Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (24)

VI

Един майски ден Селим хан нареди да му донесат ключа от султанското съкровище. Хазнарят донесе ключа и султанът се упъти към онази част от Топкапу, където още не бе ходил — западната част. Хазната беше по-голяма от султановите покои, висока, каменна, без прозорци, с оловни кубета. Вратата ѝ — цялата желязна, с огромна, тежка ключалка. Пред нея спря Селим, докато хазнарят разчупи восъка и пъхна две оки тежкия ключ. Вратата тежко поддаде, от отвора ѝ лъхна хлад и мрак. Падишахът даде знак на хората си да го чакат тук.

Една приказка има за четирийсетте разбойници и Али баба, за една приказна пещера, огряна от блясъка на купчини злато, елмаз и рубини. На Селим се стори, че сам е Али баба.

Остри лъчи падаха през прозорчетата на покрива, та мракът вътре изглеждаше по-гъст. Из него се отразяваше друга светлина, що идеше отдолу: светеше златото, камъните.

По стените гъсто, като в сарашки дюкян, бяха накачени златоковани конски такъми с вградени елмази и бисер. Над тях, по-високо, висеше оръжие — какво оръжие! Саби, ками, мечове, ятагани в ножници от чисто злато, със златни дръжки, покрити с камъни, оръжие не за работа, а за салтанат. На отсрещната стена (на Селим тя се видя далеко, сякаш отвъд някой мегдан) върху лавици бяха натрупани златоткани платове — индуски, китайски, венециански, лионски, генуезки. Стотици аршини блестяща, пъстра тъкан. Околовръст, край всички стени, имаше неширок тезгях, а върху му бяха стоварени, като круши или грозде, купища скъпоценности — накитите на султана. Несметно богатство… А защото околовръстният тезгях, изглежда, е бил задръстен, бяха сложили маси и всред хазната — от единия до другия ѝ край. Пак такива купища злато и камъни, изработени в безкрайно красиви цветя или листа, затрупваха тези маси. Но върху тях имаше и друго, нечии отдавнашни подаръци за султана: книги, карти на света.

Досега Селим бе стоял в сянката, смазан от тежестта на толкова великолепие. Сигурно си мислеше, че всеки елмаз, всяка златокована кама и хамут означават нещо — това, че през едно вече забравено време владетелите на земята са търсели приятелство с османците, че са отрупвали султаните им с дарове на почит. С дарове на страх. От всички краища са текли към Стамбул несметни богатства, за да откупят година мир, помощ или съюз. Къде го онова време!

Странно изглеждаше султанът и халиф, залутан между спомена за угасналата турска слава: призрачно се изрязваше лицето му. Той, който години бе учил да презира земния блясък, сега тъгуваше за златни дарове, защото те биха му доказали могъществото на империята.

Пристъпи към една маса, зарови разсеяно пръсти в хладните купчини. Усети как камъните драскат дланта му… Дотам се стигна: да разпродава остатъците от османското величие на сарафи и лихвари в Пера, за да събере пари за войската си…

Но какво е това? — Нещо прикова погледа му: голяма топка, носена от позлатени скоби, прободена с ос. Прекара ръка по гладката ѝ прашасала повърхност. Под праха се показаха рисунки — сини, жълти, кафени. Придърпа край от някаква хермелинова наметка, избърса цялото кълбо. То май трябва да беше Земята…

Забрави за всичко — ученикът Селим се захласна в невижданата чудесия. Върху една топка да събереш цялата земя! Потърси своята държава, османската. Позна я по трите морета и проливите помежду им; не беше съвсем неговата — по-голяма. Може би някой крал е подарил тази топка на дедите му, когато империята още не е била намаляла.

Стана му страшно: стори му се за миг, че вижда някой от внуците си надвесен над едно кълбо. И на онова кълбо намира съвсем малка държава, свита край Пролива в Анадола — на една престилка земя. „Не може да бъде — помисли, — невъзможно е! Та това е империята на Сюлейман Великолепни!“ „А защо не? — противоречеше си сам. — Преди нея тук е била империята на Александър Велики и Юстиниан Велики. По-могъщи от Сюлеймановата, по-стари. Сега ги няма. Нима когато някой от дедите ти е стоял над кълбото и драгоманинът му е показвал неговата земя (защото той самият не знаел да чете), му е минавало през ума, че днес ти, внукът, ще бъдеш султан на една орязана империя?“

Измъкна се набързо из хазната. Вън го чакаше свитата, припечена на слънце. Счини му се, че се връща от света на приказките, тъй жалко и бледо изглеждаше всичко навън.

— Хазнедар ефенди — рече, — опишете цялото ми съкровище. Златото и среброто изпратете да бъде насечено на пари. Камъните продайте. Също и тъканите. За всичко донесете в Дивана!

Тръгна си, но се досети.

— Едно голямо кълбо ще видите вътре: него оставете! Пренесете го в покоите ми!

 

 

Така пари бяха намерени. Поне за нов поход. Защото султанът съвсем не смяташе да преглътне Оджак. Преди всичко той сне Юсуф паша — великия везир, когото насмалко не убиха еничарите в София и Извор. Макар пашата да спечели не един бой с немците, а миналата година дори завзе Банат (за да го изтърве съвсем скоро), много сановници съветваха падишаха да се отървял от него — тъй щял да спечели войската, тя не обичала сераскера си.

Деня, преди да отпрати към Влахия новия садразам и сераскер, Селим му писа: „Какъв ще бъде изходът от тоя поход? Войниците, които държавата изпраща срещу врага, не са повече от сбирщина грабители, дето вършат по пътя всякакви безчинства и срамни действия. Това ли се нарича поход? Изчезнала е вярската ревност — мъчително е да го призная, но е истина. Хората, които са извършили завоеванията, навярно са били други. Но да забравим миналото. Решен съм да не прибера сабя в ножницата докато не отмъстим. Това, което сега ни трябва, е едно върховно напрежение. Нека оставим за други отдиха, сановете и почестите. Това, което искам, е разплата.

При възшествието си пожелах да застана сам начело на войската. Не ме оставиха да изпълня това — непристойно било, казаха ми. Ако погледнеш безгрижието, в което живеем, ще помислиш, че не сме във война. Да не забравяме, че ако се случи нещастие с империята, последиците няма да засегнат само моята личност. Злото ще бъде усетено от всички ви. Затова напрегнете всички сили! Недостойно е да бъдем опозорени от врага. Не бих могъл да застана пред света, без да се червя от срам.“

Думи, думи… Ако да имаха чаровната сила на заклинания, може би щяха да поведат към опит за победа разкапаната армия. Но дори Селим — колкото и отскоро да бе подал глава из затвора си, колкото и малко да знаеше за противоречивата истина на своето време, — дори Селим бе почнал да не вярва в силата на изящните, добре подредени или пламенни думи. Още по-малко вярваше в такава сила Хасан паша — новият сераскер. Той сгъна султановото писмо и го пусна в сандъка си. Споменът за бедите на Юсуф паша, изгнания сераскер, го съветваше да не излиза с войнолюбиви речи пред еничарите. Ако стигнеше здрав и читав до Влахия, пак беше нещо. А там вече каквото каже късметът му. На друго не се надяваше.

 

 

Дълги месеци нямаше новини от бойното поле. Враговете, изглежда, се дебнеха из равна Влахия и още не бяха се сблъскали. Диванът криеше, че почти всички кадии отговориха на султановите заповеди за нов набор с еднакви писма, сякаш ги бяха преписвали един от други: населението се е пръснало или е съвсем разорено и от казата могат да потеглят в поход сто и петдесет, двеста или триста души. Но султанът никога и не научи това. Не бивало да го тревожат преди пътуването му. Защото между многото си чудновато-смешни решения (от които съвсем малко преминаха в дела) Селим хан III бе взел още едно: да обходи сам държавата си.

Везирите го разубеждаваха с всички сили: не им се щеше падишахът да прозре нещата. Нали на дъното на всичко, което не бе за височайшите му очи, ще намери по някого от тях — от първите стълбове на държавата? Новият султан се оказа неумолим; правоверните трябвало да разберат — казваше той, — че имали владетел; че този владетел милеел за земята си и за доброто на всички мюсюлмани. Вече повече от три столетия простият народ не е виждал лицето на султаните си — чудно ли е тогаз, че не припознава никаква власт, че живее без ред и закон?

Нямаше как — велможите отстъпиха, пътуването на Селим хан бе назначено за края на юни. Само че никой не можеше да каже кои краища от обширната си земя ще обходи падишахът: в Сирия и Египет управляваха непокорни паши, същото беше в Епир, същото — в Шкодра, Белград вреше от еничарски метежи; в Софийско, Пазарджишко и Филибешко вилнееха кърджалии, отвъд Балкана се бяха закрепили няколко аяни и не пропускаха дори вестителите, изпращани от сераскера. Къде бе държавата, която искаше да обходи Селим хан?

Затова везирите разтакаха цялата работа, дано турят ред поне до Едирне — на един ден път от столицата, — макар и това да не беше лесно.

Тази вечер (когато поп Стойко от Котел лежеше пребит в карнобатския хапус и слушаше предсмъртните крясъци на беглеца-арнаутин) щеше да остане в спомена и на друг човек. На султана.

Пейкът дълго пристъпва от крак на крак пред Селимовите покои, защото привечер Селим хан не обичаше да го тревожат за нищо, седеше в кьошка над морето и се наслаждаваше на залеза. Най-сетне влезе. По студения блясък в очите на всесветлия разбра, че го е разсърдил. Почти шепнешком му повтори заръката на каймакам-паша: дошъл бил френският посланик.

Улисан в разправиите по похода и пътуването си, Селим бе забравил своя приятел — краля на Франция (два месеца вече нямаше вести от него). Хвърли сетен поглед върху сумрачния град, изпъстрен от безброй светлини.

— Ще бъда в арз-одаята — рече. — Нека доведат посланика!

Арз-одаята бе най-голямата в сарая. Тук султаните цели три века бяха приемали пратеници на чужди дворове и всякакви чужденци. Сега беше почти тъмна. Селим седна до едничкия ѝ прозорец и нареди да донесат свещи.

Френецът влезе почти веднага. Султанът забеляза, че нещо се е случило, нередно. Никога посланикът на Франция не би настоявал да го приемат в такова време, не би дошъл в такъв необичаен вид.

— Надявам се, че ми носите добри вести от височайшия ми приятел.

Въпреки умората на последните седмици Селим говореше безупречно чуждия език, запазваше безупречно онова спокойно величие, което бе възхитило французина още при първата им среща.

— Вече месеци нямам писмо от господаря ви, тези месеци бяха твърде тежки и за мене, та да отделя мисли за негово величество.

И защото чужденецът все още мълчеше, като да търсеше думи, търпеливо го подкани:

— Е?

— Страхувам се, че новините, които нося, едва ли ще зарадват ваше величество.

Посланикът се изрази твърде пряко, та това още по-ярко доказа на Селим, че нещо не е в ред, френецът владееше речта си, както арнаутски разбойник — ножа.

— Е? — повтори, без да ще, султанът.

— Ваше величество, във Франция има революция!

Тежките, описвани от същия този посланик мигли на Селим хан скриха погледа му; искаше да спечели време, за да претегли новината.

— Извинете, за мен все пак е чужд езикът ви. Революция, казвате… Никога не съм отличил докрай оттенъка на многото думи, които имате за… за неспокойното поведение на поданиците към властта: бунт, метеж, размирица, въстание, революция… В нашия език няма и половината думи за този род прояви. Макар в империята ми, за жалост, самите тези прояви да са широко разпространени. Впрочем какво точно се е случило в държавата на височайшия ми приятел?

Посланикът с труд сдържа раздразнението си. Той се беше втурнал тук със зле напудрена перука, за да съобщи едно огромно събитие. А султанът се правеше, че не го разбира. Дали само се правеше? „Боже, аз вече гледам всекиго като враг, наистина страшно остарях за няколко часа“ — помисли, защото си спомни какво му беше съобщил вестителят: самият крал на Франция задал същия въпрос: „Значи, бунт?“ „Не — трябвало да обясняват и нему, краля, чиято власт потъваше под нозете му — не бунт, а революция.“

— Моля да бъда простен, ваше величество — започна с насилено търпение, а то звучеше като подигравка; търпението, с което се обръщат към не особено схватлив ученик. — За да съм по-ясен, бих употребил примери.

Онзи ден, да кажем, на Балъкпазар имаше много хора. Това е тълпа. Тя прояви смут — крещеше срещу новия набор на войски за Влахия. Нейните прояви положително са били предхождани от брожение — от широкото недоволство поради новия набор. Бунт могат да бъдат назовани многобройните вълнения сред войските — еничарският бунт в София преди две години например. Въстания засега в империята, слава богу, няма. Затова пък твърде чести са метежите — действия на раята срещу изпратени чиновници и прочие. Вълненията във великата ви държава най-вече могат да бъдат означени като размирие — голямо и трайно размирие. Извинете за дългата ми реч, ваше величество, тя бе в полза на яснотата.

Селим не го прекъсна, макар също да почувствува раздразнение: тъкмо с примери от турската държава ли трябваше да си послужи чужденецът, за да изясни своите думи? Или искаше да каже, че не само делата на собствения му господар вървят зле? Сякаш султанът не знаеше, че държавата му е жертва именно на размирие?

— Благодаря ви за примерите — каза студено, — но те съвсем не ми говорят какво точно се е случило във Франция. Вие казахте: революция. За революция не чух пример.

— Примерът е тъкмо Франция. Революция е всичко, което споменах, взето заедно: брожението, смутът, бунтовете, въстанието. И още нещо: при революция част от тълпата знае определено какво иска, гони някаква цел. Тя повежда останалите, в името на тази цел, докато стигне до победа.

Свърши словесният двубой. Намеците, насмешката. Сега един срещу друг стояха двамина с еднакъв страх: какво ще последва?

— Коя е целта на революцията във Франция? — Устните на Селим бяха прибелели между тъмната, копринена брада.

— Мъчно може да се каже. Една революция започва с това, че налага на властта свои искания. Първото ѝ искане във Франция е било да се отдаде мнозинството в Генералните щати на третото съсловие. Кралят е бил принуден да го приеме, след като революционерите са превзели с бой Бастилията — най-голямото укрепление в столицата ни. Но от това, че третото съсловие вече има двойно повече гласове от аристокрация и духовенство, ще произлязат много събития. И никой не ще им попречи.

— Как никой? Все пак Франция има крал, а този крал — власт.

— Не, ваше величество. Властта във Франция вече е на революцията.

— И какво мислите, че ще поиска тя?

— Преди всичко да бъде съборено онова, което поставя прегради по пътя ѝ. Съсловията. Законите. Може би — сам кралят.

— Говорите абсурди! Такова нещо не е ставало!

— Ставало е, ваше величество. Революцията в Англия, да речем. Тя струва главата на един крал. И после, невинаги, което не се е случило, няма да се случи; пътят на историята не е затворен кръг.

— Та вие сам говорите като революционер!

— Тъкмо тази вечер може би крепостните подпалват замъка, в който са се родили дядо ми, баща ми и аз; може би тълпата разбива двореца ми в Париж. Мъчно бих съчувствувал на революционни идеи, нали?

— За какви идеи на революцията говорите, кои са те? Трябваше да сме ги знаяли, за да предотвратим опасността!

„Сме — рече си посланикът, — вече сме. Успя да разбере, че събитията засягат и него. Този жалък, объркан монарх!“

— Идеите на Просвещението, ваше величество — произнесе натъртено.

(Всички в Пера говореха, че Селим съчувствувал на Просвещението.)

— Мислите на Русо? Искате да кажете, че идеите на Русо са подхранили революцията във Франция.

— Да, ваше величество. Въпреки че мнозина ги подценяваха. Не и моят господар, у нас духовенството отдавна воюва с тия идеи.

— Защо тогава не ги е ограничило, заличило?

— Защото борбата срещу една идея създава само мъченици и апостоли. Може би грешката на всички нас е, че отстъпихме твърде късно…

— Не очаквах от вас подобно признание. Та вие все още сте слуга на френския крал!

— Аз дойдох, за да съобщя на негово величество, че напускам Константинопол. В страната ни ще бъде свикано скоро законодателно събрание. То ще изготви новите закони, ще назначи свои посланици при чуждите дворове. Защо да чакам да ме изхвърлят?

— То ще изработи новите закони!… — Султанът бе чул само това. — А кралят?

— Кралят ще ги подпише, ваше величество. Ако дотогава още подписва.

Селим хан беше застинал, Селим хан усещаше, че тази вечер се случва нещо необхватно. Трябваше му време да сложи ред в подплашените си мисли, да говори и се съветва.

— Надявам се, че негово величество ще остане с добри спомени от службата ми при Портата. И ако трябва да потегля със семейството си в изгнание, Османската империя не би ми отказала убежище.

— Разбира се. — Султанът го каза не съвсем убедено. (Дали почваше да се съобразява с промяната в нещата?) — Сбогом, господин графе. Поздравете краля на Франция и му пожелайте от мое име да понесе с достойнство изпитанията.

Чужденецът пое уморено навън. На вратата двама капуджии го уловиха за колана и преведоха през трите врати на Топкапу.

Пред Високата порта чакаше карета. Не се качи. „Ще се прибера на кон“ — каза и се метна върху жребеца на пажа си.

Искаше му се да поязди за последен път из стръмните, мръсни улички на Стария град. Години наред бе се оплаквал от неблагодарната си служба, от това, че в Константинопол нямало забавления за един изтънчен западняк. Сега изведнъж тези улички, чаршии и пазари му станаха скъпи. Защото из тях не крачеха санкюлоти, не кънтяха песни на разбунен народ.

Аристократът смътно чувствуваше, че се връща, за да изплати дълга, стара сметка.

Селим хан остана в арз-одаята, докато свещите започнаха да гаснат една подир друга всред причудливи струпеи восък. Преди да секне, всяка издигаше висок червен пламък; той трепереше — все по-кървав и по-димен — и на края угасваше в къси изблици — сякаш последните тръпки на умиращ.

Султанът седеше, вперил очи в светлинките: „Как страшна е всяка смърт — мислеше си, — дори на свещта! А ето, излиза, че започва да бере душа нещо голямо: един вековен ред. Колко ли пък страшна ще бъде тази смърт? Защо, защо е това? Нима няма общ език между един владетел и поданиците му? Какво не им стига?

Идеите на Русо захранили революцията — каза посланикът. Аз чета Русо, аз го обичам. «Човекът е роден свободен!…» Но нали онези, които са сринали Бастилията, не са били затворници. Всеки от тях е вършил каквото ще — работил е, печелил е, хранил се е. Защо внезапно са решили, че им е нужна друга някаква, особена Свобода?“

Беше останала една последна свещ. Селим не повика капуджиите да поставят нови. Не щеше да вижда хора наоколо си. За първи път му мина през ум, че може би не всички са доволни, че може би всеки в Топкапу, в Стамбул, в империята има тъмни и скрити желания, щѐ му се някаква особена свобода.

Тихо излезе на чардака пред арз-одаята. Премина с бързи стъпки двора, все тъй прекоси и покоите си. Стигна кьошка, където преди час бе съзерцавал залеза над морето — неповторимата красота на своята столица.

Небето бе вече съвсем черно, с редки, примигващи звезди. Под него друга тъма. Земя, море, град. С други светлини — на човешките домове. Край всяка от тях живееха хора и всеки от тях се стремеше към нещо. А той, султанът, не знаеше какво е то. Криеха го, докато някой ден не напреше докрай и не ги изтласкаше на улицата.

Бунт, метеж, въстание, революция… Кое щеше да преживее или да не преживее — свален от ударите му — Селим хан III?