ако го беше блъснала под влака. Ако не можеше да намери реално доказателство, което да бъде прието от съда, Петър Матич щеше да бъде пуснат на свобода. И тъй като всичко това му беше пределно ясно, той изигра най-силната си карта.

— Знаеш ли, аз имам нещо, което искаш.

Ако мигнеше и проявеше интерес, щеше да се издаде и да прояви слабост, а това щеше да доведе до провала на разследването. Така че Хийт остана спокойна и не каза нищо.

— Може да не е просто информация за убийството на майка ти. Или за другото убийство — каза той, сякаш тези престъпления бяха просто точки в инвентарен списък, които чакаха да бъдат отметнати. — Нещо се задава. Нещо голямо и страшно. По него се работи вече десет години, ако това въобще ти говори нещо.

Намекът му за десетилетието, което започна и свърши с двете убийства, беше неговият начин да възбуди интереса й, без да си признае вината. Петър беше умен. Ники трябваше да бъде по-умна.

Без да се лови на въдицата му, тя каза:

— Ако знаеш нещо за предстоящо престъпление, ти си длъжен да споделиш тази информация.

— Добър съвет, детектив Хийт. Може би ще го направя. — Той отново й се ухили нагло и продължи: — Предполагам, че това зависи от подходящата уговорка.

* * *

Когато Хийт влезе в стаята за наблюдение, Айрънс я чакаше там с Руук и бързо тръгна към нея.

— Нали не се каните да се пазарите с този изрод?

Ники хвърли поглед към стенния часовник.

— Какво правите тук след полунощ, капитане?

— Чух, че сте пипнала нашия човек и исках да присъствам. — Тя забеляза, че е прясно обръснат и носи униформа с отлично колосана яка. Уоли се беше наконтил за пред камерите. — Готов ли е да го дадем на прокурора?

— Не е толкова просто. Той ми каза, че е убил и двете жертви, но в съда ще бъде моята дума срещу неговата, освен ако здраво го притиснем. А и има неща, които трябва да знаем и които можем да разберем с негово съдействие.

Той се намуси.

— Как не. Ако ще играете по гайдата му, защо направо не го пуснете? — Внезапно той се сети кой е с тях в стаята и каза на Руук: — Това не го цитирайте.

— Нищо не съм чул, капитане.

— Петър никъде няма да ходи, сър. Просто мисля, че най-разумният подход е да си поемем дъх, да изчакаме и сутринта да го обсъдим с прокурора.

— Вие просто искате да протакате, за да задоволите любопитството си за всички подробности около смъртта на майка ви — каза Айрънс.

— Чуйте ме, капитане. Никой не иска да види как този тип отива в затвора до края на дните си повече от мен, но това означава да си свършим работата както трябва, за да не се измъкне, тъй като някой е действал непредпазливо и прибързано. Пипнахме го, сега работата ни е да не го изпускаме. — Айрънс се опита да я прекъсне, но тя упорито продължи: — Ами ако това не е само поза? Ами ако има информация, която ще ни помогне да арестуваме конспираторите и да предотвратим ново убийство? На това подробност ли му викате?

Без да чака разрешение от Айрънс, тя отвори вратата към коридора, където на стража чакаха двама униформени.

— Закарайте го в килията.

* * *

Хийт се чувстваше така, както през всеки друг работен ден, само дето беше два часа сутринта през най-важната нощ в кариерата й като следовател. Ники накара Очоа да хване телефона и да разшири издирването на Тайлър, като се обади на ЦРУ, на Национална сигурност и на Интерпол, както и да се убеди, че и името, и снимката на шпионина са достигнали до всички летищни терминали, до полицията на Амтрак и до пътната полиция. Фелър и Раймър претърсваха апартамента на Петър със специално нареждане да отделят всички документи, квитанции, снимки и компютърна информация. Хайнзбърг пак я нямаше никаква, но Хийт прати Роули да прегледа онези записи от Съдебна медицина, за да провери дали не могат да зърнат лицето на шофьора на микробуса, който беше саботирал токсикологичното изследване. Повече нямаше да пропусне нито един детайл от това разследване. Всяка нишка, която успееха да свържат с Петър, щеше да предотврати излизането му на свобода.

Когато Ники затвори телефона, Руук дойде до бюрото й.

— Малкъм и Рейнълдс се обадиха, докато ти беше на телефона, така че аз приех съобщението им. Да видим сега, казаха, че се радват, че не си умряла… Поне мисля, че това казаха. — Той сви рамене. — Е, както и да е. Съобщиха ми, че напредват със събирането на доказателствата в склада на Картър Деймън. Как се справям?

— Със задник като твоя можеш да ми бъдеш личен секретар по всяко време. Как върви с микробуса?

— Намерили чифт работни ботуши. 45-ти номер, също като стъпките в апартамента на Никол. В момента в лабораторията проверяват дали по тях има влакна от килима й.

Ники отиде до дъската, където си записа за ботушите до информацията за апартамента на Бернаден.

— Какво още?

— В багажното отделение на микробуса има следи от кръв. Малкъм ми каза, че ще се захванат здраво с това и че ДеХесус лично се е намесил. — Той изчака, докато тя записваше „Кръв/ ДНК“ и продължи: — И последно, намерили са ясни отпечатъци по всички повърхности и дръжки на вратите. В момента чакат идентифицирането им.

Когато тя затвори маркера, Руук попита:

— Ти с кого говори толкова дълго?

— Полицейската префектура в Париж, Франция.

— Това е скъпо обаждане, нали знаеш?

— Струва си всяка стотинка. — Той я последва до бюрото й и Хийт си все записките. — Слушай сега. Няма никаква информация за каквото и да е нападение над Тайлър Уин. Няма смъртен акт. Няма документация, че е бил в болница „Канар“. Няма документи, че е напуснал страната.

Руук потърка брадичката си.

— Ние въобще били ли сме там?

— Не. Не и според болничната документация и следователите в Булон-Биланкур. Те никога не са говорили с нас. Никога не се е случвало.

Тя метна записките си на бюрото.

— Ти как си?

— Като в анимационно филмче за Бегача. Добре съм, ако не спирам и не гледам надолу. — Тя докосна ръката му. — А ти? Как е тази нещастна китка, след като цяла нощ ряза онзи болт?

— Ей, трябваха ми още пет минути, за да прережа онова чудо. По телевизията защо изглежда толкова лесно?

— Реалността не е като телевизията — каза тя.

— Особено риалити телевизията.

Телефонът на Ники иззвъня и тя вдигна.

— Отдел „Убийства“, следовател Хийт на телефона.

Изведнъж тя ужасно пребледня. Изпусна слушалката върху бюрото и се затича към вратата.

Руук хукна подире й.

— Какво не е наред?

— Всичко.

* * *

Ники не изчака, за да използва сейфа. Подаде оръжието си на надзирателя, докато тичаше към килиите. Спринтирайки покрай клетки с пияници, крадци и хора, уринирали на публични места, тя пристигна в края на помещението, където вратата на изолационната килия беше отворена и трима полицаи със сини ръкавици на ръцете бяха коленичили до Петър.

Той беше паднал от койката си лежеше на земята с прясна отворена рана челото, където главата му се беше ударила в бетона. Очите му бяха изскочили от орбитите, а кожата му беше наситено виолетова, с мрежа от алени капилярчета по нея. Езикът му беше толкова син, че изглеждаше черен и стърчеше от отворената му, пълна с пяна уста, от която струя вонящо, кърваво повърнато се стичаше надолу по врата му и по пода. Чаталът на оранжевите му затворнически дрехи беше пропит с урина, а червата му се бяха изпразнили в смъртта.

Полицаите се изправиха и един от тях побягна, притискайки устата си с ръце. Ники неволно отстъпи назад и се блъсна в Руук, а един от униформените каза.

— Опитахме да му окажем първа помощ, но докато отключим килията, вече беше умрял.

— Някой видя ли какво стана? — попита тя.

Говореше на полицаите, но се обади един от арестантите:

— Започна да повръща като луд точно когато си получи вечерята.

Арестантът демонстрира как е станало, но Ники се обърна, за да огледа килията.

На земята имаше табла с обърната пластмасова бутилка от натурален сок. Всичко друго беше недокоснато.

— Никой да не го приближава, докато не дойде патологът — нареди Хийт. — И никой да не яде или пие каквото и да било, преди да разберем с какво е отровен.

— И от кого — каза Руук.