Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (67)

VII

В Букурещ двамата пътници пристигнаха заедно с тълпа бежанци, техните бежанци.

Тежки бяха онези първи дни из букурещките ханове, първите мъки на преселничеството: бежанците се тъпчеха по двайсет в одая, на голия под, ядяха вечер мухлясал пексимет, а денем обикаляха чаршиите да търсят поминък. Нерядко някой споменаваше своя зарязан дом отвъд Дунава — бежанците почнаха да боледуват от мъка по родината. Иван знаеше, че тая болест има един-единствен лек — завръщането; че тя ще расте с всеки изминал ден и не ще остави преселниците до смъртта им. Затова не се зачуди, когато му съобщиха, че те щели да направят в Букурещ своя община, българска; бежанците се мъчеха да възродят в чужбина един малък къс България.

То бе станало през дните, докато Атанас и Иван тичаха до руското консулато да изпросят право на пътуване в Русия. Улисани в своите нелеки дела, те останаха настрани от първите стъпки на общината. Затуй се изненадаха, когато един ден бяха призовани във владишкия конак.

Двамата влязоха в нисък, тъмен трем; около стените му — прости дървени скамейки; подът — гол. „И туй ако ми ти е владишка наредба…“ — заозърта се Иван.

В трема беше шумно; букурещките българи се знаеха помежду си, говореха си по общински дела. Не забелязаха кога всред тях се е явил още някой: архиерей в подрасник, стар, сух и слабоват.

Кой знае що у този старец привлече Замбина — дали, че му се видя учудващо млад с бодрите си любопитни очи, с неизмъчената си усмивка.

„Мигар тоя е букурещки владика?“ — почуди се Замбин. Не смяташе, че архиереят ще се яви толкова просто, без почести. Още непомислил, разбра, че е сбъркал: духовникът заговори на български.

— Кой е негова светлост? — попита Замбин.

— Не знаеш ли го? Врачанският владика. От месец нещо е тук; избягал из Видин предрешен. Хубаво го посрещна букурещкият отец, дава му да служи, зачита го. На него ни е надеждата сега, на Софрония.

В туй време търговците нестройно убеждаваха владиката, дето тъкмо той трябвало да оглави общината им, за да ѝ даде тежест. А Софроний се усмихваше смутено, като школник, получил незаслужена похвала. Личеше как на няколко пъти се кани да каже нещо, но го преглъща, затиснато от гръмогласния говор на купците.

Те пошумяха още малко и се разотидоха, доволни, че са убедили архиерея. Софроний ги изпрати до вратата. А Замбин поизостана нарочно, искаше да размени някоя дума със Софрония по своите дела. То му хрумна току-що, като гледаше усърдното съчувствие на архиерея към общината, като чу от купците колко много тежело Софрониевото име в чужбина.

Софроний, види се, реши, че всички гости са си излезли (старите му очи не откриваха последния от тях, затулен в сянката на трема), та тръгна към стаите си.

— Отче! — излезе из сянката Замбин.

— Кой е? — Архиереят недовиждаше.

— Твоя светлост не ме знае, врачанин съм. В един град сме били толкова години, а не сме се срещнали. Замбин се наричам.

— Замбин…

Владиката се извърна така, та гостът да остане с лице към светлината. Полека из мрака изплува хубаво изрязано, смугло лице.

— Замбин. Чувал съм. Наскоро ли пребяга във Влашко твоя милост?

— Не съм избягал, отче. Дойдох в Букурещ по общополезни дела. Затуй се осмелявам.

— За общината наша, тъй ли? — прекъсна го владиката.

— Не. По-големи. Важни.

Иван Замбин остана цели два часа при врачанския владика. От него узна, че той вече не бил никакъв врачански владика: щом стъпил на влашка земя, патрикът го освободил от епархията му.

— Едно само се боя — повтори на няколко пъти старецът. — Да не ме укори бог, дето зарязах паството си през тия мътни времена. Затуй с все сили пиша и съчинявам, дано книгата ми барем стигне до тях, като не чуват моето слово. Тъй ще се оправдая пред хората и бога.

Иван намери странно това, че старият книжник толкова тежко приема своето бягство, че го мъчи някакъв неизпълнен дълг. Софроний наближаваше седемдесетте.

— Ти и тук си полезен, отче Софроние — утеши го Иван. — За къде са без твоето име бежанците ни в чужбина?

Старият упорито поклати глава, не прие утехата.

Говориха още дълго, Иван излезе по мръкнало из конака. На следния ден получи Софрониевото поръчителство за пред руския консул, след още ден замина за Яш, от Яш — за Кишинев и така нататък.

Пътят през Русия се стори на двамата българи безкраен — безбрежна бяла пустота, през която летеше шейната. И точно когато Иван унило си мислеше, че ще лети все така, в празното, до края на дните си — недействителни, бели дни, — пристигнаха в руската столица.

— Ще приема след обяд, отзаран го извикали при царя и още не се е върнал — изговори дякът на един дъх, като човек, който го повтаря за стотен път и вече му е стигнало до гуша.

Той седеше зад висока преграда — Иван Замбин свикна с тоя обичай на царските митарства, където най-дребният чиновник бе недосегаем.

Знаеше вече и че е излишно да разпитва. Напусна преградата — лъскава от лакти и бради на хиляди молители — и излезе в преддверието.

Тук го посрещна добре позната миризма: на разтоплен, влажен плат; на кожа, носена от долна ръка занаятчии; миришеше на примирено очакване.

Отначало се беше чудил, че при странствуванията си от колегия в колегия среща все едни и същи хора.

Изучи наизуст тъжбите на някои от скорошните си познати, та проумя и защо из преддверията вижда само дребни хора. За другите имаше, види се, други врати, пък може и да уреждаха делата си другаде. На блестящите вечери — ноще, с една дума.

Това бе друга странност на Петербург: столицата се пробуждаше нощем. Денем из улиците ѝ се влачеше работният свят, а щом притъмнееше, се понасяха карети и шейни. Богатите излизаха из топлите си леговища, за да запълнят със смях, вино, танци и френска реч още една дълга петербургска нощ.

Докато Атанас спеше здраво, Иван Замбин затопляше с дъх парче стъкло, не по-голямо от дланта си, посрещаше и отпращаше с очи дворянските карети. Късове смях, отломки говор стигаха до него през стъклото — имаше нещо и непобедимо радостно, и отчайващо в безразличието на ония хора към нощта, студа, редиците окъсани просители и грижите на Иван Замбин.

„При кого съм дошъл, от кого търся помощ? — питаше се врачанецът. — От тези ли, дето през ден продават и купуват живи хора със земя и без земя, дето взимат хиляди откуп за една човешка душа? Или от другите, които нямат право да се отлъчат на час път от село и все едно че не живеят? Кой е човекът в тази земя, дето ще разбере страданията на брата си и ще е властен да му се притече?“

Без да забележи, крачка по крачка, Замбин бе се озовал чак отвъд двореца. Трябваше някъде да дене времето до следобеда.

„Как ли би изглеждал градът лете, когато водите не спят под една педя лед?“ — запита се разсеяно той; чудновати бяха мостовете над ледена твърд, цялото водно великолепие, под което нямаше вода. „Жалко, че не ще дочакам тук лятото, навярно е приказен Петербург лете…“

Минувачите бегло и удивено оглеждаха чужденеца, който вървеше по ръба на невския лед, без да бърза, като че на разходка; по този бряг всеки се стараеше да мине много скоро, огънат до носа и от носа нагоре. А странникът, напук на мраза, очевидно размишляваше, безчувствен към студа. Да си кажем, той усещаше зъбите на Севера през огромния молдовански кожух, подплатените ботуши и калпака, но още не можеше да свикне със северния живот: кръгли дни и нощи край печката, на затворено. Крачеше и за кой ли път изговаряше наум думите, с които ще застане пред министъра на сухопътните сили — вчера го насочиха към него, с него трябвало да преговаря по „общополезните дела, които засягат заддунавските славяни“.

„Къде ли ще ме отпратят пък оттам?“ — мислеше си Замбин. Предметът на пратеничеството му се струваше на всички тъй необикновен, та наистина не знаеха към кого да го насочат.

В преддверието на сухопътните сили Иван се сепна: от цялата тълпа просители бе останал само един сакат войник. Дали не закъсня?

— Приемат ли? — попита той войника.

Войникът кимна. Седеше си край печката и пушеше от острия тютюн, дето те кара да кашляш дори когато го пушат, други.

— Ваш ред ли е?

— Моят ред мина — равнодушно отговори сакатият.

— Е?

— Че то беше явно отнапред. Документи нямам. Може да си пострадал в кръчмата, казват; вашего брата се подвизава най-вече из кръчмите, а там не минава без бой. Така казват…

— Ами сега?

— Нищо. Ще седя тук, докато затворят. После ще видим.

На сакатия много се ще да не седи сам до печката, но Замбин се упъти навътре. Боеше се големецът да не потъне из безкрайната върволица стаи и тремове на колегията; подир това ще бъде безполезно да го търсиш — тук главните изчезваха като вампирясали.

Но този път му провървя: Иван Замбин бе допуснат до сами адютанта на подминистъра — рядка сполука!

В мрачината на петербургското следпладне стаята изглеждаше по-голяма, отколкото беше. Тесният като пътека килим, който го отведе до масата, се видя на Иван прекалено дълъг; нетърпимо скърцаха подплатените му ботуши.

Дали на Иван се стори, или офицерът зад масата наистина се вслушваше в туй смешно скърцане; то издаваше, че просителят е човек наскоро сдобил се с чизми, изработени от евтина кожа и прост майстор. На това се дължеше снизходителната усмивка, равномерното почукване на пръстите върху купчина писма.

Срещу Иван Замбин чакаше спокойно един млад човек. Той веднага напомни на българина онзи друг руски офицер, който преди три години се отби за една нощ в къщата на Кемера, без когото Иван навярно нямаше сега да бъде тук. Бяло и розово, тънко лице; светли очи, дето не питат, не търсят да узнаят; тесни, бледи ръце. Същото учтиво спокойствие на един много стар млад човек.

— С какво мога да бъда полезен на ваша милост?

— Не съм сигурен, че попадам на вярното място…

Чувствуваше, че от това, дали за някакъв час ще успее да изглежда хладен и блестящ като мъжа насреща, от плавността на руската му реч зависи сега твърде много. Русинът навярно попадаше днес на първия българин, а първото впечатление е непреодолимо. И съсредоточен като пред скок, просителят с новите евтини ботуши продължи:

— През осемстотин и първа година отвъд Дунава срещнах лице, изпратено оттук. Това лице…

— Извинете — прекъсна го офицерът. — Как знаете, че е било изпратено тъкмо оттук?

„Туйто! Грешка при първата дума!“ — ядоса се на себе си Иван.

В своето смущение беше започнал, както трябваше да завърши. Но именно предчувствието, че думите му отново ще се хлъзнат назад, срещнали преградата на царските митарства, го накара да забрави всяка плахост.

— Не е ли по-добре, ваша светлост, най-напред да ме изслуша? — отговори той почти властно.

Мъжът срещу него изведнъж го загледа с други очи.

— Моля, говорете!

— Преди три години, казах, отвъд Дунава бе изпратен от Петербург, макар може би не от вашата колегия, съгледвач.

Офицерът изви високо вежди: или искаше да каже, че колегията не си служи с такива средства, или че за такива средства не се говори пред първия срещнат.

— Аз го приех — продължи невъзмутимо Замбин, — доставих му нужните сведения. Те бяха от значение за руската политика на юг. А днес на юг текат събития, които също не са без значение за руската политика: растящата самостоятелност на Пазвантоглу, въстанието на сърбите…

— Вие сърбин ли сте? — Офицерът вече не бе равнодушен.

— Не. Българин.

Изрече го. И млъкна. Очакваше разсеян въпрос, почуда, пренебрежение. Но русинът се замисли само за миг — без следа от всичко това.

— Да — каза той, като че всеки ден срещаше българи. — По-нататък?

— Смятам… мисля, че колегията ви би желала да получи вести от отвъд Дунава.

— Наистина… каза след малко офицерът. — Би било от полза да сравним вашите сведения с онова, което знаем.

— Оставям на вас да прецените — скри разочарованието си Замбин. (Дали никому не трябваха неговите важни новини?) — Цел на пътешествието ми е да услужа на руското оръжие.

Все пак обида бе прозряла под сдържаните думи. И беглото, непоказано загатване, че някой е пропътувал половина свят, за да бъде полезен.

Младият мъж закрачи покрай редицата прозорци (те гледаха към пустия заснежен двор на дванайсетте колегии), взря се навън, сякаш имаше много за виждане в унилата зимна привечер.

„Нима се намират подобни? — не знаеше Иван, че си мисли офицерът. — Хора, готови да понесат опасност, дори страдание, без нищо да им бъде обещано, без да имат капка увереност, че туй страдание не ще бъде напразно?“

Замбин го премери цял: русинът бе слаб, почти крехък. А носеше старата умора на десето коляно дворяни, познали само притворство, угодливост, алчна измяна и жестокост.

Това не познаваше пък българинът. Той бе изживял съвсем друго — простото, голо страдание; не подозираше, че има и изтънчено, което изнурява много по-скоро. Но почувствува: крехката сянка в зимната вечер се колебаеше, бореше се с желанието да повярва на един човек.

И се пребори май. Навикът надделя над краткия порив.

— Не е важно какво ще преценя аз, ваша милост — върна се към себе си той. — Преценяват други, аз мога само да предложа. Лично, не служебно, аз бих искал да зная какво се случва отвъд. Но утре вие с право ще потърсите… възмездие… срещу своите новини. И ще излезе, че аз съм се угостил, а трябва да заплати друг. Нямам право.

— Това ли е? — Иван Замбин пламна цял.

„И това ли доживях: вземат ме за съгледвач, който извлича печалба срещу жалките си вести. Толкова ли е трудно да се разбере защо съм дошъл, що за човек съм?“

— Последното, което бих желал, е да ви обидя.

Не само учтивост звучеше в гласа; младият мъж беше истински затруднен. Той забеляза как почервеняха ушите на просителя под черния калпак на косата, как отпаднало гладеха пръстите му грубата дреха.

„От зад Дунава… — помисли си. — Какво знаем ние за тяхната мъка?… И в края на краищата едно мъмрене не е чак толкова страшно; едно мъмрене още не забавя повишението. Особено от човек като Горич…“

— Ето що — каза той ненадейно и за себе си. — Елате утре заран! Ще ви представя на генерал Горича. Той има право да прецени.

 

 

Горич беше от ония генерали, които наричаха „екатеринински“. В салоните произнасяха това определение с оттенък на присмех: покойната царица обичаше да издига способни военни, но техните качества невинаги бяха съчетани с умение да блестиш в обществото. Висшият петербургски свят, който разбираше съображенията на Александър I да изпоназначи редица „екатеринински“ генерали, изгнани преди години от баща му, не сдържаше насмешката си към „екатерининските“.

През годините на своето принудително бездействие, едва ли не заточени из именията си на село, старите генерали бяха успели да загубят и онзи тънък светски слой, придобит на служба при царицата. Сега те блуждаеха — тромави, неловки, отвикнали от празненства като зеленясали останки от кораба на Екатерининото време, изхвърлени твърде късно в открити води. Пък и водите бяха не дотам открити: Александър — умен, ловък, неискрен, променлив — умееше да очарова всеки срещнат, но бе истинско нещастие за хората, които му служеха отблизо. Никой от тях не бе сигурен в следващото хрумване на царя.

„Екатерининските“ генерали, сраснати с войнишкото минало, служеха примирено и въздишаха тайно по славата на Екатерининото време. Из салоните им се подсмиваха, но работният Петербург ги обичаше. Те му напомняха годините на майчица Екатерина, когато всичко беше по-просто, по-здраво и весело, а в кръчмата се разискваха победите над турци и пруси.

На следната заран преддверието се видя на Иван дори приветливо. Вчерашният адютант беше предварил Замбина и го поведе без много приказки.

Пред вратата на генерала Иван усети сърцето си да бие: тъй много би решила тази среща! Адютантът отвори, даде му път. Стаята беше малка, топла като хамам и почти гола.

Зад масата седеше тежък, много посивял, мустакат червендалест мъж в мундир — плътно опнат върху набития генералски гръб; ръкавите откриваха едра китка с широки пръсти. Тя не напомняше изнежените, гледани пръсти на адютанта или на другия русин, срещнат някога.

— Иван Замбин, търговец от Враца, заддунавски славянин, пратеник на българите, ваше високоблагородие — изстреля зад гърба му младият офицер.

— Имам чест, имам чест — измърмори генералът.

Гостът седна мълчаливо: не прилягаше той да заговори пръв! А генерал Горич в туй време го разгледа с присвити очи, сякаш да го проумее до дъно.

— М-м-м-да! — гръмна в лицето на госта генерал Горич. — Враца, казахте?

— Враца, ваше високоблагородие. Близо до Видин.

— Да, Видин. Какви новини от Видин?

— Не особено успокояващи, ваше високоблагородие. Пазвантоглу взима мерки срещу сръбските въстаници, негови части бяха изпратени против Белград, за да подсилят еничарските части в крепостта.

— Пазвантоглу хвърля християни срещу християни, настройва Белград срещу Видин.

— Навярно сте чул, ваше високоблагородие, и че българските бюлюци, изпратени от Пазвантоглу, са преминали на сръбска страна.

— М-м-м-да.

Не можеше да се разбере доколко генералът узнава новината сега, или гостът само я е потвърдил.

— Кои тъкмо части? — попита след малко Горич. — Кои тъкмо… главатари?

— Преди всичко Кондо. Пазвантоглу твърде много разчиташе и на името Кондо, и на конницата българи.

През очите на Горич премина пламъче: чужденецът почваше да му харесва с късите си отговори, с това, че попадаше право на предмета. Бе очаквал просител, дето ще заописва в жални краски съдбата на турските роби, дано отнесе залог за съчувствие: пари, дарена земя, нищожна служба. Вместо туй генералът намираше просто съратник в една и съща борба. Не съжаление към своите просеше той; чужденецът подчертаваше мястото на българите в ходове, които за Русия — въпреки Бонапарт — означаваха много.

И Иван разбра, че разговорът захваща едва сега:

— Искате да кажете, че от Пазвантоглу е започнал отлив на християните?

— Напълно сигурно. Твърде дълго Пазвантоглу се крепеше като техен защитник, като по-малкото зло. Днес с действията си срещу сърбите той е принуден да се разкрие. Това ще му струва скъпо. Българите все още — докато нещата в Румелия не улегнат — имат избор.

— Избор, казвате?

— Повтарям го. Българите могат да изберат между Белград, Тръстениклиоглу, Портата, кърджалийските дружини и най-сетне, основното: Балкана.

— Балкана!… Основното! — Генералът се разсмя беззвучно. — Простете, слизат ли понякога българите от Балкана?

— Не сте далеко от истината, ваше високоблагородие: България — това е Балканът. Но българите вече слизат от планината, пълнят градовете; народът ни трябва да слезе на равно, ако иска да се развива и работи.

— Да, животът из планините има свои лоши страни — сякаш ги прекарваше през ум Горич, та пак млъкна.

Уплашен, че разговорът свършва, Иван Замбин набра дързост.

— Ваше високоблагородие, аз стоя пред вас не само за да ви донеса онова, което зная за делата отвъд Дунава. Целта на моето пратеничество е много по-широка.

— Кой ви изпраща? — побърза да уточни генерал Горич.

— Народът ми — без да мигне, излъга Замбин. — Народът ми стои под оръжие вече две десетилетия. Българи се бият на страната на сръбското въстание, помагат на власите срещу Пазвантоглу. За две десетилетия в земята ни не остана град без укрепления и своя, гражданска войска; малко са дори такива села…

— Виж, това не подозирахме… — внимателно се втренчи в чужденеца Горич. — Не ни беше известно, че населението отвъд Дунав е постигнало такава самозащита. А с оръжието как сте?

— Много по-добре, отколкото личи. Разгромът на няколко султанови похода в Румелия, подстрекателствата на отцепници — паши и аяни, — всичко то помогна на народа ни да се снабди с оръжие. А четвъртвековното размирие, което унищожи всяка власт на Портата в европейските ѝ земи, не само съсипа българите — то ги и разпрегна.

— Може би сте прав — говореше сякаш на себе си старият войник. Никога още не сме наблюдавали такова раздвижване отвъд Дунава, тъй бързи и чести събития. И?

— За нас, българите, ваше високоблагородие — заложи цялото си красноречие Иван Замбин, — се поставя законно въпросът: защо трябва да пилеем сили за отбраната на градове и села, в борба между размирните румелийски управители и Портата, когато същите тия сили биха допринесли решаващо в другата, обща борба; на славянството против изконния му враг?

В стаята настъпи тишина. Чуваше се как тежко поема дъх чужденецът; като човек, хвърлил последната монета в голяма игра. Замбин чувствуваше и тържество (най-сетне изговаряше надеждите на своя род пред човек, властен да помогне!), и безсилие — тъй слабо прозвучаха думите му. „Да бих имал глас — помисли той, — глас като камбана! Нека гръмне и се понесе по крайбрежните улици, над дворци и кораби; да проникне във всеки руски дом! Нека не забравят, че тяхната борба — победите и пораженията на Русия — не са единствено нейни…“

— Вие давате ли си сметка, приятелю, че Русия не се намира във война с Турция? — предпазливо попита генералът.

— Да. Но всеки мир между Русия и Турция е само примирие. Ако не утре, вие ще преминете пак Дунава след година или три. Ала българите са въоръжени тъкмо днес, ваше благородие, тъкмо сега в Румелия липсва власт. Един опит да бъдат обединени разпръснатите усилия на градове и дружини ще донесе успех, по-сигурен от сръбското въстание. Ще ви доведе пред вратите на Константинопол…

Не, това беше вече прекалено смело! Генерал Горич се облегна назад, присви очи; дали нямаше работа със смахнат? Чужденецът предлагаше просто и ясно земята до Константинопол — столетната мечта на руските царе. В съзнанието на всеки русин тя приличаше на приказка — примамваща и небъдна, — една от ония, които не помниш кога си научил.

Можеше ли човек да заговори за Константинопол като за нещо постижимо, не бе ли туй светотатство с мечтата?

— Нека говорим като мъже и държавници, ваша милост; каква е задачата на вашето пратеничество?

На този въпрос (първия, който би трябвало да чуе тук) Иван Замбин не знаеше отговора. Пратеничество… Кой и защо го бе изпратил, какво би предложил един врачански търговец, измъкнал се нощем из земята си, приет в Русия поради поръчителството на друг един изгнан българин — бившия владика на Враца? Не изглеждаше ли наистина налудничава неговата поява пред тези хора на определените цели и трезви действия?

— Аз предлагам малко, ваше високоблагородие — поде вече без вдъхновено напрежение Замбин, — подкрепата на своя въоръжен народ в една бъдеща война срещу Портата. Ако тази война не закъснее твърде много, разбира се.

— А какъв ще бъде изразът на това взаимодействие?

— Ще го определи Русия. Българите още нямат свои държавници. Бяхте прав — ние сме народ от хайдути.

— Само не мислете, че Русия е равнодушни към съдбата на този народ. Ако днес не ни е до него, ако над Русия, над Европа е надвиснала заплахата на антихриста и ни кара временно да забравим всичко друго, то не означава…

Генерал Горич премълча. Искаше да не отпрати без надежда човека, успял да го спечели за един час, а се боеше да обещае каквото и да е; такова обещание би породило напразни жертви.

— Опитайте се да ни разберете! — В гласа му имаше почти молба. — Ще направя всичко по силите си, давам ви дума! Ще се постарая да научат за вашето пратеничество от най-високо място.

— Кога да се надявам на отговор?

— Не толкова скоро. Господарят-император е претоварен с дела по нашите действия в Австрия. Но ще използувам първия удобен случай.

— Месец, два?… Извинете, че настоявам, но престоят ми в Петербург е свързан с… известни трудности, не би могъл да продължи неопределено…

Горич безпомощно вдигна рамене — какво наистина зависеше от един стар войник, посаден зад тази маса, за да докажели някому, че…

Иван Замбин стана.

— Ваше високоблагородие, приемете моите най-смирени благодарности.

Генералът го прекъсна с движение, което искаше да каже, че между мъже е излишна всяка тържественост. И подаде на Замбин своята тежка, космата лапа.

— Простете, че се намесвам, ваше високоблагородие — обади се адютантът. — Но за да бъде даден ход на всякакъв вид постъпки от страна на негова милост, той трябва да представи своите пълномощия.

— Пълномощия?…

Май всяка дума от този род смущаваше генерала. Той погледна младия офицер, като да се надяваше на помощта му.

— Негова милост следва да удостовери кой и защо го е изпратил в Петербург, в какви рамки е упълномощен да преговаря. Необходим е документ.

За миг Иван Замбин си помисли за сакатия войник в тремовете на разни колегии, за туй, че неговата сакатост не доказваше нищо, понеже не била скрепена с подпечатана книга. Документ. Как не се сети по-рано! Длъжни ли са хората да вярват на един непознат чужденец, който предлага на Русия Константинопол?

Въздъхна си. Ето: пътят, дето допреди малко изглеждаше открит, завиваше, затваряше се в кръг. Иван Замбин трябваше да започне отново.

— Съвсем ли е необходимо?… — попита той, за да каже нещо.

Отнапред знаеше, че е съвсем необходимо.

— Да.

— Тогава ще се наложи да почакаме. Няколко месеца. Докато получа пълномощия.

— Нима ги нямате на ръка? — не скри изненадата си адютантът.

— А вие как мислите? — рече Замбин. — Може би трябваше да се явя пред пашата в София и му поискам документ, че съм в правото си да търся за българите руска помощ? Простете, пропуснах.

Поклони се. Двамата го изпратиха мълчешката.

— Документ!… Пълномощия!… — с лице към затворената врата изрече подире му генерал Горич.

И ако човек не би чул думите, а само гласа му, щеше да помисли, че „екатерининският“ се е разругал.