Гавин Смит
Ветеран (7)

6.
Дънди

Разбих защитите на системата за автоматично управление на аероколата и й зададох непозволени команди. С помощта на поредицата от криптографски подпрограми на моето устройство за електронно кодиране на съобщения изпратих силно шифрован текст, като не пропуснах да подчертая дебело неотложния характер на посланието. Отдолу платформите изчезнаха от погледа ни. Летяхме над суша. Под нас останаха сгушените, набързо сковани барачки, саловете и вехториите на пристанищните пазари. Край брега на реката се тълпяха хора, дошли да позяпат последиците от експлозията. Много от тях вероятно си мислеха, че Те бяха кацнали на Земята и вече ни нападаха. Да бе, и щяха да почнат с Дънди, нали? Мисълта за това ме накара да се усмихна.

Пред погледите ни изникнаха ярките светлини на магазините на тукашната Гинза. Множество неонови холограми премигваха в синхрон и ни предлагаха цялото щастие на материалните блага, но в същото време предупреждаваха за жертвите, които бяхме длъжни да направим в името на войната. Имаше и новини от фронта: кръстосващите се светлинни лъчове от репортажите от поредната космическа битка над Голямо куче 1, монтирани с кадри от бойното поле, бронирани автомобили, мекове и уморени пехотинци, които газят в калта, докато в обратната посока профучават въздушни линейки.

Веднъж отидохме в покрайнините на истинската Гинза, в Токио. Тежко въоръжените полицаи и охранителите на големите магазини не допускаха там да припарят отрепки като нас. Магазините за преоценени стоки и уличните сергии, на които продаваха евтина храна, където нашего брата можеше да си позволи да пазарува, оставаха извън очертанията на този квартал. Бяха ги сбутали под платените естакади, които мъжете и жените от големите компании използваха, за да отидат на работа или до магазините. Токийската Гинза изглеждаше като окъпан в светлини свят от приказките в сравнение с онова, което фирмените служители у нас наричаха Долната земя, а всички ние — просто Дънди.

Насочих аероколата надолу към една от страничните площадки на „Къмършъл Стрийт“. Щом кацнахме, хората веднага започнаха да оглеждат с недоверие богаташкото возило. Повечето едва свързваха двата края в сивата икономика на Дънди, далече от големите корпорации, но тук-там мернах и неизменните ужасно агресивни гангстери, които се бяха отървали от военна служба под лицемерния претекст, че „не желаят да носят оръжие“ по силата на „убежденията“ си. Двама-трима от тези нагли типове вече вървяха към нас, когато приплъзнах вратата, за да я отворя. Обърнах се към Мораг, която седеше на задната седалка.

— Ще можеш ли да го носиш? — попитах припряно. Тя кимна, сълзите бяха размазали евтиния грим по лицето й. — Намери нещо, с което да го загърнеш. Никой не трябва да го вижда, чу ли? — Но тя изобщо не ме слушаше. — Мораг! — изкрещях.

Чак тогава ме погледна.

— Ще ни проследят ли? — попита.

— Може би да, а може би не.

По моя команда капакът на машината се прибра обратно, като мех на акордеон, а аз извадих жака за интерфейса на аероколата от куплунга и започнах да бърникам по клетката за горивото. Малък трик, който бях научил по време на тренировките за борба с бунтовници.

— Всичко наред ли е, мой човек? — чух нечий глас зад гърба си. — Крака ли си си ударил?

Обърнах се и видях грозен младеж с гадни киберустройства по него и още по-гадна кожа. Облеклото му беше копие на тазгодишната мода на всички улични отрепки в града. Погледна пак изгореното лице и сърдития ми вид и отстъпи назад, като извади ръката си от бронираното горнище на анцуга.

— Няма проблем, пич — добави, явно се беше отказал да ни ограбва.

Обърнах се пак към машината и довърших онова, което бях започнал, когато Мораг излезе. Беше увила съществото в карираното одеяло, което като че ли си върви безплатно с всеки закупен автомобил в Шотландия. Черната слуз на извънземното капеше от него. Добавих последна команда към устройството за електронно кодиране на съобщения, издърпах жака и го метнах под седалката на аероколата, като се молех Викария да е изпълнил заръката ми.

— Да вървим — казах и се отправихме към ъгъла на „Къмършъл“ и „Хай Стрийт“, където се намираше каменна черква от преди времето на Последния човешки конфликт.

От вътрешността на сградата струеше светлина, която озаряваше витражите, покрити отвън с градска мръсотия, напластявана столетия наред. Зад нас аероколата се издигна във въздуха, а Мораг се обърна да я проследи с поглед как се гмурва под естакадите и продължава надолу по „Хай Стрийт“. Нямаше да успее да се изплъзне от следенето от сателита, но поне щеше да забави Ролистън достатъчно дълго. Само че имаше малък проблем: бях изгубил устройството за електронно кодиране на съобщения. Ако не намерех друго, щяха да открият транспондера ми.

— Ама това не е ли незаконно? — попита Мораг.

— Ами държавна измяна, плюс замесване с проститутка… — Обърнах се да видя лицето й. — Май не ми влияеш благотворно.

Тя се опита да се усмихне вяло, но само за да ми угоди. Пъхнах ръка в джоба на шлифера и пристъпих към дебелите бронирани двери на божия храм. Малко се обнадеждих от факта, че се отвориха веднага щом ги бутнах.

 

 

— … тази бяла светлина не бе от Тях! Не! Това не бяха Техните адски оръжия! Бялата светлина дойде от горе, от небесните селения, това бе Божият гняв! Господ запрати копието си, за да предупреди онези, които се отдават на нечисти съвкупления!

Да, биваше си го Викария, как само умееше да адаптира и импровизира проповедите си според събитието на деня…

Отвътре стените на черквата бяха от гол камък. Върху витражите се прожектираха холограми. Стилизираните сцени от пъкъла придаваха на въздуха червеникав оттенък, който обаче пораждаше усещане за уют в разрез с посланието на смразяващите кръвта изображения. На пластмасовите пейки бяха насядали неколцина от най-онеправданите и окаяни хорица и слушаха проповедта на Викария, който ги кореше заради греховете им. Зад олтара, малко по-встрани, успях да зърна работния му кът, разните инструменти и плотовете с оборудване, в по-голямата си част скалъпено набързо или сглобено от самия него.

Викария стоеше на амвона, който някога е бил от дърво, сигурно отдавна изтъргувано или изгорено за огрев. Вместо него сега имаше метална конструкция с пластмасова рамка.

Не се беше променил, може би бе прибавил видимо някоя и друга година, а очите му, като диво зверче, святкаха още по-яростно и от преди. Носеше черен костюм с бяла пасторска якичка, но внушителната му осанка бе започнала леко да се стопява. Имаше дълга неподдържана прошарена брада и все още човешки очи, ако не беше погледът му.

Половината му глава бе обрасла с дълга сплъстена къдрава коса, и тя като брадата прошарена на места. Другата половина бе грозна военна машинария с вграден бърз и мощен компютър, но, както повечето машинарии на военните, бе жестоко скарана с естетиката на дизайна. Забелязах няколко добавени наскоро по-елегантни приспособления, които вероятно сам бе измайсторил, за да е в крак с технологичния напредък, а и за да се задържи по-дълго в хакерския бранш. Навремето бе един от най-добрите и тъкмо затова го направиха свързочник, но после го изтеглиха при Зелените чудовища, хората от военното разузнаване. Викария и до ден-днешен си оставаше спец, макар че и той, като всички по-стари, сигурно вече беше изместен от по-младите, по-бързите и по-гладните.

— Всички вън! — изръмжах на опърпаните богомолци, докато куцуках навътре и притисках раната си с ръка.

— Това е божи храм! — извика Викария и по брадата му потекоха лиги.

Миряните се опитаха да преценят кой от двама ни бе по-страшният. Аз обаче извадих мастодонта от кобура и вече нямаше съмнение, че съм по-голямата заплаха. Отчаяните богомолци се изнизаха през вратата покрай двама ни с Мораг.

— Щраквай ключалките, отче — изкрещях аз. — Веднага!

Викария изгледа преценяващо състоянието, в което се намирах. Похотливият му поглед се плъзна по тялото на Мораг, която все още бе облечена с поизносеното си жакетче, и най-накрая се спря върху одеялото от аероколата и капещата по пода черна слуз.

— Джейкъб, в какво си се забъркал този път?

— Залоствай вратите — натъртих аз.

В следващия миг чух изщракването на многобройните тежки ключалки зад мен след последния изнесъл се от храма богомолец. Викария пусна една от неговите налудничави, дивашки усмивки в момента, в който от стените и покрива на старата черква се спуснаха нагънатите като хармоника бронирани плочи, които бе задигнал отнякъде.

— По тези места е имало замък, който датира от 80 г. след Христа — каза той.

— Колко интересно! Изпълни ли заръката ми?

Викария не откъсваше очи от Мораг, без ни най-малко да прикрива похотливите си намерения, докато обхождаше тялото й с поглед. Той се приближи към нея, но в този момент направих гримаса и се опитах да затворя раната в крака си. Мораг леко потръпна, когато Викария се пресегна към нея и я докосна, но успя да запази самообладание.

— А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери; в ръка си държеше златна чаша, пълна с гнусотии и нечистота от блудството й^[1] — рече тихо той и с меките си месести пръсти завъртя главата на Мораг, за да огледа добре лицето й, а гласът му бе глух, беззвучен и възбуден.

Изведнъж дръпна рязко одеялото от ръцете й и съдържанието му тупна на пода като мокър парцал. Викария побесня. Този път обаче не бях сигурен дали се преструва. Постепенно извиси глас и закрещя яростно в лицето на примрялото от страх момиче.

— След това се яви друга поличба на небето: ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му — седем корони^[2].

Не, сега определено не ми беше до това. Именно поради тази причина не обичах да си имам вземане-даване с хакери.

— Отче, работата е сериозна — прекъснах го грубо аз. Той се обърна рязко и ме погледна. — Изпълни ли заръката ми?

— Ти си ми длъжник — каза и се усмихна, но после отново извърна поглед към Мораг.

— Изпълни ли заръката ми? — попитах за трети път.

Започваше да ме изнервя, въпреки че очевидно аз бях този, който го моли за услуга.

— Знаеш ли докъде сме се докарали? — продължи да ме дразни той с реторичния си въпрос. — Имам предвид човешката раса?

— Изпълни ли заръката ми! — изревах и се огледах наоколо, докато премислях вариантите.

Беше ли успял Викария да проникне незаконно в контролната кула, за да ги заблуди относно мястото на приземяването ни? И дали използваше електронно устройство за кодиране на съобщения, за да блокира транспондера ми?

— А когато сне втория печат^[3]… мор слетя земята^[4] — каза той, вече по-тихо, но в очите му все още проблясваха пламъчетата на неговата налудничавост. Отворих уста и аха да му поискам троснато отговор на въпроса си, той ме изпревари: — Направих го, мамка му! Длъжник си ми. — И отново отмести погледа си първо към Мораг, а после към извънземното, чиято черна слуз продължаваше да се стича по каменния под на черквата. — Да знаеш, че не са никакви извънземни — продължи Викария.

Стиснах зъби, защото усетих, че ефектът от болкоуспокояващите, които бях взел заради изгарянията ми, започваше да отслабва, а може и да не бяха достатъчно силни. С накуцване се добрах до една от пейките.

— Поддържаш ли още медицинския кабинет? — попитах аз. Въпросът ми го извади от мислите му. Отмести погледа си от раненото извънземно върху крака ми и кимна.

— Виждам, че си пострадал — рече той.

— Не за мен — отвърнах аз, а после посочих извънземното. — А за това.

Викария отново го погледна, помисли малко и сви рамене. Вдигна от пода леката маса и мина покрай олтара в кораба на черквата. Аз се изправих и се затътрих след него, а Мораг тръгна с мен.

По плотовете имаше всякакви електронни уреди. По-голямата част служеха за връзки с мрежи или за конструиране и поддържане на други електронни апарати, но успях да различа и няколко архаични, самоделни устройства за медицинска диагностика и лечение. Прекалено великодушно го бях нарекъл „кабинет“.

— Това едва ли ще свърши работа — каза той. — Без съмнение тяхната физиология е също толкова несъвместима с нашата, колкото и психиката им — добави и започна да закачва извънземното към апаратите си.

Започнах да ровя по разхвърляните плотове и най-накрая успях да открия някакъв препарат за бързо зарастване на рани и съшивател и се заех с крака си. След малко Мораг ми подаде мехлем, с който почистих изгорените места и облекчих болката.

— Ама че работа — измърмори Викария, докато включваше техниката.

— Не думай — подметнах саркастично.

— Да ме прощаваш за професионалната си биография — започна той, като очевидно имаше предвид стажа ми в Специалните части на ВВС. — Но когато бях на военна служба, ме изтеглиха във Военното разузнаване и въпреки това пак нищо не разбрахме за Тях. Не узнахме нищо повече от това, което знаеше всяка средностатистическа каска, а и така и не успяхме да заловим поне едно от Тях или част от Техните машинки. Винаги успяваха да ги унищожат, преди да попаднат в ръцете ни. Знаехме само, че Те ни мразят и искат да ни изтребят — прибави, а после млъкна и се намръщи, защото вероятно бе получил някаква информация на вътрешния си дисплей.

— Вие казахте, че не са извънземни? — попита разтревожено Мораг.

Викария се обърна и я изгледа. След като й се насити, започна отново да приказва, въпреки че продължаваше да я зяпа.

— Те нямат конкретна цел. Изглежда, че съществуват само за да причиняват страдания на човешката раса. Дошли са на този свят, за да ни подложат на изпитание.

Мораг, изглежда, се опиваше от думите му, но попита колебливо:

— Тогава какво представляват Те?

Аз обаче знаех отговора — Викария беше подхванал старата песен на нов глас.

— Бесове — рече той възможно най-драматично.

Мораг ме погледна, но аз просто свих рамене.

— Той не е такъв — тихичко промълви тя, а после сведе поглед към дланите си.

Викария не я чу или предпочете да не отговаря. Постави Нинджата върху кушетката на импровизирания медицински кабинет и се обърна към мен:

— Я да видим сега. И за какво ти е това нещо?

И кимна към съществото.

Дадох си сметка, че нямам отговор или поне не можех да дам разумно обяснение. Наистина, какво правех? Престъпвах заповедта на висшестоящите, защото се бях хванал за думите на няколко проститутки от нефтените платформи, като извършвах предателство спрямо собствения си вид.

— Искам да говоря с него — отвърнах.

Викария извърна глава и ме погледна, но от деловия му тон нямаше и следа.

— Ти от кого се криеш? — извика той.

— От Ролистън — рекох.

Викария кимна.

— Виж какво — каза и посочи съществото. — Тези тук служат на врага. Ако Те проговорят, ще избълват куп лъжи, затова не е наша работа да общуваме с Тях.

И пак погледна към съществото.

— Точно това би казал и Ролистън — изкоментирах аз, въпреки че не си го помислих.

Викария бе зает с машинките си и лицето му имаше съсредоточен вид.

— Покай се; ако ли не, скоро ще ти дойда^[5] и ще се сражавам с Тях с меча на моето слово — извика той, въпреки че докато ровичкаше из някакъв стар сейф, умът му очевидно бе зает с други неща.

Накрая намери онова, което търсеше, и извади кубче, което се оказа паметов чип, върху който можеше да се съхрани невъобразимо голямо количество информация. Пъхна два от жаковете в куплунгите на тила си, третия свърза с медицинската апаратура, а последния — с кубчето. Аз се изправих.

— Какво правиш? — попитах.

Викария се направи, че не ме чува. Завъртя очи в орбитите, което бе знак, че се е включил в мрежата. Възползвах се от момента и затършувах из нещата му, докато открия онова, от което се нуждаех. Имаше няколко различни устройства за електронно кодиране на съобщения. Взех най-доброто според мен и му направих диагностика. Не работеше както трябва, затова избрах друго, а после още едно, докато най-сетне се сдобих с работещо устройство.

— Това се плаща — каза някакъв странен глас. Мораг подскочи, но гласът бе на Викария, който бе в мрежата, но все още във връзка и с охранителните системи на черквата. Гласът идваше от високоговорителя върху амвона. — Между другото, как смяташ да ми платиш за услугата? — попита металическият глас, сякаш отделен от тялото на Викария.

— Ще измислим нещо… — започнах, въпреки че нямах ясен отговор.

За щастие, в този момент извънземното напълно се разпадна, което ни позволи да сменим темата. В един момент бе в твърдо агрегатно състояние, а в следващия — черната течност зашуртя по каменния под и се просмука в тапицираната с парчета плат кушетка. Гледах смаяно, без да знам всъщност защо. Бях виждал подобни неща да се случват с извънземни навсякъде из системата на Сириус, но не знам защо същата гледка в моя роден град ме свари неподготвен. Мораг тихичко изхлипа.

— Отче, какво става? — настоях аз.

— Всичко е наред — отвърна металическият глас от високоговорителя на амвона. — Така или иначе, вече бе полумъртво, когато го донесохте — добави Викария и излезе от транса си. — Все пак обаче успях да спася някаква част.

Стори ми се замислен и учудващо сериозен.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

Започвах да си мисля, че бях рискувал живота си за по-малко от обикновено дори.

— Нали ти казах, така и не успяхме да заловим нито едно от тези неща. Те винаги се разлагаха по толкова съвършен начин, че единственото, което оставяха след себе си, бе мъничко генетичен материал — каза и отново потъна в размисъл.

— Е, и? — не се стърпях аз.

Изглежда, че това го извади от унеса.

— Хм? А, да, ами от диагностиката, която извърших, излиза, че Те са плод на биотехнологиите. Въпреки че е напълно възможно да са възникнали по естествен път или по-скоро да упражняват по-голям контрол върху собствената си еволюция. Във всеки случай това обяснява наличието на различните касти — Нинджи и Берсерки.

Тази новост отдавна бе станала всеобщо достояние. Обаче не виждах никаква полза от нея. Тогава Викария продължи:

— Технологията, която Те използват, е на самоорганизиращи се нанити, само че течни. Трудно ми е да кажа какво представляват. Възможно е расата на извънземните да се състои от отделни клетки, а всяка биологична форма да представлява колония или може би цялостна цивилизация от Тях.

— Е, и, какво от това? — подканих го да побърза; всеки момент Ролистън щеше да ни открие.

— Не съм много сигурен — замисли се той. — Но няма съмнение, че от доста време хората от разузнаването би трябвало да са го знаели.

— Изтребвай^[6] — подхвърлих, като имах предвид официалната политика, че трябва да Ги унищожаваме, на всяка цена, при всякакви обстоятелства.

Викария сви рамене. Но в същия момент се усъмних.

— Само че подобна технология може без проблем да бъде разпространена? Биха могли да ни затрият за нула време?

— Знам ли, може би е вид обществена забрана? Може би за тях е самоубийство, но със сигурност, разполагайки с тази информация, и ние можем да сторим същото с тях.

— Искаш да кажеш, че ако предадем информацията на властите, ще прекратим войната? — недоумявах аз.

— Ако предадем информацията на властите, само ще ги въоръжим със средство за прекратяване на войната — каза той скептично.

Не беше напълно категоричен. Това си беше оръжие, а управляващите еднакво обичаха и оръжията, и победите. Викария започна да нарежда:

— А когато сне втория печат, чух второто животно да говори: дойди и гледай! И излезе друг кон, риж; и на ездача му бе дадено да отнеме мира от земята, та човеците един други да се убиват; и даден му бе голям меч^[7].

После се изправи и ме погледна в очите.

— Нищо не разбирам — измърморих.

— Мор слетя земята, вторият печат е снет — но го произнесе толкова бавно, сякаш бях бавноразвиващо се дете. — Може би тъкмо войната е от значение, именно участието в нея е важно.

— Чуваш ли се какво говориш? Искаш да кажеш, че началниците няма да се възползват от нашите сведения? — изумих се аз.

Но той само вдигна рамене. В този момент се обади Мораг:

— Не смятам, че трябва да им ги даваме. — И двамата я зяпнахме учудени. Тя изглеждаше уплашена и сякаш съжаляваше, че се е обадила, но въпреки това продължи: — Ами да, мислите ли, че ще е толкова лесно? Да препрограмират техните бионанити за нападение срещу собствения вид?

Стори ми се, че по-добре от мен разбира какво се случваше в момента.

— Зависи доколко Те желаят да съдействат — обади се Викария. — Аз успях да проникна в паметта на съществото, или по-скоро то ми позволи, защото при такава сложна технология щеше да ми отнеме доста повече време. Щях да бъда принуден да конструирам съвършено нов апарат, за да преведа данните от извънземното, пък и щях да съм изправен пред непосилната задача да пробия защитните механизми на извънземните, които ни пречат да се доберем до същността им.

Продължавах да не разбирам какво казва и вероятно изражението на лицето ми говореше красноречиво за това. Носеха се слухове, че някои технологии позволяват да се прониква в тялото чрез куплунги в интерфейса, но дори и да беше вярно, тези неща си оставаха за мен тъмна Индия.

Викария обаче продължи да обяснява:

— Цялата ДНК на съществото е информация, но преди да загине, то съвмести част от нея с моите системи.

Продължавах да не разбирам нищо от това, което казваше. Мразех информационните технологии.

— Свалил е информацията върху носител — додаде Мораг, с което отново ме изненада.

Викария кимна.

— Ето за какво ти е бил паметовият чип — казах аз, доволен, че най-сетне можех да се включа в разговора им.

Викария отново кимна.

— Ето тук съм изолирал всичко. Създадох програма, която изработва среда, в която да се развие.

— Искам да си поговоря с това същество — прекъснах го аз.

— В такъв случай ще разговаряш с врага…

— … и всичко, което ще ми каже, ще бъдат лъжи, да — довърших вместо него.

Тогава Мораг се обади:

— Обаче той не е такъв.

— Ти си просто блудница, впрочем една от многото, и той те е съблазнил — каза Викария и отново влезе в образ.

Не разбрах защо Мораг се разстрои толкова. Със сигурност бе чувала подобни приказки и преди, че дори и по-лоши.

— Защо ми говорите така? — попита тя, но Викария не й обърна внимание.

— Манията на религиозните — отвърнах вместо него. — Случва се с много от хакерите. Разправят, че в мрежата виждали неща, лицето на Господ и други щуротии. Според мен става дума за прекъсване на връзката. Един вид, успяват да се изолират и започват да им се привиждат разни работи. Има нещо, което отключва онези части от мозъка им, които отговарят за религиозното чувство. Рано или късно, всички хакери стигат дотам или съвсем откачат.

Пропуснах да отбележа, че Викария бе участвал в операция „Спирала“, опит от страна на правителствата на САЩ и Великобритания да проникнат в Тяхната комуникационна инфраструктура.

— В мрежата се случват какви ли не неща — започна Викария едва чуто, но в същия миг ме погледна в очите и аз почувствах отражението на лудостта му върху черните лещи. — Обаче аз не вярвам в Господ.

Изведнъж от луд той се превърна в напълно трезвомислещ по начин, който не можех да си обясня, но това не се случваше за първи път. Спомних си студения Космос и човешката кръв по ръцете ми. Но независимо от това, че Викария се бе вторачил в изкуствените черни лещи, които ми придаваха застрашителен вид, аз първи отместих погледа си.

— Тогава защо си свещеник?

— Подготвям се — отвърна той.

Стори ми се, че си губя времето, като го карам да ми отговаря без увъртания.

— Искам да говоря със съществото — повторих аз.

Викария вдигна рамене. Отиде до работния плот и вдигна куплунга, свързан с паметовия чип. Придърпах към себе си един ръждясал стол и седнах.

— Не бързай. А през това време твоята блудница ще поработи малко, за да изплати част от дълга ти към мен.

— Няма да стане — изрепчих се аз, като сам се почудих на студенината в гласа си.

— Аз нямам нищо против — обади се плахо Мораг.

Погледнах изплашеното момиче, а след това и циничната усмивка на Викария.

— Аз обаче имам. Отче — обърнах се към него аз, но той не реагира. — Отче! — извиках и го сграбчих с изкуствената си дясна ръка, като го стиснах малко по-силно.

Той тутакси се извърна към мен. Защо правех това? Нали момичето бе проститутка, какво ми влизаше в работата дали ще си легне с него?

— Много съм ти задължен за всичко, което направи за нас, дори безкрайно съм ти задължен, но ако докоснеш момичето с пръст, ще ти стопя топките с лазера. Разбра ли?

Той ме изгледа свирепо, а после се обърна към Мораг:

— И дадох й време да се покае за блудството си, но тя се не покая. Ето, нея хвърлям на постелка, а прелюбодействащите с нея — в голяма скръб, ако се не покаят за делата си; и чедата й ще поразя със смърт^[8].

Свърши проповедта си и я заплю. Мораг почти се разплака.

— Стига вече! — заповядах аз.

Погледнах Мораг, която стоеше в параклиса, все още с дрехите от публичния дом. Викария продължаваше да я зяпа и да я плаши. Вероятно не можеше да откъсне поглед от нея, защото носеше само гащички и някакви мрежички, и протритото жакетче отгоре.

— Можеш ли да дадеш на Мораг някакви дрехи?

Той се обърна и се ухили противно.

— Искаш я единствено за себе си, нали? Правим се на закрилници, за да не плащаме, а? Това ли било? Нещастник.

Прииска ми се да го ударя, но все още се нуждаехме от него. Приведох се напред, достатъчно близо, за да подуша смрадта от развалените му венци.

— Дай на момичето дрехи! — изсъсках аз.

Той показа на Мораг дрехите, които бе получил като дарения за своите бедни миряни, а после ме включи към паметовия чип.

 

 

Обзе ме познатото усещане за реене в пространството и откъсване от действителността. Усетих, че напускам тялото си. Викария използваше същите програми като в сензорните кабинки — информацията достигаше до мозъка ми посредством куплунгите в интерфейса, а целта бе да се придаде плътност на виртуалната среда. Нямаше нищо общо със сърфирането в мрежата. В повечето случаи бе съвсем безопасно, пък и имаше предпазни механизми, но извънземният организъм бе непознат за мен. Ако наистина бе толкова сложно устроен, колкото твърдеше Викария, може би ме грозеше смъртна опасност.

Постепенно образът, съставен от множество пиксели, започна да се прояснява и пространството около мен започна да се запълва. Нямаше нищо общо с неоновата анимация на виртуалната реалност в мрежата, а по-скоро ми заприлича на натуралистична версия на реализма на сензорните кабинки. Усетих до болка познатите ми ботуши да затъват в до болка познатата ми кал. Намирах се сред поле, а наоколо стърчаха гладко отрязаните дънери на мъртви дървета от непозната планета. Носех пълно бойно снаряжение и автомат „Хеклер и Кох“, преметнат през ремък отпред върху гърдите.

Каква игра играеше Викария, по дяволите? Та аз отново се намирах на Голямо куче 4. Далечният хоризонт се озаряваше от кръстосания артилерийски огън. Високо над мен двете космически флотилии се сражаваха в орбитата на планетата, а ярките отблясъци на премигващите светлини пробождаха като пики лазурното нощно небе. Някакъв силует се приближаваше към мен през гората от отсечени дънери. Опитах се да настроя оптиката, за да увелича образа, но не бях сигурен дали и тук действат същите закони на физиката. В крайна сметка успях и за мое щастие, видях насреща си Грегър. И той бе в пълно бойно снаряжение, под което носеше загрубял керамичен нагръдник с кинетична подложка и костюм от реактивна инертна броня. От дясната му страна, закрепен на въртящата се поставка, висеше релсотрон. Тази половина от тялото му представляваше остатъци от димяща маса — всичко освен костите се бе стопило. Пресегнах се и докоснах лицето си, като очаквах да е изгоряло, но с изненада опипах гладката твърдост на кожата и подкожната броня. Точно както на Голямо куче 4, точно както в онзи мой сън.

За момент си помислих да стрелям в лицето на стария си другар, за да видя какво ще се случи, но си дадох сметка, че не ми стиска да дръпна спусъка срещу нещо, което толкова много приличаше на него. То се доближи до мен и спря. Очите му бяха черни езера и в тях плуваха звезди. Зачаках. Нищо не последва.

— Трябваше ли на всяка цена да вземаш неговия образ? — попитах.

Това, което стоеше насреща ми, твърде много ми напомняше за нещо недовършено, за някаква грешка, за сторено от мен предателство.

— Това е твое дело — отвърна то.

Дори гласът му бе като на Грегър. По всичко личеше, че извънземното има пълен контрол върху средата и я беше измъкнало от моето подсъзнание. Това никак не ме успокояваше. Питах се дали пък не се опитва да ме предразположи, но в такъв случай или бе направило погрешния избор, или се опитваше да ме забаламоса, като си правеше майтап с мен.

— Какво друго бихме могли да бъдем? — продължи то, отново с гласа на Грегър, само че сух, лишен от чувство.

Кимнах и видях как то се завъртя. Разпознах човекоподобното, ниско на ръст, черно, космато, приведено напред туловище на Берсерките. От него излизаха множество крайници, които завършваха с дълги силни пръсти, с нокти като на граблива птица, с изключение на един, който беше покрит с ръкавица, от която се подаваха автомат с осколочни патрони и подобни на швейцарско ножче бойни приспособления. Единствената разлика с Берсерките бе катраненочерният им цвят. Този тук, изглежда, само отразяваше светлината и подобно на очите на Грегър, и кожата му бе отрупана със звезди. Като къс звездно небе. Сетих се за Нинджата, който бе очистил останалата част от Жребците и бе заразил Грегър.

— Това вече е друго нещо — казах аз. — Нека не забравяме кои сме. — То не отвърна. — Ти кой си?

— Ние сме Посланик. Но заради вас приличаме на жесток убиец.

— Какво искаш? — продължих да питам, като се опитвах да разгадая думите му, което не ми се удаваше напълно, вероятно по вина на Викария, но ми се искаше да мога да проведа нормален разговор с някого.

— Ние искаме мир — каза то.

— Моля? — извиках саркастично, но после си казах, че то вероятно не разбира от сарказъм. — Престанете да ни нападате.

— Няма, докато вие не престанете. Вие не искате да чуете.

В следващата секунда вече крачех бързо към него. Без да помръдва, то изпълни постепенно полезрението ми и аз го ударих. Почувствах се така, сякаш бях прелетял през тънка водна пелена, и извиках, докато пропадах в пространството. Успях да се овладея набързо и се озърнах наоколо, докато тялото ми се преобръщаше при свободното падане. В далечината мернах мраморносиньото кълбо на Земята. Едва успях да различа няколкото орбитални станции, които изграждаха защитния пръстен около нашата планета. Като пехотинец не ми се налагаше да съм кой знае колко в час с въпросите на космическата география, но все пак си давах сметка, че се намирам в далечната орбита на Земята.

Завъртях се, но нямаше и помен от Посланик или каквото там представляваше. И тогава видях пламъка. Светлосин на цвят. Беше един от Техните кораби. Бях напълно сигурен, въпреки че контурите ми бяха непознати. Формата му грубо наподобяваше конус, макар че по-скоро приличаше на събрани на едно място шушулки с аеродинамична форма, прикрепени към двигател, който се движеше по-бързо от светлината. Нямаше да успея да го забележа, понеже бе създаден за стелт операции, ако не беше издайническият пламък на запалените двигатели. Космосът сякаш пулсираше. Не разбирах какво се случва, но като че ли част от космическия кораб се набръчка, запали се отвътре, а после мигновено и безшумно се разпука, преди вакуумът да я засмуче и от кораба да не остане нищо. Стори ми се, че всъщност се разпадна на части, но се оказа, че това е експлозията от отделянето на двигателя. Всяка от шушулките представляваше Игла, с която Те повторно щяха да проникнат в нашия свят. Видях, че всички Игли поемат курс към Земята. Космическото пространство започна пак да се свива и отпуска, при което светлината от далечните звезди угасна, за да лумне отново в същия миг, в който се разпукваше някоя нова шушулка, а после парчетата се разлитаха без звук.

Винаги съм настръхвал от зловещото затишие преди космическите битки. Изглежда, че и по-голямата част от човечеството споделяше моето виждане, съдейки по силната музика и специалните ефекти, които придружаваха новинарските репортажи от фронта. Най-сетне успях да разбера на какво се дължеше пулсирането на Космоса. Проследих сигнала до първоизточника и открих безшумно промъкващия се кораб, само че този път, плод на човешки ръце и далече по-сложно устроен от повечето други, които бях срещал. Стреляше с особен вид черен лазер, който напомняше Техните оръжия с черна светлина. Една по една шушулките бяха унищожени.

Орбиталните защити на Земята може би не бяха в състояние да уловят конфликт, който се разиграва на такова огромно разстояние от нейната повърхност. Затова и не отвръщаха на удара. Стори ми се, че всички шушулки бяха унищожени, но в следващия миг аз вече стрелях в Космоса. Доста време крещях, докато успея да се овладея. Вече се намирах в близката орбита на Земята. Тъкмо навреме, защото една от ударените шушулки се беше промъкнала инкогнито през кордона на орбиталната защита, което подсказваше за изключителни технологични умения, и видях краткия проблясък в момента на съприкосновението със земната атмосфера. Защитниците сигурно го бяха взели за метеор или нещо подобно. Значи, това било. Корабът, който бях открил в парка. А неговият пилот бе съществото, което Викария бе успял да свали върху диска. Почувствах гадене от объркването, причинено от гледката на стоящия пред мен Грегър в калното поле насред мъртвите дънери.

— Защо не позволявате да говорим с вас? — попита то.

Имаше ли отчаяна нотка в гласа му, или си въобразявах?

 

 

— Ааа!

В следващия момент разбрах, че аз съм този, който крещи. Отново се намирах в черквата — внезапен, истински шок. Превих се надве и повърнах. По пода покапа жлъчка. Някой ме беше изтръгнал от програмата. Зад мен стоеше Викария и в едната ръка държеше кабела, а в другата — автоматичен пистолет с голям калибър.

— Мамка му! — успях да изтърся.

— Рижият конник е тук — каза той и в очите му отново припламна искрата на лудостта.

— Какво?

— Хората, от които се криеш — обади се Мораг.

Беше облечена с други дрехи — беше обула протрити размъкнати панталони от здрав плат с множество джобове по тях, които все щяха да послужат за нещо, и чифт ботуши, твърде големи за нея, и бе облякла суичър с логото на група музиканти или друг вид формация, или на някоя звукозаписна компания, във всеки случай нещо, което ми бе непознато. Беше изтрила напълно грима от лицето си и бе хванала косата си на конска опашка. Сега приличаше повече на младо момиче, отколкото на обект на сексуално престъпление.

— Ролистън? — попитах аз.

Викария кимна. Изправих се, но все още се чувствах объркан.

— Какво научи?

— Каза, че иска мир — отвърнах.

— Лъже — рече Викария, но не ми прозвуча никак убеден в думите си.

— Не лъже — включи се Мораг, но тя, за разлика от него, бе напълно убедена в това, което каза.

— Каква мисия е изпълнявало — да дойде тук, за да убива ли? — попитах на свой ред.

Викария се замисли.

— Вероятно да дойде тук, едва ли чак да убива, а може и да е някаква психологическа операция — отвърна и този път знаех, че има право.

— С какво време разполагаме? — рекох, но той само се усмихна.

— Почти са пред вратата — и ми подаде паметовия чип, който съдържаше Посланик.

— Наистина ли? И сега — какво?

— Ще се опитам да задържа Ролистън и Сивата дама възможно най-дълго време. Занеси това на Езичника и му кажи, че съдържа пътя към Едного Истиннаго Бога^[9] — добави той, сякаш разбирах нещо. — Той е в Хъл.

— Хъл бе разрушен.

— В богаташкото предградие. Той ще те открие.

От близкия говорител долетя мазният глас на Ролистън:

— Отче?

Викария ме погледна с предишната лудост в погледа. Кимнах, без да разбирам защо се жертваше заради мен по този начин. Обърнах се и тръгнах към отвора в каменния под, който водеше към древна крипта. Докато се спусках надолу, забелязах, че Мораг бе метнала на рамо сива брезентова торба.