Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (8)

II

Седмица вече сераскерът — главният началник на всички войски — беше в София. Тук трябваше да изчака еничарите от Сърбия, Босна, Арнаутлука и Морея, за да поведе похода отвъд Балкана.

Неизказано тържествено Стамбул бе отпратил войската. На мегдана при крепостните врати, що пропускат пътя към Едирне, бе опнат навес от син атлаз. Слънцето припичаше дори в ранните утринни часове, та Абдул Хамид едва се удържаше да не припадне. „Веднъж да свършва!“ — повече не мислеше и не искаше.

Двайсет певци стихоплетци вървяха пред войската. Всеки хвалеше на свой глас великите султанови дела (макар никой да не знаеше за такива дела — Абдул Хамид нямаше ни добри, ни лоши). Тълпата, струпана покрай пътя, не смогваше да улови цяла дума от двайсетте едновременно течащи възхвали. То хубаво, дето ги пееха едновременно, та никой не разбра, че думите са нагласени безразборно върху много стар глас.

Щом и последният коняр излезе из Едирне капусу — докато челото на пъстрата змия се губеше далеко на север, — десетина пейка натовариха със зор върху бял жребец потния, подпухнал вързоп, когото имаха за султан, и го поведоха със свирня към прохладата на Топкапу.

Сераскерът уж трябваше не да чака, ами да завари еничарите си в София. Защо — по дяволите! — намери града празен? Ако не се броят две орти белградски оджаклии, които само ноще се прибираха в София, а дене върлуваха из полето и почерняха живота на шопите. Няма що, сераскерът трябваше да прекара кой знае колко дни тук и да стане свидетел на безобразия, които се правеше, че не вижда и не чува. Смееше ли да се залавя с еничарите още преди похода? Пък и еничарският ага, дясна сераскерова ръка (хубава ръка!), не даваше да се издума за наказания — познаваше си хората.

Къде осмия ден взеха да прииждат войскари. Те се влачеха на тълпи, без ред и началник, сякаш бяха не войска, ами юруци. Не припираха — нека главният почака! А той не знаеше дали да се радва, или да се плаши.

Както винаги, кога се зададеше войска, софиянци като че потъваха в земята. Пък те всъщност потъваха из Витоша. Ако някой би изкачил полите ѝ, можеше да чуе и види: шепнеше с човешки гласове цялата гора, между гъсталаците ѝ пробягваха сенки — живееше витошката гора.

А из града се срещаха само войскари. Редки дружини обосели спахии — мъже, що все се надаха да си върнат бащиния тимар, десетината къщи рая, дето плаща десятък, а по Божик носи кокошка и погача на господаря си; сеймени на разни паши — грамадни, отбрани мъжаги, които за нищо вадеха нож, така бяха се ояли от грабеж; ешкинджии опълченци — тъжно да ти е да гледаш тия мирни до вчера хорица, що подсмърчаха покрай еничарските казани (никой не храни ешкинджията преди боя, зер дотогава ще побегне триста пъти).

Ако турската войска не гуляе, не пали и не граби, трябва да се бие — иначе не може. Пък в София не беше останало нищо за грабеж. Затуй, щом една заран сейменбашията помоли да го пуснат в конака, сераскерът се досети за какво ще е: повилнели са еничарите.

Сейменът и не влезе като свят, ами направо влетя при началника. Очите му мътнееха от уплаха, а кога отвори уста, езикът му беше се завързал — не изрече свястна дума.

— Къде започна цялата работа? — късо попита пашата.

— Отсам града, твоя светлост, на полето при джамията „София“. Казаните обърнаха, всички казани.

— Е, и? Викат ли нещо?

— Казват някои, викали. Искали са платата. И бакшиш отгоре.

— Махай се! На тебе говоря: махай се! — Онзи не пошавна. — Да не искаш черпня за хубавата вест, а?

Не минаваше за страхлив, пък и наистина не беше. Но докато оседлаваха коня му, Юсуф паша усещаше как издълбоко у него се навдига най-обикновен страх. Още от Стамбул бе подозирал, че злото ще дойде не толкова от врага, колкото от собствената му войска. А все се залъгваше, че ще смогне да я вкара в бой, преди еничарите да ударят на зулум. Нейсе, каквото дал бог!

Между последните градски къщя се показа полето — черно, синьо, червено и бяло от еничари. Мравуняк, всред който стърчеше джамията „София“. А какъв шум, аллах, какъв шум! „Като във Вавилон, кога зидали оная кула…“ — Такъв си беше Юсуф паша, винаги при страх го досмешаваше.

„Я! — досети се, все още на смях. — Ами какво ще бъде, ако разиграя на зар петдесетте хиляди, що имам в хазната? Всеки от тия простаци ще се надява, че ще спечели именно той. Пък докато играят, броят и се карат, ще забравят що са ми искали — те и без туй не знаят де…“

Така, обмисляйки как да залъже повилнялата паплач с нищожни пари, сераскерът излезе на полето. Еничарите забелязаха отдалеко свитата му, различиха и пашата по сърмените дрехи. За миг навалицата се залюля и плисна срещу големеца.

Юсуф паша не спря коня; каквото ще да става, не биваше да покаже страх! Едва когато гърдите на жребеца опряха о първата редица мъже, тя се разтвори, колкото да направи проход, и веднага се сключи зад сераскеровия кон.

Юсуф паша усети бърните си корави и изтръпнали. Облиза ги. Преглътна с мъка голяма колкото яйце буца, заседнала на гърлото му; вдигна сякаш чужда ръка. Псувни и заплахи ограждаха везира по-гъсто от войнишките тела, въздухът просто смърдеше на потна стръв.

Стори му се, че стои вече цял час — блъскан и руган, с издигната ръка. Това движение, което трябваше да бъде заповед за тишина и ред, вече приличаше на молба към неизчислимо по-силен враг.

Разбра: не ще ги дочака да стихнат. Тогава взе да вика и той, викаше отчаяно, дано надмогне хилядогласия ропот. Май някои, които бяха по-наблизо, уловиха думите му, та с крясъци „стига!“ накараха останалите да замълчат. Полека всред шумния порой се отдели островче тишина. Юсуф паша пое дъх и заговори:

— Защитници на Османовия трон! Не искам да ви лъжа, че ще получите плата утре — не ще получите. Но всеки от вас може да има пари…

Смехове и подигравки отново удавиха гласа му. Видя, че отдире се навдигат безброй ръце, а над тълпата тук-там пробягват остри светлинки — блестяха на слънцето ножове.

— Може — изврещя отчаяно. — Давам ви войнишка дума! Още днес на туй поле ще започнат игри, големи игри. Първите десетмина, дето надвият, ще видят салтанат! Пари! Коне! Оръжие!

„Викам като евреите на Закритата чаршия — помисли си насмешливо, понеже светлинките над тълпата угаснаха. — Те така викат: «Къна! Кадифе! Гривни!»“ Тълпата пак кипеше, но гъстата вълна жажда за мъст и смърт беше се отляла, разсипана на локви и пръски — еничарите се разприказваха по двамина и петима. Чак сега Юсуф паша, началник на всички войски, усети как гърбът му ситно трепери. Залепи с усилие мила усмивка на лицето си — уж се радва, че верните му войници не знаят къде да го дянат от любов.

Дълго чака с това застинало усмихнато лице, защото мътилката се утаи бавно. А измежду ѝ, като блъскаше с лакти и колене, до везира се провря млад еничарин. „Кабакчиоглу, Кабакчиоглу нека каже!“ — чу Юсуф паша, докато разглеждаше широкото в слепоочията и остро в брадата войнишко лице. Бе виждал хиляди мъже, та лесно разпознаваше кой колко струва. „Горещ и студен наведнъж, от такъв да те опази бог!“ — заключи той.

— Ние ти вярваме, Юсуф паша! — невисоко, но натъртено изрече еничарят, уверен, че гласът му ще бъде чут и без крясъци. — Войската ти вярва. А ти трябва да знаеш, че никой сераскер не е стигнал далеко без войска.

— Ще започнем още днес! — Кабакчиоглу вече говореше към другарите си. — След чорбата ще се разделим на четири: бегачи, ездачи, стрелци, борци. Утре ще се разменим. До седмица — петък се пада пак — да сме свършили, тогаз ще викнем сераскера да си удържи думата!

И Кабакчиоглу пое, без да целуне пеша на Юсуф пашата, тълпата послушно му правеше път. Сераскерът не вярваше на ушите си: петдесет хиляди мъже бяха мълчали като един само защото им говореше Кабакчиоглу… „Тоя, ще рече, бил главатарят им… — разсъди Юсуф паша. — Де да съм знаял, позлатил го бих!“

— Към хамама, топлия хамам! — заповяда на свитата си.

Въпреки жегата усещаше тръпки и хлад.

Той потегли в кръга на сеймени и аги — варакосана китка посред синьо-червените еничарски лехи. Тук-там го изпровождаха хилави възгласи: „Яшасън!“ Той размаха ръка за поздрав, усмихна се с все зъби. Пак го досмеша на себе си: „И на толкова се радваш, приятелю. Скоро ще раздаваш усмивки при поздрава на един-единствен еничар… Нейсе, нали спечелих седмица време.“