Гавин Смит
Ветеран (30)

29.
Атлантида

Най-напред усетих скоростта. Съвсем не беше за пренебрегване. И не се опитваха да спасяват никого. Ами искаха да избият всички ни. Или поне на мен така ми се струваше.

Бък и Гиби най-сетне бяха престанали да свирят и бяха сграбчили оръжията си, с лица към входа на пристанището. Бяха заложили мини — сюрпризи за корабите, но това нямаше да се окаже кой знае какво препятствие за Сивата дама.

Мадж държеше своя калашников и ни прикриваше. Аз бях опрял карабината на рамото си и бавно се придвижвах, приведен напред, към Мораг и Езичника. Вратата към охраната отвън се взриви и полетя към нас, а свръхналягането от експлозията ме изхвърли във въздуха. Грегър успя да се задържи на крака някак и вдигна на рамото си своя релсотрон „Мъстител“. Тъкмо понечих да се изправя, и те започнаха да стрелят с автоматични гранатомети. Не съм сигурен, че и по време на войната бях виждал да се изстрелват толкова много гранати наведнъж. Използваха заслепяващи гранати, електромагнитни заряди и многоспектърни гранати, които изпускаха горещ дим.

Всички освен Мораг притежавахме защита срещу ярка светлина и имахме заглушители. Когато светлината е прекалено ослепителна, а шумът твърде силен, нищо не може да помогне, а случаят беше точно такъв. Мораг моментално ослепя и оглуша. Горещият дим попречи на термографите ни и замъгли специалното ни зрение, докато лещите се опитваха да го възстановят. Теоретично погледнато, би следвало димът да попречи и на врага. Да, теоретично погледнато.

Някои от нещата помнех, останалото успяхме да възстановим впоследствие. Чух как Грегър започна да стреля с релсотрона, докато аз отчаяно чаках да ми се върне зрението. Зад мен нещо избухна и вратата към въздушния шлюз се отвори. Дотук добре — поне Балор беше там.

Зрението ми се възстанови и видях изпълнената с горещ дим стая. Успях да различа разкривения силует на Грегър. Заглушителите ми успяха да подавят пронизителния свръхзвуков писък при всяко попадение на светкавичните изстрели. Не виждах срещу кого стреля. Обаче Рану виждаше. Той стреля два пъти с гранатомета си към фоайето, преди да се извърне и да започне да обстрелва вратата към пристанището.

Продължавах да търся мишена сред дима, но зрението и слухът ми не се бяха възстановили напълно. Чух Мадж, Бък и Гиби да стрелят в посока на пристанището; за момента никой не им отвръщаше. От дима пред мен изникна Ролистън. Видях ярката ослепителна светлина на неговото плазмено оръжие. Той се олюля и спря. Умът ми не успяваше да смели информацията и аз направих нещо, което ми се беше случило един-единствен път в живота, при първото ми сражение — замръзнах на място. Грегър и Ролистън взаимно се стреляха. Грегър го засипваше с откос след откос с релсотрона, а майорът му отвръщаше със същото с плазменото си оръжие. Виждах очертанията на парченцата плът, които хвърчаха от тях, но и двамата успяваха да се задържат на краката си.

Езичника ме засрами с бойните си умения. Той изникна от едната ми страна, с лазерната карабина на рамо и започна да стреля по Ролистън. Аз изправих моята и най-сетне успях да стрелям. Грегър падна на земята. Отново замръзнах. Ролистън се промъкна доста бързичко сред мъглата, но той беше много по-здраво напомпан от мен. Стреляше с плазменото оръжие, без да спира, но се целеше отвъд нас. Зад мен някой извика от болка.

— Раниха Балор! — изкрещя Мадж.

В този миг бях готов да се откажа, за малко да насоча оръжието срещу себе си. Ролистън беше обезвредил като на шега двама от най-добрите ни бойци.

Ролистън си избра друга цел. Не чух нищо, затова предположих, че е стрелял със своя „Призрак“. По-късно щях да науча, че беше изстрелял три кратки откоса в лицето на Рану. Той извика, падна назад и се удари в стената, а по-голямата част от лицето му я нямаше.

Едва тогава Джоузефин напомни за себе си. По-късно Мадж ми показа записа. Бък беше застанал прекалено близо до вратата към пристанището — груба грешка, но той беше пилот, откъде можеше да знае. Джоузефин беше припълзяла към него. Като торнадо сред дима, което човек можеше да забележи само ако много силно се напрегне. Беше изритала пушката от ръката му, пречупвайки я на две. От силата на удара той беше полетял във въздуха и се беше ударил в стената.

Джоузефин все още е ниско наведена, обаче рита Мадж в коляното; неговата високоскоростна, скъпо струваща протеза се скършва като клонка. Той пада на земята, но успява да изстреля един откос в нея, обаче тя вече е изчезнала. От смущенията във въздуха става ясно, че тя налага с юмруци Бък, който се опитва да се изправи. Ръката й е окървавена, но аз виждам само юмрука, насочен към лицето му — напред-назад, напред-назад. Пръстите й успяват да пробият кожната броня и се забиват в мозъка му. Едва тогава й хрумва да извади лазерната си карабина и да я насочи за стрелба.

Ролистън изплува пред нас от дима и изстрелва откос след откос със своя „Призрак“. Усещам игличките, които пронизват моя дъстер и избиват парченца броня. В следващия момент удрят по кожната ми броня и аз отново започвам да кървя, понеже малките експлозиви в игличките се възпламеняват опасно близо до жива плът.

Той идва към мен, докато изпразвам в него целия пълнител. Би трябвало да съм го повалил. Би трябвало стреличките, които се забиват в тялото му и експлодират, да са го направили на пихтия. Успявам добре да го разгледам, докато оръжието ми изстреля и последния куршум. Виждам как залп от лазерното оръжие откъсва парче димяща плът от него. Но после черната течност в раната прави така, че тя да зарасне от само себе си. И така по цялото му тяло — множество рани, които сами се затварят. Той се хили насреща ми — прилича повече на гримаса, докато раните по лицето му заздравяват.

Изпускам карабината. Той поглежда към Мораг, която е зад мен. В паниката си съм забравил за нея. Филтрирам шума и успявам да чуя нейните ужасени викове. Тя не вижда и не чува. Много по-бързо, отколкото бих могъл да реагирам, Ролистън забива пръстите си в мен. Пробива бронята на дъстера и кожата ми. Изобщо не ме е срам, че извиквам от ужас и болка, когато ме вдига във въздуха. С остриетата на двете си ръце го наръгвам в главата. Чертите му се изкривяват, когато разкъсвам плътта му, въпреки че усещам известно съпротивление от вътрешната броня. Ролистън пищи. Това е добре. Но после ме запраща в другия край на стаята. Това не е толкова добре.

Удрям се в стената и се просвам на земята. На вътрешния ми дисплей се появяват иконки с предупреждения за нанесените поражения. Опитвам се да се добера до Ролистън, надвесен над Мораг, която не усеща присъствието му. Изкрещявам, за да я предупредя, но тя не може да ме чуе. Тогава от димната завеса зад гърба на Ролистън изниква нещо огромно.

Гиби и Мадж стрелят към мястото, където предполагат, че се намира Сивата дама, а Гиби крещи нещо неразбираемо. Откосите от свръхнагрят въздух от лазерната карабина на Джоузефин излитат от съвсем друга част на помещението и експлодират. Гаусовият калашников на Гиби също експлодира и той се олюлява, докато лъчът пробива бронята, нажежава плътта му и от нея се откъсва едно парче. А кръвта му се превръща в червена пара.

Грегър отлепва Ролистън от земята и го запраща срещу стената. Езичника, който някак си е успял да се изправи на крака, ги гледа. Изпълзявам при Мораг и се опитвам да я сграбча, но само успявам да я изплаша още повече.

— Аз съм — казвам по мрежата за тактическа свръзка.

Накрая Мораг престава да се съпротивлява. Успявам да извадя и двата пистолета; лазерът на рамото ми действа автоматично. Чудо голямо.

Грегър погва Ролистън със своята чудновата залитаща походка. Ролистън отново се е изправил. Грегър сграбчва майора за врата и го вдига от земята. Хибридът го блъсва в стената със сила, достатъчна да направи пукнатина в бетона. После още веднъж и още веднъж, и накрая се опитва да извие врата му като на пиле. Опитвам се да измисля начин да му помогна. Не успявам.

Джоузефин се промъква сред дима, а от ръката й капе кръв. Стреля по Мадж с лазерното си оръжие и той пада на пода и не помръдва. Мрежестите потници може и да са забавни, но не са много надеждна защита. Гиби изважда и двата си револвера и за сетен път започва да стреля към мястото, на което смята, че се намира Сивата дама. Но тя за сетен път не е там. Изритва го в бронирания череп с такава сила, че стената поддава навътре. След това се обръща и тръгва към мен.

По някакъв начин Ролистън успява да се освободи от хватката на Грегър. Не се колебае нито за миг. Удря Грегър в корема. Той полита назад. Ролистън го удря още веднъж и още веднъж, като с всеки удар откъсва парченца плът от него и го тласка назад. Грегър отвръща със същото и скача високо във въздуха. Когато се приземява, раздира с нокти половината лице на Ролистън. Той спира за момент. Успява да се приплъзне зад Грегър и да стъпи върху една от ставите на крака му. Грегър се свлича на колене. Ролистън е извадил ножа. Забива го с всичка сила до дръжката в главата на Грегър. Грегър пищи. Писъците му напомнят на Тях.

Грегър се олюлява назад, но се изправя на крака и яростно издърпва ножа. Ролистън явно го е ядосал. Грегър му фрасва един старомоден ъперкът. Ролистън се изтърколва през главата ми и се забива в стената. Грегър се впуска напред и вдига от пода своя мъстител. Обръща се към майора, който се опитва да се изправи, и започва да стреля. Аз гледам ужасѐн как Ролистън, това нечовешко създание, бива смлян на парченца, но в почти същия миг отново се възстановява с помощта на Тяхната течна черна технология.

И Джоузефин вече стои над мен. Вдигам поглед. Никога не съм се чувствал по-спокоен. Легнал съм върху Мораг, за да я покрия с тялото си.

— Изчезвай — чувам нежния глас на Джоузефин по мрежата за тактическа свръзка.

По дяволите! Защо не ме убива?

Следващото действие на Ролистън, който явно решава, че нещата не се развиват в негова полза, ме откъсва от мислите ми. След миг външната стена полита във въздуха.

По-късно гледах репортажа. Част от стената беше взривена, от което по земята се посипаха отломки, заедно с цялата площадка за кацане. Видях Преторианците на Кат, които запалиха перките си на пълна тяга, за да се изнесат оттам.

По принцип външната стена на никоя сонда не може да бъде взривена. Но Джоузефин не си беше губила времето. Беше използвала камуфлажното си облекло, за да пропълзи незабелязана отвън и да наръси програмируемите бетонразяждащи бактерии. Те бяха издълбали достатъчно дълбока дупка, за да може тя да постави в нея необходимото количество експлозиви, които да разрушат стената. Затова Кронин ни беше баламосвал с приказките си.

Подобно нещо не се беше случвало от срутването на Първата бразилска сонда. Е, вярно, че и ние бяхме използвали същите бактерии на тази сонда след нападението над лабораторията, но това беше друго. Този път Кат нямаше избор — трябваше да нахлуе.

Случиха се всички забавни последици от внезапната декомпресия. Бък и Балор бяха засмукани от океана. Благодарение на изкуствено засилените си рефлекси успях да видя как се затъркаляха надолу в нощното небе. По някакво чудо Гиби и Мадж бяха все още живи. Бяха се вкопчили кой където свари. И двамата имаха достатъчно запаси от въздух; ако не ги засмучеше океанът, щяха да оцелеят. Езичника се хвърли в основата на горната платформа, докато в същото време покрай него полетяха отломъци от бюрото на рецепциониста, цялото горно ниво и останките от филмовия декор. Той просто уви тялото си около конструкцията и се вкопчи здраво, понеже от това му зависеше животът.

Усетих как Мораг започна да се изплъзва под мен. С дясната си ръка я спрях. Набирах се с всички сили по чисто белия килим на студиото, а стоманените пръсти на протезата ми се бяха забили в бетона, което за момента ми осигуряваше, макар и несигурен, захват.

Ролистън, Джоузефин и Грегър останаха по местата си. Нещо ги задържаше, докато димът край тях отлетя навън. Грегър беше преустановил стрелбата. Но когато совалката на Ролистън се показа отново, той я поднови, обстрелвайки предната й рампа с високоскоростни въртеливи откоси. Ролистън се обърна и скочи.

Джоузефин ме погледна тъжно, но не ме уби. Обърна се и побягна, бърза като вятъра, към совалката. Когато скочи, въртящите се релсотрони започнаха да стрелят. Прорязваха всичко по пътя си. Откосите пробиваха стените и сигурно бяха ранили някои от войниците на Кат пред медийния възел. Преминаваха през стълбите до горната площадка и галерията просто изчезна, разпадайки се под изпепеляващите изстрели. Повечето летяха или прекалено високо, за да засегнат някого от нас, или прекалено ниско, за да стигнат Рану, но Грегър остана на мястото си и продължи да си разменя изстрели със совалката.

Той удържаше позицията си и не спираше да стреля, докато оръдието от совалката помиташе всичко около него и откъсваше огромни парчета от неговата плът — толкова големи, че имах чувството, че от него непрекъснато изтичаше някаква маса.

По-късно видях записите на Преторианците и как те бяха обстрелвали совалката на Ролистън, подпомогнати от военни хеликоптери и защитните сили на сондата. По мрежата за тактическа свръзка бях чул Кат да крещи: „Британски войници, веднага залегнете!“, в момента, в който Преторианците бяха прелетели над приемната и бяха влезли в медийния възел. Отвън се бяха спуснали бариери за извънредни ситуации, които бяха спрели декомпресията.

Покритите с брониран екзоскелет войници на Кат нахлуха в медийния възел и започнаха да стрелят по совалката. Накрая, сред градушка от изпепеляващ огън, тя успя да се измъкне. Охраната на Атлантида тръгна след нея, докато совалката отлиташе нагоре с опасна тяга, превишаваща многократно земното ускорение.

Кат помогна на мен и Мораг да се изправим. Тя ни качи на някакъв военен хеликоптер; екзоскелетът й помагаше с лекота да издържи тежестта ни. Зад мен нейните хора правеха същото и с Рану, Езичника, Мадж и Гиби. Зачудих се колко ли бяха уплашени мъжете, които помагаха на Грегър. Или пък какво си бяха помислили. Грегър се беше добрал до ръба на медийния възел и продължаваше да обстрелва совалката.

Не можехме да ги убием. Нито един от двамата. Погледнах надолу към облаците и собствената ми кървава диря. В следващия миг вече бяхме в претъпкания хеликоптер; някакъв военен лекар започваше да ме закърпва. А един от пилотите даваше на Мораг приспивателно.

— Тя е с предимство — казах на лекаря.

За разлика от нас, организмът на Мораг не беше пригоден за бойни действия и резки промени в налягането.

— Ей, долна твар, в корема ти зее огромна дупка, така че си затваряй шибания плювалник — ми каза лекарят. Американци!

— Успокой се. Вече сме в безопасност — излъгах Мораг по мрежата за тактическа свръзка.

Все още се опитвах да проумея какво се беше случило с нас. Те ни бяха прегазили. Може би така се чувстваха нормалните хора, този застрашен от изчезване вид, когато се биеха с нас.

Орбитално оръжие, помислих си. Това ни трябва, за да ги спрем.

— Боже? — прошепнах с дрезгавия си глас през мрежата за тактическа свръзка, докато цапнатият в устата лекар се грижеше за мен.

— Кажи, Джейкъб — отвърнаха многобройните медени гласове на Бог.

— Къде са Ролистън и Бран? — попитах.

— В совалката, която се отдалечава от сондата, предполагам в посока към фрегатата на Негово Величество „Мъст“.

— Къде е сега „Мъст“?

— Корабът е акостирал в Далечната Ниота Млима — отвърна Бог.

Кенийската сонда.

— Ами спри ги, по дяволите — казах.

— Не мога — майор Ролистън е надарен със свободна воля — рече Бог. Преглътнах яда си. — Но допускам, че властите на Атлантида правят опити да възпрат совалката, а пък кенийските власти са арестували „Мъст“ и не му позволяват да отлети.

— Наистина ли? Кажи им да не се ебават. Предай им да използват някоя орбитална платформа.

— Ще предам предложението ти. Но струва ми се, вече е помислено за това, и именно поради тази причина совалката не смее да се отдалечи от сондата.

— Аз мисля, че вашата лична вражда стовари достатъчно беди на Атлантида — прогърмя гласът на Кат по мрежата за тактическа свръзка.

Да, прекрасният Бог, който бяхме създали. За съжаление, сега и лошите знаеха намеренията ни.

— А хората знаят ли? — попитах по-скоро себе си.

— Мадж излъчваше през цялото време — рече Бог.

Стори ми се, че се опитва да ме успокои, но дали хората наистина знаеха? Дали бяха видели достатъчно? Знаеха ли какво представляват Ролистън и Джоузефин? Ами така де, аз бях там и не знаех, но успях да разпозная силно напредналото приложение на Тяхната технология. И все пак не мисля, че можеха да преминат през защитните бариери на Земята.

— Боже, можеш ли да ми покажеш картината на моя вътрешен дисплей?

Появи се прозорче, което показа външен изглед на пристанището. „Мъст“ седеше закотвен за кея. Никога не бях виждал подобна машина. Беше дълъг и учудващо аеродинамичен за космически кораб, с форма на разтегната капка. Стори ми се, че бяха свели до минимум обичайните технологични покрития. Не се виждаха оръжия, а дебелата броня изглеждаше от биологичен произход. Не знам защо ми напомни за Грегър.

— Къде е совалката? — попитах Бог.

— Току-що напусна атмосферата, но все още е близо до сондата. Изпратиха кораби, които да им отрежат пътя.

— Що за чудо е това?

Имах предвид „Мъст“.

Върху вътрешния ми дисплей започна да пристига информация. Наскоро построена фрегата от следващо поколение. Но интересното беше, че според Бог „Мъст“ и още няколко на брой новопостроени фрегати използваха технология от проекта „Черен червей“. Бог беше направил връзка и с т.нар. „Черни ескадрони“. Да не би това да беше частната армия на Кликата?

— Боже, знаеш ли направлението на полета?

— Да, Джейкъб. Щяха да летят в посока Сириус, но това беше, преди да превземете медийния възел и да ме пуснете в мрежата.

— А останалата част от „Черните ескадрони“?

— Към Сириус, Проксима на Кентавър и Лаланд.

— Заедно с „Демиург“ ли? — припряно попита Грегър.

Чух гласа му по мрежата за тактическа свръзка.

— Грегър, къде си? — попитах.

— Все още съм във възела, приклещен от доста изнервени Преторианци — отвърна той, напълно безучастно.

— Добре ли си?

— Да.

Как можеше да е добре след ужасното сражение?

— В отговор на въпроса ти, Грегър, има голяма вероятност майор Ролистън да носи със себе си „Демиург“ — отвърна Бог с многото си гласове.

Определено спокойствието му започваше да ме изнервя.

— Възнамеряват да инфектират колониалната мрежа с „Демиург“, за да могат да я контролират, нали? — прозвуча гласът на Езичника, но по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

Погледнах към него. Той се беше отървал най-леко. Изглежда, не го бяха сметнали за толкова опасен. Само че не ми се видя уплашен, а направо ужасѐн.

— Мисля, че си прав — отвърна Бог.

— Ами спри ги — казах, този път по-спокойно.

— Джейкъб, нали знаеш, че не мога…

— Не разбираш ли колко много страдания може да причини на хората Ролистън? — настоях.

— Напротив, разбирам, но бях създаден да не се меся в човешките дела, а само да разкривам истината възможно най-обективно.

— Моля? Да не би да ти харесва идеята да убиват в твое име или нещо подобно? — не се стърпях.

— А ти би ли предпочел аз да убивам в твое име? — попита Бог.

Замислих се над въпроса му.

— Да, нали ние те направихме.

— Аз не мога да разреша всички проблеми на човечеството с вълшебна пръчица.

— Не, но те създадохме да решиш част от тях.

— Я стига с тези глупости, не може ли да си направим друг Бог? — каза Балор.

— Балор! — двамата с Езичника извикахме в един глас по мрежата.

— Заварихме го да се отправя към Атлантическия океан с пределна скорост — обясни един от хората на Кат по същата мрежа.

— Благодаря ти — отвърнах му аз. После към Балор: — Мислех, че Ролистън те е убил.

— За малко — рече Балор.

Усетих нещо в гласа му. Дали не беше страх?

— Вярно е, че бях създаден да разреша част от проблемите на човечеството, но в крайна сметка никой освен самите хора не може да ги реши — каза Бог, когато отново се върнахме към наболелия проблем.

— Ти говориш за борба заради самата борба — заядох се аз. — Можеш веднага да сложиш край на това.

— Не, ти искаш да ме използваш като средство за икономия на човешки труд, един вид удобно оръжие.

— Ако целите оправдават средствата — казах аз и наистина така смятах.

— Това беше и аргументът на Ролистън — обади се тихичко Мораг по мрежата за тактическа свръзка.

Бях готов да я убия с поглед, но вместо това погледнах надолу към пода, където лежеше свита на кълбо. Сляпа, глуха, вероятно страдаше и от недостиг на кислород и цял куп проблеми, свързани с промени в налягането. Сигурно й беше коствало огромно усилие на волята дори да се включи в разговора. Независимо от това, продължавах да се чувствам предаден и ядосан, въпреки че този път съзнавах, че се държа като задник.

По-късно, след като се бях успокоил, разбрах, че тя имаше право. Никак не беше чудно, че двамата с Ролистън гледаме на нещата по еднакъв начин. В крайна сметка и двамата се подвизавахме в един и същ тъмен свят. Но той беше малко по-гадно копеле от мен. Или поне аз се надявах да не съм толкова гадно копеле, колкото него. Е, със сигурност не бях толкова опасен.

— Ами ако Кликата има право? — попита Бог.

Помислих си, че не съм чул добре.

— Какво каза? — отвърнах ядосано. — Не видя ли какво ни сториха тези мумии, дето не приличат на хора! — изкрещях по мрежата за свръзка.

Видях как Мораг се сгърчи на земята. Задник, помислих си, като имах предвид себе си.

— Ами ако човечеството наистина се нуждае от силна ръка и контрол, за да оцелее? Ами ако за оцеляването са нужни лъжи и противопоставяне? Ами ако истината води до още повече насилие, докато накрая всички се самоизядат? — попита Бог. Не вярвах на ушите си. — Надявам се да сте избрали правилния път. Надявам се този начин да ви донесе мир, но ако сте сгрешили, няма да застана на ваша страна.

Мрежата за тактическа свръзка замлъкна за известно време. Думите на Бог бавно достигнаха до съзнанието ми, обаче ако наистина вярвахме в това, което правим, трябваше да свършим и още нещо. Дори и да действахме без план, в движение.

— В момента не съм настроен за философски спор — казах на Бог.

— Боже, той ще установи контрол над флотилиите — рече Езичника. — Или поне над техните свръзки.

— Това само означава, че те няма да имат достъп до нашата истина — казах, без да си давам сметка как може да прозвучи.

— В зависимост от властта, с която разполага — добави Езичника.

— Кой предложи да го направим така, че той да не може да се намесва в човешките дела? — зададох реторичния си въпрос.

— Той ли? — попита Мораг, с което прояви много повече самообладание от мен по време на първите ми сражения.

— Разбира се, че е мъж; не виждаш ли колко е глупав — каза Кат, включвайки се в разговора по мрежата за тактическа свръзка, която вече беше отворена за всички.

Неуместен хумор, чудесно.

— Боже, нашите глупави приказки излъчват ли се в момента? — попитах.

— Да — отвърна Бог.

Страхотно!

— А някой друг от тези, които ни гледат, не може ли да спре „Мъст“?

Бог показа отново генерал-полковник Каария. Както и предполагах, той се намираше в Центъра за управление и контрол на Далечната Ниота Млима. Крещеше някакви заповеди на суахили на подчинените си, които представляваха много здраво напомпани или високоскоростни холографски контролни панели. Видях един от униформените му адютанти да посочва някакъв екран, а генералът за малко да му откъсне главата.

— В момента британските и кенийските власти се опитват да възпрат „Мъст“ — рече Бог.

Погледнах отново към екрана, на който се виждаше корабът, и се замислих дали милионите зрители по света също като мен усещаха напрежението. Пристанът в близост до фрегатата се разцепи на две, сякаш поразен от невидима сила. Двигателите на „Мъст“ се задействаха и засветиха с бледосиня светлина като двигателите на Техните кораби. Остатъкът от пристана пропадна.

В Центъра за управление и контрол на Ниота Млима видях няколко светлинки, които сочеха мишената „Мъст“ на множеството оръжейни системи на сондата.

Екранът отново се раздели на части и изведнъж видях невероятно висока скала, тънка като игла. Приличаше на нещо средно между средновековна кула и висок планински връх и се издигаше високо нагоре в пурпурното небе на мрежата. Отне ми известно време, докато разбера, че това беше виртуалният образ на Ниота Млима. След това гледната точка рязко се смени и вече наблюдавахме отвътре, докато се придвижвахме из каменните коридори по следите на ослепителен бял огън. Не можех да разбера какво гледаме. Влязохме в стая с висок свод — пещера, която приличаше на катедрала — виртуалният Център за управление и контрол на Ниота Млима. Чух писъци на хора, но и нечии други. Накрая с ужас разбрах, че и Бог е надал своя вик. Пещерата се изпълни с ослепително ярък бял огън. Видях как Симбите, подобните на лъвове аватари на военните хакери на Кенийската сонда, избухнаха в пламъци. Сред тях помръдна някаква фигура. Разгънаха се огромни криле, които плеснаха веднъж и силуетът се издигна във въздуха. Синкава кожа, без косми, гладко, голо тяло, от което странното безполово същество изглеждаше още по-неземно. В очите му бляскаше белият огън, който вилнееше наоколо. От гърба му се разтвориха четири огромни птичи криле. За първи път виждах подобен аватар — съчетание на блаженство и злост.

Върнах се отново към записа на виртуалния Център за управление и контрол на Ниота Млима. Повечето служители, които бяха здраво напомпани, или се гърчеха по пода и виеха от болка, или лежаха неподвижно в мрежите си, с димящи куплунги и изцъклени очи. Генерал-лейтенант Каария гледаше хората си, изпаднал в шок.

Прехвърлих се върху кадрите от мрежата. Ужасяващият ангел плесна с криле и отлетя.

— Опарих се — чух да казва Бог, но ми прозвуча по-скоро като любопитна констатация, отколкото като някой, изпитал болка.

Мораг започна да се мята по пода на хеликоптера. Беше изпаднала в паника, в ужас. Хлевоустият медик й даде по-силно успокоително.

— Какво беше това чудо? — попитах.

— Езекиил — отвърна Бог. — Тя е хакер химера на служба при Кликата; през цялото време е в мрежата. Изглежда, че е използвала софтуер, разработен на базата на проекта „Демиург“.

Гърчовете на Мораг се засилиха и лекарят я хвана здраво.

— Всичко е наред, Мораг. Това не беше самият Демиург — успокои я Бог.

Не бях сигурен дали отношението му към нея трябваше да ме тревожи, или да ме успокои.

На кадрите от външната страна на Далечната Ниота Млима всички в Слънчевата система можаха да видят как „Мъст“ се отдалечава от орбиталния град. Много пъти в живота си се бях чувствал безпомощен; и този път не беше изключение.

— Капитан Деймиън Блор от кораба на Негово Величество „Бранхилда“ се обръща към кораба на Негово Величество „Мъст“. Незабавно изключете енергийните системи и се пригответе за абордаж. Всяка съпротива в мрежата или при абордажа ще завърши с мигновеното и пълно унищожение на вашия съд. Разбрахте ли ме?

Говорът беше на човек от висшите класи, самоуверен и високомерен, както подобава на британски офицер. В много отношения приличаше на Ролистън, само че звучеше много по-младежки.

На екрана се появи образът на тънък като клечка учудващо млад на вид мъж в униформа на Кралските въздушни и космически сили, застанал на мостика на „Бранхилда“. Всички деца познаваха историята на този кораб. Осемдесетгодишният крайцер. Твърде стар, за да участва във войната, понастоящем служеше само за отбрана на Слънчевата система, но при избухването на войната „Бранхилда“ беше участвал и в сражения.

Беше охранявал конвоя кораби на бежанците от Проксима Прима. Но били нападнати от превъзхождаща ги многократно Тяхна флотилия. Тогава „Бранхилда“ се впуснал в една от най-смелите битки в тила във военната космическа история. Корабите с бежанците и охраната успели да се доберат до безопасно място, където опънали ветрилата, но по всичко изглеждало, че „Бранхилда“ щял да бъде изцяло надвит от Техните кораби. Съвсем естествено, хората решили, че корабът е изчезнал. Провели възпоменателна служба в памет на над двестате души екипаж на борда, но само три седмици по-късно „Бранхилда“ отново се появил в Слънчевата система. Много сериозно пострадал, почти на предела на животоподдържащите системи, но въпреки това — в изправност. Тогава войната била още в зародиш, затова корабът бил набързо преоборудван с цената на огромни разходи и изпратен отново да се бие. Днес биха нарязали такъв кораб за старо желязо.

Неколцина от войниците на Кат нададоха радостни възгласи, като чуха името на легендарния кораб. Видях Езичника да се усмихва. Като военен не му беше трудно да почувства прилива на гордост при произнасянето на това име. Но огромната рана в корема и това, че умирах от лъчева болест, попречиха на мен самия да изживея това чувство.

„Бранхилда“ имаше грозноват издължен корпус, очукан от несгодите на открития Космос и стари рани. За място върху претъпканата му палуба се бореха едновременно няколко поколения оръжия и отбранителни и разузнавателни съоръжения. Бог изпращаше информация върху вътрешните ни дисплеи. В хеликоптера не се чуваше друг звук освен от движенията на лекаря, който си вършеше работата. Всички видяхме как „Бранхилда“ запали двигателите си и зае позиция над „Мъст“ в далечната орбита на Земята. Вероятно искаше да насочи различните оръжейни системи към „Мъст“, а хакерите на борда се готвеха да отблъснат нежелано присъствие в мрежата. Въпреки разликата от осемдесет години между двата кораба, не можех да си обясня как някаква си фрегата се готвеше да надвие крайцер, особено като се има предвид, че крайцерът беше заел по-изгодната позиция. Така или иначе, не последва отговор от „Мъст“.

Гледахме със затаен дъх. Замислих се за милиардите умълчали се хора, които следяха развоя на събитията. И тогава всичко се случи мигновено. Сякаш звездите, наредени в тънка линия между „Мъст“ и „Бранхилда“, угаснаха с едно мигване. Черна светлина, Тяхна технология. И „Бранхилда“ се разцепи там, където премина черната светлина.

На екрана на виртуалната мрежа видяхме още бяла светлина, когато Езекиил отправи ответен удар към крайцера. Върху прозорчетата виждахме огъня, който блестеше толкова ослепително, че за момент целият екран побеля. Аватарът на „Бранхилда“ беше величествен броненосец от деветнайсети век. Видях как той изгоря. Езекиил хвърли в пламъците и вълците, програмите за нападение, и хакерите на „Бранхилда“, които се подвизаваха под аватара на рицари. Погледнах към Мораг, която се беше усмирила. По всяка вероятност приспивателното притъпяваше ужаса й от танцуващия сред трептящите пламъци ангел.

В реалността „Бранхилда“ успя да стреля с лазерните и ракетните си оръжия, но „Мъст“ изпрати в Космоса противоракетни защитни лъчи. Двигателите на фрегатата засияха в синьо и с многократно по-голямо от земното ускорение, което би строшило врата на нормален човек, корабът се изстреля на безопасно разстояние. Черната светлина продължаваше да разсича „Бранхилда“ и всички хора по света и в орбитата на Земята видяха как с едно последно предсмъртно, безшумно, бавно движение той се разцепи на две. Опитах се да не мисля каква част от неговите отломки бяха всъщност хората от екипажа му. „Мъст“ направи някаква маневра при огромно ускорение и се отправи към мястото за среща със совалката на Ролистън. Сега вече някой наистина трябваше да ги спре.

Сякаш се оградих със стена, за да не се поддам на ужаса от разрушенията на Езекиил върху Центъра за управление и контрол на Далечна Атлантида. Ангелът опожари и него, както беше сторил с Далечната Ниота Млима и „Бранхилда“, прикривайки бягството на совалката на Ролистън. „Мъст“ се бореше успешно и се измъкваше към мястото за среща.

Совалката се скачи с фрегатата. Заради използването на Техни технологии изглеждаше така, сякаш двете машини се съешават или сякаш фрегатата изяжда совалката. С работещи на пълни обороти двигатели „Мъст“ напусна орбита със скорост, от която костите на екипажа би следвало да станат на прах, а вътрешните им органи да се размажат. Полетя в тънък тунел, който беше успял да пробие в защитните системи на Земята. Последваха опити за стрелба от други орбитални платформи и патрулиращи кораби в Слънчевата система, но никой не беше достатъчно бърз, за да възпре „Мъст“.

За съжаление, подобни сцени се разиграваха навсякъде из Космоса в близост до земната орбита. Фрегати, външно сходни с „Мъст“, построени от американски и разни западноевропейски космически сили, си проправяха с бой път навън от системата. Това сигурно бяха „Черните ескадрони“. Само две фрегати — германската „Зигфрид“ и американската „Пери“ — бяха прихванати и унищожени. Почувствах тежка умора, когато видях как „Мъст“ отплава свободно, преодолял гравитационното привличане на Земята, разтворил платна като разпукващ се цвят, докато накрая изчезна напълно от нашите екрани.

Мадж наруши първи мъртвата тишина на мрежата за тактическа свръзка.

— Това ли е непробиваемата отбрана на нашата Слънчева система? — каза той с горчивина и скептицизъм в гласа.

— Той държеше ключовете към системата. Пък и те не нападаха. Всяко от тези устройства е насочено навън, а не навътре — обясних му аз.

Бях твърде потиснат и изтощен, за да се впечатля от факта, че беше жив.

— Това не са действия на хора, които нямат нищо за криене — каза Езичника.

Мисля, че се опитваше да извлече нещо градивно от нашето поражение.

— Какъв курс пое „Мъст“? — попита Грегър.

Предположих, че все още се намираше в медийния възел. Военният хеликоптер бавно кръжеше около гигантската конструкция на сондата. След минута-две щях да видя мащабите на причинените от нас поразии.

— Към Сириус — отвърна Бог.

Но корабите на „Черните ескадрони“ са поели курс към колониите.

— Ще успееш ли да стигнеш там преди тях? — Грегър попита Бог.

— Съжалявам. Оставил съм системи върху много от корабите, но нито един от тях не притежава качествата на фрегатите на „Черните ескадрони“ — рече Бог, а аз вече знаех, че Кликата щеше да излъчи „Демиург“ в мрежата веднага щом успееха да се доберат до колониите.

— Ще Ги инфектират с „Кром“ — каза Грегър.

— От информацията, която успях да събера — каза Бог и данните се появиха веднага на екрана, така че всеки, който желае, можеше да ги изтегли, — единствено Ролистън е имал достъп до „Кром“.

— Значи, „Кром“ е на борда на „Мъст“? — попита Грегър.

— Да, така ми се струва — рече Бог.

Не ми хареса липсата на категоричност в думите му.

— А защо точно Сириус? — попитах.

За моя изненада отговори Грегър:

— Такъв беше планът им. „Кром“ не беше толкова добре развит, колкото „Демиург“ — всъщност беше просто странично занимание, — а на Сириус се намира най-голямата Тяхна популация.

— И кое е най-лошото, което може да ни сполети? — казах, но усетих, че въпросът ми прозвуча кухо и безсмислено дори за самия мен.

— Ти как мислиш? — сряза ме Грегър, което не беше типично за него. — Ще превземат всички кораби на четирите колонии в системата на Сириус и ще се върнат на Земята.

— Най-лошото ще е, ако продължи войната — каза тихо Рану.

— Между човеците — добави Езичника.