Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (12)

VI

Чудно нещо е чаталът на човека! Я отмери аршин, я не, пък като помислиш къде чак те отнасят нозете, свят ти се завие. Крачка по крачка, аршин след аршин.

Туй си мислеше конарчето: дребно и слабо нещо е човекът, като бълха в тревнозеления кожух на земята, а види ли дебелия край — подгонят ли го султановите субаши, — за два-три месеца се озове от село Конаре в Оджак.

За Оджак конярите тръгнаха през ранната есен на хиляда седемстотин осемдесет и седма година с войската на капудан-паша. След половин месец стигнаха Дунава при Тулча. Тук равнината слиза съвсем ниско, брегът се сраства с водите, та човек можеше да наджапа, без да усети. Поизлинял беше Дунавът, три години суша взима силата и на такава велика река, а Добри все пак се смая: това се вика вода! Тя се разливаше в безброй блата и тръстичища — истинско царство на птиците. От цял свят птици идели да мътят в дунавския разлив.

„Птици, птици… Безсловесни гадини, а си знаят: вдигат се открай земята, за да найдат широко и тихо място. И никой не може ги спря. А аз, да речем, съм човек, че и писмен човек съм, пък живея по-зле от добиче…“

Обичаше да си мисли тъжни работи Добри, а из път имаше много време за мислене. И все стигаше до едно място: защо търпиш това, боже, защо? Тук запираше. Не му се щеше да говори на брат си за своята мъка, откакто Първан изтърси: „Не бог търпи това, а ние — ти, аз, всички!“ Корав мъж беше Първан, имаше си отговор за онова, пред което разсъдъкът на Добри дълго се плетеше и не намираше изход.

При Тулча прехвърлиха Дунава на салове и каици. Страшно бе да те носи мътната, сякаш гъста вода. Брегът не се подаваше над нея, та само по върбалака можеше да отгатнеш, че там някъде има залята земя. Конярите седяха върху сала, вкопчили пръсти в талпите му, без да дишат. Леле, ако се обърне или те понесе надолу!

Есенното слънце златеше водите, върбите трептяха пъстро върху яркосиньото небе. Из още зелените, прави като копия тръстики пърхаха незнайни птици. А българите — черна, шаячна купчина — стискаха всеки ръб и издатина на сала и споменаваха през зъби нечия майка. Султановата навярно. През огън и пламък преминава българинът, хеле ако е на кон, ама от едно има страх: от мокра смърт.

Сетне талпите леко запряха о тинята и хората наскачаха. Потътриха нататък нозе, натежали от калищак. И пак отново — крачка след крачка, аршин след аршин…

От Измаил натам досущ се смълчаха, дори Добри не разговаряше със себе си. Аскерът на Хасан канудан-паша забиваше все по-далеко на север. Из тия краища зимата иде не както по нас, а по-рано и страшно люта. Настъпи ноември, конярите още вървяха — всеки ден по-трудно и по-бавно. Покрай пътя, из вече снежната земя, зачерняха първите гробове. Легне си вечер някой, а заран напусто ще го дърпат и ритат: замръзнал, на кокал станал. И така, както се е гътнал на ребро, с подвити до брадата колене и ръце, заврени между тях, ще го катурнат в плитка яма и ще го позатрупат със звънлива като чакъл пръст.

То се знае, капеха най-вече конярите. Аскерът или разпъваше шатри, или поне се затрупваше с всичко, което влачи обозът. А нашите ноще се прилепяха о конете, крадяха чужда топлина. Пък и друг цяр научи Добри от по-старите коняри: усетиш ли, че студът цял те сграбчва, не седи и не лежи! Тъпчи наоколо, търчи! Затуй, ако да би погледнал ноще походния стан, щеше да видиш много черни купни, между които сновяха, прибягваха и тропаха стотици разтреперани сенки. Като върколаци някакви те се срещаха и разминаваха без глас.

Заран приличаха на вампирясали грешници — сякаш от зографисаните в черква на онова място, където се показва Страшният съд. Но бяха преживели още една нощ.

И тъкмо кога хора и коне пристъпваха вече едва, а Добри взе да вярва, че тази безгранична, прокълната равнина наистина стига до края на света, далеко-далеко напред се провидяха стените на Оджак — Очаков, дето викат русите.

Най-отвън калето беше оградено с ров, а от изкопаната пръст — натрупан висок насип. Откъм равнината насипът бе обшит с едри плочи — бог знае из кои краища раята ги е влачила; на седмици път от Оджак нямаше камък. Отвъд насипа и рова крепостта обикаляше широк път, покрай сами стената — невиждано висока стена. Тук-там тя чупеше, а на чупката израстваше кула, още по-висока от зида.

Когато пред аскера пропищяха пантите на една от четирите крепостни порти и върволицата от двайсет хиляди човека се заизнизва през нея, конарци разбраха, дето твърде рано са се израдвали, че иде край на патилата им: трябваше да чакат още часове.

Конярите насядаха върху насипа. След като бяха стигнали Оджак, чинеше им се: не могат направи крачка по-нататък. Седяха те, свили глави между плещи, прибрали посинели пръсти в ръкавите на кожусите си, съвсем близо един до друг — дано се постоплят. А северният вятър ги солеше със сух сняг, фуфляеше през пролуките и разпраните кръпки на абите им, та ги караше да кълнат майчиното си мляко.

Най-сетне — подир дълги часове — на моста над рова се показа конярският субаша. Личеше си, че през тия часове е бил на топло: бе хвърлил кюрка, та изглеждаше необичайно тънък. Махна с ръка към конярите: ставайте! Мъжете се изправиха на схванати нозе, поеха към портата. Там ги преброиха и поведоха към яхъра на Хасанпашовата табия.

Конярите се точеха по улиците на крепостта, после свърнаха надолу — към морето. Тогава Първан си рече, че не е виждал град тъй хитроумно построен.

Дълбок и широк лиман образуваха тук две реки — Днестър и Буг, — а откъм морето отвесен бряг почти затваряше лимана. На края на носа бе иззидана табия — Хасанпашовата — с двайсет топа, скрити зад зидовете ѝ.

Долу, в лимана, се полюшваха турските кораби, много. Морската войска на Хасан паша.

— Бате — обади се Добри плахо, — туй никога не могат взе.

— Взеха го. Не съм ли ти разправял, миналата война русите го взеха на един залък.

— Да не бъркаш?

— Ами! Таман бяхме под Браила, кога падна Оджак. Читавите отпосле разказаха: няколкостотин бурета барут имало вътре, та русите, като стреляли, запалили го. Прави сметка що е било! Цъфнало калето, сякаш презрял пъпеш, и заринало, хич да не е, шест хиляди турчуля. Не разбрал пашата как вдигнал бял байрак.

— Че като са го взели веднъж русите, защо пак е турско?

— След войната им го върнаха, след пазарлъка. Ама преди да се махнат от Оджак, русите досущ го сринали.

— Та всичкото наново ли е градено? За петнайсет години!

— И за по-малко. Кога беше? Кога се жени Стоян. По него време вдигнаха рая от Пазарджишко да строи Оджак. Три години никакви ги нема, оплакали ги бяха вече. Не щеш ли, прибраха се половината — толкоз оцелели. Туй не ти е да пооправиш на ангария Нишкото или Видинското кале — като мухи са мрели нашите на Оджак. Темел кале, викаш! А защо е темел? На сиромашки кокали е иззидан Оджак.

„Ух! — потърси се Добри и млъкна. — Първан винаги така ще ти рече, да ти настръхне косата. Къде ли всичко си е страшно — целият свят, — къде ли брат ми го прави още по-страшно с думите си…“

Бяха стигнали яхъра зад табията, но не ги пуснаха да се намъкнат толкова скоро на завет. Пред редиците им излезе субашата, отново нахлузил кюрк и цял потънал в него.

— Сега е икиндия — рече той. — До мръкнало всички коне да са изчесани и назобани! Яхърът да е чист като черква, на вас говоря! Да белосате! Надвечер ще дойде Хасан паша, може да надзърне и в яхъра. Само гледайте нещо да не е изпипано, верицата ви! Никой да не си мисли, че на Яхя бей минават всякакви: на гърба си имам очи, всичко виждам, мамицата ви!

Конярите бяха се втренчили в чизмите на Яхя бей. От опит знаеха, че когато те псуват, не е достатъчно да мълчиш — трябва да мълчат и очите ти. Затуй ги криеха. Иначе не на думи проплаква верицата ти.