Ричард Касъл
Ледена жега (10)

Десет

Шофьорът на таксито знаеше как да стигне до болница „Канар“ в предградието „Булон Биланкур“, едно от най-заможните в Париж. Той хвърли един поглед към двойката на задната седалка и поиска да знае дали е нещо спешно. Те отговориха едновременно — тя с „не“, той — с „да“ и Руук я попита, слагайки ръка на ухото си:

— Какво точно каза, че е състоянието на Уин според икономката му?

— Огнестрелна рана с опасност за живота.

Тя се замисли върху думите му и каза на шофьора:

— Закарайте ни възможно най-бързо.

Движението обаче имаше други планове за тях. Освен обилни запаси от чар и романтика, Париж си имаше сутрешно задръстване. Шофьорът не спираше да бърника радиото, преминавайки от една станция с френски хип-хоп и електронен денс на друга, но бързият ритъм не съвпадаше със скоростта на придвижването им. Когато колата пропълзя покрай табела, на която пишеше „Булонски лес — 10 км“, той попита:

— Вече посетихте ли Булонския лес? Голяма красота, много с подходящ за романтични разходки. Също като Сентръл Парк в Ню Йорк.

После отново усили музиката.

— Страхотно име — каза й Руук. — Всъщност смятам да озаглавя следващия роман на Виктория Сейнт Клеър „Le Chateau du Bois de Boulogne“. Което — поправи ме, ако греша — буквално означава „Замък от дърво и измишльотини“^[1]. Убеден съм, че ще се продава като топъл хляб в Европа.

 

 

Болницата беше точно до магистрала А-13, в тих квартал, пълен с медицински и зъболекарски кабинети. „Канар“ беше учудващо малка, само на четири етажа, и приличаше повече на скъпа частна клиника, отколкото на градска болница.

— Ето какво осигуряват парите — отбеляза Руук, докато минаваха край подстриганите храсти и палмите в саксии на път към входа. — Повярвай ми, тук в спешното няма да видиш нито един бездомник. На бас, че дори подгряват подлогите.

Ники отбеляза, че при посещението у семейство Бернарден цветята бяха установили добър тон, така че двамата спряха пред магазинчето във фоайето. След няколко минути, въоръжени с букет увити в целофан божури, те минаха покрай охраната, без да спират и взеха асансьора до втория етаж. По пътя нагоре тя каза:

— Не, че се оплаквам, но съм изненадана, че не поискаха да запишат кои сме.

— Заради божурите е. Опитът ми като разследващ журналист показва, че охраната почти никога няма да те спре, ако носиш нещо. Цветя, клипборд… Съвсем елементарно става, ако ядеш, особено от хартиена чиния.

— Стая 203 — каза тя, поглеждайки записките, които бе нахвърляла в хотела. Щом завиха зад ъгъла, пред вратата на 203 ги посрещна униформен полицай. Хийт сръчка Руук в ребрата:

— Случайно да си носиш хартиена паница с боб?

Полицаят им каза (на френски), че не се допускат посетители.

Ники отговори, също на френски, че е говорила с икономката на г-н Уин, която я е уверила, че може да го види.

— Идваме отдалеч — каза Руук, — а страната ви ужасно ни харесва.

Ченгето го изгледа с презрение и каза „Allez“^[2], а видът му подсказваше, че няма нищо против да се поразходи и да наруши монотонния си режим, ако се налага. Хийт му показа картата и полицейската си значка, за да наложи професионален тон, а местното ченге внимателно ги разгледа, стрелкайки изпод шапката си ту нея, ту снимката. Като говореше бързо и свободно, Ники обясни, че майка й, Синтия Хийт, е била много близка с „чичо Тайлър“ и че стрелбата по него може да е свързана с убийство, което разследва в Щатите. Полицаят изглеждаше заинтригуван, но не се трогна, докато от отворената врата на стаята се разнесе слаб старчески глас:

— Че сте… дъщеря на Синди Хийт ли казахте?

— Да, г-н Уин — извика тя през бледожълтата завеса. — Аз съм Ники Хийт и идвам да се срещна с вас.

След кратка пауза и дълго храчене безплътният глас каза:

— Пуснете я.

Полицаят се заоглежда, явно неподготвен за такова развитие на събитията. Накрая й върна документите и се отдръпна, за да минат. Докато влизаха, Руук и Хийт го чуха как се обажда долу, за да обясни какво е станало.

Онова, което видя зад завесата, върна Хийт в болница „Рузвелт Сейнт Люк“ през февруари, където Руук се бореше за живота си, след като го простреляха. Тайлър Уин, подпрян на една страна, така че лявата част на гърба му да е повдигната, изглеждаше измъчен и крехък и замаяно я наблюдаваше иззад полуспуснатите си клепачи. В ъгълчетата на сухите му, напукани устни с мъка изплува усмивка.

— Боже мой — каза той. — Вижте се само. Сякаш съм умрял, отишъл съм в Рая и пред мен стои скъпата Синди. — После в очите му блесна пакостливо пламъче. — Още съм жив, нали?

Той се засмя, но това предизвика дълга, болезнена кашлица. Той вдигна ръка, за да им каже да не се тревожат и когато пристъпът се уталожи, вдиша малко кислород през прозрачната тръбичка под носа му.

— Седнете, ако обичате.

Имаше само един стол и Руук го предложи на Ники, като внимаваше да не го заплете в кабелите към множеството монитори, които се подаваха изпод завивките. Докато той заобикаляше леглото и се настаняваше на перваза на прозореца, тя обясни накратко кой е.

— А, журналистът — каза Уин. — Ясно. Простете ми, че не ставам. — Той леко вдигна ръце, към които бяха прикрепени множество системи. — Лоша комбинация. Три куршума и слабо сърце.

— Обещавате ли, че ще ни кажете, когато е време да си вървим? — попита Ники.

Тайлър Уин само се усмихна и каза:

— Погледнете всички тези машини. Французите просто обожават да превръщат всичко в спектакъл — готвенето, киното, секс скандалите, болниците. Усъвършенствали са модерната медицина, но чувам, че преди това оперирали без упойка. Дори ръцете не си миели. Така че предполагам, че в края на краищата съм извадил късмет. — Той обърна глава към Ники и се взря в нея. — Сигурно всички ви повтарят колко приличате на майка си.

— Постоянно. За мен е комплимент.

— Има защо — той я огледа още веднъж и каза: — Чух да казвате на личния ми gendarme^[3], че разследвате убийство.

— Да, работя в Нюйоркската полиция.

— Четох онази статия — каза той и вдигна вежда към Руук. — Изглежда сте получили нещо повече от похвала, млади човече.

— Не се оплаквам — каза той.

Ники искаше да го пита за толкова много неща! Имаше толкова въпроси, чиито отговори щяха да запълнят празнините във връзката със собствената й майка, макар че се боеше да зададе някои от тях. Един поглед към стареца обаче й подсказа, че посещението няма да продължи дълго. Реши да подреди нещата по значимост и да започне с най-важното в случая. Колкото и грубо да изглеждаше, в края на краищата беше дошла да върши работа, очакваше я разследване. Хийт отдавна се беше научила да не обръща внимание на собствените си нужди. Те щяха да почакат до следващата й визита.

— Г-н Уин — започна тя, но той я прекъсна.

— Тайлър. Или чичо Тайлър. Майка ти ме наричаше така.

— Добре, Тайлър. По полицая пред вратата ви съдя, че не са хванали човека, който ви е прострелял. Имате ли представа кой е?

— Ненормален свят. Дори в Европа почват да стрелят на поразия.

— Обраха ли ви?

— Не. Обаче ми е взел златния ролекс, освен ако не е бил разсилният.

— Видяхте ли кой беше?

Той поклати отрицателно глава.

— Изражението ви е също като на инспектора, който ме разпита. Съжалявам.

Руук се обади от прозореца:

— Кога стана това?

Старецът вдигна очи към тавана.

— Един момент. Няколко дни бях в безсъзнание и всичко ми е малко мътно, нали разбирате. — Руук разбираше. — Във вторник вечерта миналата седмица. Доста късно беше. Защо питате?

Хийт и Руук си дадоха сметка колко важно е това. Макар и в различни времеви зони, това беше нощта преди убийството на Никол Бернарден.

— Просто събирам факти — каза тя, без да навлиза в подробности. — Как се случи?

— Няма много за описване. Точно се бях прибрал от късната прожекция на „Мъжете, които мразеха жените“ в „Гомон Пате“. Вкарах колата в подземния гараж, влязох и докато се усетя, някой стреля три пъти в гърба ми и побягна, а аз се проснах на паважа. Събудих се тук.

Ники беше извадила тефтера си възможно най-деликатно и си водеше записки. Зададе му същите въпроси, които бе задавала безброй пъти през годините — някакви заплахи в последно време? Не. Провалени бизнес сделки? Не. Романтични проблеми, ревност?

— О, какво ли не бих дал — отвърна той, а тя потупа устните си с капачката на химикалката, изчерпала обичайните варианти. — След филма пийнах малко. Възможно е да съм карал несръчно и някой на пътя да е побеснял.

Звучеше нереалистично. Не само, че и двамата го знаеха, но това й приличаше на опит за отвличане на вниманието, сякаш Уин го беше споменал, за да се опита да приключи с темата.

— Ами наемен убиец? — попита Руук. В началото Хийт не остана доволна от директността му, но размисли, когато видя реакцията на възрастния човек.

— Моля?!

— Поръчково убийство. На мен на това ми прилича. Защо някой би решил да купи смъртта ви? И то с такава категоричност?

Ники трябваше да признае, че Руук лавира много сръчно, като настоява, без да притиска жертвата и оставя намеците да свършат важната работа. Казваше му „И аз разбирам, и вие разбирате“, без да изрича думите.

— Това би било необичайно, г-н Руук — отвърна той, без да отрича възможността.

— Да, за банкер международен инвеститор — върна топката Руук. Уин също играеше внимателно, така че той каза само: — Би било доста необичайно да поръчат един най-обикновен банкер инвеститор.

Двамата дълго се гледаха, сякаш се опитваха да установят кой ще премигне пръв. Направи го Тайлър Уин.

— Ефрейтор Бержерон — каза той и когато полицаят надзърна иззад жълтата завеса, продължи: — Бих желал да говоря насаме с приятелите си. Бихте ли намерили вода за тези цветя, ако обичате? На излизане затворете вратата.

Полицаят се поколеба, но направи каквото му наредиха.

Старецът затвори очи и толкова дълго мисли в пълно мълчание, на фона на ритмичното пиукане на апаратурата, че накрая те се зачудиха дали не е задрямал. Тайлър Уин обаче прочисти отново гърдите си и започна своя разказ.

— Ще споделя това с вас, защото не засяга само мен, а и майка ви. — При тези думи сърцето на Ники подскочи. Тя не посмя да го прекъсне и само кимна окуражително. — След тези няколко минути с вас, Ники, ясно си личи, че вие не само ще бъдете дискретна, но и че на този етап от живота ми, без никаква… структура… която да ме пази, аз нямам причини да бъда наивен, когато избирам към кого да проявя лоялност.

Щом той спомена думата „дискретност“, Хийт остави химикалката и сложи ръка върху тефтера си. Руук остана неподвижен, със скръстени ръце.

— В продължение на много години, когато бях млад и по-полезен… — Той направи пауза, след което изплю камъчето. — Аз помагах на страната си посредством скрити методи. Ако трябва да го кажа ясно, бях шпионин. На ЦРУ — Руук изсумтя, пораздвижи се и кръстоса глезени. Уин наклони глава към него и каза:

— Вие се бяхте досетили за това, разбира се. Поредната причини да се откажа от измислиците. При шпионажа почти всичко опира до това, както знаете. Измислици. Разчитаме много повече на плаща, отколкото на кинжала, измисляхме си истории и ги живеехме. Прав сте, това, че бях изпратен в Европа като банкер инвеститор беше отличен камуфлаж. По-важното е, че ми осигури достъп до места, където трябваше да събирам сведения. Направиш ли хората богати, вратите сами се отварят и никой не задава твърде много въпроси за теб. — Той отново се обърна към Ники. — Отговарях за нещо, което шефовете в Лангли наричаха моята „мрежа от бавачки“. Причината беше, че в началото ми хрумна необичайна идея. Докато развивах бизнеса, зад който се прикривах, се бях запознал с най-различни влиятелни хора, така че започнах да вербувам бавачки и да ги пращам по домовете на дипломатите и други интересни обекти, за да ги шпионират и да ми донасят. Единствено резултатите надминаваха простотата на идеята ми. Бавачките имаха отличен достъп до живота на хората, които разследвах. Влезеха ли веднъж в домовете им, те не просто слушаха, но и поставяха микрофони и правеха снимки — понякога за да събират информация, а друг път — за изнудване. — Той се усмихна на Ники. — Виждам, че сте ме изпреварили. Вече знаете какво ще ви кажа, нали?

Тя усещаше как по гърдите и гърба й там, където се бе облегнала на стола, избиват капчици пот.

— Така мисля.

Гласът й не приличаше на нейния.

— Директорът беше толкова доволен от тайните, които научавах, че ми нареди да разбера още. Помнете, че говорим за седемдесетте години, Студената война не беше приключила. Трябваше да мислим за Виетнам, ИРА и Берлинската стена, Карлос Чакала отвличаше министри от ОПЕК във Виена, в Москва течаха преговорите за ограничение на стратегическото въоръжение, гръцката монархия бе свалена, в САЩ започнаха да се събират комунистически китайски подривни групи… а повечето от играчите рано или късно минаваха през Париж. Хитрото беше, че можех да увеличавам шпионската мрежа, като пращам не само бавачки. Добавих иконом, после — готвачи и учители по английски и да, Ники, учители по музика. Една от съученичките на майка ти, Никол Бернарден, ми свърши чудесна работа като шпионин и едно лято ми помогна да вербувам майка ти.

Хийт и Руук бавно се обърнаха един към друг, но никой не искаше да прекъсне Уин, като се обади, и двамата отново се съсредоточиха върху него. Ники чу гласове в коридора, но се надяваше да успеят да научат повече, преди френската версия на сестра Рачед^[4] да дойде да ги изхвърли.

— Първата задача на майка ти беше много важна й тя се справи отлично. През лятото на 1971 зад кулисите започнаха опити да бъде прекратен конфликтът във Виетнам.

— Мирните преговори в Париж — не се стърпя Руук.

— Точно така. Научих, че един посланик от Съветския блок, комунист само когато му отърва, чиито пари бях инвестирал тайно, ще бъде домакин на семейството на един от преговарящите от Северен Виетнам. Момченцето им искаше да продължи да взима уроци по пиано. — Ники веднага си спомни снимката на майка й с азиатското семейство пред „Болшой“. — Пратих Синди в дома им, за да обучава малкия през лятото. Той изнесе чудесен рецитал, а майка ви ми предаде жизненоважна информация, която помогна на Кисинджър да надделее на масата за преговори. Би трябвало да се гордеете с нея.

— Гордея се — каза тя. — Освен това разбирам промяната, която е настъпила у нея след посещението й тук.

— Това, че се отказа от кариера като концертиращ пианист ли? След първите няколко задачи нямаше как да я спра, дори да исках. Поемаше назначения не само в Париж, но и из цяла Европа. Години наред слушаше и докладваше, слушаше и докладваше — повтори той. — Не знам дали беше от патриотизъм, или заради адреналина, но тя беше изключително добър шпионин. Каза ми, че усещането за мисия, което изпитва, не може да се сравни с нищо, включително с музиката.

След като обмисли думите му, Ники каза:

— Сигурно често се е излагала на опасност.

— Да, понякога. Това също й харесваше. Синтия имаше кураж, но и нещо повече — способност да се съсредоточи върху целта си така, че да преодолее всичко. Подготовката, резервните варианти, изпълнението — тя беше изчерпателна и не оставяше нищо на случайността.

Той потърси чашата си с вода, а Ники му я подаде и му помогна да отпие през сламката.

— Благодаря — каза той и я изчака да седне. — Разбира се, всички хубави неща свършват. Тя срещна баща ти, омъжи се и се върна в Щатите, за да те отгледа.

Устните му, влажни от водата, се разтегнаха в лукава усмивка.

— Какво? — попита Ники.

— Естествено, човек никога не напуска този бизнес. През осемдесетте светът не стана по-малко взривоопасен. Също като Париж, Ню Йорк сити беше идеална среда за събиране на информация. Дойдох в Манхатън и я вербувах отново през 1985.

— 1985… — Ники наклони глава и го разгледа, търсейки връзката, която се бе опитала да открие, но без успех, когато предишния ден видя снимката му за пръв път.

Тайлър Уин пак се усмихна, но не лукаво, а с неподправена носталгия.

— И аз ви помня, Ники. Бяхте на пет, когато посетих майка ви и ми изсвирихте алегрото от Петнайсетата соната на Моцарт. Дори го записах на видео.

— Гледахме записа онзи ден — каза Руук и Хийт кимна, не толкова за да се съгласи, колкото за да потвърди, че е успяла да прокара още една линия от настоящето към миналото си без следа от дискомфорт.

— Все още е пред очите ми — каза старият човек.

— Значи казвате, че сте убедили майка й да проникне в някои домове в Ню Йорк?

— Да, и в околностите.

— Но нали сте били от ЦРУ — учуди се той. — Шпионирането у дома не е ли незаконно?

— Да, ако го правиш както трябва.

Тайлър Уин се наслаждава на шегата си, докато смехът го накара да присвие очи от болка. Той посегна към бутона за морфин върху завивките и го натисна два пъти.

— Вече дори не знам дали още ми действа. — Старецът се съсредоточи върху дишането си и щом се успокои, довърши мисълта си. — Трябва да кажа, че и при втората обиколка майка ви беше все така ефективна.

Най-сетне стигнала до момента, към който се стремеше, Ники попита:

— Тайлър, тя до самия край ли шпионираше? До момента, в който я убиха?

— Да — отвърна той, а лицето му стана мрачно.

— Бихте ли ми разказали подробностите? Знаете ли нещо, каквото и да е, което да ми помогне да открия убиеца?

— По онова време Синди работеше върху няколко проекта. — Той вдигна ръка, повличайки системите, почука по слепоочието си и палаво се ухили. — Все още ги помня. От много години не съм в бизнеса, но нищо не съм забравил. Не бива да ви казвам с какво се занимаваше, но ще го направя, най-вече защото времето ми изтича, а може да съм един от малкото, които са в състояние да ви помогнат… или биха го направили. Много неща се промениха и то не към по-добро. Изгуби се човешкият фактор. Никой не търси талантите на хора като мен, не и при наличието на безпилотни самолети. Така че ще ви кажа — и затова, но най-вече защото става дума за моята Синтия. Не знам кой е кучият син, който я уби, но искам да го заковете.

Емоциите го оживиха, но и си взеха своето. Той притисна кислородната тръбичка до ноздрите си и вдиша, докато Хийт и Руук седяха мълчаливо, изпълнени с очакване.

— Мисля, че майка ти откри нещо важно и някой я издаде, преди да успее ми докладва.

— Какво важно нещо? — попита Ники.

— Това не зная. Забелязахте ли да се държи странно? Да променя режима си, да ходи на срещи в необичайни часове?

— Не мога да кажа, точно преди убийството учех в колеж. По принцип обаче често имаше срещи в необичайни часове. В дома ни това се превърна в доста неприятна тема.

— Боя се, че това си върви с професията. — Той се замисли и попита: — Забелязахте ли я да крие нещо, попадали ли сте на ключ, който не пасва никъде, тя сменяла ли си е шкафчето или нещо подобно?

— Не, съжалявам, не забелязах.

— Когато казахте, че някой я е издал — намеси се Руук, — някой от работодателите й ли имате предвид? Семейството, което е шпионирала или друг шпионин, който е искал онова, което е открила?

— И двете са възможни. Когато нещата се объркат, може да те нападне всеки.

Потенциалната връзка, която обмисляше Хийт, не можеше да чака повече.

— Споменахте Никол Бернарден. Възможно ли е тя да се е обърнала срещу нея и да я е убила?

Той поклати категорично глава.

— Не, това е напълно изключено. Никол обичаше Синди, бяха като сестри. Никол Бернарден беше готова да умре за майка ви. Говорете с нея и ще видите. — Израженията им явно му подсказаха нещо. — Какво?

— Тайлър, съжалявам, че трябва да ви го кажа — каза Ники, — но Никол Бернарден е мъртва.

Очите му бясно проблеснаха и челюстта му увисна.

— Никол… мъртва?

— Била е убита.

— Не.

Хийт се разтревожи от нарастващата му тревога.

— Може би трябва да обсъдим това по-късно — каза тя и стана от стола си.

— Не, кажете ми, кажете ми веднага! — Той с мъка се надигна на лакът. — Не си тръгвайте, кажете ми. Трябва да знам!

— Добре, но моля ви, успокойте се.

Той не го направи, шокът и неверието прераснаха в гняв.

— Кой я е убил? Как? Защо?

— Тайлър, моля ви — каза Ники и се приближи, за да сложи ръка на рамото му, а Руук застана от другата страна на леглото, за да го настанят обратно върху възглавниците. Той се подчини и им се стори малко по-спокоен, макар че дишаше с мъка.

— Просто ми кажете, добре съм. Виждате ли? — Той се усмихна изкуствено, после отново стана сериозен. — Длъжници сте ми, аз ви се доверих.

— Никол е била прободена с нож миналата седмица в Ню Йорк сити — каза Ники. — В деня след нападението срещу вас.

Тайлър Уин стисна очи и лицето му се сгърчи.

— Не… — изхъхри той и заклати глава като в делириум. После рязко отвори очи и се разкашля, като едва успя да изговори: — Не… те… все още… го търсят.

— Сега трябва да се успокоите — каза Руук и се обърна към Ники. — С кой бутон да повикам сестрата?

— Не, не и Никол! — изкрещя Уин, като отново се изправи на лакти, а бялото на очите му светна около разширените от отчаяние зеници. Мониторът показваше, че сърцето му бие все по-бързо и по-бързо.

— Ще повикам пазача — каза Ники, но щом се обърна, някой дръпна завесата и в стаята влезе медицинска сестра. Щом видя пациента, тя хукна към него и Хийт и Руук отстъпиха, за да й позволят да си свърши работата, докато Уин дрезгаво стенеше, притиснал ръце към гърдите си. Аудио алармата писна, а зелената графика на монитора хаотично се издигаше и спадаше, постоянно увеличавайки темпото. Сестрата включи микрофона.

— Code bleu, salle deux-zero-trois, rapidement. Code bleu, salle deux-zero-trois.^[5]

Тревожните гласове и бързите стъпки по линолеума в коридора приближаваха. През завесата се подаде ръка и рязко я дръпна настрани, и вътре нахлуха лекар и сестра, които бутаха количка с апаратура. Новодошлата сестра махна с ръка към Хийт и Руук, за да им каже да не мърдат от мястото си до прозореца.

— Reculez vous, s’éloignier.^[6]

Двамата се притиснаха към стената, без да помръдват, докато лекарят проверяваше жизнените показатели на пациента.

— Vingt cent joules^[7] — нареди той. Сестрата натисна няколко прекъсвача и завъртя един бутон. Разнесе се едва доловимият звук от зареждането на дефибрилатора, а докторът каза със спокоен глас:

— Au loin^[8].

Всички се дръпнаха от пациента, а лекарят опря електродите в гърдите на Тайлър Уин и цялото му тяло подскочи върху леглото.

Изражението на Руук беше каменно — това се случваше твърде скоро след собствения му сблъсък със смъртта. До него Ники шепнеше „Дръж се“, а когато зелената линия на монитора се изправи и стаята се изпълни с монотонния звук, който показваше, че липсва сърдечна дейност, го подкани отново.

— Хайде, Тайлър, хайде!

Звукът обаче не секна и лекарят нареди да увеличат джаулите. Щом даде сигнал, екипът се отдръпна и Тайлър отново подскочи, а Ники впери очи в екрана, надявайки се на дори най-малка промяна в правата линия. Нищо. Последва трети електрошок. Никой не говореше, но гаснещата надежда в очите на професионалистите казваше достатъчно. Хийт осъзна, че ноктите й се забиват в дланите и отпусна ръце. Докторът отново увеличи заряда, но и този път не се случи нищо. Нито следващия.

Хийт и Руук наблюдаваха тъжно и безпомощно, докато мъжът, с когото току-що се бяха запознали, продължаваше да не реагира, заключил отговорите на най-важните им въпроси в главата, към която тъй игриво бе посочил само преди няколко минути.

След няколкото неуспешни опита първо лекарят, а после сестрите погледнаха към часовника на стената. Той записа точния час на смъртта, една от сестрите изключи дефибрилатора, нави кабелите и прибра електродите. Другата посегна към монитора и го изключи.

Пронизващият звук секна, а правата линия изчезна, оставяйки само избледняваща зелена следа върху черния екран. Жената хвърли съчувствен поглед към Хийт и Руук, който не се нуждаеше от превод. После се обърна, за да покрие трупа на Тайлър Уин и внимателно дръпна чаршафа нагоре. На Ники й се стори, че в лицето й се затръшва стоманената врата на подземие.