Гавин Смит
Ветеран (12)

11.
Хъл

Стори ми се, че мина доста време, преди да започна да разбирам информацията, която получавах. Въпреки че вероятно всичко беше станало само за миг. Светът около мен грееше с премигваща червена светлина. Чух стържещ звук, който изведнъж секна. Впоследствие осъзнах, че прилича на старовремски клаксон. След това се появи неизменният звуков фон на моя живот — стрелба от оръжие и писъци, които почти задължително я придружаваха. Пистолетите бяха в ръцете ми, но нямах спомен да съм ги изваждал.

Езичника седеше на изтърбушения диван, все така унесен в своя транс, със съсредоточено и напрегнато изражение. Повече ме притесни новият вид на Мораг с обръснатата глава, която също лежеше на дивана, но по-близо до мен, и се мяташе и гърчеше, а на лицето й беше изписано странно задоволство.

Исках да помогна, но не можех нищо да направя. Мораг беше свързана с безжична връзка и нямаше включен жак, така че не можех да я изключа. Почувствах как в мен се надига непозната паника. По-късно си казах, че не се справях добре, когато трябваше да нося отговорност за цивилни. Но сега се налагаше да оставя тази мисъл настрана и да се съсредоточа. И да започна да преработвам информацията, която продължавах да получавам.

Чувах смесица от изстрели от различни оръжия — от пистолети до карабини и старомодни автомати. В отговор долових непогрешимия звук на автоматите „Викърс“. Познавах ги много добре, тъй като бяха на стандартно въоръжение в британската армия. Освен това долових и звука от взрива на 30-милиметрови гранати, изстрелвани от разположени в ниското установки.

Нямах особена полза от диагностиката на термографа. Виждах множество човешки силуети да се придвижват бързо, както и множество припламвания от дулата на оръжия. Но после видях огромен дракон. Непрекъсната огнена дъга изригваше от някаква машина, която се движеше към нас от средата на „Уестборн Авеню“. Дъгата облиза една от сградите и градината на покрива избухна в пламъци. Видях многоцветното термографско изображение на скочилата от покрива горяща човешка фигура. Пламъците постепенно изстиваха, но не бяха напълно угаснали, когато тъмните води на реката погълнаха тялото.

Превключих на режим нощно виждане и се добрах до прозореца да погледна навън. По-надолу по улицата успях да видя плоскодънната лодка на речния патрул. Нещо проблесна в зелените кръгове на зрителното поле, когато огнехвъргачката на лодката изпрати поредната порция напалм към редицата къщи от нашата страна. Усилих оптичните прибори. Успях да различа униформите на британски войници в лодката. Опитах се да разгадая нашивките им, но като не успях, можах поне да разчета серийния номер на самата лодка. Бяха гвардейци, разбира се, Гвардейците от Колдстрийм. Мамините синчета.

Отдръпнах се от прозореца и погледнах към Мораг и Езичника. Те все още бяха в мрежата, но гърчът на Мораг беше преминал.

Всички ветерани мразеха Мамините синчета. Имаше ги във всяка една национална армия на Земята или в колониите. В британската войска това бяха гвардейците. Но най-лошото беше, че когато те вземат в армията, по време на специалната подготовка ти проглушават ушите с разни истории за слава и геройска смърт. Подразделенията на Мамините синчета бяха наследили история, с която да се гордеят. Мъжете и жените, които бяха дали живота си в служба на тези полкове, сигурно щяха да се обърнат в гробовете си, ако можеха да видят в какво се беше превърнало завещаното от тях.

Мамините синчета бяха децата на богатите и влиятелни хора. Синове и дъщери на големи магнати, на независими богаташи, държавни чиновници и други правителствени функционери, както и на офицери, разбира се. Една удобно самовъзпроизвеждаща се традиция. Очевидно военната служба трябваше да изглежда задължителна за всички, но добрите хорица не искаха техните Тимъти или Саманта да бъдат изпратени на сигурна смърт в някоя касапница под чуждо небе, затова те смело се заемаха със задачата да бранят Земята. Чувал бях дори да ги описват като съвременни преторианци, понеже повечето им задължения бяха свързани с мисии като сегашната, „срещу бунтовници“. С други думи, да убиват цивилни, които бяха неудобни за правителството.

Ветераните уважаваха в много по-голяма степен хората, които успяваха да се скатаят от наборната служба. Няма нужда да казвам, че Мамините синчета и обикновените войници не служеха заедно, тъй като това би довело до значително кръвопролитие. Проблемът обаче беше, че Мамините синчета знаеха много добре какво правят.

И все пак не можех да си обясня как ни бяха открили толкова бързо. Както и да разсъждавах, си беше прекалено бързо, освен ако помощник-капитанът на миниподводницата не ни беше издала за пари, а може да беше и Маклайн или някой от тукашните. Нямаше никакво съмнение, че преследваха именно нас. Обаче има и по-гадна смърт за един ветеран от това, да умре в бой срещу Мамини синчета, така че възнамерявах да убия доста от тях, преди да загина.

Пистолетите ми бяха насочени към вратата на жилището, преди тя да се отвори с трясък. Елспет беше много бавен, направо се влачеше. Червената точка на лазерния ми пистолет беше насочена срещу него, преди той да успее да измъкне ловната си карабина. Джес обаче беше здраво напомпана, да не кажа, по-напомпана и от мен. Тя беше насочила своя калашников към лицето ми, а аз я държах на мушка с моя мастодонт. За малко да натисна спусъка, преди да я разпозная.

— Ти — изсъска Джес, а лицето й се кривеше от злоба. — Ти ги доведе тук.

— Чакай малко. Сигурно някой от вашите ни е продал. Те ви докараха това до главата — казах аз с повече спокойствие и овладяност в гласа, отколкото чувствах в момента.

— Хей, вие двамата. Престанете! — изкрещя Езичника от дивана, на който седеше. Нито аз, нито Джес сваляхме погледа си от другия. — В момента имаме много по-сериозни грижи. Помогнете ми!

Хвърлих един последен поглед на Джес и свалих и двата пистолета. Тя се поколеба за миг, но също свали своя калашников.

Обърнах се към Езичника. Той пъхаше някакъв жак, свързан с един от неговите куплунги, в един от куплунгите на Мораг по твърде неприличен начин. Отидох при тях и коленичих до нея. Чух как новият залп от напалм профучава наоколо. Този път още по-близо до нас.

— Какво й е? — попитах.

— Информационната форма на Посланик успя да се освободи. Доколкото разбирам, изглежда, съумя да проникне безпроблемно в няколко от базите данни. Но ми се струва, че се опита да прехвърли част от информацията или дори цялата върху Мораг. Получи се претоварване на системите й и един вид изтичане на информация, подобно на кръвозагубата.

Докато обясняваше, не спираше да работи.

— Ще се оправи ли?

— О, стига! — изсъска отново Джес.

— Мисля, че да. Известно време ще се чувства объркана. Но трябва да намери начин да подреди и обработи информацията.

— Наближават ни — започна да припира Джес.

И изведнъж се сетих.

— Езичник — казах. Той не реагира, може би защото приемаше информация от връзката с куплунзите на Мораг. — Езичник! — изкрещях по-настоятелно.

— Какво! — отвърна той с раздразнение.

— Ама това ли било? Това ли е бил Техният план? И какво сега, ние пуснахме на свобода в мрежата смъртоносно оръжие? — попитах.

Езичника се обърна и ме погледна. Видях, че и на него му беше хрумнала подобна мисъл.

— Не знам. Посланик отново се върна в чипа — рече той.

Колкото и да не исках да призная, бях силно впечатлен.

— И как го направи? — поисках да разбера.

Езичника вече не ме гледаше, защото се беше съсредоточил в това, което вършеше в момента.

— Ами — започна той, очевидно раздразнен от въпросите ми. — След като опитах всички програми за въздействие, принуда и залавяне, както и обиколни начини, за които можах да се сетя, най-накрая го помолих учтиво.

— Аха — престорих се аз.

— По дяволите, зарежи тая кучка! — изрева Джес.

Обърнах се и я изгледах кръвнишки. Тя се направи, че не забелязва. След което отново се обърнах към Езичника.

— Дали са проследили сигнала? — попитах.

Той изключи жаковете.

— Известно време ще остане в безсъзнание. Трябва да я преместим.

И се приведе да подхване Мораг, за да я вдигне на ръце.

Аз хванах ръката му.

— Това е важно — казах с равен глас. — Очевидно някой ни е издал, но искам да ми кажеш дали са те проследили.

— Къде ще отидем? — каза нечий уплашен глас, за който с известно закъснение разбрах, че принадлежеше на Елспет.

— Ще я отнесем във Фостъртън — тросна се Езичника и се обърна към мен. — Не съм сигурен. Това нещо премина през всяка възможна предохранителна мярка и се намъкна в някои доста строго охранявани бази данни. Със сигурност всички ще се опитат да тръгнат по следите на подобно вмешателство, което никак не беше безобидно.

— Значи, са ни проследили.

— Разбраха за Дайнъс Емрис, но аз го унищожих. Обаче известно време ще се повъртят около неговите руини. Но не смятам, че са успели да проследят сигнала обратно до мен или Мораг, въпреки че не мога да съм напълно сигурен.

— Хайде, хайде — изръмжа Джес през зъби и след това стреля през стената, докато се хвърляше на пода върху мръсния килим.

Едва успях да забележа огромната сянка, която се показа на прозореца, когато рубиненочервената светлина проби сградата на нивото на кръста. Аз бях успял да залегна, Езичника и Мораг също бяха на земята, но видях, че торсът на Елспет започна да дими. Не смятам, че имаше време да разбере какво го беше сполетяло. Просто се свлече на колене и горната половина на тялото му падна напред, с лице към килима.

Езичника подхвана Мораг на ръце и хукна към вратата. Стената над прозореца изглеждаше така, сякаш някой упорито се опитва да я изгризе. Филтрите в ушите ми правеха поносим свръхзвуковия тътен от скоростните изстрели от множеството дула на релсотрона. Прозорецът се разтресе, а стената рухна. От другата страна зърнах шестметровата механична конструкция на бойния уокър.

Джес дори не си направи труда да хаби боеприпасите си, а просто се заизмъква от апартамента, приведена ниско към пода. Аз тръгнах след нея, прекрачвайки трупа на Елспет. Чух отново свръхзвуковия тътен и върху мен се посипаха парчета от тухли, както и малко пръст от покрива. Дадох си сметка, че уокърът вероятно се целеше нависоко, като се опитваше да ни попречи да се измъкнем по покривите. Ако искаха да ни убият, нямаше да им бъде трудно. Което означаваше само едно — че те преследваха именно нас. Освен това се притесних, че ако продължаваха така настойчиво да обстрелват във височина, всеки момент пълният с градинска пръст покрив можеше да се стовари върху главите ни. В този момент изпитах по-малък възторг от градинарските достижения на местните.

Положението на площадката на първия етаж не беше по-розово. Не видях Езичника, нямах представа къде беше отишъл, но знаех, че Мораг е с него. Нямах време да се замисля над това, защото къщата под нас се разтресе от мощна експлозия. Предполагам, че бяха избили входната врата. Чувах плясъка от газенето във водата на Мамините синчета. Погледнах през перилата и стрелях с двата пистолета в наводнения приземен етаж, като в същото време самонасочващият се лазер на рамото ми бързо се включи в стрелбата. Компютърът ми показа къде щяха да попаднат куршумите и лазерният лъч върху бронираните тела на войниците. Пенливите мътни води на река Хъмбър се примесиха с червената пяна от кръвта в местата на попадение върху бронята и плътта и надолу във водата, от което тя мощно закипя.

С периферното зрение видях, че Джес също стреля от стълбището надолу към войниците. Трябва да призная, че Мамините синчета не се паникьосаха, въпреки че някои от другарите им останаха да се носят по корем в тъмните води. Вместо това живите просто приклякваха или се прикриваха. Около мен изригваха части от стените и стълбите, докато бях принуден да отстъпя от много точната и вероятно направлявана от компютър стрелба.

Отдръпнах се от ръба на площадката. Подът под краката ми бе надупчен от изстрели. Заредих отново мастодонта и стрелях през пода, като се оттеглих към най-горната част на стълбите. Килимът започна да пуши от топлината от моя лазер. Много скоро изпразних мастодонта. Залегнах, докато сменях празния пълнител с нов, а после прибрах и двата пистолета в кобурите им. Отвън дочувах все по-усилващата се смесена стрелба на местните. Бяха успели да организират ответен удар.

Джес сложи нов пълнител в своя калашников и стреля през пода. Възползвах се от това и изтичах до горната част на стълбите, след което скочих на долния етаж. Докато изваждах остриетата от кокалчетата на четири от пръстите на двете ръце, лазерът на рамото ми продължаваше сам да се насочва и да стреля.

Нахвърлих се върху водача на Мамините синчета и двамата се гмурнахме в мръсните кафяви води на река Хъмбър, които покриваха вече част от приземния етаж. Успях да го намушкам няколко пъти с керамичните остриета, преди да се вкопчи в мен. В последния момент забелязах как кръвта му промени цвета на водата.

Друг от Мамините синчета се движеше бързо и се опита с един изстрел да помогне на другаря си. Аз изскочих от водата, като с остриетата на лявата ръка замахнах достатъчно силно да изтръгна от него автомата „Викърс“, който се опитваше да насочи към мен. Те разкъсаха бронята му и се врязаха в стомаха, а аз ги забих още по-навътре и нагоре, като проникнах в гръдния кош и го повдигнах от земята.

Страхът на следващия войник надви над загрижеността за мъртвия боен другар и първият от няколко деветмилиметрови куршума ме уцели в бедрото, събаряйки ме по гръб. Друг куршум проби бронята на шлифера ми и се заби в люспите на кожата. Успях да избягам в една от стаите на приземния етаж, като се придвижвах възможно най-бързо в мътната вода, която стигаше до коляното ми.

Забих ноктите през касата на вратата и от удара в стаята се разлетяха парченца гипс и откъртено дърво, при което с краищата на ноктите си захванах лицето на скрилата се зад вратата жена от отряда на Мамините синчета. Раната беше повърхностна, но достатъчна да окъпе лицето й в кръв, причинявайки й едновременно болка и ужас. Продължих да замахвам с ноктите, при което закачих за рамото поредния синковец, който се беше скрил от другата страна на вратата. Той изкрещя и пусна автомата си, но се опита да извади оръжието на хълбока си. С ноктите на свободната си дясна ръка му нанесох няколко последователни удара в незащитеното от броня лице.

Лазерът на рамото ми стреля два пъти срещу трети войник, който се появи на дисплея на мерника от другата страна на стаята с висок таван. Автоматни откоси откъртваха стените около мен, като все повече от тях успяваха да ме уцелят. Залитнах назад, а кръвта ми зашуртя във водата, когато два от тях пробиха плочите на бронята ми.

Жената, която бях ослепил със собствената й кръв, се изправи, олюлявайки се, с гръб към мен. Приближих се зад гърба й и я насочих като щит пред себе си, докато другарите й стреляха в нея. Докато падаше върху мен, успях да измъкна 30-милиметровите гранати от снаряжението й. Те можеха да се изстрелват от установка или да се взривяват ръчно. С една ръка придържах мъртвото й тяло, а с другата заредих гранатите. Хвърлих първата зад мен срещу външната стена, а другите през вратата и през дупките в стената към фасадата на къщата. Чух звука от ругатни, команди и паника, докато Мамините синчета се опитваха да се спасят от гранатите.

— Джес, излез веднага! — изкрещях, но не последва отговор.

Нечий силует, очертан от припламващата червена светлинка отзад, се опита да скочи вътре през прозореца. В следващия миг рубиненочервеният лъч от лазера на рамото ми го настигна и той падна във водата. Клекнах до стената и издърпах върху себе си телата на двамата мъртви войници в момента на взривяване на първата граната. Тя проби дупка в стената на съседната къща. Ударната вълна ме всмука и върху мен се посипаха отломъци. От нея се породи малка приливна вълна, която ме запрати срещу вътрешната стена, която се огъна от натиска, но не се откърти. Шрапнели от гранатите се врязаха в труповете, които използвах за прикритие, но някои заседнаха в бронирания ми шлифер.

Изблъсках двата трупа от себе си и побягнах към прясно образувалия се отвор между двете сгради под дъжда от изстрели, които пробиваха стените и образуваха капчици във водата. Един куршум ме удари право в рамото, но аз продължих да газя през водата възможно най-бързо. А когато другите гранати започнаха да избухват зад мен една след друга, се гмурнах и преминах през отвора в другата къща.

Продължих да газя бързо през водата, за да се отдалеча от експлозиите. Минах през някаква стая и в този миг чух, че колоните на къщата на Езичника започнаха да поддават. Щетите от гранатите, както и другите сериозни поражения започваха да оказват своя ефект върху старата постройка и градината на покрива заплашваше всеки миг да се стовари отгоре ми.

Добрах се до прозореца и погледнах навън. Стори ми се, че всички улици наоколо са в пламъци. Патрулният катер беше на едно ниво с мен, но местните жители го обстрелваха от много страни в яростен отпор. Докато гледах, видях как един от нагазилите до кръста войници бе повлечен надолу. Секунди след това от водата се подаде чудовищната паст със стоманени зъби на отвратително влечуго и отхапа парче от страничния борд на патрулния катер, заедно със застаналия на палубата войник.

Видях как уокърът продължи да обстрелва къщата, която току-що бях напуснал, с въртящия се скорометен релсотрон, помитайки от горе до долу всичко пред себе си. Краката му бяха дълги, тънки, но мощни и на техния фон бронираното туловище с формата на бъчва, в което се намираше вграденият в машината оператор, изглеждаше като кацнало върху кокили. Около туловището се движеха различните оръжейни системи. В главата беше поместено сложното сензорно покритие на мека.

Грохотът от сгромолясването на предната част на къщата би оглушил всеки, който няма слухови филтри. Най-напред под тежестта на пръстта от градината на покрива сградата се килна напред, надвисвайки над уокъра. Видях как различните уреди и жироскопи по краката му се опитаха да компенсират натиска, но в крайна сметка той поддаде и падна, затрупан от грамадата пръст. Това нямаше да го спре окончателно, но поне щеше да го забави.

Последва огромен взрив и аз полетях към другия край на стаята. Ударих се здраво в стената, образувайки пукнатина в нея и в бронята си. Започнах да се задушавам, главата ми бучеше, ушите ми пукаха, а стаята се оцвети в оранжево. Нагълтах още вода от реката и разбрах, че гледам през повърхността на водата към стая, обхваната от пламъци.

Извиках и нагълтах още вода, когато отгоре ми се стовари нещо тежко. С мъка се добрах до повърхността, като удрях многократно с остриетата нещото, което ме затискаше, въпреки че ми беше трудно да пробия кожата му.

Докато плюех мръсната вода, нагазил в нея до кръста, видях, че стаята беше опожарена от огнената експлозия, която ме беше запратила под водата, но всъщност само някои от ъглите горяха. Нещото, което се беше стоварило отгоре ми, се носеше покрай мен. Мина време, преди да разбера, че всъщност това беше тежко овъгленият обезглавен труп на един от кибералигаторите.

Изправих се, олюлявайки се. Извън къщата, водата беше покрита с пелена от огнени езици. Гледката беше абсурдно красива. Патрулната лодка не се виждаше. Предположих, че някой от алигаторите беше разкъсал резервоара на огнехвъргачката.

Последва нова експлозия, която ме запрати на пода на колене. Прозвуча ми като преносим лек бронебоен снаряд от клас „въздух-въздух“. Предположих, че някой беше свалил мека. Втурнах се навън от стаята, нетърпелив да се измъкна от силните експлозии.

Изстрелът ме уцели право в гърдите, като ме издигна във въздуха и ме запрати отново под водата. Не мисля, че беше пробил шлифера ми. Май беше от ловна пушка. Ама че глупаво от моя страна. Да се оставя да ме уцелят така. Нямах никакво извинение освен това, че от доста време не бях участвал в толкова напрегнато сражение.

Отново се изправих на крака. Стори ми се, че продължи цяла вечност, но всъщност аз се придвижвах по-бързо от всеки друг. Мастодонтът беше в ръката ми. Видях петдесетсантиметровия пламък от дулото на револвера, преди да осъзная, че мъжът с ловната пушка не беше от Мамините синчета.

Докато инцидентът с приятелския огън набираше скорост, времето забави своя ход и с помощта на свръхживите си рефлекси почти успях да проследя полета на куршума. Той удари мъжа в гърдите и проби неговата броня втора ръка. Сякаш цяла вечност пада във водата. Обаче не можах да го разпозная.

— Аз съм от вашите, глупако! — изкрещях на мъртвото тяло, като повече ме беше яд на самия мен, задето ме беше уцелил, въпреки че тъкмо бях получил няколко последователни сътресения.

Докато се отдалечавах, олюлявайки се на краката си, от трупа, успях да погледна в другата стая в дъното на коридора. Тя също беше широка, с висок таван и водата и там стигаше вече до колене. Трима души, очевидно местни жители, бяха наобиколили дребничък мъж, който стоеше с гръб към мен. Имаше тъмна коса и носеше бойна униформа с черна жилетка и черни панталони. Не за непосредствени военни действия, а по-скоро от онези милитъри облекла, които хората можеха да си купят и да носят като всекидневни, или поне някои хора.

Мъжът държеше ръцете събрани в длани над главата си, а в лицето му беше опряно дулото на карабина. От едната му страна стърчеше ловна пушка, а от другата — картечен пистолет, който беше по-стар и от мен самия. Инцидентът с приятелския огън преди малко беше отвлякъл вниманието на двамата мъже и жената, които държаха дребничкия мъж. Благодарение на оживените си рефлекси за нула време успях да се ориентирам в обстановката. Веднага разбрах какво щеше да последва, щом нисичкият мъж се размърда.

— Не! — изкрещях, опитвайки се да изтичам във водата, за да стигна до тях.

Със светкавична бързина, която едва успях да проследя — той беше бърз поне колкото мен, дребничкият мъж свали ръцете пред тялото си и видях как дулото на ловната пушка, която жената държеше пред него, падна във водата, последвано от ръката й, а после и предната част на лицето й се свлече. Отне ми миг-два, преди да осъзная, че дребничкият мъж вероятно притежаваше някакъв вид монофиламентно оръжие.

Той завъртя ръцете си навън от тялото, докато напомпаните мускули на краката ме издигнаха във въздуха и тогава направих втора сериозна грешка. Тежката нишка на монофиламентното оръжие разцепи черепа на мъжа с картечния пистолет и отнесе горната му половина. Това означаваше, че дребосъкът вече бе прехвърлил оръжието в дясната си ръка. Съответно, докато бях във въздуха, се подготвих да го ритна така, че кракът ми да се приземи в основата на гръбнака му. С достатъчна сила, надявах се, която да строши дори и подсилен скелет.

Обаче от левия си ръкав той извади компактен 10-милиметров глок. Произведе кратък изстрел и лицето на мъжа с ловната пушка изчезна.

Телата на трите жертви вече падаха встрани от дребничкия мъж и аз тъкмо се канех да го уцеля в основата на гръбнака, когато той се превъртя назад, без дори да сгъне крака в коленете. В следващия момент вече висеше във въздуха с главата надолу, а ботушът му летеше към лицето ми със страшна скорост.

Ритникът му бе толкова силен, че вътрешният ми дисплей подскочи. Носът хлътна навътре и почувствах как плочките на лицевата броня и укрепеният ми череп поддават. Нямах представа откъде беше намерил енергия за такъв удар. Успя да убие инерцията на моя летящ ритник и двамата се приземихме във водата, а аз потънах. Отново.

Замахнах с остриетата си, но мъжът беше изчезнал. Седнах във водата, прибрах остриетата обратно в кокалчетата на пръстите си и изведнъж двата ми пистолета някак се озоваха в дланите ми. Дребничкият мъж бягаше към прозореца в дъното на стаята. В двете си ръце държеше по един компактен глок и стреляше към мен ту с единия, ту с другия. Предполагаше се, че е подавящ огън, но беше удивително точен и аз чувствах как куршумите разкъсват шлифера ми, забиват се в плочите на бронята и след това се взривяват и ме хвърлят обратно във водата. Нямаше да издържа дълго на подобно нещо. Вътрешният ми дисплей изобилстваше от червени предупредителни светлинки — резултат от диагностиката на моите вътрешности.

Завъртях се, като се опитах да не мисля за това, че мръсотията от реката влиза в раните ми, и седнах. Дребничкият мъж беше изчезнал, но бях успял да зърна лицето му. Беше непалец, бивш гуркха^[1], и служеше или в Специалните военновъздушни сили, или като мен беше реактивиран отново за някаква мисия. Името му беше Рану или нещо такова. Спомних си също, че той беше шампионът на полка по кикбокс. Изстенах от болка и легнах обратно във водата. Никога не го бях срещал, но бях слушал много как обирал парите на хората при участието си в нелегални боеве в трюмовете на военните кораби, пътуващи към Проксима на Кентавър.

Сигурно Ролистън го беше изпратил, но не можех да си обясня защо само него и Мамините синчета? Ако искаха работата да бъде свършена както трябва, трима или четирима като Рану щяха да са достатъчни. Това, което не ми даваше мира, беше, че всичко, което бях чувал за него, ми говореше, че е свестен, и явно сега бяхме изправени един срещу друг от банда негодяи. А беше станало така, че вместо да го черпя едно питие, той ме беше спукал от бой.