Гавин Смит
Ветеран (5)

4.
Дънди

„Забраненото удоволствие“ не беше нито чак толкова забранено, нито чак такова удоволствие. Всъщност беше бивш контейнеровоз. Бяха претършували повечето от контейнерите и от съдържанието им се беше родило онова, което можех да нарека заможния квартал на нефтените платформи. После бяха преградили с картонени стени останалите контейнери на силно проядения от корозията тристагодишен плавателен съд и го бяха превърнали в конвейер на тела за продан. На това място жителите на платформите задоволяваха плътските си страсти.

Преди много години бяха изтърбушили мостика и бяха вдигнали допълнителни стени, а цялата палуба бе превърната в някакво жалко подобие на лобибар. Извратена шега. Гавра с хората, които бяха принудени да живеят на платформите. Изкачих металните стълби до палубата на мостика. Притъпих изкуствено изострения си слух, за да долавям в по-малка степен стенанията, пъшканията, престорените оргазми и виковете от болка. Опитвах се да не мисля за това, че младите работеха тук или в някой от другите бардаци наоколо, защото нямаха кой знае колко възможности да си изкарват прехраната. Но за сметка на това пък твърде бързо се изхабяваха.

Направих опит да се промъкна в бара на палубата на мостика възможно най-незабелязано, но дългият ми шлифер и придобилите странен характер поради подсилените ми рефлекси движения ме издадоха. Отпуснах се на едно от високите столчета пред бара и усетих забождащите се в гърба ми погледи. Палубата на мостика бе за местните тузари. Останалите посетители си чакаха реда пред въртящите се врати в носовата част на палубата, сякаш участваха в лотария. Охраната се състоеше от склонни към насилие млади мъже и жени, напомпани с евтини програми и въоръжени с автомати.

Момчетата и момичетата в бара бяха най-младата и най-свежата плът, но и най-запазената. Надрасканото надве-натри с тебешир меню над плота твърдеше всъщност, че човек може да прави с тях едва ли не каквото си поиска, стига да може да си плати. Касиди не беше тук, но затова пък барът гъмжеше от неговите горили. Откачени младоци, напомпани с твърде много евтин софтуер и кофти дрога и снабдени с оръжия, с които не знаеха как да си служат. Повечето от тях вероятно се бяха скатали от наборна служба. А после, когато със сигурност щеше да им дойде редът, вече щяха да са станали твърде опасни и броят им щеше да нарасне застрашително, пък и бездруго само биха създавали проблеми. Имаше също и посетители, предимно местни предприемачи. Хора, които търгуваха с каквото им падне — дрога, алкохол, цигари, лекарства, оръжия, зони на влияние и човешки живот.

На една от масите седеше мъж — от ония, дето работят в големите компании, — но съдейки по свитата охранители около него, вероятно заемаше доста висок пост. Беше дошъл да се отърка в простолюдието. Сигурно искаше първо да изчука някого и после да го убие. Дългият му самурайски меч, белег за принадлежност към общността на корпоративните фехтовачи, лежеше прибран в ножницата на масата пред него. Помислих си колко ли души беше убил като част от напредването в службата или в болезнени дуели, за да се издигне чак дотук. Давах си много добре сметка как щяха да се развият нещата и ме отвращаваше мисълта, че мога да се превърна в посмешище за дошлия да се овъргаля в плебса фирмен служител. Откъм носа дочух изстрели от автоматично оръжие. Преди да помисля дори, ръката ми беше сграбчила дръжката на лазерния пистолет. Отдавна не се бях чувствал така напомпан. Другите обаче изобщо не помръднаха. Дребна работа — някой беше получил поредния урок.

— Нещо за пиене? — погледнах към бармана.

И той беше ветеран. Едната му ръка имаше огромни мускули, напомпани до пръсване с незаконни анаболи, стимуланти и свръхусилия като компенсация за липсващата друга ръка, където вероятно е имало протеза, свалена след уволнението му от армията. На мястото на очите стояха евтини протези, произведени в Ковънтри. По всяка вероятност заместваха зрителните приспособления, пригодени специално за военната служба, които след това също бяха извадили. Грубите червеникави белези около очите издаваха нескопосно извършената операция. Изкуствените очи вероятно му причиняваха болка и бяха с ниска разделителна способност.

— Имате ли нещо свястно за пиене? — попитах с надежда в гласа.

Барманът ми се усмихна иронично и поклати глава.

— Добре тогава, а поне нещо безвредно?

— Съмнявам се — отвърна барманът с широко отворените гласни на местния акцент.

Оставих на бара няколко книжни евро, от мръсните пари.

— Сипи си едно, а на мен дай от същото, което ще рискуваш да пиеш.

На бармана му стана приятно и след минутка-две се върна с две мръсни чаши, напълнени с някаква мътилка. Вдигнах чашата си към него.

— За всеобщия упадък — казах аз и излях съдържанието й в гърлото си, като се опитвах да не усещам вкуса.

Стори ми се, че би трябвало да е уиски, въпреки че остатъчният вкус на терпентин леко го издаваше. Направих гримаса и погледнах чашата.

— Малко е остричко, нали? — рече барманът.

— Не ми е за първи път — отговорих възможно най-вежливо.

— Познаваме ли се? — попита той, и с пълно право.

По силата на някакво неписано правило, когато човек дойдеше да живее на нефтените платформи, трябва да докаже, че е толкова опасен, че не си струва да бъде закачан. Ако ли не, животът му щеше да премине в отблъскване на набезите на касапите на плът, които само чакаха да продадат някого на военните за чаркове втора употреба. Така че, когато се преместих тук, трябваше да убия няколко души и да извърша някое и друго насилие от стратегически съображения, за да не ме закачат повече. Затова, вместо да отговоря на бармана, повдигнах рамене.

— Касиди тук ли е? — попитах.

Барманът започна да ми отвръща нещо.

— Кой се интересува от господин Макфърлейн? — извика зад мен типичен нафукан глас на уличен бабаит.

Огледах се и видях онова, което щеше да се превърне в първия назидателен пример за вечерта. Беше младок и искаше да се докаже. Преглътнах саркастичната забележка, която смятах да направя. Превъзбуденият квартален бияч беше гол до кръста и излагаше на показ белези от операции по присаждане на множество нови мускули. Освен това, съдейки по наплашения му вид, се беше надрусал с някакъв странен боен наркотик, а и приятелчетата му, които също гледаха, не спираха да го нахъсват. На колана на камуфлажните му панталони висеше автоматичен пистолет с толкова голям калибър, че с него само можеше да сплаши някого или да отиде на лов за едър дивеч.

— Казвам се Джейкъб Дъглас и имам много сериозно предложение за господин Макфърлейн.

— Че кой няма? — попита младокът.

Повдигнах рамене, но не му отговорих.

— Е? — обади се той, с което за момент ме смути.

— Пардон, помислих, че въпросът ти е реторичен. Отговорът ми е: не знам.

Биячът не разбра какво искам да кажа. Мислено се проклех. Бях го унизил, което щеше да го ядоса, което на свой ред щеше да направи така, че да ме накара да го убия.

— Виж какво, синко, и ти, и другите като теб сте ми ясни. Знам с какво се занимаваш и не искам да ти причинявам болка. Просто искам да поговоря с Макфърлейн и да му направя едно предложение.

Горилата, изглежда, се оживи. Спогледа се с другите горили.

— Не искал да ми причинява болка — каза той и се разсмя.

Приятелчетата му обаче си замълчаха. Направих втори опит, като отчаяно се опитах да запазя живота на този младок, въпреки че не се сещах за нито една основателна причина.

— Нека отгатна, сигурно са ти дали някой от онези смразяващи кръвта улични прякори като Бръснача, Моргата или Откачалката.

— Кордит^[1].

— Даже не искам да знам що за чудо е това. Помисли за живота си, който в момента се опитвам да удължа, и за неприятностите, които искам да си спестя.

— Послушай го, момче — каза барманът. — Той е ветеран, от специалните части.

Аз нищо не казах, само продължих да гледам младока, като се мразех заради неизбежността на това, което щеше да последва.

— Много важно! Вие, ветераните, сте въздух под налягане…

Изведнъж дулото на мастодонта се озова пред очите на Кордит.

— Аз го вадя по-голям — казах аз. — Виж сега, знам, че приятелчетата ти те принуждават. Не можеш да отстъпиш, защото те наблюдават онези, които се опитваш да впечатлиш, и ще бъде много унизително, ако не направиш нещо.

Въпреки че много добре си давах сметка, че това, което ще последва, ще бъде повече от унизително. С това момче беше свършено. След тази случка от хищник той ставаше плячка в хранителната верига на платформите. В някоя част на замъгления от дрогата мозък самият Кордит също го съзнаваше. Разчетох езика на тялото му, преди да направи следващото движение. Изведнъж, докато се съживяваха рефлексите ми, светът забави скорост и си помислих, че всички около мен сякаш газят в гъста кал. Изчаках достатъчно време, за да видят другите как Кордит посяга към пистолета си. Дори му позволих да докосне оръжието, преди да натисна спусъка, при което вече тъжно поклащах глава. Искрата от дулото на моя пистолет отскочи на около петдесетина сантиметра и прогори изградената от плочки, като люспи на дракон, кожа на гърдите на Кордит. В този момент се задействаха заглушителите, които успяха да предпазят слуха ми от оглушителния пукот на оръжието с огромни размери. Като на забавен кадър видях как куршумът разкъсва кожата на момчето, пробива гръдния кош и го вдига от земята, след което експлозивът на проектила се взриви и наоколо се посипаха парченца втечнена и изгорена плът от вътрешностите, които избликнаха като фонтан от отвора на входната рана.

Когато тялото на Кордит се свлече на пода, свалих димящия още огромен пистолет. Другите горили наскачаха с ръце върху оръжията си, в това число и охраната на високопоставения служител. Той ме гледаше, сякаш нищо необичайно не се беше случило. Посмешище, а? Погледнах с жал към трупа, който току-що бях застрелял. Без да ме е грижа за другите от охраната на Макфърлейн в бара, отворих барабана на револвера, извадих изхабената гилза, пуснах димящия патрон в джоба си и пъхнах обратно чисто нов, неупотребяван, след което отново сложих револвера в кобура.

Огледах се. Превключих на нощно виждане и забелязах масата в дъното на помещението. Дебелакът, който парадираше с охолството си, пушеше пура, носеше контешки грим и беше натъпкан с най-модните джаджи, а с него стояха двете най-красиви момичета от заведението и охранители, които не се надуваха чак толкова.

— Е, принесох ти жертва — извиках ядосано. — А сега ще ме изслушаш ли?

Макфърлейн си дръпна от пурата. По месестото му, покрито с брада лице плъзна руменина с цвят на череша, която озари намазаната с бяло кожа, покритите с червен гланц устни и тъмните очи.

— Естествен отбор — каза той и кимна към трупа на Кордит. — Благодаря ти, че избави стадото ми от мършата.

— Мога и да продължа — казах аз, но в същия миг се проклех, задето бях дал такъв очевиден отговор.

— По-добре недей, като се има предвид, че помещението гъмжи от мои хора. Може и да очистиш един-двама, но накрая ще ти видят сметката — добави Макфърлейн, като все така се усмихваше, и придърпа едното момиче по-близо до себе си, сякаш ако се наложеше, щеше да се прикрива зад него като зад щит.

Започнах да обмислям нападението си. Реда, по който щяха да загинат горилите в това затворено пространство.

— Не мисля, че си прав, но в такъв случай ще трябва да разкатая фамилията на всички ви, обаче ти ще си първият — отбелязах спокойно.

Започна да ми додява от неговите мачовски глупости. Макфърлейн помисли за миг.

— Значи, не желаеш да разговаряш с мен? — попита той саркастично и по всичко личеше, че се забавлява.

Аз въздъхнах и реших да не проговарям, докато някой не каже нещо, което си струва, или не ми се наложи да започна да ги избивам един по един.

— Какво искаш? — изтърси Макфърлейн, който бе започнал да се отегчава.

— Купил си нещо от един от пазачите в пар… — успях да промълвя.

— Убийте го — ревна Макфърлейн.

О, не, казах си, докато светът около мен за пореден път забави ход.

В дясната ръка стисках мастодонта, в лявата — лазерния пистолет. От дулото на лазерния пистолет към единия от бодигардовете на Макфърлейн се проточи рубиненочервен лъч в момента, в който онзи опита да се изправи. Чуха се силният удар от взривяването на свръхнагретите въздушни молекули и писъкът на бодигарда, докато част от плътта му се превръщаше в червена пара.

Превъртях мастодонта под изпънатата си лява ръка и натиснах спусъка. Куршумът на огромния револвер застигна един от хората на Макфърлейн, който се опитваше да си послужи с картечен пистолет. Обаче го порази с такава сила, че той отхвръкна през прозорчето на мостика и тупна на долната палуба. Монтираният на рамото ми лазер се подаде през отвора в дългия ми шлифер. На вътрешния ми дисплей се появи разделената на участъци система за насочване на оръжието към целта и перпендикулярните линии на мерника се кръстосаха върху двамата въоръжени мъже, които се хвърлиха напред, за да се скрият зад бара. Лазерът порази единия още докато беше във въздуха, но другият успя да се прехвърли зад плота. Рубиненочервеният лъч го проследи и после, въз основа на собствени изчисления, стреля отново по посока на предполагаемото му местонахождение, като прониза плота отпред. Чу се рев от внезапна болка.

Направляван от връзката с компютъра, стрелях два пъти с тайлъра по останалите двама от охраната на Макфърлейн, като уцелих единия в слепоочието, при което тилът му се размаза като димяща пихтия върху стената. Макфърлейн започна да врещи и се опита да използва двете ужасени момичета за прикритие. Другият гард се претърколи и избегна куршума. Бях го подценил или по-скоро не бях дооценил с какво е напомпан.

Завъртях се наляво. Двамата стрелци на масата край счупения прозорец се канеха да използват оръжията си. Последва нов изстрел от мастодонта и куршумът се заби в гърдите на единия, а изстреляните веднага един след друг три яркочервени лъча ликвидираха другия.

После изведнъж стана интересно, защото към мен заваляха бързи откоси от скорострелни нискокалибрени куршуми, които попадаха върху дългите пешове на шлифера ми. Той успяваше да неутрализира по-голямата част от кинетичната им енергия, но няколко от тях успяха да се доберат до плочките на драконовата ми кожа. Втурнах се напред и се шмугнах зад барплота. И през цялото време се опитвах да определя откъде идваше стрелбата. При приземяването силно се натъртих. Над главата ми се пръскаха бутилки и върху мен се изливаше долнопробен евтин алкохол.

Погледнах нагоре и видях стрелеца, който преди това се беше хвърлил зад бара, да скимти и да притиска ранения си крак, чието бедро бе наполовина обгорено от стрелбата на сляпо от монтирания на рамото ми лазер. Придвижих се по-скоро по инстинкт и подтикван от изострените си рефлекси, оставих мастодонта на пода, като изпънах свития юмрук на дясната си метална ръка. Четирите остриета се показаха от укритията зад кокалчетата на пръстите. Те се врязаха в темето на ранения мъж и се забиха навътре с такава сила, че чертите на лицето му се изкривиха. Извадих остриетата и отвътре зашуртяха кръв, кости и сиво мозъчно вещество, а аз отново сграбчих револвера.

Превключих от обикновено зрение на термография и огледах бара, за да видя кой продължаваше да стреля по мен. Видях оранжевото пламъче от дулото на оръжие на масата, на която седеше фирменият служител. Неговите охранители явно бяха решили, че съм заплаха за работодателя им. Червеният лъч на лазера притъпи термографското ми зрение в мига, в който изпратих изгарящия тънък сноп през бара право в главата на високопоставения чиновник. Стрелбата спря.

— Сега вече вашият човек е в безопасност — изкрещях ядно. — Що не си гледате работата!

Не последва стрелба в отговор. Топлинните образи на бодигардовете на фирмения служител ми показаха, че са се изпокрили, а пистолетите им изстиваха.

Изправих се. В долния край на тезгяха барманът ме гледаше. Посочи с глава в посока на малката стълбичка към мостика. Сред цялата шумотевица успях да отгранича кънтенето на ботуши по металните стъпала. Все още не бях спокоен, защото не знаех къде се намира единственият останал жив от бодигардовете на Макфърлейн. Беше успял да ми се изплъзне.

Направих се, че не чувам дивашкия рев от немощния, но пък много на мода през последната година автоматичен пистолет на Макфърлейн. Докато се придвижвах към вратата с помощта на термографията, изведнъж станах свидетел на масовото упадъчно разгонване. Контейнерите излъчваха животинска похот в лятната нощ. Аз обаче имах много по-важни дела, тъй като по стълбите вече топуркаха пристигащите подкрепления. Изкачих се най-горе и започнах да стрелям надолу по тях с револвера и лазера. Стрелях бързо, но точно благодарение на връзките с компютъра. С един куршум повалях двама — целех се в предния, но улучвах и този зад него. През цялото време монтираният на рамото ми лазер проникваше през контейнерите, за да ликвидира онези от охраната, които бяха решили, че снайперистката стрелба е по-безопасна за тях. Около мен се пръскаха стъкла и няколко куршума се удариха в шлифера ми, разкъсаха го и почувствах болката от рикошета в моята кожа.

Пукотевицата утихна и аз се скрих зад една от стените, а двете ми оръжия висяха прегрели и празни. Бързината и силата на ритника, който напомпаният и надрусан гард стовари върху половината ми лице, бяха достатъчни да ме завъртят. Беше си чиста аматьорщина от моя страна да позволя подобно нещо. След това обаче мъжът допусна грешка. Не се възползва от предимството си.

Опитах се да отстраня пищенето в ушите и вдигнах поглед към противника си. Последният оцелял бодигард на Макфърлейн носеше много скъп костюм, който беше достатъчно голям, за да му позволи да се движи. Нямаше и един косъм върху гладко лъснатото му теме. От двете му ключици се подаваха части от татуировки. Движенията му говореха, че са плод на най-качествено програмиране, пък и него определено си го биваше. Пружинираше с лекота върху възглавничките на ходилата и държеше ръцете си лениво отпред в отбранителна позиция. Това беше образцовият боец на Макфърлейн, неговият майстор на бойните изкуства, с когото можеше да се изфука, мъжът с най-добрите реакции, мускули и умения, които улицата можеше да предложи.

— Ела да се бием по мъжки — извика любимият бияч на Макфърлейн.

Какво да се прави, традиция… Нямаше никакво значение, че и двамата владеехме сръчности, развити първоначално в Далечния изток, сега се намирахме в Дънди. Трябваше да го застрелям, но огледах касапницата, която бях предизвикал, при това сам-самичък, без ничия помощ. Усетих тръпката. Оставих пистолетите в кобурите. Опиянението от боя ме доведе до глупостта да се почувствам непобедим. Лазерът на рамото ми се прибра обратно.

Боецът се усмихна и ме замери с нещо още щом се размърдах, нали беше напомпан почти толкова добре, колкото и аз. Запалката ме цапна и аз избухнах в пламъци, заради цялата евтина пиячка, с която бях залян. Жестоко се лъжеше, ако си мислеше, че това ще ме спре. Щях да усетя болката чак когато забавя темпото. Когато тръгнах към противника, на вътрешния ми дисплей се появиха червени предупредителни знаци. Горилата замахна към мен с юмрук. Аз успях да се завъртя и избегнах удара.

Едно от нещата, които бях научил по време на престоя си в Специалните части на ВВС, бе никога да не прибягвам до удари с краката при сериозен бой. Ритниците са твърде бавни и всеки, който бе наясно с пораженията от тях, щеше да те свали на земята, преди да успееш да го докоснеш с крак. Майка ми обаче ме беше откърмила с тайландското бойно изкуство муай тай, а и бях здраво напомпан, ядосан и целият в пламъци.

Завъртях се и го изритах в основата на тила. Ударът го зашемети, а огнените езици го принудиха да отстъпи назад. Тогава го ритнах още веднъж отстрани, в тялото, и той отново отстъпи. Успях да парирам контраудара му, като някъде дълбоко в мен осъзнавах, че вече и косата ми се е подпалила. Подскочих във въздуха и горящото ми коляно изтряска майстора на бойните изкуства под брадичката. Той политна назад и докато още бе във въздуха, протегнах крака си и го изритах в гърдите.

Когато стъпих на земята, скъсих дистанцията и с лакът го ръгнах в главата — първо от едната, а после от другата страна. Той се опита да се съвземе и да ме ритне, но аз го изпреварих, блокирах движението му и го сритах в коляното. То изхрущя и той падна на земята. Докато се опитваше да се изправи, стоварих още един ритник, този път върху гръдната му кост, при което онзи се превъртя. Пронизах го с нокти в гърдите и те излязоха от другата страна и се забиха в пода.

Изправих се. Въпреки отслабените нервни реакции и вътрешните болкоуспокояващи, пламъците започваха да стават все по-горещи. Пяната на пожарогасителя ми дойде като манна небесна. Барманът остави металния цилиндър отново зад бара. Върху плота лежеше мръсна чаша, пълна със същата гадна мътилка, която бях гаврътнал одеве. Вдигнах чашата, пресуших я и направих отвратена гримаса.

Шлиферът ми беше почернял, но не беше сериозно. Дънките ми почти не ставаха за нищо, а кожата ми бе изгорена до защитната броня върху задната част на краката ми. Лявата ми ръка до китката и по-голямата част от лицето ми също бяха обгорени. Косата ми беше опърлена и падаше на кичури. Именно с това изгоряло лице се представих пред Макфърлейн, докато бавно презареждах пистолетите си. Постоянните клиенти и курвите, които бяха останали в бара, бяха залегнали и кротуваха, докато минавах покрай тях. Някои цивреха, но повечето бяха свикнали с подобни гледки.

Застанах над Макфърлейн, докато от мен все още бавно се надигаха струйки дим. С едната си ръка Макфърлейн държеше като щит пред себе си едното от момичетата, което не беше успяло да избяга, а с другата стискаше лъскавия пистолет. Сводникът лежеше между масата и канапето, на което беше седял. Не за първи път се зачудих как хора като него успяват да контролират психопатите, които работят за тях. Издърпах един стол и седнах, запалих цигара, а огънчето й озари обезобразеното ми лице. Макфърлейн напрегнато се опитваше да намери начин да се измъкне.

— Напомпан си с незаконни програми. Този път си отишъл твърде далече. Ще те убият като едното нищо, така да знаеш, ще те очистят. Хората от Отдела за компютърна сигурност и тактика ще довтасат всеки момент.

— Аз си върша работата. Пусни я — казах аз, като имах предвид ужасеното младо момиче.

Макфърлейн се хвана за думите ми и опря пистолета в слепоочието й.

— Да бе, как не. Изчезвай, преди да съм я убил.

— Да, рицарската чест е все още жива в Дънди — присмях му се аз.

Макфърлейн, изглежда, не ме разбра. Изпуснах въздишка и впих погледа си в неговия. Чувал съм, че черните лещи имат свойството да карат притежателя им да изглежда като коравосърдечно чудовище. Ефект, който вероятно се подсилваше от обгорената ми физиономия. Насочих мастодонта към двете тела на пода и казах:

— Приеми факта, че ще умреш, защото заради теб загинаха много по-достойни мъже. Не ми пука за смъртта на непознати. На мен и бездруго нейният живот ми изглежда пропилян, така че ти решаваш дали да завлечеш със себе си и нея.

Момичето се разплака и се затресе от сърцераздирателни ридания. Макфърлейн се замисли над думите ми. Пусна момичето, а то изпълзя настрани. Вероятно това беше единственото добро дело в живота на сводника.

— Къде е? — попитах го.

— В рубката — измърмори Макфърлейн на ръба на отчаянието.

— В кое? — попитах отново.

— В капитанската каюта. Две палуби по-надолу, няма начин да не я откриеш. Това е най-хубавата каюта, по дяволите.

Изправих се, но ми хрумна да го попитам, сякаш това беше най-очевидното нещо:

— И какво щеше да правиш с него?

Изчаках думите да стигнат до мозъка му и започнах да се хиля. Макфърлейн, изглежда, се ядоса на моя присмех над грандиозния му бизнес план.

— Можех да натрупам състояние от хората, които щяха да идват тук, за да прекарат едно от Тях, както те прекараха нас — каза той в своя защита.

— Глупак — едва успях да прекъсна смеха си. — Това е биологична машина, създадена да убива.

— Можехме да му изрежем дупки — продължи да се защитава Макфърлейн.

От това само прихнах още повече. „Ами да, човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му“, помислих си аз.

— Искаш да кажеш, че се сблъскваш със същество от друга планета, извънземно в истинския смисъл, и единственото, което ти идва наум, е да го чукаш? — не се стърпях аз.

На Макфърлейн явно не му хареса, че му се присмивам, и гневът му растеше въпреки опасността, в която се намираше.

— Какво се смееш? Хората са готови да си платят, за да чукат каквото и да е…

Изстрелът от мастодонта отекна много силно на мостика. Макфърлейн се свлече на пода. Изпуснах дима от цигарата без следа от предишния смях. Хвърлих поглед към трупа на сводника, а после се изправих.

— Господине? — чух плахо гласче.

Обърнах се и видях втрещеното момиче, което Макфърлейн беше използвал за щит. Не й отвърнах. Вместо това се пресегнах към трупа и започнах да тършувам в дрехите му, докато открия пачката своднически пари. — Знаете ли, господине, грешите — продължи момичето.

Извадих няколко от мръсните евро и й ги подадох. Тя ги дръпна от ръката ми, а аз прибрах остатъка в джоба си.

— Така ли? За кое по-точно? — попитах аз.

— За това, дето било убиец. — Обърнах се и я изгледах. — Казвам ви, не е убиец. То е красиво — рече тя.

Нямах представа за какво говори, но бях трогнат от нейната искреност. Отправих се към вътрешните стълби, които щяха да ме отведат при едно от чудовищата, които бяха затрили мнозина от приятелите ми. Кое от двете беше по-добре за психиката — да правиш секс с извънземните или просто да ги убиваш? Не можах да си отговоря. Надявах се отговорът да зависи от обстоятелствата.