Гавин Смит
Ветеран (8)

7.
Дънди

Протегнах нагоре двете си ръце, за да помогна на Мораг да слезе. При допира на пръстите й между моята метална протеза и истинската ми ръка от плът усетих нейната крехкост. Докато я свалях надолу, ми се стори лека като перце. Викария издърпа нещо тежко, с което затули отвора над главите ни. Изчезна и последният лъч светлина. Настана непрогледен мрак. Термографията не ми помагаше кой знае колко, защото в подземието нямаше източници на топлина. След малко обаче различих нишката от радиоактивна боя, която ни сочеше пътя към изхода. Вдишвах застоялия, студен, сух и набит с прахоляк въздух на хилядолетните мъртъвци. Чувах хлипането на Мораг до себе си.

— Не се притеснявай, аз виждам — излъгах.

В тъмното гласът ми я сепна и тя подскочи, въпреки че я държах за ръка. Виждах термографския образ на контурите на тялото й — червени, оранжеви, зелени и сини. Изпитах странното задоволство на воайора, докато се любувах на красотата от неповторимата топлина на друго човешко същество в тъмнината. Стори ми се, че чух, макар и приглушено, разпаления глас на Викария над главите ни.

— Хайде — казах и дръпнах Мораг за ръката.

Продължих по хода на линията от радиоактивна боя, теглейки момичето, като по пътя все си удрях главата или се спъвах в разни неща.

Тайният проход представляваше тунел от излят бетон, който Викария сигурно сам бе направил. Усещах безподобната смрад на канализация и на мръсотиите от река Тей, която се намираше в другия му край. Докато вървяхме, разпознавах топлинните очертания на големите плъхове, а в далечината успях да различа и тъмната река, и проблясващите тук-там силуети на хората от платформите.

— Внимавай да не настъпиш някой плъх — казах, въпреки че гадинките не можеха да сторят нищо на моите железа и пластмаси, но можеха да лепнат някоя болест на горкото момиче.

Пък и бездруго вдигах достатъчно шум, за да ги изплаша, докато се придвижвах. Ала те просто не ми обръщаха внимание. Аз бях натрапник в техния свят. Плъховете не даваха и пет пари за метала и пластмасата, но затова пък на драго сърце биха поръфали малко истинска плът. За по-сигурно взех Мораг на ръце и я пренесох до самия изход.

Щом излязохме, най-напред се поозърнах за хората на Ролистън. Намирахме се под една от платените естакади, по която многолентова магистрала пресичаше река Тей и стигаше до полуостров Файф и още малко навътре, до някакъв парк. Не видях никого във водата от двете страни на моста. Някога платформите са стигали чак до това място в устието на реката, но разяждащите метала и бетона бактерии ги бяха превърнали в отпадъци, освобождавайки място за новите пътища.

Забелязах лодката на речния патрул на изток от новия мост и я видях да се отправя към противоположния бряг, където трептяха светлинките на Нюпорт на Тей. На сушата зад нас, под естакадата, живееше всякакъв вид измет от Дънди: наркомани, добрите стари пияници, хора, които палеха кофите за боклук, за да се стоплят, и всякакви други бездомници — хора като нас. Всички те изглеждаха достатъчно истински. Примирението и отчаянието не се нуждаят от симулиране.

— Налага се да те пусна на земята — казах на Мораг.

Тя кимна. Чу се жвакане от затъването на ботушите й в меката замърсена смрадлива речна кал.

— А сега накъде? — попита тя.

Личеше си, че се страхува, но се държеше. Добър въпрос. С мен беше свършено. Ролистън щеше да ме преследва и да ме убие, а той разполагаше със средствата, за да го направи. Облегнах се на стената и запалих предпоследната си цигара, всмуквайки с пълни дробове излишния сладък дим, който вътрешните ми филтри пречистиха от всички отрови. Превръщах се в беглец до края на живота си. Дните ми щяха да бъдат поредица от ловки изплъзвания, всяко от които щеше да ме приближава до мига, в който майорът, или не, по-скоро Сивата дама, щеше да ми види сметката. Погледнах уплашеното момиче до себе си. Тя отвърна на погледа ми с очакване.

— Имаш ли роднини? — попитах.

Тя кимна.

— Къде са?

— Във Финтри.

Божичко, казах си, явно нефтените платформи много й харесват. Дори и по местните стандарти Финтри си беше гадна дупка.

— Те ли те продадоха?

Тя кимна.

— В замяна получиха доста дрога, защото бях млада и хубава — добави тя, сякаш за да ги оправдае.

Не попитах на колко години е била. Направо прекрасно, си казах. Това момиче може би имаше по-малко възможности в живота и от мен. Дръпнах още веднъж от цигарата. Огънчето озари изгорялото ми лице и видях как Мораг потръпна.

— Имаш ли при кого да отидеш? — попитах пак.

Тя ме погледна така, сякаш я бях зашлевил. Обърнах се и тръгнах, затъвайки в калта, към премигващите светлинки на платформите. Чух я как с мъка ме следваше.

— Хей — подвикна ми тя.

Направих се, че не чувам.

— Хей!

Аз обаче продължих да крача.

— Спри, шибано копеле! — изкрещя тя.

Спрях и се обърнах.

— С мен е свършено, не разбираш ли? Хората, които разгневих, никога не се отказват и винаги улучват в целта. Рано или късно, ще ме открият и ще ме убият. Не знам дали знаят, че си с мен, но ако не знаят, най-добре бягай и се скрий вдън земя.

Мораг ме погледна. Не можах да разгадая изражението й. Страхът си беше отишъл, но на негово място се беше появило нещо друго. Стори ми се, че иска да ми възрази, а после живецът й внезапно угасна.

— И къде ще умреш? — попита тя.

Не бях помислил за това.

— Не знам — отвърнах. Нямах достатъчно пари за кабинките, въпреки че не би било зле. Да се отнесеш нанякъде, да се отделиш от тялото и да се превърнеш в дух. Сивата дама влиза безшумно в кабинката и ми прекъсва сребърната верижка^[1] с куршум, острие или някаква отрова. Поне ще си отида в мир. — Ами сигурно ще си взема цигари, ще се прибера у дома, ще си пусна Майлс Дейвис и ще се натряскам с колкото се може повече уиски, преди да дойдат да ме довършат.

Мораг кимна.

— Не е зле — каза тя.

Изпуших цигарата до филтъра и я хвърлих в калта. Обърнах се и закрачих към платформите. Мораг следваше темпото ми. Позволих й да повърви известно време с мен, след което отново се обърнах.

— Какво правиш? — извиках, като си помислих, че въпреки първите ми впечатления, тя си оставаше просто едно глупаво момиче от платформите.

— Идвам с теб — рече тя.

Вторачих се в нея с мисълта, че като види отражението си в черните поляризирани лещи, заместили очите ми, ще се откаже, но тя издържа стоически на погледа ми.

— Ще ме убият. Май не ме разбираш. Това тук не е като по новините. Тези хора винаги улучват и освен това разполагат с неизчерпаеми възможности. За добро или зло, хората на правителството са по петите ми.

— Че какво губя? — попита тя.

И тогава се сетих за Посланик и за това, което Викария беше казал, да отидем в Хъл. Измамна или не, това бе единствената надежда, която й бе останала. Ако не скоро, то някой ден щеше да навърши възрастта за военна служба и щеше да стане момиче за развлечение, което обслужва военните — първо офицерите, докато все още си я биваше, а после подофицерите и накрая обикновените войници. Преди да навърши двайсет и пет, вече щеше да е похабена. А ако извадеше късмет, ако проявеше коварство, хитрост и ако се отнасяше като хищник спрямо другите курви в армията, можеше и да се сдобие с подофицерски чин. Да постъпва с другите, както бе постъпила със себе си. Обаче по̀ си я представях да се уволни от армията без никакви способности, нито дори и най-основните умения за оцеляване. Така или иначе, нямаше да има особена разлика, ако успее да се откачи от наборната служба, но тогава щеше да попадне под ударите на Дарвиновия естествен подбор. Затова възможността да дойде с мен у дома, да пийне малко уиски, да послуша джаз и да чака да я застрелят в главата, й се струваше доста добра алтернатива.

— Ами Посланик? — прекъсна мислите ми тя.

Стори ми се, че се опитва отчаяно да прогони всякаква надежда от гласа си.

— Миличка, избий си тези въздушни кули от главата. Хората, с които то ще иска да говори, са тези, които се опитват да убият както него, така и нас.

— Но бихме могли да отидем в Хъл?

— Да, можем да умрем в Хъл за разнообразие, но претегляйки всички възможности, предпочитам да пукна в Дънди.

— Обаче ако продължим нататък, ако успеем да разберем и други работи, може би нещо ще се случи? — каза тя, при което в гласа й се прокраднаха нотки на трогателна готовност.

Опитвах се да преценя кое бе по-голямото зло. Да убия надеждата й в зародиш или да продължа да подхранвам илюзиите й само за да видя как се разбиват на пух и прах, когато ни заловят.

Пък може и да не се стигне чак дотам, чух се да си казвам мислено, докато отново вървяхме по дългия и уморителен път към нефтените платформи. А може би когато наближи краят и Мораг е поживяла доста повече, отколкото предвижда отредената й участ в този живот, усещането за дулото на лазерния пистолет във врата да се окаже по-голямата милост.

— Ще ти дам да ме чукаш — каза тя, предлагайки ми единствената разменна монета, която си мислеше, че притежава.

Затворих очи.

— Ъъ… виж какво, повече не казвай това — казах аз.

— Извинявай.

— Не ми се извинявай, по дяволите! — изкрещях, въпреки че не бях сигурен на кого ме беше яд, вероятно на мен самия.

Почувствах, че не съм толкова отвратен, колкото би трябвало, от факта, че ми беше предложила да се възползвам от нея.

— Просто недей… моля те — казах този път по-тихо.

Стори ми се уплашена и объркана, но ми олекна, като разбрах, че няма да се разплаче.

— Виж сега, нямаме никакви пари, нямаме разрешителни за напускане на града, нито за пътуване.

— Имаме това — каза тя и извади от брезентовата торба нещата, които Викария й беше дал.

Най-напред ми подаде пачка банкноти.

— И това — добави и извади една кесийка.

Взех я и погледнах какво има вътре. Няколко къса от жълт метал с неправилна форма. Сигурно беше самородно злато, е, не толкова ценно, колкото обработеното, но все пак не бе за пренебрегване.

— А също и това — добави и ми подаде финансов чип.

Веднага го поставих в четеца си. Подсвирнах тихичко, защото се оказа контрабанден чип, който не можеше да бъде проследен и който струваше толкова, колкото и сумата в него. Освен това можехме да го използваме безнаказано както в корпоративните анклави, така и в големите търговски центрове. Строго погледнато не разполагахме със състояние, но имахме достатъчно да преживеем. Зачудих се защо Викария беше постъпил така и защо се беше пожертвал за нас. Какво толкова важно имаше в цялата работа?

Усетих с периферното зрение светлината зад гърба си. Обърнах се и видях аероколата, която излиташе от града над реката, и двата светлинни снопа от прожекторите, които претърсваха околността. Заприлича ми на мерцедес от висок клас. Въпреки че беше с контурите на частен автомобил, ми стана ясно веднага, че върху него има монтирана бронирана платформа за оръдие с отлично оборудвана сензорна кабинка.

— Ела — казах на Мораг и я дръпнах под изгнилите дъски на някогашното търговско пристанище.

Отправихме се към крайречния пазар. Те сигурно разполагаха с термографи и различни сензори за движение, но ние можехме да се справим с тях, ако сме готови да легнем в калта и бавно да изпълзим до платформите. Надявах се да не се наложи, защото камарата токсични боклуци в река Тей вероятно щеше да ни убие в дългосрочен план, а може би и по-скоро, отколкото предполагах.

— Това те ли са? — попита ме Мораг, като се задъхваше.

Аз й кимнах.

— Тогава защо просто не се оставиш да те убият? — рече тя, а аз я изгледах кръвнишки.

— Защото не искам да умра в тая кал — отвърнах.

Цял живот бях газил в кал, стигаше ми толкова.

Мерцедесът продължи огледа си надолу по течението на реката. Може би мислеха, че сме тръгнали пеш на запад към Пърт или че Викария беше достатъчно предвидлив да ни снабди с превозно средство, с което да се измъкнем, може би дори и миниподводница. Като си помисля, идеята никак не беше лоша.

Запровирахме се из гъмжилото на пазара, като се надявахме да изгубят следите ни сред множеството топлинни източници насред редиците сергии, на които човек можеше да си купи всичко — от гадните изкуствени протеини с вкус на стърготини до различни фалшиви импланти от черния пазар. Прелитащият ниско над главите мерцедес отвя част от брезентовите тенти и те се разхвърчаха наоколо.

На няколко пъти видях хора, които се набиваха на очи с прекалено чистия си и спретнат вид, въпреки старанието им да са по-скромно облечени. От време на време имах усещането, че спираха да изслушат някого, който им говореше от разстояние. Всеки път когато виждах такъв човек, правех всичко възможно да го избегнем. Мораг се справяше много добре със ситуацията, независимо че нямаше никакъв опит, но явно притежаваше природната интелигентност на хората, родени да оцеляват на улицата, и правеше това, което й казвах.

Най-накрая успяхме да се доберем до пазара на самите нефтени платформи. Побързахме да се изкатерим по разнебитената пътека от стари дъсчени палети, а отдолу под нас реката разплискваше лепкавата си тиня. Изкачихме се по спираловидното стълбище, направено от подръчни материали, в случая старо желязо. Конструкцията представляваше една четвърт практично приспособление и три четвърти опасна форма на себеизява от страна на нейния майстор. Стигнахме до по-високите нива на платформите и се отправихме към сърцевината на онази част, която стърчеше над водата, като и двамата се придвижвахме със сръчността на дългогодишни обитатели на това място.

Все още не бях сигурен какво смятам да правя. Най-лесно би било да взема парите от Мораг и вероятно да й оставя колкото да има, за да си угоди поне веднъж, както й се иска на нея, или пък толкова, колкото да преживее с тях известно време. Аз можех да отида до сензорните кабинки и просто да изчакам — Сивата дама нямаше да ме накара да страдам, не виждах и причина да го прави. Щеше да стане толкова безболезнено, че дори нямаше и да усетя. Искам да кажа, това не беше новинарски репортаж, пък и аз не бях някой ангел хранител, а просто поредният задник, който се опитваше да помине по най-добрия начин, обаче този път се бях издънил. Времето ме притискаше. Така че — да й го начукам на Мораг, тя не беше моя грижа. Ама нали тя и бездруго ми го беше предложила. Така или иначе, преди да се усетя, се озовахме пред бара на Маклайн, а не пред сензорните кабинки.

Заведението представляваше поредица от изрязани и отворени отпред кубове, привързани с помощта на високоустойчиви стоманени въжета около централната носеща конструкция на „Свирачът при изгрев-слънце“, една от по-старите нефтени платформи. Кубовете, закачени за стоманеното въже като кабинки на лифт, пораждаха особено приятни изживявания при лошо време.

Интериорът се състоеше от типичната за местните кръчми безогледна сбирщина от примъквани оттук-оттам мебели. Барът представляваше обърната навътре бронебойна преграда, взета от гишето на някоя банка, с криво-ляво залепен отгоре й дървен тезгях. Осветлението се състоеше от смесица от премигващи електрически крушки, газови лампи и няколко свещи. Зад бара бълбукаше дестилатор.

Мястото бе пълно с най-различни представители на местното общество, които можеха да си позволят да се отдадат на някакъв вид порок, но явно тази вечер се бяха спрели на пиячката. Цареше всеобщо униние — вероятно заради бомбардировката от земната орбита над „Забраненото удоволствие“. Никой не се интересуваше от нас.

Познавах бармана. Той беше от Уродливите и се падаше роднина на Маклайн. Казваше се Роби. Гените на предишните поколения от членовете на фамилията бяха увредени от някакво биологично оръжие, замърсяване на околната среда или твърде продължително въздействие на обеднен уран, в резултат на което се раждаха джуджета. Това обаче не им попречи да бъдат използвани от ненаситната човешка военна машина. Ако нервната им система не беше твърде прецакана, ги правеха химери — пилоти на танкове, уокъри, екраноплани и шейни, десантни совалки и дори междузвездни кораби. Някои от тях бяха достатъчно интелигентни, за да ги вземат за свързочници, но повечето, като самия Маклайн, стигаха само до персонал по логистичната поддръжка. Роби вдигна поглед към мен, докато вървях към бара.

— Здрасти, шефе. Разбра ли новината?

После се обърна към Мораг, но задържа киселата си физиономия върху нея.

Сигурно я беше срещал в „Забраненото удоволствие“. Тя понечи да му се усмихне.

 

 

Кимнах в отговор. Той се обърна още по-бавно, за да ме погледне.

— Както обикновено ли? От хубавото, а? — попита ме с неутрален тон, а лицето му показваше, че е нащрек.

— Не, ъъъ… или хайде, дай една бутилка. Имаш ли цигари? — на свой ред попитах аз.

Роби повдигна вежди. Видях как умът му се напрегна.

— Да не си се опаричил? — поинтересува се той, но въпреки това се пресегна под тезгяха за една бутилка от малцовото уиски, което произвеждаха за износ в спиртоварната на парка.

Усетих укорителния поглед на Мораг. Все пак парите ни трябваха за друго.

Вместо да отговоря на Роби, кимнах с неохота.

— Какви цигари искаш?

Посочих любимата си марка скъпи цигари. Можеха да си ги позволят само офицерите и старшите подофицери, а също и бунтарски настроените дечурлига от корпоративните анклави. На мен ми бяха достъпни само след победа в състезанията с мотори или в някоя битка.

— Колко искаш?

— Двеста.

Роби замръзна, както беше протегнал ръката си, за да измъкне изпод тезгяха контрабандните цигари.

— Сигурен ли си? — попита той с недоумение.

Аз му кимнах. Той погледна първо нея, а после мен.

— Май си ударил кьоравото тази вечер?

За малко да избухна в истеричен смях, но Роби извади цигарите и обяви цената. Обърнах се към Мораг:

— Плати му.

Стори ми се, че искаше да спори с мен, но после извади няколко от мръсните банкноти и ги наброи на Роби.

— Да не си се сдобил с още купони за храна, а? — рече той недоверчиво.

— Да бе — измърмори Мораг едва чуто.

Запалих нова цигара, но успях да потисна желанието да отворя бутилката уиски.

— Тук ли е Маклайн? — попитах.

Видях как лицето му застина. И други в бара започваха да проявяват интерес към разговора ни, не само Уродливите.

— Е, нали знаеш, че той никога не е тук — започна Роби.

— А кога ще си дойде?

Роби отново погледна към Мораг.

— Момче, казвай направо, здраво ли си загазил?

Аз кимнах.

— Ама наистина ли много?

Отново кимнах. Той ме погледна, сякаш да прецени доколко сериозен бе проблемът. Изведнъж се провикна:

— Затваряме! Всички вън!

За мое учудване почти никой не се опита да протестира, докато хората взеха да се изнизват от кубовете, които леко се заклатиха от голямото раздвижване, предизвикано от разотиващите се посетители. Останаха само няколко Уродливи, но и те ясно дадоха да се разбере, че се стягат да си ходят.

Роби отбори някаква вратичка в бара и с пръст ни подкани да го последваме. Тръгнахме след него покрай пуфтящия дестилатор, от който излизаше пара. Роби ни отведе до тръбите, които изграждаха главните стоманени подпори на платформата. Изрязаният в тях отвор беше много добре замаскиран. Най-вероятно Роби бе изпратил сигнал посредством програмите на нервната си система, защото, когато го наближихме, люкът се отвори. От другата страна започваше осветен в червено свят от корозирали стоманени тръби. Роби пъхна ръката си вътре и хвана ръждясалото стъпало, заварено за остарелите железа, и започна да се спуска с удивителна за телосложението си ловкост.

 

 

За нито един от обитателите на платформите не бе тайна светът на стоманените тръби, населяван от Уродливите. Наистина това бе добре известна тайна — пък и човек можеше да чуе шумното им придвижване из вътрешността на подпорите. Но навсякъде другаде се разпространяваше като истинска градска легенда, като някакъв вид изопачено, скрито от окото приказно царство, разкрасено с всевъзможни гадости, които хората изговаряха по адрес на Уродливите: че били човекоядци, че крадели деца и други подобни щуротии.

Цялото осветление се състоеше от аварийни светлинки, които изпълваха пространството със зловеща червеникава светлина. Призрачността се подсилваше от далечния тътен от придвижването на хората из тръбите, въпреки че по-голямата част имаха евтина стиропорова изолация, която се очакваше да приглуши звука. Уродливите не желаеха да афишират присъствието си — това си беше тяхното местенце. Останалите обитатели на платформите с радост им го отстъпваха, тъй като Уродливите знаеха как да бъдат полезни и заемаха собствена ниша в местното общество.

Роби ни отведе до бетонната плоча в основата на платформата. Поставена първоначално за баласт, тя беше издълбана с помощта на същите програмируеми, разяждащи бетона бактерии, които бяха използвали за разрушаването на стария мост над река Тей. После бяха добавили още колони отвън, побити дълбоко в коритото на реката, и прикрепени към съседните нефтени платформи.

„Свирачът при изгрев-слънце“ се намираше в източния край на нефтените платформи, близо до устието на река Тей в Северно море. На източната стена на потопената под водата бетонна плоча имаше самоделна херметическа камера за влизане и излизане в кесон. „Самоделна“ не е думата, която бих искал да употребя, когато става дума за съоръжения като херметически камери. Имаше няколко такива между „Свирача“ и Северно море, но Уродливите се бяха гмуркали под водата във водолазни костюми с фенерчета и телеманипулатори и бяха прокопали канал. И сега това бяха единствените останки от пристанището на Дънди.

Ето как човек пристигаше или си заминаваше, ако не разполагаше с влияние и средства, за да използва магистралите, маглева^[2], суборбиталните пространства или не притежаваше аерокола. Пристанището на Дънди, което Маклайн държеше, беше за тези, които искаха да напуснат без много шум. Имаше няколко неудобни на вид седалки и части от оборудване, което според мен служеше за регулирането на въздуха във вътрешността на пространството, една част от което работеше с помощта на датчици. Имаше и няколко монитора, които показваха как изглежда отвън замърсеното речно дъно.

Вътре седяха Уродливи, които се занимаваха с машините, и други, които просто се размотаваха наоколо. Видях оръжия и меко казано, твърде очебийни съоръжения за сигурност. Стоманени пръти промушваха издълбаната бетонна плоча по цялото й протежение. Те нямаха опорна функция, а по-скоро изпълняваха функцията на някакъв вид стълбище, което предоставяше достъп до всички части на пристанището. Именно там висеше Маклайн.

Бяха го създали като химерен организъм. Говореше се, че можел да избира дали да стане боен пилот, или да управлява междузвезден кораб, но вместо това предпочел бронетранспортьор и го зачислили към Кралските инженерни войски. След като приключил с тази кариера, си направил брониран купол, върху който прикрепил себе си и животоподдържащите си приспособления. Куполът висеше от стоманеното скеле, придържан от мощните ръце на два могъщи на вид уолдоса^[3], поради което Маклайн изглеждаше като бебе, което се люлее в технологизирана люлка.

Горната половина на крехката фигурка на джуджето стърчеше навън от купола, като от него излизаха множество жици, които се включваха в основата на шията му. Очите му бяха самоделни и грозни на вид, но без съмнение притежаваха отлични оптични прибори и стърчаха от черепа като обективите на старовремските фотоапарати.

Уолдосите постепенно ускориха въртенето на купола по оста на рамката с главата надолу, докато лицето на Маклайн застана пред очите ни. Не се радваше, че ни вижда. Роби сигурно го беше известил за нашето идване по вътрешната безжична линия и му бе казал, че някой ни преследва. Надявах се да е кодирал съобщението.

— Маклайн — почнах аз.

— Млъкни бе. Виж как си окалял навсякъде, тъпо копеле — озъби се той насреща ми.

Погледнах към мръсния бетонен под. Нямаше и следа от кал — единствено ботушите ни бяха кални.

— Съжалявам — понечих аз.

— Роби ми каза, че яко сте загазили — продължи Маклайн и погледна към Роби.

— Налага се да напусна Дънди и да отида в… — опитах се да кажа, но той вдигна ръката си и ме спря.

— Не ми казвай. Хората, които взривиха публичния дом, ли са по петите ти?

Аз кимнах.

— Много хора са загинали и още толкова ранени. Твърде много жертви. Нашите хора не можаха нищо да направят. Вдигна се много пушек, пък и покачването на нивото на водата означава, че скоро някоя от платформите може да се прекатури, да смачка още хора, което значи още болка, а ние сме останали без средства — избъбри той и продължи да клати глава.

— Нямам вина — отвърнах, като донякъде наистина го мислех.

— Да, това ще да е работа на правителството или на някоя от големите корпорации, дето хич не ги е еня.

— На сушата ни преследват войници от специалните части. Хора, които познавам, лоши момчета.

— Само неприятности ми създаваш.

Притесних се, че не мога да видя изражението на лицето му. Изведнъж забелязах, че всички Уродливи в помещението слушаха внимателно.

— Така е.

— Дали пък няма да направя по-добре, ако те предам на властите — и може би взема награда?

— Пробвай, въпреки че по всяка вероятност ще те очистят, а после съвсем убедително ще го отрекат — подхвърлих аз.

— Ти си тукашен, нали?

— Да, тук живея.

— Ама те не са?

— Те си имат хубави жилища.

— Че какво му е на това място?

Ухилих се, като чух това. Доброто старо разделение на наши и ваши.

— Ще могат ли да те проследят дотук? — попита Маклайн.

— Те могат да ме проследят докъдето поискат, стига да си направят труда.

— Тогава трябва да те измъкнем оттук.

— Трябва да се доберем до…

— Затваряй си шибаната уста — изрева той. — Ако това, което ми казваш, е истина, то значи, лошите хора ще дойдат всеки момент и ще изкалят още повече прекрасния ни малък свят, и ще дойдат с изпълнени с ярост сърца, ще се държат лошо и с намерение да навредят на мен и на моите хора. Само че когато това стане, ще им кажа всичко, което знам за теб. Ще им съдействам по човешки в максималната степен, която ми позволява уродливото ми телце. Всичко ще им изпея.

— Давай да се махаме, тоя няма да ни помогне — не се сдържа Мораг.

Маклайн се обърна към нея и разкривената усмивка разряза лицето му. След това завъртя отново купола така, че да гледа към мен.

— И без това го нямам, така че и пръста си не мърдам заради тъпа каска и някаква си курва.

— Да ти го начукам, джудже недно! — заплю го Мораг в изблик на гняв, породен от страха й.

— Млъкни — казах й тихо аз.

— Разбра ли сега колко важно е за мен да не знам къде искате да отидете?

— Пак няма гаранция, че няма да те убият.

— Ако са истински професионалисти, ще трябва да ги убедя, че ще си създадат много повече неприятности, ако очистят мен и моите хора. — И отново мазната усмивка се разплу по лицето му. — Моментът е много деликатен — работници, съединявайте се в борбата, или как там беше^[4], — но да си дойдем на думата — колко кинти имаш?