Ричард Касъл
Ледена жега (12)

Дванадесет

Когато дойде на себе си, Хийт не можеше да се движи. Опита се да разгадае къде се намира — беше твърде тъмно, за да види нещо, но знаеше, че лежи на една страна, почти в позиция „ембрион“. Коленете й бяха схванати и притиснати към гърдите, но когато се опита да ги изправи, не успя — подметките на обувките й опряха в стена. Побиха я тръпки — точно в това положение бе открила Никол Бернарден в куфара на майка си.

Ръката я сърбеше там, където й бяха били инжекция, но когато опита да се почеше, нещо я спря. Не й беше нужно да вижда, за да разбере какво е. Бяха й сложили белезници.

За да разбере доколко може да се движи, Ники подръпна белезниците. След което усети нещо странно, което я накара да се зачуди дали няма халюцинации след опиата, който й бяха инжектирали. Белезниците… също я подръпнаха!

— О, радвам се, че си будна — каза Руук. — Ще ми направиш ли една услуга? Десният ти лакът се забива в ребрата ми.

Все още замаяна от успокоителното, Ники се нуждаеше от няколко мига, за да обмисли какво става. Където и да се намираше, Руук също беше там, притиснат до нея. Или под нея. Или и двете. Тя прибра дясната си ръка максимално близо до тялото.

— Така как е?

— Съвършено.

— Руук, знаеш ли къде сме?

— Не съм сигурен, дадоха ми приспивателно. Усетих как нещо ме бодна отзад.

— Престани.

— Извинявай. Казвам каквото мисля. Както и да е, ако се съди по миризмата, или ни е нагълтало човечето на „Мишлен“, или са ни натикали в багажника на кола.

Хийт нито усещаше движение, нито чуваше шум от мотор. Опита си да си представи мястото, където се намираха, въпреки че беше тъмно.

— Знаеш ли дали багажниците на тези коли се отварят и отвътре?

— Не знам. Не съм сигурен дали френските наредби за безопасност изискват това, или не.

— Нека да опипаме наоколо, може да намерим някакво лостче. И ми спести шегите, ако обичаш. — И двамата се опитаха да раздвижат ръцете си, но не успяха. — Руук. Един към друг ли са ни оковали?

Той не отговори, после подръпна белезниците й.

— Великолепно.

Тя не му обърна внимание и прокара пръсти по китките си, за да прецени ситуацията.

— Имам чувството, че веригата на моите е преплетена с тази на твоите. Впива ли се в кожата ти?

— Малко, но не е чак толкова зле. Фантазирах си по-скоро за жена с леопардово трико, но и с това ще се задоволя.

— Шшт, слушай!

Отвън се разнесе звук от кола, която минава по чакъл и рязко спира. Чуха стъпки и приглушени гласове, а после — бибипкането на дистанционно управление, последвано от отварянето на багажника. Свежият въздух миришеше на газ и гора. Нечии ръце отключиха белезниците им и мъжете, които ги бяха заловили, ги измъкнаха навън.

Олюлявайки се, Хийт заслони очи от фаровете на мерцедеса и се опита да състави план за бягство. Изправиха Руук до нея и той потърка китките си една в друга. Личеше си, че и той си прави сметки.

Ситуацията не изглеждаше обещаващо. Бяха съвсем сами, невъоръжени и замаяни от инжекциите, намираха се в гората посред нощ, изправени срещу четирима яки мъже, които вече бяха демонстрирали умения на професионалисти и вероятно бяха въоръжени. Освен тях в спрялата кола имаше още кой знае колко. Ники стоеше неподвижно, вдишвайки миризмата на потта и евтиния одеколон на похитителите, решила да изчака с надеждата, че ще й се отвори възможност за действие… и че това не са хората, посегнали на Тайлър Уин.

Тя окуражаващо вдигна длан към Руук, а той кимна утвърдително. После и двамата насочиха вниманието си към предната врата на мерцедеса, от който излезе още един здравеняк. Той отвори задната врата и направи път на по-нисък, набит мъж с каскет, който обиколи и застана пред тях, осветен от фаровете, докато бодигардът му чакаше встрани.

— Искал си да говориш с мен, а, младеж?

— Боже мой — каза Руук. — Анатолий!

Онзи пристъпи напред с разтворени обятия и Руук се хвърли към него. Хийт изтръпна, но никой не се опита да го спре. Двамата мъже се прегърнаха, като бясно се тупаха по раменете, смееха се и повтаряха „Ах ти, гад мръсна!“ и „Не, ти си гад!“ отново и отново.

Когато ентусиазмът от повторната им среща се уталожи, Руук извика:

— Ники, това е Анатолий! Виждаш ли? Наистина се познаваме. — Той прегърна другия през раменете. — Ела, искам да ти представя един човек. Това е…

— Ники Хийт, да, знам.

— Естествено, че знаеш. Ники, кажи „здрасти“ на моя стар приятел Анатолий Киже.

Руснакът й протегна покрита с мазоли ръка и тя я разтърси. Шофьорът на мерцедеса изключи двигателя и намали фаровете, и когато очите й се нагодиха, Хийт огледа Киже по-внимателно. Имаше здрава, тантуреста фигура и обветрено лице на булдог, които идеално биха подхождали на балкона до Брежнев по време на манифестация по случай Първи май. Косата му, неестествено черна за човек на тази възраст, беше сресана на лимба, покрита с толкова лак, че каскетът не бе оставил никаква следа по нея. Под рошавите боядисани в черно вежди надничаха игривите очи на женкар — Ники беше виждала много такива типове в Щатите, но вместо да отвличат хората по улиците, те слагаха плочки на верандите и в басейните в Лонг Айлънд и Ню Джърси. Зачуди се дали перат килими.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Определено си дадохте достатъчно труд — отвърна тя. — Ако ни бяхте позвънили, можехме да се видим в някое кафене.

— Извинявам се. — Шпионинът се поклони и леко пусна ръката й. — Това се нарича „прекомерна предпазливост“. При моята професия няма друг начин човек да оцелее до шейсетгодишна възраст.

— Имате предвид вноса и износа ли? — попита тя.

— А — засмя се той. — Тази ми харесва, младежо. Куражлийка е, а?

— И още как.

Анатолий погледна часовника си и бързо огледа гората.

— Кажи ми Джеймисън, за да не се застояваме дълго тук, какво искаш да обсъдиш с мен? Поредната статия, за която ще получиш награда, а аз — нищо? — засмя се той.

— Искам да проверя нещо, което научихме. Отнася се за една стара мрежа, оперирала тук, в Париж. Знаеш какви са правилата, Анатолий. Не бих издал държавни тайни, нито бих изложил някого на опасност, но това и без друго не е проблем, защото смятам, че тази операция вече не е активна.

— Нека да позная — Киже се усмихна на Хийт, а после се обърна към Руук. — Сигурно има нещо общо с майката на приятелката ти.

— Еха! Ти си ясновидец — каза Руук.

— Имах известна представа. Защо да си губим времето с усукване, след като можем да говорим направо.

В гората се разнесе шум, вероятно от паднало клонче, но Киже хвана погледа на един от бодигардовете си и двама от тях безшумно отидоха да разузнаят.

— Значи майка ми е работела за разузнаването — каза Ники, опитвайки се отново да насочи вниманието му към темата.

— Определено. За пръв път чух за нея, когато ме изпратиха тук през седемдесет и втора година, бях селскостопански аташе към руското посолство.

— КГБ — изкашля се Руук.

— Този все остроумничи, много ми е забавен. — Киже се престори, че удря Руук в корема и се обърна към нея. — Това осигурява ли ви информацията, която ви е нужна?

— Зависи колко искате да ми разкриете. — Тя задържа погледа му по начин, който казваше „Искам да науча повече и вие го знаете“. — Като се има предвид, че си дадохте труда да ни докарате тук…

— Всичко в живота е размяна, нали така? Цената за моето спокойствие е да ви помогна с вашето. Какво още искате да знаете?

— Майка ми беше убита.

— Искрено съжалявам.

— Случи се в САЩ преди десет години, но вие вече знаете това, нали? — Той не отговори, а Хийт каза: — Опитвам се да разбера дали е имало нещо общо с работата й като шпионин.

— Ники Хийт, да не се обиждаме един друг. Вие вече сте убедена, че има нещо общо. Искате да ви разкрия какво точно. — Той направи пауза и каза: — Честно ви казвам, не зная.

— Анатолий Киже — каза му тя, — младежо. Моля ви, не ме обиждайте. Знаете.

— Чувал съм слухове, това е всичко. Ако са истина… подчертавам, ако — каза той, вдигайки пръст във въздуха, — може да са се обърнали срещу нея по много неприятен начин.

— Хайде, какво си чул? — попита Руук, като се разсея за миг, когато двамата бодигардове се върнаха и съобщиха, че всичко е чисто. Малко по-спокоен, руснакът каза на Ники:

— Носеха се слухове, че майка ви е станала двоен агент.

Хийт вече клатеше категорично глава.

— Не. Тя никога не би го направила.

— Е, на мен определено ми отказа и повярвайте ми — добре се постарах. — В пакостливите му очи проблесна пламъче. — Хората обаче сменят лагерите. Някои по идеологически причини, други — за да си отмъстят, трети — защото ги изнудват. Повечето го правят за пари. Истинският отговор винаги се намира не в сърцето, а в банката. — Ники отново поклати глава, но той продължи. — Поискахте отговор, дорогая моя. Вярно или не, онова, което се говореше за майка ви беше, че има някои „извънкласни“ познати и занимания.

— Казвам ви — настоя Ники, — тя никога не би работила за друг, освен за Съединените щати.

— Хората невинаги се съюзяват с друго правителство. Има и други играчи, както знаете. Последното десетилетие даде начало на нова ера в разузнаването.

Недодяланият руски разузнавач, който без съмнение бе поръчал (и вероятно изпълнил лично) достатъчно побои и убийства, придоби тъжно изражение, щом спомена тази нова ера. Тя можеше да си представи защо шпионин от старата школа не се вписва сред по-рафинираните агенти, които ядат суши, ходят на йога и получават необходимото, като хакват подземни компютърни терминали.

Киже обаче все още оцеляваше, пък макар и с усилие. Подпухналото му лице й подсказа, че преборва мисълта за несигурното си бъдеще, като отваря бутилка „Столичная“. Повече я интересуваше нужната й информация.

— Какво имате предвид под „други играчи“?

— Бих ви препоръчал да попитате Никол Бернарден, но няма как, нали?

— Какво знаете за Никол Бернарден?

— Знам, че също като майка ви тя започна да работи с хора, които се намираха извън границите на американското правителство.

Руук отново се намеси.

— Само заради спора, нека предположим, че майка й е минала от другата страна. Тогава какво? — Той почти чу как адреналинът на Ники се вдига и добави: — Или ако само е изглеждало така. ЦРУ биха ли взели мерки?

— Едва ли — отговори руснакът. — Не и на американска почва.

— Кой би го направил? — попита Хийт, наясно с възможността да става дума за мъжа, който стоеше пред нея.

— Кой би я убил? — Той сви рамене. — Както казах, времената се менят. Изобщо не е нужно да става дума за правителство.

— Може ли да са хората, убили Тайлър Уин? — попита Руук.

— Кой знае? При всички положения показва каква е същността на тази професия и изводът е тъжен. Човек никога не може да се пенсионира. Аз, да речем, опитах веднъж. Не мина добре. Затова трябва да се срещам така с хората.

Той разпери ръце и посочи първо към нощното небе, а после — към гората.

— Дори със стари приятели? — попита Руук.

— Шегуваш ли се, младеж? Старите приятели могат да бъдат най-смъртоносни.

— Положително сте наясно с някои от проектите на майка ми — каза Хийт. — Както и на Никол.

Беше провела достатъчно разпити и знаеше, че начинът, по който очите му се вдигнаха нагоре под клепачите, означава, че наистина знае и преценява колко да разкрие на приятелката на Джеймисън Руук. Която беше и дъщеря на агент на ЦРУ Изведнъж обаче престана да се интересува от нея. Сложи ръка до ухото си и се вслуша. Бодигардовете скоро направиха същото, взирайки се в хоризонта като вълци, които търсят знаци, че наблизо има храна. Или някаква опасност. Хийт и Руук също се заслушаха и скоро чуха шепот: „Вертолет“. Руук й преведе, но Хийт вече и сама го чуваше. Хеликоптер. Тя се опита да привлече вниманието на Киже, но шофьорът на мерцедеса му вече палеше колата.

— За какви извънкласни занимания говорехте?

Бодигардът му отвори задната врата и го покани да влезе. Малката мечка здраво разтърси ръката на Руук и го потупа по гърба.

— Младеж — до следващия път, нали така? — После й се поклони. — Ники Хийт.

Вратите на двете пежо зад тях започнаха да се тръшкат и Ники отново се раздразни — за втори път времето свършваше точно преди да получи отговор. Киже хукна към мерцедеса.

— Анатолий, моля ви. Поне ме насочете!

— Казах ви, проверете в банката — каза той и се наведе, за да седне на задната седалка.

— Това го разбрах, кажете ми още нещо. Моля ви!

Той спря и подаде глава над отворената врата.

— Тогава обмислете останалото, което ви казах. За новата ера.

Това беше всичко.

Бодигардът затвори задната врата и седна до шофьора. Трите коли описаха полукръг около тях, вдигайки вълни от прах. Последната забави ход, за да осигури място за мерцедеса в колоната и групата отпраши с изгасени фарове.

Хийт и Руук усетиха вкуса на прашния облак, който ги обгръщаше като бляскава, осветена от луната мъгла. Щом тя се поуталожи, Ники забеляза някакво отражение на земята до тях и откри телефоните им — с извадени батерии, за да няма възможност за GPS проследяване. Докато ги поставяха обратно и включваха апаратите, хеликоптерът мина над главите им и продължи нататък, без да бърза. Ники спря, за да наблюдава как той се изпречва пред парижката луна. Направи й впечатление, че поне тя е наполовина пълна.

* * *

Следващата нощ Хийт посрещна луната на Терминал 1 на летище „Кенеди“, когато двамата с Руук седнаха на задната седалка на колата, която той бе поръчал до Манхатън. Въпреки нежеланието й да остави Ню Йорк заради Париж, Руук се оказа прав. Краткото им пътуване придвижи и двата случая напред. Недостатъчно, според Ники — на нея никога не й беше достатъчно, — но непълната информация, която непоносимо дразнеше любопитството й, щеше да запълни много важни празнини на двете бели дъски. Онова, което я притесняваше, беше какво да прави сега. Една от възможностите не беше никак приятна, но Хийт знаеше, че е важна и реши да се занимае с нея веднага.

— Ало, татко, аз съм — каза тя, когато Джеф Хийт вдигна телефона, и за да придаде по-бодра нотка на разговора, добави: — Какво правиш вкъщи в петък вечер?

— Не си вдигам телефона, без да знам кой е, за да избегна тормоза на проклетите журналисти, които искат интервю.

— О, не, толкова зле ли са нещата?

— Звънят постоянно, по всяко време. По-нагли са и от телемаркетърите. Чакай малко.

Тя чу потракването на кубчета лед в чаша и си представи как баща й, седнал на командния си пост, отново успокоява нервите си с алкохол.

— Онзи ден дори оная патка от „Леджър“ цъфна на вратата ми. Сигурно се е вмъкнала след някой от съседите, преди портата да се затвори. Тия гадове нямат никакво уважение към личното пространство на хората.

— Да, знам, че репортерите са боклуци. — Руук рязко се извърна към нея, но размисли и кимна в знак на съгласие. — Слушай татко, утре вкъщи ли ще си бъдеш? Исках да намина, за да поговорим още малко. Научих някои неща за мама, които смятам, че ще поискаш да научиш.

Това, както и молбата да прегледат заедно кутията със снимки, получена от Лизет Бернарден, беше достатъчно извинение да се отбие. Истинският й план обаче беше да повдигне една тема, която беше най-добре да обсъдят лице в лице. Определиха часа на срещата и си казаха „лека нощ“. Ники затвори, чувствайки се виновна, че не му е признала истинската причина да иска да се видят. Зачуди се дали майка й е имала същите опасения, когато е криела информация от тях. После се запита дали Руук все пак не е бил прав, когато каза, че и в това отношение се е превърнала в Синтия.

Детектив Очоа й беше оставил съобщение от служебния си номер в 20-то.

— Изненадана съм да те открия в офиса тази вечер, Мигел — каза му тя.

— Някой трябва да поеме отговорност за случая, докато с Руук пиете вино и ядете охлюви, нали ме разбираш?

Детектив Роули вдигна другия телефон и попита:

— Носите ли ми нещо?

— И ти ли работиш, Шон? Надявам се да се върна навреме, за да гледам как беснее Айрънс, като види доклада за извънредните часове.

— Ей! — каза Роули. — Железния човек всъщност се появи лично тази вечер.

— Айрънс? През уикенда?!

— Да, дойдоха с детектив Хайнзбърг — отговори Очоа. — Затвориха вратата на офиса му и слушаха някакви аудио записи на спийкър, после, изхвърчаха от тук като стрели.

— Казах на Очоа, че сигурно са проверявали кога има прожекция на „Ойларипи във ваната“ — каза Роули и всички се разсмяха, но всякаква активност от страна на Айрънс включваше предупредителни лампички в главата на Хийт, особено ако беше замесена и Шарън Хайнзбърг.

Роуч й казаха какво е станало през деня.

— Най-накрая получих потвърждение за обаждането в неделя вечер, за което семейство Бернарден са ти казали. От тайнствения г-н Сийкрест — започна детектив Роули. — Било е международно обаждане, но за съжаление няма как да бъде проследено.

Хийт изпита разочарование, примесено с облекчение, че Емил Бернарден е казал истината. Разбира се, тя би предпочела следата да я отведе до Сийкрест, но в края на краищата остана доволна, че на родителите на Никол може да се вярва.

— Ръкавицата появи ли се?

— Не — отговори Очоа. — Ако обещаеш да не казваш, ние имаме резервен план.

— Първо ми разкажете и после ще ви кажа дали обещавам.

Очоа направи пауза, а после каза:

— Детектив Роули ще действа самостоятелно. Въпреки че Айрънс реши, че отговаря за всичко, което има шанс да разреши случая…

— Включително ръкавицата — вметна Роули.

— … Фелър ще поиска някои услуги, които му дължат в Съдебна медицина, за да провери какво може да научи за изчезването й.

— Знаеш какъв е Фелър — каза Роули. — Толкова време кръстосва с ония самонадеяни типове от таксиджийския отряд, че последното, което му идва на ум, е да следва правилата.

— И ще пренебрегне директните заповеди на началника си? — попита Хийт.

— Аха — отвърнаха те в един глас.

— Слава богу, че ме пратиха в отпуск, иначе щеше да се наложи да направя нещо по въпроса.

Щом Хийт затвори, Руук каза:

— Кой плюе Уоли Айрънс и кога мога да му стисна ръката? — Преди тя да успее да отговори, той забеляза, че се отклоняват от магистралата през изхода „Ван Дам“. — Извинете, няма ли да минем през тунела „Мидтаун“?

— Затворен е — отвърна шофьорът. — За ремонт след земетресението.

Ники погледна през задното стъкло, но не видя нито конуси, нито жълти светлини, нито предупредителни знаци.

— Сигурен ли сте?

Движението зад тях остана на магистралата и продължи към тунела на пълна скорост.

Шофьорът пресече „Ван Дам“ и направи обратен завой към една странична уличка — толкова рязко, че раменете им се удариха. След това отново зави към един авариен път, който водеше към индустриална зона, пълна със складове и магазини за авточасти.

— Не трябва ли да тръгнете към моста „Вашингтон“? — попита Руук, но шофьорът не отговори. Вратите се заключиха и той отново направи остър завой, влизайки в едно голямо депо за камиони. Излезе, оставяйки ги в колата, и металните врати се спуснаха, така че вътрешността на склада потъна в мрак. Хийт отново посегна към бедрото си, осъзна, че там няма нищо и изруга на ум.

— Едно ще ти кажа — обяви Руук в тъмното. — За последен път използвам тази фирма.

Включи се една-единствена флуоресцентна лампа и нездравият й син блясък освети двама мъже с костюми, които слязоха по рампата, спускаща се от задната част на един товарен вагон. Двамата вървяха към колата в такт, спокойно, но решително. Призрачната светлина караше белите им ризи рязко да контрастират с костюмите и вратовръзките им. Щом приближиха, единият извади картата си и я опря на прозореца, за да я видят. На нея пишеше „Барт Калън, Министерство по национална сигурност на САЩ“.

* * *

Хийт и Руук седяха на сгъваемите метални столове във фургона и наблюдаваха как двамата лабораторни техници с бели защитни костюми, които почистиха външната страна на куфарите им с кърпички, ги поставят в инфрачервен скенер. Всяка от тях беше анализирана и запечатана в найлоново пликче за улики. Техниците направиха същото с кърпичките, с които бяха изтрили ръцете и обувките им.

— Не, че бих дръзнал да критикувам правителството — обади се Руук, — но не трябваше ли да направите това, преди да се качим на самолета?

Агент Калън остави скенерите и тръгна към него.

— Остроумията ги запазете за следващото си интервю при Андерсън Купър, г-н Руук. Макар че няма да обсъждате тази среща нито с него, нито с когото и да било, секретна е. Искам и двамата да подпишете съответния документ.

Той пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети — поведението на жребец, който командва парада.

Хийт се обърна, за да огледа партньора му, който седеше отстрани и наблюдаваше. Усмивката й явно не му допадна и той извърна очи, а тя отново се обърна към алфата.

— Какво искате, агент Калън? Аз съм служител на полицията. Нямате причина да ме задържите.

— Не вие преценявате това, детектив Хийт.

Тонът му беше съобщителен, не заплашителен. Явно беше твърде уверен в себе си, за да я тормози. Авторитетът му се дължеше не на егото, а на личната му отдаденост. Въпреки това очевидно му доставяше удоволствие да владее положението.

— Имам някои въпроси и искам да им отговорите. Ще видим дали ще остана доволен, както и кога, и тогава може да ви пусна.

Руук не устоя.

— Радвам се, иска ми се да стигна до магазина на Епъл в Сохо, преди да затвори, защото много ме интересува какво представлява този прословут айпад.

Ники повдигна рамене по начин, който казваше „Щом се налага“ и агентът оцени това, като се усмихна сдържано. Облегна бедро на металната работна маса и взе някаква папка.

— Два дни в Париж. Това се казва вихрушка.

— Казахте, че имате въпроси — беше единственият отговор на Ники.

— Ще се борим ли, детектив Хийт?

— Вие решавате, агент Калън.

Руук потри ръце.

— Много е готино! Все едно гледам мач по смесени бойни изкуства. Дори сгъваеми столове си имаме!

Последва пауза, докато Калън я преценяваше. Колкото до Ники, при нормални условия не би се репчила толкова на федерален агент, но инстинктите й подсказваха, че е права. Освен че се дължеше на раздразнението, че ги отвлякоха, реакцията й беше защитна заради майка й, особено след като разбра, че може да е била двоен агент. А и, честно казано, не знаеше твърде много неща. Хийт реши, че ако накара агента да се потруди, може накрая да получи повече от него.

Калън обаче промени техниката от разговорна на работно-специфична.

— Искам да ми кажете с кого се видяхте и какво правихте в Париж.

— Защо? — попита Руук.

— Защото ви питам. Освен това говоря на нея.

За да провери какво може да измъкне от него, Ники каза:

— Бихте ли стеснили малко периметъра. Има ли нещо или някой, който ви интересува? Доста неща свършихме за два дни.

Това се превръщаше в партия шах между двама опитни специалисти по разпитите и Калън знаеше, че трябва да качи нивото до нейното. Опита нов номер, за да види как ще реагира, когато по-голяма сила се опитва да я принизи. Параноята беше основен инструмент, когато целта е да извадиш заподозрения от равновесие. Той небрежно обърна една страница и прочете:

— Субект Б: Не съм го убил аз! Ти беше, ти го уби. Субект А: Ще престанеш ли да го повтаряш, ако обичаш? Субект Б: Ама уби го! Уби чичо Тайлър! Надявам се, че сега си доволна. — Хийт си наложи да не поглежда Руук, защото знаеше, че Калън точно това иска. Агентът продължи: — Субект Б: Мислех, че ужасно ще се радваш да разбереш, че двойният живот на майка ти не само не е бил твоя измислица, но и не се е дължал на някаква любовна афера. Толкова е готино — била е шпионин, като Арнолд в „Истински лъжи“. Не, още по-добре, Синди Хийт е била като Джулия Чайлд пред Втората световна война, когато е шпионирала за УСС.

— Как смеете — каза Хийт и веднага съжали за това, но не беше успяла да се сдържи. Споменаването на майка й беше примамка и тя я глътна.

Агент Калън продължи да чопли болното място.

— Субект А: Това е важно, съгласна съм.

— Знаех си, че на оня шофьор не му е чиста работата — каза Руук. — През целия път ли ни е записвал?

Агентът се усмихна и обърна на друга страница. Този разговор бяха провели в „Брасери Лип“.

— Субект А: Я да проверим кои теми те изправят на нокти? Петър? Дон? Рандъл Фелър? Субект Б: Назова трима. Други има ли? Субект А: Руук, сериозно ли искаш число? — Калън прелисти още няколко страници и каза: — Наистина ли смятате, че разполагаме само с това?

Хийт вече се беше успокоила и имаше готовност за настъпление.

— Е, щом имате каквото ви трябва, ние не сме ви нужни.

— Искам да знам за всичките ви срещи. Какво правихте в гората Винсен снощи?

— Аха, значи не разполагате с толкова, колкото твърдите.

— Търся съдействието ви. Носим една и съща униформа, детектив Хийт.

— Щом играем за един отбор, вие ми кажете нещо. Например какво е правила Никол Бернарден, преди да я убият, и най-вече за кого?

— На тази игра няма да играя — каза Калън.

— Кой е искал да я убие?

— Откажете се, Хийт.

— Кой е Сийкрест?

— Тук аз задавам въпросите.

Агентът използва заповедническия си глас, но в момента, в който чу името, той се издаде, като едва забележимо потръпна и застана нащрек.

— Вие ли сте Сийкрест?

— Това птиче няма да пропее.

— Значи ще говорим, когато пропее — заяви Хийт. Двубоят беше много тежък, но предвид залога Ники беше готова да се бори до жестокия край. Агентът явно го разбра и се прехвърли върху Руук.

— Ще попитам вас. Кого видяхте и за какво говорихте?

— Това са лични неща, изисквам да се уважават правата ми като журналист, както е упоменато в Конституцията на САЩ.

Той отново се прехвърли към Хийт.

— Значи отказвате да съдействате на официално разследване, свързано с националната сигурност?

— Разбира се, че бих му съдействала — каза тя, — само че едно истинско официално разследване би действало открито, чукайки на вратата ми, вместо да разчита на отвличане и сплашване. Това ли наричате официално? Аз виждам само склад под наем и два каубоя във фургон, понесли куфарче с почистващи препарати. Ако разследването е официално, агент Калън, следвайте процедурата на „Полис Плаза“ 1 и можете да разчитате на мен. В противен случай ще трябва двамата да се бием със сгъваеми столове.

Агент Калън затвори папката и почука с нея по бедрото си, докато дъвчеше вътрешността на бузата си. Хвърли поглед към партньора си, който кимна.

— Много добре — каза той. — Вървете си.

Докато събираха багажа си обаче, той добави:

— А, Руук. Може да разчитате на защитата на Конституцията, но като се има предвид в какво сте се забъркали, може да откриете, че тя изобщо няма да ви опази.

* * *

Решиха тази вечер да ядат у дома. Хийт искаше да работи, освен това и двамата умираха да хапнат от всеизвестните спагети карбонара на Руук. Докато Ники преглеждаше бележките си на масата в апартамента му, той започна да реже продуктите на далечния край на плота.

— Направи ми една услуга — помоли той. — Внимавай къде стъпваш, любимата ми фигурка, Скоти, която държа на масата, може да е паднала при земетресението. Кученце е.

— О, бедният Скоти… ще внимавам. — Тя се наведе, обходи хола, но не я намери и отиде в кухнята. — Мм, беконът мирише великолепно. Кога ще станат?

— Щом кипне водата. И моля те, не вдигай капака на тенджерата.

Но вече беше късно — тя посягаше към дръжката.

— Мирише на много вода.

— По телевизията Алтън Браун каза, че паста не се готви в по-малко от 3,8 литра вода. Предлагам аз да настържа пармиджаното, докато ти си почиваш и търсиш убиеца. Става ли?

Докато той готвеше, скърцането на маркера й, докато пишеше на бялата дъска, се смесваше с тракането на ножа по дървената.

— Ще те изпитам, Руук. Какво научихме от отвличането ни тази вечер?

— Освен това, че пътуването с теб в автомобил е адски опасно ли? Научихме, че сме надушили нещо. Иначе нямаше да ни обърнат толкова внимание.

— Да, следили са ни в Париж и са подслушвали разговорите ни. Разпозна партньора на Калън, нали?

Той изглеждаше стъписан, но се опита да го прикрие.

— Ама разбира се, той е… И представа си нямам.

— Събуди се, Руук. Той беше мъжът до кафенето оня ден, който се правеше, че убива времето, като си свива цигара. Забеляза ли как отклони поглед, когато го разпознах тази вечер?

— А-а… естествено — излъга той.

— В Национална сигурност са притеснени за нещо и разпитът тази вечер ми подсказва, че каквото и да е то, още не са го разгадали.

— На мен ли го казваш? Всеки въпрос издаваше, че нищо не знаят. Видя ли лицето му, когато ти спомена Сийкрест? И какви бяха онези кърпички? — Той надникна през парата и видя как тя записва „НС, Кърпички“ на дъската. — Какво разследват според теб?

— Не знам, но предлагам да продължим както досега. Явно действа.

Той сипа спагетите в кипящата вода и самодоволно й се ухили.

— За Бостън и Париж ли говориш?

— Да — каза Ники. — Добре, че ми хрумнаха такива добри идеи, нали?

— Гениални — каза Руук. — Гениални.

* * *

Чорапите на Джеф Хийт си пасваха и това зарадва дъщеря му, която все още не беше готова да наблюдава неговия залез. Може би предупреждението един ден по-рано му беше дало възможност този път да се подготви по-добре за срещата. Но докато го наблюдаваше на дивана в Скарсдейл, докато разглеждаха кутията със стари снимки, тя забеляза, че въпреки чистия пуловер, добре изгладените бежови панталони, току-що взети от химическото и прясно обръснатото му лице, баща й изглежда много по-възрастен, отколкото е всъщност.

Всеки път, когато се загледаше в някоя снимка, тя питаше „Какво?“, а той клатеше отрицателно глава, но отново се колебаеше, преди да я остави върху купчината с безполезните. Ники бързо разбра какво става — Джеф Хийт не разпознаваше никой от познатите на майка й, той спираше, за да мисли за жената, в която се беше влюбил. Разводът беше попречил на дъщеря му да допусне, че може би снимките ще му харесат. Но защо не? Те бяха не просто част от живота му, а може би най-хубавата част. Отбеляза си да сканира няколко и да му направи албум.

— Този го познавам. Юджийн Съмърс, в момента играе иконома в онова тъпанарско предаване — каза той, показвайки й групова снимка на майка й, Тайлър Уин и един млад мъж, който сега си имаше собствена риалка и играеше себе си — главен прислужник на младия мързелан на седмицата. — Мисля даже, че аз направих тази снимка.

— Страхотно предаване. Познавате ли Юджийн Съмърс? — попита Руук.

— Не, видяхме се само веднъж в Лондон. Първо ми хареса, но през цялото време не спря да ме поправя. Дори извади кърпичката от джобчето ми и я сгъна отново. Представяте ли си?

— Еха! — възкликна Руук и си спечели изпепеляващ поглед от Ники.

— Защо беше в Лондон, татко?

— Заради майка ти, как иначе. Синди беше на работа там през лятото на седемдесет и шеста, в най-голямата жега от десетилетия насам. Какъв момент да си в Англия — точно на двестагодишнината, откакто им наритахме кралските задници.

Той хвърли снимката на Съмърс върху безполезната купчина. Ники, която не можеше да направи връзка между разследването и Съмърс, я отдели й си записа да се свърже с телевизионната звезда.

— Помниш ли кого обучаваше мама?

Баща й се засмя.

— И още как. Хлапето на някакъв милионер пивовар. Страхотна бира правеше, „Дърдълз Файнест“. Затова си го спомням. — Той облиза устни и това я натъжи. — Най-големият износител за Ирландия. Нищо чудно, че кучият син беше богат, ако не можеш да продаваш бира в Ирландия, мястото ти не е в тоя бизнес.

Докато стигнат до дъното на кутията, той започна да се разсейва и не разпозна никой друг освен Никол Бернарден.

— Извинявай, че не можах да ти помогна повече.

Ники прибра снимките, като не бързаше, за да не им направи нещо, но и за да протака. Предстоеше разговор на тежка тема. Първо обаче тя му зададе въпрос.

— Хората, с които говорих, ме попитаха дали мама се е опитвала да скрие нещо.

— Другият си живот — изсумтя той. — Ако е била шпионин на ЦРУ, както казваш, чудесно, но въпреки това ме изолира. А и, между другото, това не означава, че освен че е разузнавала, не е въртяла любов с оня… — Той посочи към току-що затворената кутия. — С оня баровец, Уин. Сигурно той е бил причината за всичко.

Тя нямаше какво да каже и реши, че е най-добре просто да кимне и да го остави сам да се справи с гнева си. Новините за ЦРУ не му бяха подействали така, както се беше надявала. Трябваше да признае, че част от онова, което каза баща й, беше вярно. Разузнаването и любовната афера не се изключваха взаимно. Заради облекчението, и може би заради идеализма си, Ники не беше погледнала на нещата под този ъгъл. Може би защото с баща й имаха различен дневен ред. Тя искаше да изчисти името на Синди Хийт, а той — потвърждение, че е бил жертва на несправедливост.

Руук се опитваше да не се меси, но се обади, за да върне разговора към темата.

— Ники, те нямаха ли предвид, че е криела някакъв предмет?

— Точно така. Татко, виждал ли си мама да крие някакъв предмет или нещо, което не е логично да крие?

— Какво например?

— Не съм сигурна, може да е ключ, видеокасета, план на жилище, плик. Истината е, че не зная. Натъквал ли си се някога на нещо, което те накара да си кажеш „Какво е това, по дяволите“?

Тя чу как той вдиша през зъби, а очите му й се сториха толкова тъжни, както когато призна, че е наел частен детектив да следи съпругата му. Баща й се извини, отиде до спалнята и се върна след пет дълги минути, през които шумно отваряше и затваряше чекмеджета и врати на шкафове.

— Намерих това. То ме накара да наема Джо Флин.

— Наели сте Джо Флин? — попита Руук.

Джеф Хийт кимна и подаде на Ники малка кадифена торбичка. Докато го взимаше от ръцете му, сърцето й прескочи, както всеки път, когато й се струваше, че някой запънал случай може отново да набере скорост. Руук също го усети и се плъзна напред, за да наблюдава, докато тя дърпаше връвчицата.

— Това е гривна с фигурки — каза тя и я изсипа на дланта си. Руук стана и застана до баща й, за да вижда по-добре. Гривната беше простичка и не много скъпа. Позлатена верижка с две фигурки на нея — цифрите едно и девет.

— От кого е? — попита тя.

— Така и не разбрах.

— Тя не ти ли каза?

— Аз, ъъ, не й казах, че е у мен. Прекалено много се срамувах. А и тя никога не попита за нея, така че когато частният детектив каза, че е сигурен, че няма любовник, реших да не изкушавам съдбата, нали разбираш?

— Да, разбирам. — Хийт обърна цифричките, за да ги огледа, но не откри нищо необичайно. — Имаш ли нещо против да я задържа?

— Взимай я — отвърна той и размаха ръка като метла. — Махни я от тук.

Ники огледа баща си и вместо възраст, видя тежестта на тайните. После се зачуди как ли щеше да изглежда лицето на майка й, ако беше жива.

— Татко, само още едно нещо, преди да си тръгнем.

Ники нагази в дълбоките води внимателно, като се опитваше да не мисли за това колко прилича на майка си заради това двуличие. Трудният въпрос обаче трябваше да се зададе, особено след като руснакът го беше подчертал толкова дебело предишната вечер в гората.

— Пазиш банковите си извлечения, нали?

— Да… — Макар че образованието на финансист го караше да складира всяка квитанцийка, отговорът на Джеф Хийт беше несигурен и звучеше толкова прямо, колкото и нейният въпрос.

Хийт отново си каза, че прави това, за да спаси майка си от слуховете за предателството й и продължи нататък.

— Може ли да ги погледна?

— Може ли да попитам защо?

Тя видя нещо повече от предпазливост — повече приличаше на онова, което виждаше в очите на заподозрените. Страх да не ги разобличат. Той обаче не беше заподозрян, а неин баща и тя не искаше да го пречупи, а само да получи информация. Затова му отговори.

— Искам да знам дали мама е имала сметки, отделни от твоите. Тайни сметки. — Хийт вдигна кесийката с гривната. — Нещо, за което не си знаел, докато не си се натъкнал на него.

Тишината бе нарушена от иззвъняването на телефона на масичката до него. Ники виждаше името, изписано на екранчето — „Леджър“. Баща й също го видя и изчака четирите иззвънявания, без да вдигне. Когато обаждането мина на гласова поща, той бе взел решение и каза:

— Беше също както с проклетата гривна. Казах й „Защо ти е отделна сметка?“ и тя отговори, че парите били за щури неща, за да бъдела независима. Точно тогава ми хрумна, че наистина може да има друг мъж. — Начинът, по който я погледна, разби сърцето й. — Наистина ли ти трябват?

Хийт мрачно кимна.

— Може да ми помогнат да открия убиеца — каза тя с надеждата, че това ще е единственото, до което ще доведе тайната сметка.

Той помисли за момент и отново изчезна, този път във втората спалня. Руук й се усмихна одобрително, което не я накара да се почувства по-добре. Няколко секунди по-късно баща й се върна с дебела кафява папка, стегната с ластик. Джеф Хийт обаче не я занесе на Ники, а застана до входната врата и зачака. Двамата го последваха и той й даде папката.

— Благодаря — каза тя.

— Кажи ми нещо, Ники — каза й той с тих, кух глас. — С какво си по-различна от другото ченге, което дойде тук да се подиграва с мен? — Той размаха ръка към телефона и довърши: — Или от репортерите?

Очите й се навлажниха. Тя каза истината.

— Разликата е, че аз се опитвам да помогна.

Това не го успокои. Той каза:

— Мисля, че ще е добре известно време да не се виждаме.

После тръгна към втората спалня, а те напуснаха къщата.

* * *

Обикновено се движеха със служебния форд на Хийт, но тъй като тя беше в отпуск, взеха колата, наета от Руук. Именно така се му наложи да изтърпи пълзенето на кервана почиващи, които се прибираха в Манхатън в неделя. Беше се подготвил за тихо, мрачно пътуване, но Хийт беше минала в работен режим. Руук си даде сметка каква емоционална плесница е получила от баща си, спомни си за защитната й стена и се зарадва, че тя й помага да остане от хубавата й страна, поне временно.

Седнала до него, Хийт бързо прегледа папката с банковите извлечения.

— Непълни са — каза тя. — Майка ми е държала там само няколкостотин долара и я е използвала само колкото да не я замразят, но извлеченията прекъсват, без индикации, че някой е закрил сметката.

— Откога е последното извлечение?

— Октомври 1999. Месец преди да я убият.

Тя извади телефона си, дълго търси нещо и накрая откри номера на Картър Деймън. Докато слушаше сигнала, тя се чудеше дали той ще бъде твърде бесен, за да разговаря с нея след последната им среща.

— Детектив Деймън — започна тя, щом се включи гласовата му поща, като използва чина му, за да предложи маслинена клонка. — Обажда се Ники Хийт. Надявам се, че не ви притеснявам през уикенда, но исках да ви задам един въпрос за случая и да ви попитам дали си спомняте една банкова сметка.

После остави номера си и затвори.

За да се отдадат на забранено удоволствие, а и за да отбележат завръщането си в добрите стари Американски щати, се отбиха в едно от любимите заведения на Руук, наречено „Мидвил“, където ядоха пилешки крилца на скара и пиха бира. Избраха си маса до телевизора, за да гледат местните новини и да видят докъде е стигнала Общината с почистването след земетресението, което, според надписа, беше привършило на 95% и щеше да струва милиони. Руук натопи един пържен картоф в специалния сос и я заразпитва как би изглеждал с каска.

— Не за безопасност, а като модна приумица.

Тя обаче така се беше втренчила в телевизора, че той се обърна, за да види какво е привлякло вниманието й.

В горната част на екрана изникна крещящ надпис:

ПОСЛЕДНИ НОВИНИ: Полицията арестува убиеца на замразената жертва.