Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (17)

XI

Нощта избеляваше, когато на портите се потропа. Фатма не бе лягала цяла нощ, седеше в бялата си одая и ги чакаше. Знаеше, че ще дойдат, знаеше и какво ще ѝ донесат. Затуй тропотът не я стресна. Придърпа яшмака над лицето си, докато покрай нея се совнаха слугите, излязоха из треперливата светлина на свещта и потънаха в двора. Портите изскърцаха на два пъти, а към чардака се заизкачваха с труд някои, които носеха нещо голямо, увито в зебло. Носеха Омер Пазвантоглу.

Фатма отстъпи тихо, за да го внесат в селямлъка.

После им даде знак да излязат. По-старият им слуга — Исмет — за малко спря.

— За младия господар не бери грижа — каза ѝ. — На сигурно е.

Тя си знаеше, че Осман ще бъде на сигурно.

Пусна резето. Коленичи край миндера, а слабите ѝ, прибелели ръце заразгръщаха зеблото. За последна нощ Омер щеше да е неин.

Погребаха го надвечер, в часа, когато — ден по-рано — бе вървял към конака и мечтал за неизказаната сладост на майския сумрак из полето. Сега туй поле се стелеше надлъж и шир, плътнозелено под млечно-зеленото небе. Вятърът откъм реката огъваше брястовете, олепяше с влага черните надгробни камъни. Спуснаха в трапа Омер, загънат в платно от чеиза на Фатма, и засваляха отгоре му мазни буци пръст.

Между камъните стоеше едничък мъж, старец. Алемдар Ибрахим не гледаше прясната купчина, неговите очи следяха пътя — край гробищата вървеше пътят за Извор.

Преди петдесетина години — спомняше си той — по същия път бе минала, прехвърлена през коня му, със стиснати зъби и сухи очи една жена. Полусвястна от мъка и обида, тя не бе помислила, че утробата ѝ ще роди плод ей за този къс земя — турското гробище край пътя.

Алемдаря погребаха седмица по-късно. Кадията пресметна наследството му на сто и петдесет кесии сребърни грошове (всяка — по петстотин гроша), два хана, трийсетина дюкяна до скелята, пет-шест къщи и осем чифлика. А затуй че деца нямаше, цялото негово богатство се падна на внук му, Осман Пазвантоглу.

На следната вечер топла тъмнина хлуеше в одаите, та всички прозорци в дома на Мустафа паша сокак бяха отворени. Фатма хатун седеше сама, без свещ, в харемлъка. Месечина се процеждаше кръстато през решетките, а всичко встрани от пъстрите петна тънеше в мътен мрак. Уж Фатма се взираше и слухтеше, а пак не долови стъпките на оногова, когото чакаше. Сепна се едва кога Осман притвори вратата зад себе си.

Изправи се пред него — двама бяха почти еднакво високи; щом положи длани върху раменете му и отпусна чело на тях, усети нетърпимата си мъка. Тя помнеше други едни плещи, които не смогваше да обгърне; друго лице, чиято брадичка се издаваше високо над главата ѝ, та не успяваше да срещне очите му.

„Толкова го обичах! — помисли си. — Така силно харесвах Омер, а му родих син, дето няма нищо от него…“

— Сами останахме, Осман! — прошепна тя, преди да заплаче. И после, между хлипането: — Няма го вече! Можеш ли да повярваш, че го няма? Аз не мога…

Той държеше крехкото ѝ тяло, усещаше как мъката го разтърсва и гъне. Познаваше майка си, та се сети: до тая вечер Фатма не се е изплакала — само пред него си даваше воля.

Мина много време. Седяха един до друг и говореха. Думите на Фатма вече бяха чисти от сълзи, само тук-там някоя още се стичаше, та гласът запираше, потрепваше и продължаваше пак:

— Бог те запази, Осман. Да бяха те намерили оная нощ, нямаше да убегнеш съдбата на баща си.

— Затуй и не ме намериха, мамо.

— Затуй ли? — Тя сякаш не че можеше, а не искаше да проумее. — Ще рече, знаял си какво очаква баща ти? Защо тогаз не му се притече?

— Нямаше кога и как. Същия ден, помниш, аз бях в Извор. Надвечер тръгнах да се връщам и срещам Ахмед бей. Цял следобед клечал край пътя да ме дочака. „Баща ти тази вечер го вика Мехмед паша — казва ми. — Какво мислиш да правим?“ Аз му наредих веднага да се прибере в еничарската къшла; еничарите му до един бяха наши.

— А защо не го накара да ги вдигне, да завардят къщата ни?

— Гледай какво питаш! Ами около къщи са се въртели поне трийсет пашовски сеймени. Щеше да стигне до бой, ще запрат нашите хора. Каква полза?

— Никаква полза. — Гласът ѝ беше празен.

— Сетне се отбих при един наш във Вароша да се предреша. В града влязох откъм реката. През джамията и бекярските одаи се прехвърлих у брат ти, за да обмисля там спокойно всичко.

Осман не подозираше, че тъкмо у шурея си би рекъл да се скрие Омер Пазвантоглу, кога отиваше към конака. И отхвърли тази мисъл, като предпочете да умре открито и прав.

— Явно беше, че пашата ни е изпреварил. Не знаех дали вика само баща ми, или вече са запрени и други наши хора. Не знаех дали около крепостта не са стаени еничари от Кладово и Калафат. Затуй реших да чакам. И да се крия, разбира се.

— Да чакаш… да се криеш… Разбира се!… — повтаряше беззвучно Фатма, дано проникне в чудовищната яснота на тия думи.

— Следната заран научих, че баща ми е убит… Види се, добре сторихме, дето нищо не сторихме. Ако бяхме се хвърлили, само неколцина… вярно, подир нас може би щяха да тръгнат някои… но колко? Без Омер Пазвантоглу останахме като без глава и ръце.

— Тъй много искаше да те види, преди да отиде на смърт! — прекъсна го унесено майка му. — Не му се тръгваше без сбогом… И рече: син аз нямам ли? Кой би посегнал на Пазвантоглу, щом той има син да отмъсти?

Синът се дръпна в тъмнината. Толкова уверен в своята правота, защо му се прииска да се оправдае пред дребната, тиха женица до него, защо чувствуваше, че думите му не я убеждават?

— Има син баща ми, не бой се! Не ще остане неотмъстена кръвта му, това казвам аз, синът на един убит, пред майка си. Кълна ти се!… — добави след малко, понеже много би предпочел да не се кълне.

— Вярвам ти — вяло отвърна тя.

А си мислеше, че никаква мъст не ще ѝ върне Омер.

— Тая нощ потеглям — бързаше да я отклони от повече укори синът.

— Къде ще бягаш? В Босна ли? Там баща ти имаше приятели.

— За Маджарско тръгвам, ще гоня трийсет и първата орта.

Това тя не очакваше: хладният, пресметлив Осман сам да се навре всред еничари.

— Ум имаш ли? Та ти си вече син на султанов враг, на осъден. За тебе и заточение е малко — ще те пратят на каторга поне.

— То би станало, ако продължавах да се крия, а ме уловят. Пък така, щом сам отивам на война, не съм гузен. Ще рече, не съм причастен към делата на баща си.

— Колко рано забравяш, че именно султанът погуби Омер Пазвантоглу!

— Не съм забравил — за първи път тази вечер рязко заговори Осман. — И не ще забравя, че Осман Пазвантоглу, син на първото семейство във Видин, живя като арнаутски хайдук до двайсет и пет години. Не ще забравя гаврата на бейските синчета в Кирза, нито раните, дето влачеше баща ми, когато бе лежал на пусия за триста мръсни гроша.

Кой може да ми заплати унижението, мъките на тия двайсет и пет години? — с неприсъща разпаленост продължаваше Осман. — Само оня, султанът! Баща ми опита да му върне и не успя — не успяват по нас такива като Омер Пазвантоглу.

Усещам, тебе ти е тежко, че не приличам на баща си. Вълк беше Омер, викаш си, а син му що е? — Лисица. Ама Омер отиде на смърт и никой пръста си не помръдна, дори аз. Да, аз… Мислиш, че не виждам ли: не ми го прощаваш. А аз просто не ща да ме прободат в гърба! Искам да живея, за да завърша това, дето баща ми не смогна. Но не като него, само не по този път!

— Че какъв толкоз беше пътят на баща ти?

— Не се огъваше Омер Пазвантоглу, ти най-добре го знаеш. Викам си: сякаш го блазнеше не целта, а туй, че като върви към нея, ще вдигне шум и трясък, никому не ще отстъпи, всекиму ще хвърли в очи някаква своя, бамбашка правда.

Те пак говориха, спореха, както през вечерите в Кирза. Въпреки горчивината Фатма усети и гордост: само с Осман се чувствуваше равна. Вярно, той вече бе отминал далеко напред, та виждаше по-добре от нея (виждаше дори защо трябва да оставиш без помощ един осъден на смърт баща), но нали тя бе го водила за ръка, докато направи първите си стъпки?

Син ѝ сега се преобличаше. Хвърли простите дрехи, под които беше се крил; извади еничарския си каяфет.

— Един верен и предан еничар ще намери своята орта за нещастие на неверниците! — промърмори с присмех.

Вече пременен, улови майка си за ръка, поведе я към чардака. Тя се дръпна:

— Не искам да те изпровождам, Осман. Двамина изпратих тия дни и двамината не се върнаха. Не ми казвай сбогом!

— Не бой се, не ще бъда третият! Аз ще оживея, майко, ще живея на всяка цена!

През прозореца Фатма забеляза как син ѝ се шмугна в тъмния двор. Той пое не към портите, а през комшулука — щеше да гони пристана при Мустафа паша табия.

„Ще живея на всяка цена!“ — още звучеше в ушите на майката. Не е ли странно? — Едва преди седмица на същото място някой бе изрекъл други думи: „Нищо — на всяка цена! Не и да се живее на всяка цена…“ Кой от двама беше правият? Осман, разбира се. Защото Омер загуби. А защо да бе загубил? Нали той си пожела тъкмо туй: да не спечели на цена, която намираше прекалено висока? Тогава… прав излезе Омер. А защо Омер? Не пожела ли сам Осман да плати цената, която баща му бе намерил висока?

„Какво ще рече да загубиш и какво — да спечелиш? — питаше се Фатма. — Невинаги да умреш означава загуба, а да живееш — печалба. Едно решава всичко: дали си живял и умрял според своята правда. Само то…“