Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (40)

VI

Този път вестта дойде бързо до Стамбул: побунил се е Пазвантоглу! Пазвантоглу се е обявил за господар на Видин, при Пазвантоглу еничарите са на почит, Пазвантоглу не ще пропусне във Видин ни един низам, ни един побирчия на новата хазна!

Това говореха всички еничари, а народът си шушнеше от ухо на ухо: Пазвантоглу въстанал! Отървал селяните от даждия и ангария, по една пара данък събирал само, обещал оръжие на раята! Нямаше село из Румелия, където да не говорят за чудноватия нов господар на Видинско, но не по този път стигна новината до Стамбул.

Та донесоха я съгледвачите на Юсуф ага, които шареха из кръчмите и покрай брега. Те отначало не повярваха на ушите си. Чак когато една вечер Кабакчиоглу (Кабакчиоглу все още, дори още повече растеше като негласен вожд на оджака) вдигна глас в кръчмата и каза пред еничарите, че сега тяхна надежда срещу опасните приумици на Селим хан е видинският Пазвантоглу, съгледвачите разбраха: нямат работа с лъжлив слух, Кабакчиоглу никога не хвърля думите си на вятъра.

Юсуф ага узна това още същата нощ, а го съобщи на Селим хан по пладне на следния ден.

Безкрайно дълги, нетърпимо тежки бяха последните години за султана. Уморен беше Селим — боже, колко уморен! Често си мислеше, че цялата умора на петстотингодишния Османов род е притиснала слабите му плещи. Какво не би дал за година отдих! Не повече, една година: триста и толкова нощи сън, дни без лоши вести, часове без решения и заповеди. Та нали всеки гемиджия и копач понякога си почине, защо няма почивка само за първия от всички мюсюлмани?

И ето, преди година Селим хан получи своя отдих, макар че не обичаше да мисли за цената му. Знаеше: уж смирените главатари продължаваха зулума си из Тракия в Подунавието. Но сега вече като султанови хора. Сам, със свои ръце, в надежда да спечели време срещу размирието, Селим хан бе слял размирието с държавата.

Юсуф ага влизаше вече без предизвестие в покоите на Селим хан; владетелят бе забравил своята погнуса към наложника на майка си. Едничкият между велможите му, когото властта не изнуряваше, а изпълваше с винаги нова жажда; комуто не докарваше страх и угризения.

— За платата на френците ли идваш, Юсуф ага? — попита Селим.

— Получиха я. Наредих. За друго ида, султанъм. Научих го снощи, но реших да ти спестя една лоша нощ. Никога не е късно да узнаеш злото.

Неочакван бе ударът — жестоко рязък всред меката тишина на есента. Селим хан притвори очи: „Сега да умра! — помисли си. — Нека свърша, преди да потрябва отново да решавам и нареждам!“

— От три дни се шушукаше, султанъм, че във Видин повилнял Пазвантоглу. Смятах това за един от многото еничарски метежи…

— Никой метеж във Видин не е дребен — прекъсна го Селим. — От Видин на запад не мога да разчитам на нищо: цялата сръбска земя ври от борба между спахии и еничари, из Сърбия вървят като у дома си немски съгледвачи и папски калугери, всеки мъж в Сърбия е разбойник! Ще изтърва всичко, но не и Видин!

„Бре, много се е запенил! — рече си агата. — Та той вече изпусна Видин, защо не почака да го чуе?“

— Страхувам се, султанъм, че във Видин е дума не за еничарски метеж. Осман Пазвантоглу обещал на раята във Видинско правдини, премахнал данъците ѝ, щял да ѝ раздаде оръжие. Пазвантоглу е обявил, че Видин не се подчинява на Портата.

„Няма ли милост за мен! — като в страшен сън се биеха мислите на Селим хан. — Не мога сам да изплатя всички грехове на Османовци, малоумието, разврата и низостта им! Стига!“

— Стига! — изкрещя несвястно.

И би продължил да крещи, ако не съгледа в очите на Юсуф ага доволно превъзходство.

Излезе на кьошка пред покоите си.

Долу, под нозете му, синееше Проливът, Мраморно море с далечните си острови; зеленееха кипарисовите горички, прошарени от кръв и злато — орехи и смокини. „Докога, докога ще има красота за очите на просяка и роба, а аз — само аз — ще се бъхтя с осъден, с осъдено дело?“ Но само мисълта, че ще срещне отново доволните очи на слугата си, го изтласка из безсилието, съвзе го.

— Никаква милост за Пазвантоглу! Това вече не е размирие, това е… — Преглътна думата.

Сякаш видя посланика на Людовик през последната им вечер: „Бунт, метеж, размирие… революция“ — спомни си сухите му думи. Дали Селим хан III не бе доживял най-страшното, което доживява някой владетел?

— Ние можем да се спазарим с главатари и аяни, оръдия на една сляпа стихия. Техният вилнеж е борба без бъдеще. Но този… Пазвантоглу знае къде отива, какво цели, по какъв път да го стигне. Никаква милост за Пазвантоглу! Щом има един човек, комуто хрумна да обедини безцелната борба на еничари и кърджалии, да я утрои с омразата на раята — такъв човек трябва да бъде премахнат веднага! Не ще се повтори такъв човек, за наше щастие: познавам османлиите. Няма скоро да се роди между тях втори, който мисли без предразсъдък!

„Дали?“ — смееха се над невежеството му очите на Юсуф.

Някогашният роб познаваше пък другата страна на огромната империя: каторга и оковани гребци по галерите, селяни от Кавказ, пребити на ангария, подкупени евнуси и арменски лихвари — Юсуф ага знаеше, че ако османлиите не умеят да мислят, туй иде съвсем отръки на робите им.

Именно робското тържество, което заплащаше десетилетия унижения, насилие и позор (десетилетия между султановите пейкове, в спалнята на старата Хадидже султан, дори онези отдавна забравени дни, когато едно черкезко селянче бе вързано, осрамотено от развеселени войници и после продадено на пазара в Батум), туй робско тържество го накара да премълчи пред Селим хан всичко, което знае един роб, но е скрито за господаря му.

— Поход ли ще наредиш, султанъм? — сякаш се стараеше да тласне Селим по-нататък в погрешния му път.

— Никакъв поход! Вкусих плода на имперските походи. Тук трябва друго: коварство, хитрост…

„На какво викаш коварство, позлатен затворнико? Ако го познаваш, би ли говорил пред мен? Би ли имал доверие в един-единствен човек, би ли избрал за довереник освободения роб на развратната си майка? Сега ще си спомниш някоя книга — с аршина на чужда земя ще премериш своята… А после ще ти е чудно, че си проиграл.“

— Още днес изпратете ферман във Видин: Селим хан признава Пазвантоглу за аян на Видинско! Трябва да го приспим, да спечелим време. И ми извикай шейх-ул исляма!

Юсуф ага излезе. Не бързаше. Всеки има в живота си по един голям час — дойде неговият. Били са нощи, през които черкезкият роб мечтаеше с наслада как някога ще види Селим хан (изтънчения, възвишен халиф, дето дълго бе обливал роба си с презрение) да се гърчи в нозете му с копринена връв на шията. Това бе измислила робската глава, не повече. Но по-страшно страдание приготви съдбата на Селим хан, по-насищаща мъст за Юсуф.

„Колко още има да се пържиш в маслото си!“ — мислеше злорадо, докато преминаваше Портата на щастието.

 

 

До вечерта фетвите бяха готови; шейх-ул ислямът и Селим хан работиха без почивка. Дали преди време поклонникът на Русо и Просвещението би повярвал, че ще дойде ден да повика за свой съюзник най-тъмното суеверие?

Съвсем рядко прибягваха султаните до фетва: отговор на мюсюлманския духовен глава по най-големите въпроси. Обикновено поминаваха и без благословията на шейх-ул исляма. Но станеше ли неудържимо, султанът се обръщаше със запитване към духовния глава: може ли това и това? Отговорът беше кратък: „Може!“ или „Не може!“ И всеки правоверен трябваше да се подчини: през устата на шейх-ул исляма издаваше позволение или забрана сам Пророкът.

Селим хан III бе изчерпал всички човешки средства (по-право, струваше му се, че ги е изчерпал: свършват ли се човешките средства?). Оставаха му господните.

Докато двамата с шейх-ул исляма съчиняваха тържествените фетви, Селим изведнъж сякаш се дръпна далеко. Спомни си: някога седяха тъй с Роберто Лоренцо…

„Общественият договор: само с взаимно съгласие на хората, с взаимното им доверие в името на всеобщо полезна цел, е изникнало обществото, държавата…“ Дали поне един в земята на султана бе съгласен със Селим хан? Цял живот бе се отвращавал от пиянското невежество на чичо си, но Абдул Хамид не прибягна до фетви като тези. Умря, без да призове Пророка на помощ.

— Нека пишем във фетвата, че Пазвантоглу е убивал открито хора, че е изтезавал раята, опустошавал градове и прочие. Какво ще кажеш, султанъм?

— Ти каквото кажеш, Роберто…

— Доктор Лоренцо сигурно те споменава, султанъм. Сбърка ме с него.

— Бих предпочел да не ме споменава — сепна се. — Не би ме споменал с добро.

— Разсипан си, затуй го казваш. Ти отрупа с милости чужденеца.

— Знаеш ли, Велизаде — Селим се изправи пред прозореца, — трябва да го призная, за да запазя последна капка уважение към себе си: аз обещах много повече, отколкото направих… И по-точно. По-точно и по-горчиво: аз обещавах едно, а направих друго.

— Султанъм, всеки на твоето място…

— Не! Не всеки. Защото не всеки е бил на мое място, за да сме уверени. Не всекиго е видяла на мястото ми историята, за да ми прости. Няма прошка за оня, който не е бил на своето място. Ето затуй не ща да ме споменава Лоренцо — едничък свидетел на владетеля, който исках да стана.

„Твърде красиво, за да бъде вярно — помисли шейх-ул ислямът. (Духовният занаят учи човека на неверие във възвишеното.) — А защо не, все пак? Защо отказваме тъкмо на султана правото да бъде истински злощастен?“

 

 

„Препис от свещена фетва: Разбойникът, известен с прозвището Осман Пазвантоглу, е главатар на дружина разбойници. С тяхна помощ той открито убива мирни хора, заплашва султановите поданици, опустошава села и градове и изтезава раята. Освен това той е отхвърлил подчинението си към султана и се е затворил с помагачите си в една от султановите крепости, откъдето враждува с мирното население. Позволява ли свещеният закон да се воюва срещу такива бунтовници с топове, пушки и друго оръжие?

Отговор: може!

Втора: Позволява ли свещеният закон да бъдат наказани със смърт онези, които, подведени от Осман Пазвантоглу, са се одързостили да вдигнат глава срещу султана?

Отговор: може!

Трета: Ако онези, които вземат участие в борбата срещу Осман Пазвантоглу, биха го победили, ще се считат ли те победители за вярата, а тези, които паднат в такива боеве, ще бъдат ли счетени загинали за вярата?

Отговор: може!

Четвърта: Позволява ли свещеният закон, щото заловените живи в такива боеве съучастници на Осман Пазвантоглу, или пък самият той, да бъдат открито и веднага осъдени и убити?

Отговор: може!“

— Учила си ме да не крия нищо от тебе, майко. Трябва да чуеш и това.

Осман ѝ подаде свитъка. Следеше лицето ѝ, докато тя четеше, опрял лакти на трапезата. Виждаше я как се преструва, че продължава да чете, за да отложи мига, в който очите им ще се срещнат. И все пак свитъкът не затрепера между пръстите ѝ. „Един като нея да имаше сред хората ми, бих спал спокойно“ — рече си.

— Как ти се чини? — попита тя, все едно че ставаше дума за виното или пилафа.

— А на тебе?

Пазвантоглу вдигна рамене с онзи израз на студена досада, който тя откриваше все по-често у него.

— Всъщност — почна той — цялата тази история доказва колко слаб се чувствува Селим хан. Как не забелязва, че губи опора? Не успя като приятел на опасните новости — нима ще заложи пак на суеверието?

— Нещо недоразбирам: нали завчера е излязъл ферманът да бъдеш признат за аян на Видинско?

— Едното не пречи на другото. Ферманът е от султаново име, а фетвите са издадени от шейх-ул исляма. Ще рече, Портата е отстъпила пред молбата на видинлии, признала е избраника им. Но духовният глава не е могъл да си затвори очите за страшната ми вина и призовава всички правоверни на борба с Пазвантоглу.

— Не го казвай така безразлично! — изтърва се страхът ѝ.

— Защо не? Тъкмо така си е: всеки правоверен, който би заклал Пазвантоглу, ще получи място в рая като мъченик за вярата — такава е целта на този парцал.

— Какво мислиш да правиш?

Говореха шепнешком — нищо не измъчваше напоследък Фатма хатун, както непрекъснатият, сподавен, мръсен, заговорнически съсък в къщата ѝ. Вече никога не бяха сами с Осман — на чардака се разстъпваха двама еничари, сменяха се по три пъти дневно; един стоеше в тесния ходник между селямлъка и харема ѝ; десетина утъпкваха градината и още кой знае колко обикаляха покрай дувара отвън. Сам Осман нареждаше кой кого да смени — всеки ден различно, — за да не успеело предателство.

Бе го виждала в мигове, когато избира следващите си вардияни: глух за всичко, той сякаш прехвърляше през ум имената на доверените си еничари, оглеждаше всекиго поотделно, спираше на най-случайните. „Само онова, което е неочаквано за мене, ще бъде неочаквано и за врага ми — каза ѝ веднъж. — Искам да си представя себе си като своя убиец. За да предвидя по-точно стъпките му.“

Имаше ли по-страшен жребий от този: да живееш в кожата на собствения си убиец? Вече почти месец Фатма осъмваше във вече не своята къща, дебната, подслушвана от десетки очи и уши. Някога бе упреквала Омер, че не стори нищо, за да се опази. Може би е бил прав Омер: мъчително и страшно бе да живееш на всяка цена.

— Ще подсиля още стражата — отговаряше на въпроса ѝ Осман. — Съвсем ще престана да излизам из града; навсякъде би се намерил един, съблазнен с обещания за задгробно блаженство. Първия, у когото уловя сянка от измяна, ще обеся на мегдана! А всеки, който служи на Пазвантоглу, от днес трябва да получава двойно, поне двойно!

— Мислиш ли, че човек може да издържи дълго така? — Беше ѝ страшно да го слуша.

— Не. Зная, че не може. Или ще смогнат да ме очистят, или ще ми щукне умът. Но часът е сгоден. Половината размирници мирясаха, колкото да подкопаят докрай властта на Портата, другата половина са решени на бой, по-отчаян отвсякога. Един още напън, и Румелия ще се отцепи цяла. Диванът ме сочи открито като първия си враг, излишно става да играя двойна игра. До края на годината всички несмирени главатари трябва да бъдат мои.

„Вече и не говори като здрав човек — растеше тревогата на Фатма хатун. — Говори като болен от неизлечима болест, който се сили да изпревари смъртта си. И всеки ден — колко бързо! — всеки ден е по-зле.“

Ранните знаци на тази болест майката откри още при Османовото тържество. Едва го не носеха на ръце хората, пияни от обещанията на новия господар. А той изкачи стълбите, шмугна се в селямлъка. Пропусна след себе си само Бекир ага. „Очисти двора! — нареди му. — Остави само петдесетина наши! Да няма кьоше из градината и улицата, което да не е под очите им! От тази нощ ще спиш при мен!“

При него… При Осман, който не пропусна и жена си (за вдовицата Юмихан се ожени още през лятото, но я остави да живее в чифлика ѝ, в Мусоман) до къщи. Фатма тогаз се зарадва на решението му; така продължаваше да се усеща господарка. Уплаши се само когато един ден му спомена какво е чула от слугите: Юмихан чакала дете.

— Защо не ми обади, че ще имаш дете? — укори го.

— Аз ли? — присви очи Осман. — Тя ще има дете.

— Нима… нима не си се събирал с нея?

— И да съм, какво от това? Кой може да ме…

— Срамно е! Всеки мъж има причини да се съмнява. Божа работа. Защо тъкмо ти се намери най-умният, най-прозорлив?

Доболя я за жената, която едва познаваше.

— Всеки за себе си. А на мен… не ми трябва син.

— Мълчи! Ще те чуе аллах!

Фатма забрави, че сама не вярваше в божата сила, тъй чудовищни ѝ се сториха думите му. Не си спомняше някога да е извикала по сина си.

— Не викай! — с молба рече Осман. (Не бе ли тя едничкият човек, когото още не подозираше в измяна?) — Помисли си: защо ми е син? За да зная, че до мен расте някой, който бърза да наследи властта ми? Някой, когото ще се стараят да впримчат всички заговори, когото ще се мъчат да купят всичките ми врагове? Из път като моя човек трябва да бъде сам — това съм преглътнал отдавна. Но нямам сила да дебна и сина си, то вече би било твърде много. Дори за мен.

— Нима ще го отречеш? За името си не помисли ли? Как би изглеждал един господар на Румелия, който признава, че ханъмата му спи с чужди мъже?

— Защо ще го отричам? Просто ще бъде държан настрана. За да мога да обявя всеки миг, че никога не съм го признавал за свой, а само не съм бързал да обявя позора си.

„И това ще трябва да понеса — бе плакала отпосле скрито Фатма. — Ще доживея без внуци, затворена със син, който бавно полудява. Не, Осман е с ума си! Само туй очакване на нов удар, само то не му дава мира. Ще мине… Трябва да мине!“

Наистина взе да ѝ се струва, че минава. Силеше се да привикне към изпълнената с войници къща; опита да се върне към книгите си и мъдрото разбиране на света. Но без да си дава сметка, Фатма хатун вече търсеше нещо в тях: примери за велики мъже, които недоверието не бе смазало. Намираше ги: великият Александър… „А не е ли загинал от отрова Александър? Няма ли право Осман в безкрайната си подозрителност?“

Всичко бе започнало много преди да забележи първите му пристъпи Фатма хатун.

Беше след убийството на Омер Пазвантоглу. Когато научи за смъртта на баща си, Осман се криеше у вуйчо си, Халил Халифе. Близките се опитваха да му спестят част от истината, говореха мъгливо за последните мигове на Омер. Но острото ухо на сина все пак долови две думи: „в гърба“…

Нощите, които прекара, сврян в харемлъка на вуйчовата си къща, един сън, а може би и полубудно видение, преследваше сина на убития: виждаше как баща му изкачва стъпалата на конака, изправен, та изпъчен, както му беше обичай, с ръка върху дръжката на ножа. Омер върви срещу врага си, не го изпуска из очи, събрал цялата своя дързост, за да предотврати удара, който очаква.

Но ударът идва не откъдето го е чакал Омер. Тихо-тихо някой застава зад него. Осман като че ли вижда — ясно до болка, до вик — широкия, доверчив открит гръб на баща си в снежнобяла риза; вижда как онзи някой изтегля камата, дори не замахва със сила, защото не е и нужно — цялото внимание на жертвата е насочено напред, — и след още миг от камата остава само дръжката, щръкнала из широкия, доверчив гръб на баща му, а по ризата се разлива алено петно. Три нощи… Винаги същото, същата мисъл; Осман — оставен сам на тази мисъл, натрапчивите срещи със смъртни сенки в харемлъка.

Когато излезе оттам, за да се сбогува с майка си, и потегли към Маджарско (един верен султанов войник нямаше нищо общо с делото и смъртта на Омер Пазвантоглу), Осман вече знаеше, че е осъден. Че носи в кръвта си онази капка бавна отрова, която полека ще го подяде цял.

Ако веднага след туй би уловил планината, за да се събере с разбойници и убийци, би оздравял. Понеже би се чувствувал между такива като него самия — отритнатите от султановия ред, които нищо не биха спечелили от убийството на един султанов враг. Но по-нататъшният успех на Осман (успехът винаги успехът!) искаше друго: — да прескочи на отвъдната страна и стори всичко, за да бъде броен за свой от враговете на Пазвантоглу.

„На всяка цена“… Това бяха последните му думи към Фатма хатун през онази нощ. Цената наистина бе невиждано висока.

Безконечни нощи, докато войската спеше под шатрите си, докато спеше сам сераскерът, когото очакваше в Стамбул вероятна казън (но все пак — не сигурна; тая частица надежда даваше на сераскера спокойствие колкото за сън), един еничар с усилие гонеше съня от клепачите си. Осман дори не смееше да се обърне на ребро в постелята — лежеше, притиснал гръб о земята, с ръка върху пищова, слухтеше, взираше се. Чакаше някой измежду хилядите наоколо — приятели или врагове, и по-скоро приятел, отколкото враг — да спечели милост, пари и сан чрез убийството на един Пазвантоглу.

Но него, Осман Пазвантоглу, никой нямаше да удари изотзад, никога Осмаш нямаше да застане доверчиво с гръб към човек. През всеки миг на деня и нощта, на дългите години, които му предстояха, той щеше да стои само с лице към всичко и всички.

Ако Фатма хатун би знаяла това, едва ли би мислила, че син ѝ ще оздравее.

Нямаше да оздравее Осман Пазвантоглу. Капката отрова разяждаше все повече кръвта му. А най-страшното бе това, че сам си даваше сметка за хода и края на своята болест.

 

 

Трапезата стоеше непобутната. Фатма и синът ѝ загубиха охота.

— Нищо не променя този лист — обади се майката. — В твоите сметки от сами начало влизаше смъртната омраза на Селим хан. Нищо не се е променило… Яж!

Осман вдигна глава, погледна я така, както не беше се случвало дълги години — когато в Кирза бошначетата го гонеха из играта си с присмех: „На изпъдения еничар синчето!“ Тогава той влиташе запъхтян в одаята, свиваше се до Фатма. „Заварди ме от тях! — като че говореше погледът му. — Отърви ме от всичко, което ме боли!“

Тя почувствува сега как цялата ѝ грижливо изградена мъдрост се стапя, отстъпва пред нещо непреодолимо просто: майчината милост. Фатма вече не преценяваше И отсъждаше — цялата тя се превърна в една воля: да го спаси, да поеме върху си непосилната тежест, която го мореше.

— Какво има? — От месеци не беше го разпитвала.

— Искам да те помоля за нещо, майко. — Очите му молеха повече от думите. — Накарай Исмет да вкуси яденето преди нас!

— Не мисли за това, не мисли, сине! Исмет те е носил на ръце, повече от баща ти е Исмет.

— Зная. Моля ти се, майко, накарай го! Трябва да ям.

Сложи ръка върху рамото му, а той не се дръпна, остана тъй, подпрял чело на ръка, признал докрай поражението си. Докато се стресна:

— Не! Не ти!

Фатма с мъка преглъщаше залците — от всеки сахан по лъжица, — стегнало се беше гърлото ѝ. Като че се освести, посегна и той.

— Чакай! — спря го Фатма. — Потрай малко. Нека бъдеш сигурен. Трябва да ти се услади, съвсем си се съсипал.

Почна да го заглавиква, сякаш дете. Заговори за последните новини от Белград, за слуховете, които идваха от разни краища на Подунавето. Все едно че вещ свирец нагласяше изпънатите до скъсване струни на саза си, за да зазвънят стройно. И така, между шепота ѝ, Осман отличи няколко думи, изречени по-другояче:

— От утре ще ти готвя аз. Омръзна ми да седя с книгите си в харемлъка.

Предполагал ли е някога, че две-три думи ще му се сторят нечувано скъп подарък: правото на всяка божа твар да яде без страх.

— Благодаря ти, майко!