Гавин Смит
Ветеран (10)

9.
Хъл

Всичко около нас бе оцветено в кафяво. Нямаше други цветове. Трябваше ми малко време да фокусирам и да разбера, че това пред мен не беше кално поле, макар единствената отлика да беше възвишението, което се простираше до хоризонта. Не откривах и някакви характерни забележителности, които да ми подскажат къде се намирахме. Пейзажът на Линкълншир, едно от последните източни английски графства, засегнати от Последния човешки конфликт, се свеждаше до смесица от зелено и кафяво, без каквито и да било отличителни особености на релефа.

Зърнах останките от моста „Хъмбър“, двете наполовина срутени кули и парчетата стомана и бетон, както и стоманените въжета, които стърчаха от тинята. И тогава видях Хъл, стария пристанищен град, залят от кафявите води на река Хъмбър, които не бяха чак дотам дълбоки, че да го потопят изцяло, но все пак достатъчни да го превърнат в грозно, потънало в кал, индустриализирано и никому непотребно подобие на Венеция.

Миниподводницата се беше подала над водата, така че минахме по палубата, за да се прехвърлим в разнебитеното водно такси с пластмасов корпус, чието идване почти в открито море си беше голяма смелост въпреки очевидната липса на вълнение. Двамата с Мораг се качихме несръчно на нестабилната лодка и помахахме за сбогом на рускинята, помощник-капитан, която за последно ни изгледа кръвнишки. Беше наясно, че ще си има неприятности заради нас. Лодката се отдалечи и пое курс към източните покрайнини на града.

Дори и да изпитваше известни съмнения относно товара, който превозваше, и начина ни на пристигане, лодкарят нищо не каза. Може би работата му бе такава. Или пък по принцип не беше от приказливите. Беше старец с изсечено и невъзмутимо лице, който не продума нито веднъж. Не забелязах да има някакви киберприспособления (и по всяка вероятност бе достатъчно възрастен да избегне наборната военна служба). Изглеждаше спретнат въпреки овехтелите дебели дрехи.

Минавахме покрай изоставени и наполовина потопени докове. Пресичахме улици със запустели фабрики, напуснати доста преди покачването на водите като свидетелство за отминали времена. Навсякъде цареше злокобна тишина. Единственият звук бе от нежното плискане на водата. Пред очите ни се носеше призракът на отдавна загинал град. Трудно можех да повярвам, че на това място някога са живели хора, но тъкмо това беше хубавото: човек можеше да се махне, ако не му харесва. Ела в Хъл, за да те оставят на мира, понеже никой не иска да живее тук.

Лодката мина под дъгите на отдавна срутен стар мост. Подминахме стария търговски квартал и излязохме на участък, по който някога е минавала доста широка улица. От двете й страни стояха редици с магазини и жилищни сгради. Разбира се, отдавна изоставени. Или почти изоставени, защото от време на време засичах термографските изображения на топлинни източници с човешки ръст. Вероятно бяха предни постове, които охраняваха богаташкото предградие. Не виждах смисъл да казвам каквото и да било на Мораг. Лодкарят също не говореше, макар най-вероятно да знаеше за съществуването им, но ако ни беше предупредил, вероятно само щеше да я притесни.

Продължихме около километър-два нататък по ленивите кафяви води на широката улица, след което завихме надясно по друга, също толкова широка, с призрачни запустели барове и магазини от двете страни. Мораг ме стисна здраво за ръката. Все повече и повече съгледвачи напускаха прикритията си.

— Спокойно — казах тихо.

Изсеченото лице на лодкаря остана невъзмутимо. Видях нещо, което се простираше пред нас от единия до другия край на улицата-канал. Настроих лещите си и успях да различа контурите на мрежа от опънати насред водата коварни вериги с шипове, които ни препречваха пътя. Отдясно краят им се губеше в една от къщите, където по всяка вероятност бе скрита повдигащата ги лебедка. От лявата страна пък имаше сграда, която приличаше на стар хотел или жилищен блок. В първия етаж беше издълбана дупка, от която излизаше паянтов пристан.

— Това ли е богаташкото предградие? — попита Мораг.

Лодкарят кимна. Хора се суетяха напред-назад. Повечето, изглежда, вършеха всекидневните си задължения, но имаше няколко души, които видимо проявяваха интерес към нашата скромна лодка.

Зад веригата от дясната ми страна имаше водно пространство, в което тук-там стърчаха дънерите на мъртви дървета. Водата в него изглеждаше по-чиста и като че ли някаква тънка пластмасова стена го отделяше от мръсните води на река Хъмбър. Реших, че е развъдник за риби или кафяви морски водорасли, от които се извлича йод.

Вляво от мен имаше покрита с вода улица с редица от еднакви, залепени една за друга къщи. На края на реда висеше стара, очукана, ръждива табела, на която пишеше „Марлборо Авеню“.

Старецът спря лодката на около три метра от пристана. На него стоеше момче, което ми се стори горе-долу на годините на Мораг. Имаше много гадна на вид кожа, а скалпът му изглеждаше така, сякаш някой бе изтръгвал кичури коса от него. Носеше бронирано кожено яке с много грозни апликации и мощна ловна пушка, която може би беше на повече години и от стареца, който ни беше докарал. Не видях да има по тялото си киберприспособления. Не беше напомпано, а ако съдя по възрастта му, сигурно беше изклинчило от военната служба. Браво на теб, хлапе, си помислих, дано и занапред имаш късмет. Но само докато не насочи оръжието си към мен. Зачудих се дали имаше място на Земята, където някой да не насочи към теб цевта на оръжие вместо поздрав.

— Стойте си там, не се приближавайте — каза момчето, макар че можех и сам да се досетя. — Какво искате?

Реших да му разреша известно време да се взира напрегнато в поляризираните ми лещи. Най-накрая обаче отговорих:

— Идваме при Езичника.

— По каква работа?

Не искам да съм несправедлив, момчето сигурно си вършеше работата или пък скучаеше и искаше малко да се разнообрази, обаче бях употребил твърде много време и усилия, за да стигна дотук, и вече ми бе дошло до гуша от подобни глупости. Затова грубо му подвикнах:

— Върви и го доведи.

Момчето се усмихна и каза бавно:

— Не си познал, казах…

— Мамка му, чух те какво каза, момче. Ако искаш, можем да се бием като мъже и аз да те победя, защото насилието е в кръвта ми, но накрая ще се почувстваш унизен и пак ще отидеш и ще свършиш това, за което те помолих. Затова просто иди и кажи на Езичника, че съм тук, и остави той да мисли вместо теб — добавих аз с леко раздразнение в гласа.

— Чудесни умения за разрешаване на конфликти, няма що — измърмори Мораг.

Замислих се за нещата, които бях усвоил в Херефорд. Запитах се защо повечето хора смятаха, че трябва на всяка цена да им причиниш болка, за да ги принудиш да се държат разумно. Наистина ли смятаха любезността към непознатия за признак на слабост? За съжаление, може би бе точно така. В интерес на истината, момчето ни най-малко не се смути, но въпреки това свали пушката.

И изведнъж срещу мен блеснаха зъби, големи остри стоманени зъби. Едва ли си давах сметка за гигантските размери на зиналата паст на чудовището, което се беше подало от водата, както и за мощните, изкуствено уголемени челюсти. Чух звука от рязкото им затваряне като демонстрация на сила на няколко сантиметра от лодката, след което бяхме окъпани от кафявата мътилка на река Хъмбър. Двамата с Мораг инстинктивно се дръпнахме назад. Лодкарят направи усилие да овладее лодката.

— Шибан динозавър! — изкрещях и извадих пистолетите.

Мораг трепереше като лист. Бях твърде паникьосан, затова не разбрах дали и тя бе изпищяла. Напомпаният с киберсредства алигатор, който имаше огромни размери и сякаш бе живял на специална диета с растежни хормони, се гмурна обратно в кафявите води на реката с нараненото достойнство на лишен от плячката си хищник.

— Викария ни праща при Езичника. Моля те, кажи му, че Викария ни изпраща — обади се Мораг.

Много от хората, които се намираха от другата страна на веригата в богаташкото предградие, вече се заливаха от смях. Предположих, че сигурно и друг път бяха ставали свидетели на подобно представление. Момчето влезе в стария хотел на „Марлборо Авеню“ и размени две-три приказки с някакъв въоръжен мъж, след което пак се обърка към нас:

— Знам, че ви е неприятно, че младок като мен ви разпитва за щяло и нещяло, но тук сте на моя територия, затуй като наши гости ще правите каквото ви казват, ако не искате да бъдете изядени.

Помислих си, че в крайна сметка момчето не бе никак глупаво.

— Това си беше динозавър, мамка му — понечих да отвърна.

В същия миг с притеснение зърнах как от водата се показа бронираният гръб на друго влечуго. Явно доста се навъртаха наоколо. Мъжът кимна на момчето, което продължи:

— Добре, можете да слезете на пристана, но се дръжте прилично!

Мораг кимна и се усмихна. Аз обаче го изгледах злобно, преди да кимна. Трябваше ми време, за да се окопитя след срещата с алигатора. Казах си, че няма никакво значение колко си трениран или колко много киберприспособления имаш по себе си, защото хората така или иначе изпитват страх от гигантски влечуги. Стъпихме на пристана.

— Следвайте ме — каза момчето и се усмихна на Мораг.

Прииска ми се да му натрия муцуната — не знам дали от желание да я предпазя, от ревност или просто така.

В следващия момент момчето изтърси:

— Казвам се Елспет.

За щастие, вече беше с гръб към нас, та не видя как и двамата с Мораг се опитахме да не прихнем от смях^[1].

Минахме през сградата, която първоначално бях взел за хотел. Сега повече ми приличаше на учреждение. Навсякъде въздухът бе пропит от мириса на влага и смрадта след отлива, която ми бе до болка позната от нефтените платформи. После по едно стълбище се качихме на самия покрив на сградата. Пред нас се разкри „Марлборо Авеню“ по цялото си протежение.

— Езичника живее на „Уестборн Авеню“ — каза Елспет, сякаш знаехме къде е това.

Водата стигаше до половината на приземните етажи на редицата залепени една за друга къщи, построени отпреди времето на Последния човешки конфликт. Повечето бяха на три или четири етажа, с балкони или широки первази под прозорците. Почти на всички покриви имаше градинки, в които, доколкото успях да забележа, се отглеждаха зеленчуци.

По всяка вероятност собствениците бяха свалили покривите на таванските стаички, бяха подравнили площадките и ги бяха засели с жито и зеленчуци. Други пък отглеждаха кокошки, овце, че даже видях и няколко крави и свине, които пасяха. На един от покривите имаше и малка овощна градина. Къщите бяха укрепени с материали, събрани от изоставените сгради в други части на града.

Между двете страни на улицата, над ленивите води на река Хъмбър, бяха прехвърлени няколко набързо стъкмени паянтови скелета, по които хората преминаваха. Пространствата между тях бяха заети от слънчеви батерии. Видях също така и дима от дестилаторите и дочух ритмичното бумтене от генераторите, в които горяха спирт. Върху част от покривите зърнах и няколко вятърни турбини, които допълваха възможностите на местното население за производство на електричество.

— Надолу по реката сме монтирали няколко генератора, които използват енергията на вълните — каза Елспет, изпълнен с гордост от съгражданите си.

Мораг разглеждаше всичко наоколо с нескрит възторг. На друго място видях още няколко водни „кошарки“, отделени с прегради от мръсната река.

— А там какво отглеждате? — попитах Елспет.

— Точно за тази не съм много сигурен. Но има най-различни — в някои се отглеждат кафяви водорасли, а в други — различни морски дарове. С рибата обаче нямахме много късмет.

Останах силно впечатлен, въпреки че нещо трудно може да ме развълнува. Местните хора проявяваха удивителна находчивост.

— Освен това има още няколко развъдника в Пиърсън Парк — добави Елспет и махна към откритата водна площ която бяхме видели на идване. — А също и на мястото на старите гробища.

Забелязах, че от водата стърчаха дънерите на мъртви дървета, и ми направи впечатление, че бяха издялани във всевъзможни фигури и форми. Погледнах една, която ми заприлича на ангел, хванал в ръцете си земното кълбо. Изглеждаше много стара и цялата бе покрита с дупчици.

— Скулптурите са отпреди времето на Последния човешки конфликт и покачването на нивото на водата. Стараем се да ги поддържаме — обяви Елспет.

— Защо? — попитах, преди да се усетя.

Така де, моят прагматично настроен ум ми подсказваше, че имаха доста по-неотложни задачи. Елспет обаче не ме удостои с отговор, а само ме изгледа презрително, докато минавахме по прояденото метално скеле, което се олюляваше при всяка крачка под тежестта ни. Добре, че на платформите бях свикнал с подобни неща. Подминахме две-три крави, които пасяха, но вдигнаха за миг глави, за да ни погледнат с тъжните си влажни очи. И така, от покрив на покрив, от „Марлборо“ се прехвърлихме на „Уестборн Авеню“.

Къщите бяха разположени по същия начин, само дето от тази страна преобладаваха оранжериите. Имаше и от онези градини, в които растенията се отглеждаха без почва, във вода, съдържаща минерални соли. Предполагам, че и те бяха направени с материали, плячкосани от мъртвия град.

Долу под нас насред водата стърчеше някакъв белезникав паметник. Заприлича ми на гигантска шахматна фигура — като че ли беше офицер, но не бях много сигурен. Двама мъже в лодка го почистваха. В кръг около него бяха разположени сгради, оформящи точно срещу нас улица, която се губеше под водата.

Елспет ни заведе до една от къщите, разположени по-встрани от малкия кръг, образувал се на мястото на някогашно площадче с кръгово движение. Слязохме по метална стълба, издадена отстрани на къщата, и проникнахме в сградата през останките от някогашен прозорец. Вътре освен вездесъщия мирис на влага и тиня от реката усетих и силния дъх на почва. Върху укрепения таван на покрива бяха направили градина, подсилена с колони от задигнати неизвестно откъде стоманени греди. Имаше пукнатини, през които беше се посипала малко пръст.

— Тези неща срутват ли се понякога? — попита Мораг полушеговито.

— Доста често, но повече от година не сме имали жертви — отговори Елспет с делови тон. — Всъщност най-големият проблем след това е събирането на пръстта — добави той, докато слизахме по стълбището към първия етаж.

Стори ми се, че в някакъв момент бяха преградили някои от помещенията в къщата, за да направят самостоятелни апартаменти.

— Виж ти — казах многозначително.

Елспет отново ме изгледа с такова съжаление, на каквото бяха способни само наперените младежи.

— В интерес на истината качествената пръст се намира доста трудно — каза малкият всезнайко. — Обиколихме нашир и длъж, дори изпратихме отряди, които да плячкосат околността.

— Забележително — отвърнах.

Елспет и съгражданите му сигурно много се гордееха със себе си и аз разбирах, макар и с неохота, защо.

Влязохме в украсено със стенописи антре. Не можех да разбера какво точно изобразяваха, но ми заприличаха на поредица от свързани помежду си спирали, обрамчени в плетеница. Зад вратата дочувах хора, които говореха на висок глас. Помислих си, че мога да усиля слуха си, за да ги подслушам, но реших да не го правя. Елспет потропа на вратата и гласовете утихнаха. Обърна се към нас и вдигна очи, като отправи на Мораг един последен похотлив поглед, от който кръвта ми кипна. Тя му се усмихна смутено и щом вратата се отвори, момчето ни остави.

Езичника изглеждаше точно така, както си представях човек, избрал това прозвище за себе си. В процепа на вратата се показа старческото му, загоряло и изпито лице. Имаше остри черти, смекчени донякъде от разтегнатите в полуусмивка устни под изкуствените черни лещи. Едната половина от главата му бе обрасла с оранжеви сплъстени кичури. Другата бе съставена от видоизменените грозни военни чаркове на вградения компютър. Върху лицето си имаше татуировка с форма на плетеница от спирали, които се губеха под деколтето на опърпаната мръсна фланелка. След малко разбрах, че всъщност плетеницата бе съставена от вградени електронни схеми.

Носеше и кожено рокерско яке, което най-вероятно бе бронирано, и стари войнишки панталони. Както предположих, имаше много пиърсинги, обаче видях такива само на ушите му. Но категорично най-фалшивото нещо във вида му, което и най-много се набиваше на очи, бе чворестата тояга в лявата му ръка, от която висяха най-различни фетиши. Криво-ляво го докарваше на шаманство, но цялата работа ми се стори твърде остаряла. Изведнъж се сетих за Бък и Гиби, двамата киберселяндури от Американския юг, от групата на Нощните преследвачи на Голямо куче 4. Първото ми впечатление беше, че този човек доста преиграва.

Изгледа от горе до долу и двама ни с Мораг, кимна на себе си и отвори широко вратата. По лицето му премина тревога.

— Ти ли си Езичника? — попитах и той кимна.

— Желаете ли чай?

В това време зад гърба му чух как някой изруга на немски.

Езичника ни въведе в някакъв широк хол. Тук миризмата на влага и пръст се примесваше с острия аромат на горящ тамян. Стаята приличаше на музей: беше претрупана с мебели, стари фотьойли и изтърбушен диван. Огромно количество книги, истински печатни книги, запълваше една от стените. На друга пък бяха окачени изображения на фантастични създания и пейзажи. Наоколо бяха разхвърляни различни високотехнологични приспособления и предмети, които според мен имаха обредна функция. Второто ми впечатление беше, че този тип бе доста изперкал.

В средата на стаята стоеше висока, кокалеста, чернокожа жена с атлетична фигура и обръснат череп с вдигната на гребен коса по средата, която ни гледаше кръвнишки. И тя като мен имаше поляризирани лещи вместо истински очи. Носеше кожен потник и забелязах, че имаше само една гърда. Другата вероятно бе ампутирана при операция.

— Запознайте се с Джес — каза Езичника учтиво и зачака реакцията ни.

Докато се чудех дали ще изгубим нещо, ако им кажем истинските си имена, Мораг ме изпревари и на свой ред ни представи. Езичника се усмихна и отиде в малката кухничка да приготви чая.

— Къде си служил? — зададе Джес дежурния въпрос към един ветеран.

Говореше с тежък немски акцент.

— На различни места — отвърнах. — Бил съм и на Голямо куче 4.

— В специалните части ли?

Не отговорих нищо, но тя ме разбра и тогава на свой ред запитах:

— А ти?

— В Луфтвафе. На Проксима, едно джудже в съзвездието на Барни.

Така военните наричаха звездата на Барнард^[2].

— Джес е била една от Валкириите! — обади се Езичника от кухнята с подчертана гордост в гласа.

— Значи, вие сте свалили онова Тяхно старо корито? — възхитих се аз.

Бях чувал за Валкириите, отряд от корави жени, които излитаха от „Барбароса“, един от немските космически носачи.

— Повече от три четвърти от отряда ни загинаха в тази битка.

— Ти беше ли там?

Тя кимна. Продължаваше да ме гледа с неприкрита враждебност. Езичника най-после се домъкна от кухнята с четири напълно различни чаши димящ чай.

— Разполагайте се удобно — покани ни той.

Мораг и аз поразчистихме странните отпадъци и седнахме един до друг на бавно издъхващия диван.

— А ти, Езичник, къде си служил? — поинтересувах се аз.

Той се усмихна.

— Най-вече на Барни.

— При свързочниците? — предположих.

Но той поклати глава и сплъстените кичури трепнаха.

— Контрол на полетите и космическото пространство в тила.

Това беше много сериозна работа. Тези специалисти бяха сред малцината привилегировани, заедно със Специалните военновъздушни сили и някои от разузнавачите, които получаваха заплащане като на спецчасти. Имаха същите квалификации като свързочниците, обаче тях по-скоро ги прикрепваха към някой от патрулите на спецовете като преден наблюдателен пост при нападения от въздуха или от Космоса. Освен това бяха едни от първите, които се приземяваха при космическа атака и направляваха совалките. Това си беше неблагодарна работа. Опитах се да свържа малкото, което знаех за нещата, които вършеха, с чешита пред мен. Можеше и да ме е излъгал. Някои хора обичаха да се представят за бивши войници от специалните части, защото в собствените си очи така изпъкваха повече, но според мен Езичника не беше от тях. Дори бях наясно, че на него изобщо не му пука от това, какво аз или който и да било друг ще си помислим за него, съдейки по военното му досие. Изглежда, че и той като повечето хакери в един момент просто бе открил религията.

— Този, дето ви праща, как му беше името, Викария — започна Джес, което ме наведе на мисълта, че тук явно нищо не можеше да остане скрито, за мое съжаление, — той сега е в Дънди, нали?

— Вече не.

Езичника вдигна поглед от чашата чай и ме погледна остро.

— Мъртъв ли е?

Кимнах и тутакси видях на лицето му да се изписва скръбта на войник, изгубил поредния боен другар, преди още да постъпи като всички нас — да забрави за това и да се залови с непосредствената си задача.

— Големи бъркотии стават в Дънди — измърмори Джес и аз отново кимнах.

— Кой го уби? — попиша Езичника.

— Самоуби се, за да не попадне в ръцете на майор Ролистън — рекох.

— Кой е тоя Ролистън? — поинтересува се Джес.

— Един тип от разузнаването на специалните части, гадняр, който се занимава с мръсни операции.

— Той преследва ли ви? — попита Джес с тревога в гласа.

— Имаме не повече от ден, преди да ни докопа.

Джес пак започна да ругае. Седях си кротко, без да протестирам.

— Взривът от Космоса е бил заради вас — отбеляза Джес.

Отново кимнах. Последваха още ругатни на немски, след което тя се нахвърли върху Езичника.

— Кристус!^[3] Щом е замесено космическо оръжие, става дума за сериозен проблем. Не може да останат тук.

Тогава аз я прекъснах:

— Вече е много късно. Те и бездруго ще довтасат всеки момент. Затова по-добре ни помогнете, като им кажете онова, което искат да чуят.

— Ами ако ударят и нас от Космоса? — заинати се Джес.

— Първо ще искат да дойдат при вас и лично да се уверят. Трябва да са сигурни, че сме били тук.

— Освен това — додаде Езичника — политическите последици от малкото им представление в Дънди силно ще им попречат да повторят репертоара си.

Джес ни изгледа свирепо и се изправи. Аз вдигнах ръка.

— Къде?

— Ще предупредя едни хора.

Сигурността на нашата мисия бе много слабо звено, но въпреки това сърце не ми даде да я спра. Това си беше техният град, а ние двамата с Мораг бяхме хората, които носеха неприятностите. Тя мина покрай мен.

— Този Ролистън защо е по петите ви? — попита Езичника.

Изведнъж си дадох сметка, че ще ми бъде много трудно да обясня това, особено на друг ветеран. И той като мен бе прекарал по-голямата част от зрелите си години във войната срещу Тях, а независимо от добрите си подбуди и намерения, аз току-що бях извършил предателство спрямо човешкия род, като бях помогнал на едно от онези същества, които по всяка вероятност бяха причинили смъртта на много от другарите на Езичника. А можеше и след като му кажа какво нося, да ме застреля и да унищожи паметовия чип.

Езичника ме чакаше да заговоря.

— Най-добре му кажи — подкани ме Мораг. — Нямаме какво да губим, а те имат право да узнаят защо им натресохме тая гадост.

Отне ми повече от час, през което време изпих още една чаша чай, но накрая Езичника знаеше всичко с най-големи подробности, като не пропуснах да му предам и думите на Викария.

— Ама той наистина ли така каза, а? — каза Езичника, докато оглеждаше твърдия паметов чип. — Че туй нещо съдържа пътя към Единнаго Истиннаго Бога?

Кимнах, а той се усмихна сякаш на себе си.

— Викария винаги много си е падал по мелодрамите — рече той с известна тъга в гласа. — Пак ли през цялото време цитираше Откровението?

— До последно — отвърнах.

Езичника понасяше учудващо добре вестта за това, че носим със себе си в свален вид информацията на едно от Тях, с което извършвахме най-ужасна измяна.

— Знаете ли, никога не съм го чувал да цитира някоя друга книга от Библията — произнесе Езичника замислено.

— Ами тя, Библията, си е големичка. Може пък да не е успял да наизусти нищо друго — подхвърлих аз.

— Текстът бе вкаран в паметта му — по време на проповедите го четеше от вътрешния си дисплей. Вероятно използваше подпрограми, които му намираха точния цитат според момента.

Нищо не казах. Мораг обаче попита:

— Какво разбрахте?

Езичника я погледна с добродушна усмивка.

— Не знам още. Може ли? — попита, като вдигна чипа.

Погледнах Мораг и тя вдигна рамене. Езичника грабна тоягата си.

— А това за какво ви е? — поинтересува се тя.

На мен ми приличаше на яко парче умряло дърво. Реших, че е или някаква превземка, или бастун.

— Издълбах тоягата и я напълних с твърда памет, немного различна от чипа, който Викария ви даде — започна да обяснява Езичника, докато включваше жаковете си към чипа на Викария. — Тук има доста памет. Инсталирал съм някои от по-сложните програми и изобщо неща, които биха заели твърде много място ето тук — добави той и почука по грозните военни чаркове, които стърчаха зловещо от главата му. — Копирал съм и други програми. От горе до долу съм наслагал датчици за мигновена връзка — продължи да обяснява Езичника и вдигна лявата си длан, за да ни покаже имплантираната връзка. Нямаше кой знае каква разлика с връзките за оръжията по моите длани. — С помощта на това, което имам, и подобрената версия на чарковете, които военните поставиха в главата ми, засега успявам да съм с едни гърди напред пред другите.

— Тук има ли лекар, който инсталира приспособления? — попита Мораг.

Езичника се намръщи. Аз я погледнах.

— Защо? — попита той.

И на мен ми стана интересно. В следващия миг Мораг вече вадеше от сивата брезентова чанта, която Викария й беше дал, най-различни неща, опаковани във вакуумирани торбички. Разпознах отделните киберприспособления: жакове, неврален интерфейс, процесори, вътрешен дисплей — всичко, което ти трябва, за да ти накълцат мозъка и да те превърнат в хакер. Стори ми се, че всичките елементи бяха с превъзходно качество. Повечето неща бяха от Екватора, тежкарски дизайнерски изделия от Сондите. Ако си ги сложеше на главата, тя нямаше да заприлича нито на Викария, нито на Езичника с техните стърчащи отвсякъде ужасни военни грозотии. Езичника ме погледна. Понечих да възразя, за да й попреча да замърси истинската си плът, но в крайна сметка решението си бе нейно. Успях само да измърморя:

— За друго дойдохме.

— Мога да платя — каза Мораг.

— С какво? — попитах я.

— С парите, които Викария ми даде.

— А, дал ти ги е, значи? Мислех, че ги е дал на двама ни, за да донесем това нещо тук — и кимнах към чипа.

— А защо според теб ми даде тези джаджи?

— Виж, ти не разбираш… — започнах, но думите ми прозвучаха като поредното високопарно поучение от възрастен, което, когато бях на нейните години, ме вбесяваше.

От друга страна, ако трябва да съм честен, нямаше да е зле, ако навремето бях слушал повече, особено когато ме поучаваха как да се измъкна от наборната служба.

— Няма ти да решаваш. Не те засяга. Даже изобщо не е твоя работа.

Отново усетих решимостта в скромното и срамежливо на вид момиче. Езичника започна да хвърля притеснени погледи към двама ни. Преди да заговори, той се прокашля.

— Струва ми се, че и някой друг се нуждае от лекар.

Попипах изгореното си лице. Напълно бях забравил.

— Ранен съм в крака и искам да ми извадят транспондера — казах и се опитах да усетя болката от закачливото предупреждение, което Сивата дама ми беше изпратила в добавка към другите болежки.

Езичника се усмихна.

— Станали сме много добри в премахването на транспондери.

Изведнъж си дадох сметка, че нямаме никакво време и казах:

— Виж сега, мой човек, не знам какво ще правим, обаче трябва да побързаме.

— Ние сме бедни. Ще трябва да си платите — отвърна Езичника.

— Разбери се с моя счетоводител — рекох и посочих с глава Мораг, която ме изгледа свирепо.

Езичника хвана паметовия чип. Аз добавих:

— Постъпи, както искаш.

— Какво смятате да правите след това? — настоя той.

Добър въпрос. Какво смятахме да правим? Да бягаме, докато ни хванат? Да си изберем лобно място? Да се самоубием така, че да избегнем разпитите преди и след смъртта? Погледнах към Мораг и за сетен път почувствах, че трябва да я закрилям. Последното, което исках, бе тя да попадне в ръцете на Ролистън.

— Ще бягаме — отвърна Мораг вместо мен.

Езичника ни погледна и се замисли.