Гавин Смит
Ветеран (29)

28.
На път за Сириус

Защо мразя Ролистън.

 

 

Цял живот този гадняр беше вършил само злини, но беше ясно, че те бяха част от работата му. Не го харесвах, нямах нищо против да умре, но не го мразех истински, може би защото самият аз бях дяволски щастлив, че все още не съм умрял. Мисълта за отмъщение, задето ни беше оставил на онова място, беше далечна и неосъществима мечта.

Извадихте голям късмет, че ни прибраха. Някакъв конгоански спасителен отряд, който извършваше последната си мисия. Издирваха оцелели от техните специални части, но попаднаха на нас. Когато ни евакуираха, имах чувството, че бяхме последната бойна совалка, която напусна Голямо куче 4. Небето се озари от наземната стрелба по нашата флотилия, която вече се намираше в далечна орбита. Беше красиво и някак нереално. Отстрани сигурно сме приличали на ходещи трупове. Мадж и моя милост просто гледахме с празни погледи, докато парамедиците на нашите спасители превързваха раните ни. Струва ми се, че дори не им благодарихме.

„Санта Мария“ беше товарен кораб отпреди войната, произведен в корабостроителниците на Далечна Бразилия. Кораб с цивилно предназначение, който беше преминал на постоянна военна служба. Ставаше дума главно за превоз на оборудване и боеприпаси, както и за извозване на ранени войници или личен състав обратно кът Земята. Мразехме тези кораби, защото трюмовете им представляваха самостоятелни модули, със собствени животоподдържащи системи, които бяха напълно отделени от останалата част и построени от предложилия най-ниската цена изпълнител. С други думи, това беше затвор с тънки, студени стени, които ни деляха от безвъздушното пространство.

Хората, които се връщаха на Земята, бяха събрани от кол и въже, оцелели по един или друг начин. Не пътувахме в компанията на своите бойни отряди. Тук не се зачиташе военната йерархия. Единствените представители на официалната власт бяха двама военни полицаи. Те си седяха в бронирана кабинка, защото рискуваха да бъдат убити, ако се покажат навън. Никой не харесваше военната полиция, нито властите, които представляваше. Нашите военни полицаи бяха янки.

Тъй като никой не ни контролираше, много скоро Дарвиновата теория за естествения отбор заработи с пълна сила. Набелязваха се жертви, уреждаха се сметки, разпределяха се местата в хранителната верига и се очертаваха територии. Имаше хора от всякакви националности, но предимно от развиващите се страни — британци, французи и американци. На конгоанските части не им се налагаше да прибягват до услугите на осемдесетгодишни корита, за да върнат хората си у дома. Като численост янките превъзхождаха всички останали, но страдаха от тежко вътрешно разделение.

Освен това на този кораб имаше необичайно високо струпване на войници от специалните части. Това щеше да затрудни в голяма степен борбата ни за установяване на място в хранителната верига. Пиячката и дрогата щяха да стигнат за два, най-много три дни; след това щяха да останат само дажбите ром, които никога не бяха достатъчно големи. Така че започнах да се оглеждам за жертва. Това щеше да бъде предупреждение към останалите; заявяване на желанието ми да бъда оставен на мира. Не исках да ставам бащица, отстъпвах това звание на онези, които напираха да си го присвоят, обаче исках да дам съвсем ясно да се разбере, че не беше безопасно да се закачат с мен. Така или иначе, жертвата трябваше да бъде някой задник, който не си затваряше устата, но имаше достатъчно мускули и сили да тормози другите. Трябваше да е мъж, нямаше друг начин. Избрах някакъв тип от Втори парашутно-десантен полк, който беше на ръба на киберпсихозата. Убих го за бутилка уиски. А то дори не беше добро. Е, поне предупредих останалите. Щяхме да пътуваме цели осем дни.

 

 

Мадж си запълваше времето по свой си начин; аз си седях на койката и се наливах. Обръщах твърде малко внимание на ставащото около мен и изобщо не разсъждавах. Спомням си само гнева и вцепенението. Странното състояние на липса на чувства. С Мадж водехме разговори, но говореше предимно той, пък и нищо не си спомням от тях. Мадж дори трябваше да ме кара насила да се грижа за раните си.

Обаче помня Викария. Носеше лекьосана униформа без нашивки или други белези за военния му чин. Беше обрасъл с косми и имаше сплъстени коса и брада. Приличаше на безумец — имаше нещо сбъркано в дивите му кървясали очи. Грозните, но функционални джаджи, които запълваха половината му глава, не допринасяха кой знае колко за приятния външен вид, а на всичкото отгоре той не млъкваше. Беше дрогиран, защото изобщо не спеше, а през цялото време проповядваше. Бълнуваше за Бог, за края на света и разбира се, за Тях, за бесовете, докато някой не му разбиеше устата. На няколко пъти се бяха опитвали да го пребият от бой, за да млъкне най-сетне, но в последния момент, преди да го довършат, нещо винаги спираше нападателите. Дали заради вярата, или пък защото смятаха, че да убиеш толкова луд човек, носи лош късмет? Истината е, че никой не изгаряше от желание да бъде близо до него.

Помня, когато влязохме в трюма за първи път, той вече беше там. Беше вдигнал ръка и ме беше посочил, след което беше започнал да крещи, а по къдравата ту черна брада бяха потекли лиги.

— Зная твоите дела^[1]; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог^[2].

Бях го блъснал и отминал, опитвайки се да не вдишвам смрадта, която се носеше от него.

Постепенно неговото бълнуване и проскърцването на корпуса се превърнаха в постоянен звуков фон на борда на „Санта Мария“. Отначало проповедите му ми изпиляваха нервите, както и на останалите. Всички присъстващи бяха имали вземане-даване с религиозни свързочници. Но човек трябваше да проявява търпимост, защото благодарение на свръзките оставахме живи. С тяхна помощ извикваха кораби за евакуация, те даваха сигнал за въздушни нападения и артилерийски обстрел; те поддържаха общността помежду ни, така че човек от време на време беше склонен да им прости някоя и друга странна проповед. Обаче Викария просто минаваше всякакви граници. Ала за мое учудване, неговите разкази започваха да ми действат успокоително. Улових се, че все повече се заслушвам в тях, за да не мисля толкова за Грегър, Ролистън, Нинджата и това, че не бях успял да се погрижа за хората си.

— Кой е той? — попитах.

Изглежда, че Мадж беше изненадан от интереса ми към нещо, различно от уиски и мрачни мисли.

— Викат му Викария — отвърна Мадж.

Предполагам, че се беше осведомил, защото по принцип се интересуваше от заобикалящата го среда.

— Хм, отива му. А какво друго можеш да ми кажеш?

— От Зелените чудовища е, бил е прикрепен към щаба на Главното командване. Говори се, че взел участие в операция „Спирала“.

Бях чувал само слухове за тази операция — съвместен проект на Главното командване и Агенцията по национална сигурност, чийто обект беше Тяхната комуникационна инфраструктура. Ставаше дума за изпращане на хакери в извънземната мрежа.

— Това не беше ли слух? — винаги бях вярвал, че тази операция е поредният военен мит.

— Така разправят — отвърна Мадж и вдигна рамене.

— А той какво разправя?

Любопитството ми беше по-силно от мен.

— Че видял лицето на дявола. Но ако слуховете са верни, то или всички участници са били лоботомирани, или са откачили безвъзвратно — задоволи интереса ми Мадж.

— Значи, той е по-скоро от вторите?

— Не, той е най-нормалният — каза Мадж.

 

 

Всъщност бях изненадан, че нещата не се бяха влошили още по-рано. Макар че се случи едва на втория ден. По всяка вероятност на следващия щяхме да останем без пиене и без дрога и тогава алтернативата щяха да бъдат военните транквиланти и абстиненцията. Е, тогава вече играта щеше доста да загрубее.

Струва ми се, че първият превъртял беше вземал някакви гадни психотропни вещества, а на всичкото отгоре непрестанният монолог на Викария се беше вплел в структурата на неговите халюцинации, обвивайки го в създаден от видения християнски пъкъл. Няма нужда да казвам, че онзи тип никак не изглеждаше щастлив от цялата работа.

Чух виковете. Откачалката беше извисил глас до такива висоти, които говореха за прекрачване на границата на нормалността и звучаха нечовешки. Викария му предложи да изгони бесовете от него. Откачалката имаше неколцина приятели, които се опитваха да му попречат да нарани себе си или някой друг. Помислих си, дотук с Викария. С изненада установих, че неговата врява щеше да ми липсва.

Но още повече се изненадах, когато се смъкнах от койката и се спуснах цели осем етажа надолу по леглата. Минах покрай бойци от елитни части и обикновени войници, които се бяха подпрели на лакът — опиянчени зяпачи на предстоящото кърваво убийство. И аз трябваше да направя като тях. По-късно Мадж ми сподели, че си мислел, че си прося смъртта.

Когато стъпих на студения под, видях какво ставаше. Откачалката беше приклещил Викария на една от койките. Пичът, на чиято койка се разиграваше случката, се беше отдръпнал в другия край, до преградата със следващата койка. Беше се опулил, нямаше очи, а черни лещи, като всички останали, а на лицето му грееше воайорска усмивка, докато се наслаждаваше на това, как откачалката реже късове от плътта на Викария. Е, не беше чак толкова странно, предвид липсата на сензорни кабинки на борда.

Викария беше облян в кръв, но между отделните писъци, успяваше да цитира Светото писание, макар че все още не проумявах как можеше да бъде толкова отдаден на каузата си.

— Не бой се никак от онова, което има да претеглиш^[3] — изкрещя Викария.

Откачалката беше чисто гол и също беше облян в кръв. Стори ми се, че кълцаше не само Викария, но и собствената си плът. Картинката на гол-голеничък човек, който сам си причинява наранявания, беше почти клише за въздействие на психотропна дрога. Държеше някакво назъбено парченце желязо, въпреки че със сигурност притежаваше имплантирани оръжия. Съдейки по хардуера по черепа му, беше свързочник, също като Викария. А пък атлетичното му тяло на плувец, ципите на пръстите на ръцете и краката, татуировките, които успях да различа под кръвта, и хрилете, говореха, че по всяка вероятност е Тюлен. Което автоматично означаваше, че двете жени зад него също бяха Тюлени. Тримата имаха числено предимство спрямо мен, а Тюлените знаеха какво правят. От друга страна, аз никак не бях убеден, че знам какво правя. Откачалката хлипаше и умоляваше Викария да млъкне. И двете жени не бяха щастливи от случката и внимаваха техният човек да не пострада.

— Пусни го — казах внимателно.

— Ето, дяволът ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуси, и ще имате скръб десетина дни!^[4] — изпищя Викария.

Едната от жените, ниска, набита мъжкарана, с военни панталони и изрязана тениска, увила потна кърпа около главата, се премести, за да ме наблюдава по-добре и да се намеси, ако се стигнеше до насилие от моя страна.

— Ей, т’ва е личен въпрос, не се меси, по дяволите — ми каза тя.

Предвид обстоятелствата се насилваше да прозвучи по-категорично, отколкото й се искаше, но беше очевидно, че и на нея тази работа не й харесва. Погледнах я, а тя отвърна на погледа ми с черните си, безизразни лещи. Викария изпищя, когато онзи му пусна още кръв.

Не бях сигурен, че можех да се справя и с двете жени, дори и да бях в най-добрата си форма, което си беше самата истина, макар раните ми да заздравяваха доста бързо. Ако и откачалката се включеше да ни разтървава, работата ми беше спукана. Защо, по дяволите, Мадж не беше тук? После се сетих, че не му бях пратил съобщение. Поправих грешката си с приглушен глас и изчаках известно време, но не свалях поглед от жената Тюлен.

— Как се казваш? — попитах.

— К’во те засяга?

— Аз съм Джейкъб — казах, без да обръщам внимание на агресивния отговор.

— Виж к’во. Изобщо не те засяга. Остави човека да довърши к’вото е почнал, и ще си оберем крушите.

— Ами ако правеха това с някой от вашите?

— Този не е от твоите — рече ми тя. Много добре знаеше, защото, ако Викария беше от моята част, изобщо нямаше да водим този разговор, а направо щях да съм ги нападнал. — Пък и т’ва си е двубой.

— Кажи ми как се казваш — помолих отново.

Стори ми се, че невъзмутимият ми тон започваше да й действа. Викария изкрещя отново, когато онзи отряза поредното парченце плът от него. Ако не се намесех скоро, само щях да съм си загубил времето. Няма нужда да казвам, че откакто се бях намесил, все повече хора започваха да обръщат внимание на случката.

— Реб — накрая ми отговори тя.

— Да не ме занасяш? Това съкратено от „разбойничка“ ли е? — казах и се усмихнах.

Плоска, лишена от хумор усмивка.

— Не, от Ребека — рече тя. Не беше развеселена от шегата ми.

— Ъ, Ребека. Не е точно двубой, защото вие сте… Тюлени, нали така? — Тя кимна. — А пък другият е хакер, който цял живот е работил на бюро и дори не е участвал в бойни действия. Така че, не ми изглежда много равностойно, какво ще кажеш?

— Така е, но никой не е длъжен да слуша по двайсет и четири часа приказки за огън и жупел — отвърна тя.

Присъстващите нададоха приглушени одобрителни възгласи.

Викария не облекчи много положението си, защото точно в този момент извика за пореден път:

— Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота^[5].

— Млъкни бе, млъквай, млъквай! — крещеше откаченият тип, а думите му се оплетоха и се превърнаха в неразбираем брътвеж.

Последваха нови писъци, когато Тюленът отряза още малко плът от Викария.

— Вашият човек е ранен — казах. — Това няма да му помогне кой знае колко.

— Убийте вряскащото копеле! — изкрещя жена от горните етажи на койките.

Погледнах натам, откъдето беше долетял гласът й.

— Ако не млъкнеш, ти ще си следващата! — извиках й аз.

Реб отново помръдна, готвейки се за бой. Мадж разбута тълпата с лакти и ми кимна, като се постара жените да разберат, че ако се наложеше да се бием, щяхме да сме двама на двама. Правила от паркингите пред кръчмите.

— Права си. Не е честно да търпиш това всеки ден по двайсет и четири часа, нито пък да чуваш как мъжът под теб от време на време посяга на себе си или да душиш смрадта на двеста мръсни войници, които серат и се потят, по дяволите. Не е честно, че повечето ти приятели са мъртви, а пък живите по един или друг начин са прецакани, но той няма вина за това и убийството му с нищо няма да ти помогне — казах. Изобщо нямах представа откъде ми бяха хрумнали подобни думи, но съзнавах, че гласът ми звучи гневно. — Колко още можем да влошим положението си днес?

Не исках да съм на нейно място. Не можеше да си позволи да прояви слабост, защото някой можеше да я набележи за жертва. От друга страна, имах чувството, че тя много добре разбира какво й казвах. Давах й възможност да излезе от ситуацията. В момента изобщо не ми пукаше за мен самия, камо ли за някакъв побъркан непознат.

— По дяволите — продължих. — Много си права. Това изобщо не ме засяга.

Обърнах се и започнах да се катеря обратно кът койката си. Зад мен Реб и другата жена Тюлен издърпаха техния свързочник от Викария и започнаха да го влачат обратно към тяхното гето. Потърсих Мадж по линията за свръзка.

— Дръж Викария под око — казах.

— Да не съм му бавачка, мамка му? — запротестира Мадж.

Аз изключих връзката.

 

 

— Бог те е избрал да бъдеш Неговият праведен меч! — нададе вой Викария.

Изпищях и скочих в леглото, при което си ударих главата в койката отгоре. Не беше най-доброто събуждане. Остриетата ми се бяха показали и вече нарязваха на лентички евтините чаршафи. Струва ми се, че беше успял да се добере толкова близо до мен, понеже дажбата ром и остатъкът от уискито, което бях задигнал от онзи тип, когото убих, бяха на привършване. Пардон, онзи тип, когото бях заклал като животно.

— Разкарай се… от койката ми… мамка му!

Само това успях да кажа.

Викария се наведе към мен. Лъхна ме неговият лош дъх, миризмата на кисела пот, пикня и лайна. Като се връщам назад в мислите си, ми се струва, че смрадта сигурно е била неговият защитен механизъм, начин да се предпази да не бъде убит от някого, който не е бил здраво натакован с дрога.

— Слушай! Трябва да ме чуеш. Ще бъдеш призован и ще трябва да откликнеш!

Той сякаш беше придобил огромни размери, надвесеното над мен лице на безумец изглеждаше гигантско в клаустрофобичното пространство на моята койка. Осъзнах, че се страхувам от този тип. Междувременно бяха започнали да крещят към нас да млъкнем.

— Махни се от мен! — извиках.

— Хей, пичове, искате ли да ви оставим насаме? — подвикна Мадж от койката под мен; на него явно му беше забавно, въпреки че гласът му прозвуча уморено.

В съзнанието ми се беше загнездило нещо, което не ми даваше мира. Нещо се беше променило или поне не беше същото. Изпитвах тревога отвъд притеснението от смрадливия религиозен фанатик, който се беше опитал да припълзи до моята койка.

— Когато стане време за второто…

— Млък! — сряза го сержантът в мен.

Нещо в тона ми го накара да млъкне.

— Исусе Христе, благодаря Ти — измърмори Мадж.

— Не споменавай напразно името Господне… — започна отново Викария.

— Млъкни! — изкрещях отново. И тогава разбрах какво не беше наред. — Мадж, кога свалиха ветрилата? — попитах.

Имаше нещо тотално сбъркано в хармоничните трептения на фоновия шум. Онова инстинктивно усещане, че се движиш с идиотска скорост, беше изчезнало. Бяха изминали едва три дни от осемдневното пътуване и вече бяхме паднали под скоростта на светлината.

— Махни се от койката ми — казах на Викария.

Изглежда, че подейства.

Надникнах надолу, като се опитах да не обръщам внимание на световъртежа при вида на десетината метра, които ме деляха от пода, и потърсих Мадж с поглед. До него на койката лежеше някакъв млад красавец, но Мадж беше буден и нащрек, а лещите камери в очните му кухини се размърдаха, докато се опитваше да ме фокусира.

— Върви си, момче — казах внимателно на компаньона на Мадж.

Той се измъкна от койката.

— Сигурно са ги свалили, докато сме спели — каза Мадж, поглеждайки към голия младеж, който се спускаше надолу по койките. — Защо, проблем ли има?

— Така ми се струва, понеже не се движим — казах аз и придърпах бойните си панталони и тениската, и започнах да завързвам връзките на кубинките.

— А ветрилото? — попита той.

— Откъде да знам, по дяволите.

— В такъв случай, налагаше ли се да ме събуждаш и да изхвърляш забавлението ми от леглото? — настоя той.

— Не съм те събуждал — уточних.

Хората наоколо започнаха да си дават сметка, че става нещо. Набързо всички разбраха, че сме паднали под скоростта на светлината. Потърсих връзка със „Санта Мария“ за повече информация, но не получих отговор. Нито другите, които се бяха опитали. Тогава опитах с военните полицаи, залостени в тяхната бронирана кабинка, но и те не ми помогнаха.

Спуснах се надолу по койките, а Мадж ме последва. Викария стоеше долу, в основата на колоната легла.

— Зная, че не можеш да търпиш лошите; зная, че си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжци! Че си претърпял и имаш търпение, че за името Ми си се трудил и не си се уморил! Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов. Помни прочее откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела!^[6]

От околните койки долетяха обичайните молби за тишина, придружени със заплахи, но повечето хора вече бяха свикнали с Викария.

— Какви ги приказва тоя? — попита ме Мадж.

— Паднал е от високо — казах.

Хората започваха да се трупат около въздушния шлюз, който свързваше нашия модул с останалата част на „Санта Мария“. Двамата с Мадж ги разбутахме и се добрахме до шлюза, като междувременно Мадж кимаше за поздрав на хората, с които се беше запознал.

Реб, другата жена с нея предишния ден и техният свързочник също бяха застанали до шлюза. За щастие, този път откачалката беше облечен. Раните, които сам си беше причинил, започваха да хващат коричка и беше изпаднал в транс. Реб ми кимна, но видях, че се почувства гузна. Нямах време за глупави въпроси. Просто останахме там и изчакахме свързочника да излезе от транса си.

В някакъв момент той отвори очи и започна да клати глава.

— Е? — попита Мадж.

Онзи ни погледна, но не ни позна, а после вдигна поглед към Реб и каза:

— Те не само са ни заключили тук, ами са строшили заключващия механизъм — прегледах файловете на охраната.

— А можеш ли да влезеш в системите на кораба? — попита Реб.

Той поклати глава.

— Тц. Въвели са тотално информационно затъмнение. Всички системи за свръзка са изключени.

— А не можеш ли да ги излъжеш и да влезеш през някой от многобройните датчици? — попита Викария, изведнъж придобил съвсем трезвомислещ вид.

За момент всички го зяпнаха, особено свързочникът, който се беше опитал да го накълца на парченца предишния ден.

— Опитах, но мисля, че са изключили всички датчици — каза той, съвземайки се от смайването си.

— А защо не опиташ безжична връзка с вътрешния екран или интеркома? — предложи Викария.

Свързочникът започваше да побеснява.

— Виж какво, разбирам си от работата. Без свестен трансмитер не мога да получа достатъчно силно захранване ето тук — и той се плесна по главата, — за да вляза в нискоенергийните им системи.

— Тъй казва Светият, Истинният. Аз имам ключа Давидов. Туй, що отварям, не ще затвори никой, както туй, що затворя, никой не ще отвори^[7]. Бог ми прати този дар.

Последваха стонове на недоволство, когато Викария отново се върна към предишната си същност, и когато изпадна в транс, се свлече на пода, което, трябва да му се признае, предизвика мелодраматичен ефект. Хората започнаха да се бутат един друг, за да не се стовари Викария върху тях, така че когато тупна на земята, нямаше кой да омекоти удара. След което всички отново насочиха вниманието си към Тюлена свързочник, който беше застанал до въздушния шлюз.

— Ти какво смяташ? — попитах Мадж.

— Ами за да ни спрат и да ни заключат тук, сигурно има някаква причина — отвърна той. — Обаче нищо хубаво не ми идва наум.

Върнах мислено лентата назад и намерението им ми се стори съвсем очевидно. Мисля, че всички в някакъв момент се досещахме, но никой друг, освен Викария, не искаше да го признае.

— Възнамеряват да блокират външните врати на въздушния шлюз и да ни изхвърлят в Космоса — рече Викария, когато излезе от транса си.

— Какви джаджи имаш в главата си? — попита Тюленът свързочник.

Викария не му отговори. Остави достатъчно време на струпалите се войници да отрекат случващото се и да отправят още няколко обидни квалификации по адрес на неговото крехко психично здраве.

— Ти сигурен ли си? — попитах го аз.

Той кимна. Това ми беше достатъчно.

— Но защо? — попита другата жена Тюлен.

— Тук има твърде много хора, които знаят истини. Ездачът на рижия кон, що отделя мир от земята, и дяволът, що лъже, са врази на праведните люде — каза Викария.

Притесних се, защото в думите му имаше доста здрав смисъл.

— Ролистън? — попита Мадж.

Аз вдигнах рамене. Но хората бяха дочули въпроса му.

— Значи, заради теб, така ли? — попита нечий глас.

Познах човека. Беше от нашия полк, както и приятелите му.

— Браво, насъскайте се сега срещу нас, много ще помогне — каза Мадж.

— И заради мен — каза Викария. — Въпреки че се отрекохте от мен, аз видях лицата на дявола и Бога. Разбрах Тяхната свещена геометрия. Опознах идолопоклонническата катедрала на Техния информационен градеж, пробен камък за човешкото зло. Това е плодът на дървото, що се зове познание и що вовеки ще прокълне всинца.

Тревожеше ме надигащия се в мен въпрос — ами ако в края на краищата всички луди не бяха луди? Ами ако просто знаеха разни неща?

— По дяволите, безумецо, млъкни — изкрещя някой от тълпата.

— Вие май не слушате какво ви се говори — каза Тюленът свързочник. — Те искат да го убият, защото той знае разни неща.

Викария кимна.

— Ами ако предложим теб в размяна, може би ще ни оставят живи? — каза мъжът от нашия полк.

А, дотук, значи, с бойната солидарност, помислих си.

— Да бе, страхотна идея — каза Мадж.

— Поне да опитаме — каза мъжът с равен глас.

Пак се започна.

— Що си такъв наивник бе? — изрева Реб. — Онези отвън се опитват да ни убият, а ти се опитваш да подклаждаш война тук вътре.

— Да, ако така ще се измъкнем живи — отвърна войникът.

— Воините Христови са опасни. Ние всички знаем твърде много и ще се бием с преправеден гняв. Ние сме като небесно воинство: нашите огнени мечове не ще станат палешници — каза Викария, а после се обърна към Тюлена свързочник, който само допреди няколко часа беше изрязвал парченца плът от него: — Трябва да изпратят сигнал, преди да отворят шлюзовете към Космоса. Ще ги пресрещнем в небето с мечове в ръка.

Каза това и в очите му припламна искрата на фанатизма. Тюленът се замисли над думите му.

— Това са го предвидили. В най-лошия случай или ще взривят вратите, или ще ни изхвърлят навън с целия модул и ще изключат животоподдържащите системи.

— Животоподдържащите системи са изключени! — изкрещя някой от задните редици.

Значи, затова вътрешните системи бяха започнали да ми помагат да дишам и изведнъж беше станало много студено.

— В най-добрия случай можем да се надяваме да ги забавим малко — каза свързочникът.

— Трябва да минем от другата страна на въздушния шлюз — рече Реб и потупа вратата му за по-голяма тежест на думите си.

— Единственият начин да се промъкнем от тази страна е, като го изрежем или взривим; механизмът е прецакан — добави свързочникът.

Загубихме още няколко минути, докато проверявахме дали случайно някой не разполага с експлозиви или режещи фенерчета.

— От тази страна ли? — попита Викария.

— От другата страна има ръчна помпа, с която може да се отвори — поясни свързочникът.

— А пък аз имам ключовете към смъртта и подземното царство — каза Викария. — Някой трябва да премине оттатък.

Сега вече всички го бяха зяпнали.

— Хайде, опитай се да обясниш какво имаш предвид, без да късаш нервите на хората с религиозните си простотии — помоли го Реб.

Вместо отговор, той бръкна в дъното на покритите с мръсни петна бойни панталони и започна да тършува.

— Да не си си заврял ръката в гъза? — попита Мадж и не вярваше на очите си.

— Що, предпочиташ да е в твоя ли? — заяде се Реб и се ухили, с което определено спечели симпатиите ми.

Най-накрая Викария изгрухтя и извади ръка от панталоните.

— Хареса ли ти? — попита Мадж.

С тържествен вид Викария ни показа кафявия си юмрук, а после разгъна пръстите и вътре се показа някакво омазано с лайна устройство.

— К’во е т’ва? — попита Реб.

— Горелка за ключалки — казах и усетих, че ми призлява. Викария се опита да ми я подаде, но аз се дръпнах назад. — Защо я даваш на мен, по дяволите? — попитах, въпреки че много добре знаех.

— Който побеждава, няма да бъде повреден от втората смърт^[8] — рече Викария.

— Винаги ли държиш горелка за ключалки в гъза си? — попита Мадж.

Изведнъж разбрах, че много хора гледаха към мен с очакване.

— Благодаря, че избра точно мен — измърморих.

— Какво толкова, и бездруго ще умрем в безвъздушното пространство — каза Мадж.

— Ако искаш, можеш да ме смениш? — предложих.

— Не, мамка му, аз не съм печен войник — каза той.

Идеше ми да го убия с поглед.

— Нямаме много време — напомни ни свързочникът.

— Ами тогава, иди ти и свърши работата, по дяволите — креснах.

Аз наистина нямах никакво желание и не проумявах защо бяха избрали мен. Тук имаше много войници от специалните части. Стори ми се, че причината беше, че Викария беше връчил на мен горелката за ключалки.

— Защото ти си праведният… — започна Викария.

Остриетата ми сами се показаха.

— Млъкни, по дяволите! — и го заплюх. — Още една думичка от твоите лайняни религиозни приказки и се заклевам, че на мига ще те пратя при твоя Бог.

Той се вторачи в черните ми лещи. Изведнъж лудостта беше изчезнала от дивия ту поглед.

— Не вярвам в Бог — каза внимателно, с равен глас.

Останахме така доста време, втренчени един в друг, сякаш установявахме някакво негласно споразумение, което и до ден-днешен май така и не разбрах.

— Можеш ли да хакнеш външния въздушен шлюз? — попитах го. Той кимна. — По дяволите! Мамка му! — започнах да крещя. Наистина се бях изплашил. — Даже и да успея, ще трябва да се бия, за да стигна от другата страна на онази врата — и посочих вътрешния шлюз, който водеше към „Санта Мария“. Никой не се обади. — Някой знае ли изобщо къде се намира външният въздушен шлюз? — казах.

В следващия миг върху вътрешния ми дисплей запремига иконката на текстови файл — Викария го беше изпратил. Отворих го и видях схема на кораба, на която беше оградено с кръгче разположението на външния въздушен шлюз.

— Ако успея да отворя вратата, пак не съм сигурен, че ще успеем да избием всички — казах на вече разгневените войници край мен.

— Ти отворѝ вратата, а другото остави на нас — ми каза Реб.

Погледнах ги за последно, пуснах още една ругатня и тръгнах към външния въздушен шлюз. Чух глух удар — Викария се свлече на пода — отново беше изпаднал в транс. Пътьом грабнах пожарогасителя от стената. Видях как плъзгащата се врата към външния въздушен шлюз се отвори.

Напомпаните човешки същества издържат много малко време в безвъздушното пространство. Имах известни вътрешни запаси от кислород, укрепена свръхструктура и вътрешни системи, с чиято помощ криво-ляво щях да се оправя. И все пак това бяха най-ужасните трийсет секунди в моя живот. Не съм сигурен, че мога точно да ги възпроизведа: но беше толкова студено, че имах чувството, че изгарям. Ставите ми агонизираха. Изпуснах пяна от пожарогасителя, за да се изстрелям напред. Не знам как съм успял да се закрепя и да се покатеря върху корпуса на „Санта Мария“. Помня, че в някакъв момент зърнах звездите. Имах усещането, че се намирам под доста странен ъгъл спрямо кривината на корпуса. За миг усетих покой и красота. Бях повече от сигурен, че съм умрял.

Нямам никаква представа как съм се добрал до въздушния шлюз, нито как съм успял да се справя с омазаната с лайна горелка за ключалки. Когато ме намерили върху пода на въздушния шлюз, съм ридаел, дишал съм тежко и съм се смеел истерично. Месеци по-късно гледах записа, докато военният съд заседаваше. Не можах да се позная. Сякаш дяволът беше навлякъл нечия плът, която смътно напомняше мен.

Някак си остриетата ми се бяха забили в коремите на двамата военни полицаи. На записа видях как някой стреля отново и отново по чудовището, което приличаше на мен, но то продължаваше да напредва из вътрешността на „Санта Мария“, убивайки всички, които му се изпречваха. През цялото време крещях едно-единствено име. Ролистън. Едва по време на процеса се потвърди, че той беше издал заповедта, но аз бях разбрал това по-рано, затова търсех именно него, обаче него го нямаше там. После видях ухиления, окървавен труп да отваря вратата между вътрешния въздушен шлюз и товарния отсек и да се строполява на пода.

Когато кацнахме на Земята, вместо добре дошли, чухме воя на сирени. Бяхме говорили да избягаме, но къде ти. Мадж ни беше уверил, че всичко ще бъде наред. Беше излъчил репортажа веднага щом навлязохме в Слънчевата система. Арестуваха ни и ни извозиха в орбита до Далечната Ниота Млима^[9], но дотогава общественото мнение вече беше на наша страна, а Мадж ме беше уредил с адвокат, с когото се познаваше покрай работата си.

Последвалият бунт на борда на „Санта Мария“ след бягството ни от трюма не беше по-добър от моето „пиянство“. Всички бяхме наказани с дисциплинарно уволнение, но не последва нищо по-страшно. А можеха да ни разстрелят за вдигане на бунт. Не че не бяхме виновни — никъде в закона не се казваше, че не могат да ни изхвърлят в Космоса. Обаче вече се казва. Благодарение на Мадж, който се погрижи, въпреки Закона за държавната тайна, името на Ролистън да бъде опозорено. Макар че в крайна сметка така само му помогнахме да се покрие още по-дълбоко в света на незаконните тайни операции.

Когато по-късно отново срещнах Викария в Дънди, ми се видя по-нормален, но онова, което най-силно съм запомнил от онзи процес, беше него самия — дивият поглед, лигите, които се стичат по рошавата му сплъстена черна брада, крясъците към Ролистън. Неизменно едни и същи:

— Зная де живееш — там, дето е престолът на Сатаната!^[10]