Гавин Смит
Ветеран (15)

14.
Ню Йорк

Ривид беше изпълнил своята част от уговорката. Сега трябваше ние да си сърбаме попарата. Изкараха ни от шейната, проснаха ни на колене, претърсиха ни и прибраха оръжията ни. Накрая ни заповядаха да легнем по очи на разбития стар бетон и тогава видяхме, че нашите охранители имаха плавателни ципи между пръстите на краката си.

— Донесете ми главите им и ги набийте на колове при другите — каза нечий невъзможно дебел, нечовешки глас.

Въздъхнах с облекчение, когато разбрах, че всъщност Балор имаше предвид пилотите на хеликоптерите, не нас. Малко след това чух как шейната на Ривид потегля. Зарадвах се. Ривид беше свестен и най-вероятно се беше разбрал нещичко с тях.

— Ами тия? — попита нечий женски глас, който беше свикнал да раздава заповеди.

Акцентът беше американски. Отначало ръмженето, което последва в отговор, ми се стори доста изнервящо, но после разбрах, че всъщност това беше звукът, който Балор издаваше, докато мисли.

— Покажете ми момичето — каза той.

Чух как издърпаха Мораг, за да я огледа Балор.

— Не я закачайте — успях да извикам, преди да ме изритат в ребрата.

— Млъквай! — изсъска ми Езичника.

— Вдигнете ги — заповяда Балор.

Изправиха ни на крака. Балор стърчеше над мен със своя ръст от близо два метра и половина, но имаше костеливо лице и несъразмерно голяма, дори и за огромната му глава, уста. Усмивката му разкриваше редици от остри като на акула зъби. Ръстът му съответстваше на мускулестото тяло, макар че колкото и як да изглеждаше, на мен ми се струваше по-скоро жилав. Кожата му беше синя, с припокриващи се люспи в черно и зелено, едновременно като на влечуго и риба. Знаех, че бронираната му кожа и укрепеният скелет бяха направени така, че да понасят смазващото тегло на леденостудените дълбини на океаните на Проксима. Целият беше мокър, понеже току-що беше излязъл след гмуркането, и единственото облекло по него бяха стари военни панталони с изрязани крачоли. Сплъстената му коса сякаш беше сплетена от тъмни водорасли, но според мен това бяха по-скоро датчици за ехолокатора. Огромните му силни ръце с дълги пръсти завършваха с остри, зловещи нокти. Той носеше сгъваемото копие с дълго острие, с което беше пронизал пилота на хеликоптера и което в момента не надвишаваше по размери малък цилиндър от някаква свръхздрава метална сплав от Пояса. Към крака си беше привързал водолазен нож, който изглеждаше много практичен, а на кръста му висеше пушка „Бенели“, 12. калибър. Такова оръжие, поради размерите на пълнителя, можеха да носят само войниците с екзоскелет и най-големите киборги.

Но най-плашещото нещо във вида му беше окото. За това око се носеха не по-малко митове, отколкото за самия Балор. Дясното представляваше черно езеро, което изглеждаше живо, въпреки че знаех, че е изкуствено. Но всичките приказки бяха заради лявото му око. Превръзката от кожа на акула беше инкрустирана с изящна плетеница от мотиви и сякаш покриваше почти цялата лява половина от лицето му. Човек би предположил, че по този начин стесняваше периферното му зрение, но аз видях, че по нея имаше малки стъкълца, които обвиваха главата му като венец и му осигуряваха зрително поле от 360 градуса.

— Затворете ги в клетка — каза чудовището, като посочи с два от ноктеливите си пръсти към Езичника и мен.

Погледнах обкръжаващите ни корави лица. Не ги познавах, но бях наясно с това, какви са. Балор добре си беше опекъл работите. Беше подбрал само най-добрите. Изглеждаха мръсни и опърпани, но оръжията им, макар и стари, бяха старателно почистени и в добро състояние. Нямахме никакви шансове срещу тях, но не исках да ни разделят от Мораг.

— А момичето? — попита американката.

Балор изгледа Мораг от глава до пети по начин, който накара кожата ми да настръхне.

— Доведете я при мен — каза накрая и се обърна да си ходи.

Сега беше моментът да изкрещя „не“ и да започна да се бия, но знаех, че в случая нямаше никакъв смисъл.

— Господин Балор, сър? — каза Мораг с тъничък и уплашен гласец.

Балор спря и се обърна да я погледне.

— Моля ви, искам да знаете, че наистина не държа да ме изнасилват или да ме изяждат — каза тя.

Двама-трима от въоръжените мъже и жени се изкискаха, но повечето не се впечатлиха особено и въпреки че трудно можех да отгатна по лицето му, Балор по-скоро беше от втората група.

— Ще го имам предвид — избоботи той.

Отчаяно търсех някаква възможност, без резултат, когато изведнъж видях нечие лице, което ми се стори познато. Жената беше ниска, но имаше здрави мускули, натрупани предимно в горната част на тялото. Носеше поизносена, но все още запазена броня, а на главата си беше вързала издайническа кърпа, която покриваше рошавата й къса коса. Пред гърдите й висеше на ремък гаусова пушка „Метал Сторм“.

— Познаваме ли се? — казах, опитвайки се отчаяно да си припомня къде бях виждал това лице.

— Да, познаваме се — отвърна тя хладно.

Стори ми се, че акцентът й беше от крайбрежието на Аризона^[1]. И тогава се сетих.

— Ти беше на „Санта Мария“ — казах.

Тя помисли малко. Балор я гледаше. Всеки, който беше служил в специалните части, знаеше какво значи името „Санта Мария“, товарният кораб, на който се намирахме, когато се опитаха да ни запратят в Космоса.

— Да. Бях там, да — призна накрая.

— Ти беше от Тюлените, нали? Ей сега ще се сетя и за името ти — добавих.

Балор погледна към нея, после към мен, но не можах да разгадая изражението му.

— Карайте ги към клетката — подкани той пазачите ни.

— Ами вещите ни? — попита Мораг.

Аз изръмжах сподавено. Балор се обърна и я погледна за миг, но беше достатъчно да я накара да се притесни от чудовищния му поглед.

— Донесете ги при мен — заповяда накрая. — Ако има нещо, което си заслужава, ще си го поделим.

Без да иска, Мораг ги беше предупредила, че носим със себе си нещо ценно.

 

 

— Глупости — си казах с известно чувство.

От една страна, не бях мъртъв, което значеше, че бях доживял по-дълго, отколкото си мислех, предвид това, че Ролистън беше по петите ми. От друга страна, не бях особено щастлив от факта, че се намирах в укрепена клетка, потопен до кръста в леденостудена вода. Особено ме дразнеха солидните ключалки, които бяха механически, така че Езичника не можеше да ги разбие с помощта на компютърна програма. Нито пък моите напомпани мускули можеха да огънат решетките. Сякаш наистина не искаха да избягаме. А дори не знаехме в коя част на Ню Йорк се намираме. Единствената ни връзка с действителността беше някой плаващ покрай нас мъртъв плъх.

Бяха ни поставили в частично потопени във вода клетки, подредени в особена конфигурация. Имаше и други хора, но те не проявяваха голямо желание да си говорят с нас. Успях да се покатеря върху клетката и се хванах здраво за решетките, докато треперех от студената вода.

— Как е нашето момиче? — попитах Езичника, предполагайки, че се е свързал с Мораг.

— Не знам, твърде много хакери ни държат под око в момента — отвърна той.

Стори ми се сърдит. На мен, искам да кажа.

— Ако ще ти олекне, можеш да ми кажеш, че щеше да е по-добре, ако бяхме отишли в Русия — продължих.

— Проведохме демократично гласуване — рече той. — Аз изложих своите възражения, но накрая се съгласих да дойда с вас — сега нямам право да се оплаквам.

Но не ми прозвуча много убедително. Балор беше взел паметовия чип, който съхраняваше Посланик. И двамата млъкнахме.

— Поздравления за онази ракета — обадих се след малко аз.

Имах предвид ракетата, която падна в Атлантическия океан, преди да ни удари.

— Не бях аз.

Наострих уши.

— А какво беше? Някаква неизправност ли?

Езичника поклати глава.

— Мораг го направи.

Аз се вторачих в него известно време.

— Дори и на мен ми е ясно, че това беше доста сложен хакерски трик. Тя няма никакъв опит.

— Прав си — каза Езичника.

На лицето му се появи странно изражение.

— Това момиче те плаши, нали?

Езичника помисли. Накрая отвърна:

— Не съм сигурен дали тя ме плаши, или по-скоро те, двамата с Посланик.

— Искаш да кажеш, че то й помага? — попитах, разтревожен от извънземното влияние върху Мораг.

— Не ме разбирай неправилно. Тя е добра, определено има талант и ще стане невероятен хакер, дори може би по-добра от мен, но за да прави такива неща, със сигурност някой й помага.

Не знаех как точно да тълкувам думите му. Определено ми липсваше опит в тази сфера. Дали това все още беше същата Мораг?

— Сигурен ли си, че това не е някакво нападение от Тяхна страна? — отново попитах след известно мълчание.

Той се замисли и видях как потреперва в студената вода.

— Не мога да бъда сигурен в нищо, но ми се струва невероятно — отвърна и вдигна поглед към плетеницата от ръждясали тръби и проядения бетонен таван над главите ни. — Ще ни продаде на Ролистън, нали? — попита Езичника.

Аз вдигнах рамене.

— Да ти кажа честно, не знам. Не мисля, че той разсъждава като останалите. От него всичко може да се очаква.

— А какво, мислиш, ще иска от Мораг? — рече Езичника.

Погледнах го. Стори ми се, че въпросът му прозвуча твърде наивно за бивш войник от специалните части. И той като мен знаеше за тези неща също толкова, колкото и аз, затова се мъчех да не се замислям прекалено. Подкрепа от извънземно, а сега и Балор. Опитвах се да пропъдя мисълта, че може би щеше да е по-добре за нея, ако я бях застрелял от самото начало.

Чухме скърцането на някакъв допотопен товарен асансьор. След малко в горната част на клетката се появиха нечии крака с ципи между пръстите.

— Балор ви вика — произнесе със странно модифициран глас един от Фоморите.

Охраняваха ни много строго. Едва се държах на краката си, но въпреки всичко така беше по-добре — приятно е, когато ти засвидетелстват уважение. Времето навън беше тежко и душно, въздухът йонизиран, а над кулите на частично потопения във водата град се търкаляха тъмни облаци. Когато заваля, дъждът беше горещ, а от замърсения въздух капките ставаха мазни и усещането върху кожата бе като от обилно изпотяване. Намирахме се на някогашния „Таймс Скуеър“. Вървяхме по учудващо добре направени платформи към място, което приличаше на уголемен вариант на истинската Гинза. От продупчените тръби на неоновите табели се посипваха прашинки. Върху олющените фасади на старите сгради бяха провесени огромни видеостени, на които се прожектираха документални филми за морските обитатели.

Протегнах шия и успях да зърна по площада най-различни отбранителни оръжейни платформи, замаскирани или явни. Мястото беше добре охранявано. Въоръжените до зъби граждани на Ню Йорк се събираха на площада. Във водата под нас мощни моторници, хеликоптери и хидроколелета акостираха или се приземяваха на малки, импровизирани пристани. В средата на площада, върху високоиздръжливи метални въжета висеше част от полетната палуба на американския кораб Дръзки, допотопен самолетоносач, който навремето е бил закотвен в Ню Йорк. Сега Дръзки висеше завъртян около оста си между две рушащи се сгради във вътрешността на града. Именно частите от провесената полетна палуба привличаха интереса на прииждащите към „Таймс Скуеър“ тълпи. Телевизионни камери се спускаха и издигаха, а на един-два от по-малките екрани на празната площадка се прожектираха заснети с тяхна помощ кадри. От една страна, стомахът ми се свиваше от страх, от друга обаче, не ми се вярваше цялото това внимание да бе заради нас.

Изкачихме се по дрънчащи метални стълби. Дъждът се усили, но аз и бездруго вече бях подгизнал и ми беше студено. Отправихме се към мястото, където навремето е било полуовалното фоайе на хотел „Мариот Марки“, което сега стърчеше над водите, залели „Таймс Скуеър“. Покривът беше разрушен много отдавна и салонът беше изложен на действието на стихиите. Там, под някакъв навес, струнен квартет изпълняваше приятна, ненатрапчива мелодия.

Почувствах облекчение, когато видях в самото фоайе изплашената, но поне неизядена Мораг. Тя седеше край богато украсена дълга маса от тъмна дървесина, която беше излъскана до блясък. До нея Балор похапваше доста обилно. Той сякаш не забелязваше дъжда. Имаше още няколко души, включително и жената, която беше служила с Тюлените, чието име така и не можех да си спомня, както и неколцина от неговите Фомори. Всички те бяха променени до неузнаваема степен, за да се сдобият с външността на морски чудовища, досущ като техния главатар, но без да се увличат толкова, колкото Балор. Опитвах се да реша как трябва да се държа, но нищо не ми хрумваше.

Не се зарадвах особено, когато зърнах Рану, човекът на майор Ролистън, който също седеше на масата. Сега за първи път имах възможност да разгледам внимателно дребничкия непалец. Беше набит, с тежки мускули, въпреки че движенията му по никакъв начин не се затрудняваха от тази маса. Няма начин да не го бяха напомпали изкуствено, но според мен и преди да стане киборг, пак е бил толкова пъргав. Слънчевите му очила вероятно прикриваха изкуствени лещи като моите. Не можех да разгадая изражението му, въпреки че ми се стори, че излъчва някакво особено безразличие. Не трепна, когато ни видя с Езичника да приближаваме, но знаех много добре, че и той, също като мен, ме оглежда от глава до пети.

— Добре си похапваш — казах на Балор.

— Заслужил съм го — отвърна, без да ме погледне.

В същото време изпратих съобщение на Мораг, за да я попитам дали е добре. Един от мъжете на масата, някакъв безличен тип, обут в удобен, но избледнял сивкав гащеризон, чиято глава беше наполовина заменена с машинарии, погледна към Балор и кимна. Тогава Балор вдигна поглед към мен и Езичника. Езичника трепереше.

— Добре съм — каза Мораг.

— Нима мислите, че ние тук сме чудовища? — попита Балор.

Някой от седящите край масата се изсмя. Не и жената, която беше служила при Тюлените. Реб, изведнъж се сетих. Вероятно съкратено от Ребека или „разбойничка“. Доколкото познавах Тюлените, май по-скоро беше второто.

— Мислех, че това е идеята — отвърнах.

Зъбатата усмивка на Балор изчезна. Зарадвах се от този факт, не харесвах хищническата му паст. Погледна първо мен, а после Мораг.

— Да свалим картите — рече.

— Сигурен ли си? — попита Мораг, без следа от трепет в гласа, въпреки ситуацията, в която се намираше.

Балор се обърна и втренчи в нея прословутото си зло око. Мораг мигновено сведе поглед. Браво бе, гад мръсна, да плашиш седемнайсетгодишно момиче, помислих си изненадан от обзелия ме гняв. Човек преглъща подобни гадости по-леко, когато не му пука.

Балор разпери огромните си ръце и посочи изисканите, но вече подгизнали от дъжда ястия пред себе си.

— През седемнайсети и осемнайсети век пиратите се отклонявали от курса си, само и само да си набавят добър готвач. Храната е била едно от най-големите удоволствия за всеки морски екипаж. Капитаните на пиратските кораби не са имали такава власт над хората си, както в бойния или търговския флот, затова добрата храна е била един от начините да ги зарадват.

— Да ги държат в подчинение — обади се внезапно Езичника. Обърнах се. Видя ми се състарен, докато трепереше под топлия дъжд.

— Единият от начините да ги държат в подчинение е бил да намерят мотив, който да ги задържи на кораба, а другият — страхът.

Езичника не се боеше да погледне Балор в окото.

— Обаче страхът се основава на… — започна Балор.

— Онова, което имаш да губиш — довърши вместо него Езичника.

Не успях да разчета изражението върху страховитото лице на Балор. Или беше раздразнен, или впечатлен.

— Опитваш се да ни предложиш мотив — каза Езичника.

Не мисля, че разбирах много добре накъде води този разговор.

— Не на теб обаче — отвърна Балор. — А на него.

И кимна в моята посока. Отново ме присви стомахът. Наистина не смятах, че заслужавам подобна участ. Посочих, без да гледам, здравия непалец. Балор се усмихна, протегна се напред и почука със страшните си нокти паметовия чип, който съдържаше Посланик.

— Стига вече глупости. Нека да го обсъдим, да сключим сделка. Ти си търговец. Този цирк е еднакво обиден за всички ни — каза Езичника, при това доста красноречиво, помислих си.

Рану беше успял вече веднъж яко да ме пребие. Не ми се щеше да го направи отново, особено пък пред очите на няколко хиляди пирати. Не смятам, че егото ми беше твърде голямо, но тези неща се разчуваха и предпочитах да си умра, без да ми се налага да понасям подигравките на всеки ветеран, когото щях да срещам до края на живота си, заради това, че някой ме беше пребил публично. Може би Балор имаше причина да иска да ме унижи. Странно обаче. Аз и без това вече се чувствах доста унизен.

— Не, това, което ни обижда, е, че всичко се свежда до търговията — отвърна Балор, при което единственото му око се завъртя по доста неприятен начин. — Аз не съм ви някакъв шибан търговец, а вие очевидно не трябва да забравяте, че все още сте живи.

— Малко уиски и нощ в компанията на красива жена — ето кое ми напомня, че съм жив — казах с известно покорство в гласа.

Балор се обърна. Отначало бавно, просто ме оглеждаше, докато не реши, че ми е причинил достатъчно неудобство.

— Ти си жертва — каза накрая.

Замислих се над думите му. Трябва да призная, че имаше известна доза истина в това, което каза.

— Ти сам си причиняваш тези неща — продължи той.

За това, последното, не бях толкова сигурен. Не аз бях предизвикал последните събития. Имахме си работа с влиятелни хора и институции, над които нямахме никаква власт.

— Ако се държиш като мекотело, всички ще се отнасят така с теб.

По дяволите. Тръгнах към масата, като очаквах някои от хората му да скочат срещу мен, в случай че стана опасен. Никой не помръдна. Това ме притесни още повече.

— Разбирам какво ми казваш — продължих. — Затова най-добре да те убия и да се махна оттук.

Едва по-късно разбрах, че в онази пауза Балор е обмислял дали той да не ме убие точно там, в онзи миг. Балор се изправи. Аз отстъпих назад. Тогава той се покатери върху масата, преобръщайки чиниите с храна и чашите с вино. Аз отстъпих още една крачка.

— Заплахите и изпускането на нервите не могат да заместят доблестта — каза той.

Погледнах към Реб в момента, в който Балор тръгна към Рану. Бившият гуркха го гледаше спокойно.

— Не съм страхливец — извиках.

По принцип не поемам ненужни рискове, но знаех какво да правя, когато почувствам да ме обзема страх, а в крайна сметка в момента точно това изпитвах. Балор посочи Рану с пръст.

— Всичко знам. Знам, че ти си Войникът X, Реб ми разказа какво си направил на „Санта Мария“.

Той стигна до мястото, където седеше Рану. Видях как Рану леко помръдна, готов да реагира, ако се наложи.

— Тогава направи изключение заради мен, по дяволите — извиках зад гърба на Балор.

— И защо да го правя? — Балор се обърна отново към мен.

— Хората тук са предимно ветерани, нали? — попита Езичника и посочи множеството, събрало се на Таймс Скуеър. — От специалните части?

Балор кимна.

— Не мога да повярвам, че след толкова години насилие тези хора ще се впечатлят от това евтино зрелище.

И имаше право: за тези, които са се изправяли лице в лице с Берсерк, двама души, които се пребиват до смърт, щяха да представляват доста постно зрелище, особено за онези, които притежават техните умения.

— Става дума за вземане на решение — съобщи Балор и на лицето му отново се появи акулската усмивка. — Защо дойдохте?

Погледнах Рану, но нищо не казах. Балор проследи погледа ми, след което се обърна към мен.

— Нали знаеш, че преди много години щяха да те екзекутират за това, че обсъждаш политически въпроси в тесен кръг. Едно време се е изисквал кураж, за да изкажеш убежденията си пред цялото племе, ако ли не — обявявали са те за долен човек — каза той.

Започна да ми писва от неговите глупости.

— Значи, аз съм долен човек — рекох.

— А пък ти криеш нещо — обади се Мораг.

Погледнах към нея и видях, че сочи Балор. Изглеждаше уплашена, но и гневна. Езичника и другият хакер поглеждаха ту нея, ту Балор. Какво се беше случило? Да не би пък тя да му беше изпратила съобщение? За втори път намекваше, че Балор има причина да премълчава нещо.

— Навит ли си на подобна тъпотия? — попитах Рану. — Слушал съм за теб — не си от пъзливите.

— Дошъл съм да прибера чипа и вас тримата. Не ми пука в какво състояние ще се намират, интересуват ме само заповедите — продължи Рану.

Говореше английски добре — тихо и равно, с едва доловим акцент.

— В момента това ми изглежда най-безболезненият начин да изпълня мисията си.

Повдигна рамене. В гласа му нямаше и следа от колебание, че може да ме надвие.

— За Ролистън ли работиш? — попита Езичника.

Рану не отговори. Тогава Езичника вдигна поглед към Балор.

— Ами ти, нали си служил в Специалните части на морските пехотинци, значи, знаеш що за човек е той. По неговата свирка ли ще играеш?

Балор се върна при Мораг и застана прав върху масата над паметовия чип, в който се намираше Посланик.

— Затова се нуждаем от нещо, което да ни помогне да вземем решение.

Посочи към мен.

— Знам, че навремето си бил воин.

Поклатих глава. Воинска доблест, глупости. Чух, че Езичника изръмжа зад гърба ми.

— Известно ми е какво си направил за бойните си другари. Знам, че невинаги си бил долен човек, червей…

— По дяволите, опитвах се да оцелея. Умирах от страх — отвърнах, с което не си облекчавах особено положението.

— А пък аз съм работил с Ролистън на Проксима. Той не е страхливец, но знам що за човек е.

— Тогава дай ни чипа и ни пусни да си вървим — казах.

— Да, но също така знам какво има в този чип — продължи Балор.

Отново ме присви стомахът. Без да поглеждам, усетих как Езичника зад мен се стегна. Изведнъж забелязах изражението по лицата на хората на Балор. Едва удържаха гнева си.

— Виждаш ли — започна Балор, като скочи от масата, — някой може да реши, че си предал човешкия род.

Застана до мен и зашепна в ухото ми. Усетих мириса на море, но ми стана неприятно.

— Няма да им стана роб, но няма и да бъда Техен приятел.

Усетих дъха му, който вонеше на месо. Обърнах се и го погледнах.

— Мислиш, че ние сме предатели? Че сме изменници? Мислиш ли, че аз не съм преживял същото като теб по време на войната? Мислиш ли, че Те са дошли и са ни почерпили с чай и сладкиши? — попитах аз.

— Помисли малко, Балор. Какво може да те накара да сключиш сделка с Тях? — намеси се Езичника.

Балор не сваляше поглед от мен. Защо гледа мен? Нямах отговор.

— Нищо — изръмжа Балор.

Беше ми писнало. Балор вероятно смяташе, че ще проявя доблест, ако реша, че изобщо не ми пука.

— Върви на майната си — извиках. — Ние…

Но не успях да довърша, защото той ме сграбчи за врата. Видях, че се размърда, и се опитах да избягам, но той беше изненадващо бърз. Успя да ме хване и ме вдигна на около метър и половина от земята. На екрана това сигурно ще изглежда добре, много страховито и въпреки че подкожната ми броня се втвърди, аз все още можех да дишам, но дори и да беше смазал трахеята ми, пак разполагах с известно количество остатъчен въздух.

В този момент инстинктът за самосъхранение надви страха. Извадих ноктите си и започнах да му нанасям удари с осемте остриета. Изпаднах в паника в момента, в който разбрах, че те се плъзгат покрай бронята и изкуствените приспособления, създадени да издържат на невероятното налягане на океанските дълбини. Полетях през полуовалния балкон и се търкулнах в локвата от насъбрала се дъждовна вода и се спрях от удара в ниската стена. Понечих да се изправя, но някой стъпи върху гърдите ми и ме просна обратно на земята с огромна сила. Вдигнах очи. Балор изглеждаше разгневен, ужасно разгневен.

— Да не си посмял — избоботи, а гласът му прогърмя, сякаш две планини се сблъскаха, — да проявяваш неуважение към мен в дома ми.

Преглътнах яда си и не му отвърнах. Зад него Мораг гледаше към мен и в очите й видях страх. От дясната ми страна стоеше Езичника, по всяка вероятност примирил се с това, че не можехме нищо да направим.

— Чуй ме — изскърцах със зъби. — Ние не сме предатели, по дяволите, и ми се струва, че ти много добре го знаеш. Има и нещо друго, а ти си достатъчно умен и много добре ме разбираш. Но ако единственият начин да си тръгна оттук с чипа и с моите хора е да се бия с него — казах и погледнах към Рану, — ще се включа в тъпата ти игричка, мамка му.

Балор ме погледна и кимна, а след това махна крака си от гърдите ми.

— Дали не бихме могли да използваме огнестрелни оръжия? — попитах. — Днес не съм в най-добрата си форма.