Барбара Паркър
Подозрение за измяна (4)

4.

Когато Гейл пристигна в дома на семейство Педроса, вече се здрачаваше и уличните лампи бяха запалени. Премина през отворената желязна порта и зърна колата на Антъни „Елдорадо“ сред автомобилите, паркирани на извитата алея. Спря зад нея, взе чантата си и забърза към входа, който се намираше зад свод, обрасъл с увивни растения. Във фонтана бликаше вода.

Няколко мига след като натисна звънеца, икономката отвори масивната врата.

— Buenas noches señora.^[1]

— Gracias.^[2]

Гейл се усмихна на жената и влезе. Вляво имаше широк коридор, зад който бе холът. Оттам се чуваше говор и смях.

Антъни излезе в преддверието, да види кой пристига, подаде й ръка и я притегли към себе си. Изражението му издаваше едновременно облекчение и укор.

— Защо не се обади? Разтревожих се.

— Само мен ли чакате? Толкова съжалявам. Мобифонът ми остана в другата чанта. Трябваше да поговоря с Дейв, а и движението…

Той я целуна по бузата.

— Всичко е наред. Вече започнахме с ордьоврите. Успокой се.

В хола бе посрещната с целувки и сърдечни поздрави, сякаш не се бе видяла с повечето от роднините му само преди седмица на кръщенето на най-малкия правнук. Семейните вечери бяха често събитие, обикновено по специален повод. Днес беше нечий рожден ден. „Навярно на някоя от пралелите“, помисли си Гейл. За миг я обзе тревога, но си спомни, че Антъни бе обещал да се погрижи за подаръка.

Най-властната дама в семейството, Дигна Мария Бетънкорт де Педроса, с шикозен тоалет и перлени обеци, се надигна от дивана, когато Гейл се наведе да я целуне. Дядото на Антъни й намигна иззад дебелите лещи на очилата си.

— Антъни, ya ella está hecha una cubana^[3]. — Намекът бе заради закъснението й.

Гейл му намигна в отговор. Говореше доста добре английски, но напоследък ставаше все по-мълчалив. През четиридесетте години се бе състезавал за кубинския отбор по езда. Сега прекарваше дните си в инвалидна количка. Беше се съпротивлявал срещу това недостойно положение — да бъде возен из дома си като инвалид, но след твърде много падания Дигна бе успяла да го убеди.

Когато сеньора Педроса хвана дръжките на количката на съпруга си, всички се отправиха към трапезарията. Гейл тръгна с най-младата внучка, Бети, която носеше на ръце бебето си. Антъни придружи леля си Грациела, сестрата на покойната му майка.

Двойната врата се отвори и светлината от полилея обля лакираната дървена маса и мраморния под. Около масата бяха подредени двадесет стола. Сеньора Педроса настани съпруга си в единия край, а след това зае мястото си в другия, както бе прието да седят домакините. Антъни докосна талията на Гейл.

— Ела и седни до мен.

Издърпа един стол и тя седна между него и съпруга на братовчедка му Елена. Пепе каза нещо на Антъни, двамата се засмяха и размениха по още няколко реплики на испански, твърде бързо, за да схване за какво говорят.

Когато се огледа, Гейл преброи дванадесет души, които ръководеха една или друга част от семейната империя, чиято собственост се равняваше на близо триста милиона долара. Притежаваха банка, строителна компания, недвижими имоти, които даваха под наем, и търговски центрове. Всичко се контролираше от Ернесто Педроса, който вече бе над осемдесетгодишен. Докога ли щеше да бъде в състояние да взема решения? Рано или късно трябваше някой друг да заеме мястото му. Бяха дошли и трите внучки със съпрузите си, както и няколко племенници. И Антъни.

С дядо му бяха прекарали доста години във вражда, породена от съдбовния въпрос, разделил нацията им. Когато Кастро завзел властта, Педроса напуснал Куба със семейството си, но Антъни и сестра му останали с баща си Луиз Куинтана, възхваляван герой на революцията. Щом Антъни навършил тринадесет години, дядо му уредил да гостува на майка си в Маями, а после не го пуснал да замине. Бил принуден да посещава училище на вражеска територия и да усвои нов език. Не престанал да защитава баща си и на двадесетгодишна възраст бил изгонен от същата тази къща след ожесточен спор с Педроса. Интелигентен и бунтар по дух, той заминал на север и сам завършил юридически колеж.

Отношенията между него и дядо му постепенно се подобрили и сега взаимно се уважаваха. Антъни Куинтана не управляваше никое от притежанията на Ернесто Педроса. Не бе искал и не бе получил нищо. С него бяха свързани най-мъчителните проблеми и най-големите надежди на Педроса. Той бе фаворитът и всички го знаеха. Но Антъни отричаше.

Бяха поднесени основните ястия: „puerco asado“ — свинско печено с чесън и подправки, „moros“ — черен боб с ориз, пържени банани, варено „yuca con mojo“ — мазнина и още чесън. Понякога се сервираше пилешко, телешко или изискано приготвена риба. Но чесънът, бобът и оризът бяха неизменни и винаги след вечерята се пиеше еспресо в малки чашки.

Някой разказа виц, който бе преведен специално за Гейл. Изчакаха да видят дали ще й хареса и отново се засмяха заедно с нея.

В Хавана семейство Педроса бе наело френски готвач. Тук биха могли да си позволят какъвто искат, но дори в менюто имаше политически подтекст — солидарност с отритнатите изгнаници — и бедни, и богати. Ернесто Хосе Педроса Масвидал бе наредил в този дом да се сервира само традиционна кубинска храна. В Хавана бе поръчвал ризи при английски шивач, но тук винаги носеше „guayaberas“^[4] с четири джоба.

Една ръка с приятен загар и пръстен с оникс умело наля вино в празната чаша на Гейл. Антъни. Усмихна му се.

— Да ме напиеш ли се опитваш?

Той шепнешком отвърна:

— Извинявай за снощи. Не биваше да те оставям така.

— Нямаш вина — каза тя. — Бях ужасно нервна. Защо да ме търпиш?

Устните му леко се разтвориха в усмивка. Наведе се, сякаш за да я целуне по бузата. Топлият му дъх докосна ухото й.

— Porque me gusta tu sabor.

Мислено си преведе думите му: „Защото… ми харесва… харесва ми вкусът ти“. Кожата й настръхна. Прошепна през стъклената чаша:

— Когато се приберем у дома, ще те вържа за леглото. Ще отворя бутилка любовен еликсир. Ще разкопчея панталоните ти…

Тя замълча и Антъни я подкани:

— И…

— Е, не зная. Ако останем тук толкова до късно, колкото обикновено, може би ще бъда твърде уморена.

— Няма да стоим до късно. Веднага щом старият си легне и Нина слезе долу, ще й кажем „лека нощ“ и ще си тръгнем.

— Без да изпушиш по пура с мъжете — каза Гейл.

— И без ти да разговаряш надълго и нашироко с жените за сватбата — отвърна той.

Сватбата бе най-подходящата тема за разговор. Дамите от семейство Педроса бяха любезни с нея, прегръщаха я и я целуваха по бузите, но за тях винаги щеше да остане „la americana“^[5].

Първата съпруга на Антъни, която беше кубинка, се бе вписвала по-добре в средата им, въпреки че, както Гейл бе разбрала от клюките им, потеклото й не било достатъчно добро. Баща й притежавал фабрика за пакетиране на месо в Юниън Сити, Ню Джърси. Но била красива, а Антъни бил много млад.

Гейл усещаше как я преценяват с поглед и предполагаше какво си мислят: „Американка е, но поне семейството й е влиятелно и ще бъде добра съпруга“.

Раздвижи резен домат в чинията си и подреди парчетата месо в права линия. Нямаше апетит, а и не понасяше свинско.

— Антъни, трябва да се видя с един твой клиент, Хари Ласко. — Ръката му застина, докато поднасяше вилицата към устата си. — Във връзка с развода на семейство Суийт, с които ме свърза. Уендъл Суийт твърди, че няма пари, но лъже. Хари Ласко го познава и може би знае какво е направил с парите си. Ако не получа някаква информация, Джейми ще загази. А моят хонорар! Посветила съм на това дело време за двадесет и две хиляди долара. Съдията няма да подпише нареждане, докато не разбере какво може да си позволи Уендъл. Трябва да говоря с мистър Ласко.

Антъни поклати глава и преглътна залъка си.

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Не! Няма да позволя на Хари да разговаря с никого, докато не предам признанията му на прокурорите. Ако още нещо излезе на бял свят, ще повдигнат и други обвинения.

— Например?

Леко сви рамене.

— Човек никога не знае.

Гейл не откъсна поглед от него.

— Помогни ми да разбера нещо за Уендъл. Хайде.

Явно Антъни нямаше желание да говори за това. Едва помръдна устни и каза съвсем тихо:

— Хари и Уендъл са имали съвместни начинания в Аруба. Преди да попиташ — да, били са законни. Все пак Уендъл познава някои съмнителни типове, а Областната прокуратура се интересува кои са те. Не желая да се разчува, докато се опитвам да убедя властите, че горкият пелтечещ Хари Ласко просто е попаднал в капан…

— Уендъл е наркопласьор?

— Да кажем… че просто е лоша компания.

— Не виждам какво общо може да има това с едно бракоразводно дело — каза Гейл.

Права си. Но ако Хари случайно издаде нещо, което би могло да подскаже връзка между него и Уендъл, и ти го използваш за делото „Суийт“…

— Кой би я открил?

— Не, Гейл.

— Просто искам да разговарям с него. Ще бъде поверително.

— Съжалявам.

— Не разбирам защо.

— Ти не се занимаваш с криминални дела, сладурче.

— Тогава се предавам, макар и с неохота.

— Благодаря. — Антъни се приближи към Алекс и го помоли да му подаде боба с ориз: — Alex, favor, los moros…

Гейл бе забелязала, че единствено тук Антъни яде кубинска храна. Иначе предпочиташе паста или пържоли.

— Защо Хари ще се признае за виновен? — прошепна тя.

— Често се случва, когато клиентът се бои, че ако има разследване, ще загази още повече.

— Но ти си твърде добър адвокат, за да се предадеш така лесно.

— Е, положението не е никак просто.

— Какво искаш да кажеш?

Антъни не отговори на въпроса й и заля порцията си с оцет.

— Точно това ще сторим. След като съставим признанията му, можеш да разговаряш с него. Известно време ще бъде на разположение. Съгласна ли си?

— Кога ще ги предадеш?

— Навярно другата седмица.

— Не искам да чакам толкова дълго — каза Гейл. — Уендъл е длъжен да предостави документите, но ако не го стори? Би могъл да протака и тогава ще се наложи да поискам обвинение в неуважение към съда.

— Гейл, би ли ми подала хляба?

Бебето се разплака и Дигна протегна ръце. Бети го отнесе до нея и й го подаде. То отвори очи, погледна лицето на прабаба си, усмихна се и загука. Когато всички избухнаха в смях, малкият отново захленчи. Дигна ги накара да замълчат и стана да го подруса. Ернесто Педроса отбеляза, че това „machito“^[6] вече знае как да очарова дамите.

След това се обърна и погледна през очилата си към другия край на масата. Антъни разговаряше със съпруга на Ксиомара, Бернардо, за някакъв недвижим имот. Педроса се намеси на испански и Антъни изрази несъгласие. Дядо му се засмя и нехайно махна с едрата си костелива ръка. Антъни хладно му се усмихна, след което изреди няколко цифри. Старецът се намръщи, а после сви рамене и призна, че може би този път внукът му е прав. Усмихна се и поиска още „puerco asado“^[7].

Гейл бе забелязала сходните им черти — физическата прилика, хапливия хумор и гордостта, но двамата бяха и доста различни. Антъни сам бе казал това. Имаше лек акцент, от който не можеше да се отърси, но идеите, политическите му възгледи не издаваха носталгия по латиноамериканските движения от петдесетте години. Гейл бе доволна, че е така.

Заговориха за жилища и Антъни сподели намеренията си да обнови къщата на Клематис стрийт, вероятно до края на годината. Както очакваше Гейл, следващата тема бе сватбата.

Усмихна се, малко смутена, че стана център на вниманието. Не, все още не бе избрала рокля. Елена й предложи да посети един магазин на „Коръл Гейбълс“.

— Гейл, трябва да го разгледаш. Ще те заведа.

И Бети пожела да ги придружи, защото също бе купила сватбената си рокля от там. Гейл поклати глава и се усмихна.

— Не се безпокойте. Лесно ще избера нещо.

Но продължиха обсъждането без нейно участие. Чии модели в бутика на „Гейбълс“ са най-подходящи за втора венчавка, дали в „Дейдлънд“ би могла да намери хубава рокля…

— „Дейдлънд“? — засмя се Ксиомара. — Може би по-скоро в „Сакс“, но всичко изглежда еднакво, а и не можеш да се разминеш, толкова е препълнено.

Приготовленията за сватбата набираха скорост. Майката на Гейл, Айрин Конър, бе изявила желание да се погрижи за подробностите. „В тесен кръг — беше я инструктирала Гейл. — Само най-близките роднини и приятели“. Ернесто и Дигна Педроса бяха настояли да поемат разходите по тържеството. Резервираха стая в хотел „Балтимор“. Канеха се да наемат оркестър от петнадесет души, който да свири латиноамериканска музика, джаз и поп. Поласкана и развълнувана, Айрин бе решила да не остане по-назад. Бе обещала да повика сопран от операта на Маями, за да изпълни „Аве Мария“ на венчавката. Списъкът на гостите надхвърли триста имена. „Скъпа, искат да поканят губернатора. Как би могла да откажеш?“ Като че ли вече не планираха сватбено тържество, а обществено събитие или политическа среща на три поколения изгнаници, за които Ернесто Педроса бе пример за подражание, както и по-либерално настроени кубинци като Антъни Куинтана и местните им симпатизанти. Гейл се чувстваше така, сякаш с Антъни висят на ръба на пропаст. През последните няколко седмици бе започнала да се пита дали изумителната щедрост на семейство Педроса е породена от симпатия към нея и от сантименталния повод, или старецът се опитва да примами Антъни да се върне при своите.

Той все още имаше власт. В статията в „Маями Хералд“ само се загатваше как постига целите си, въпреки че „подкуп“ бе твърде силна дума за начина, по който действаше. По-подходящ бе изразът „взаимна изгода“. Правеше услуги на личности, които бяха в състояние да ги върнат. Колкото повече влияние имаха, толкова по-големи бяха услугите. Един съдия от районния съд, негов сънародник, бе споделил с Гейл: „Там, откъдето идваме, властите не се ползват с голямо уважение. Боя се, че сме пренесли това отношение и тук“.

Антъни не одобряваше средствата, с които си служи дядо му, и Гейл се възхищаваше от смелостта му открито да изрази мнението си. Освен любовта си, изпитваше искрено уважение към него. Той беше адвокат, защото вярваше в справедливостта, а не заради изгодата. Обичаше дядо си, но не се възползваше от връзките му.

Когато масата бе разчистена, поднесоха тортата и множеството свещи, които горяха на нея, накараха всички да се засмеят. Изпяха „Честит рожден ден“ и струпаха подаръците пред леля Аделита, която внимателно разгледа всеки от тях, възкликвайки: „Qué linda. Qué preciosa“^[8]. Красива блуза, няколко парфюма, снимка, поставена в рамка. Антъни й бе купил обеци и бе добавил името на Гейл в поздравителната картичка.

Ернесто Педроса вече клюмаше на стола си и очите му се затваряха. Съпругата му скоро забеляза това и леко го побутна. Стана и увери всички, че могат да останат колкото желаят. Старецът бе изпратен с прегръдки и целувки за лека нощ. После Дигна го откара до асансьора и плъзгащата се врата се затвори след тях.

Щом приключиха с десерта, гостите се върнаха в хола. На Гейл й се искаше час по-скоро с Антъни да си тръгнат, но той бе казал, че Хектор Меса желае да разговаря с него. В това нямаше нищо обезпокояващо, но човек никога не можеше да отгатне какво цели Меса. Не беше роднина, а приятел. Тя не знаеше с какво точно се занимава, но не бе свързано нито със счетоводство, нито с право. На визитната му картичка пишеше „консултант“. Винаги носеше син или сив костюм, косите му бяха оредели и във външността му нямаше нищо впечатляващо. Единствените му отличителни белези бяха чифт очила с черни рамки и малки посивели мустаци.

Донесоха табла с чаши еспресо за желаещите. Гейл отиде да погледне бебето и Бети й позволи да го подържи. Имаше тъмносини очи и руси косъмчета по главата.

— Красив младеж. И тежък! Карън беше само три килограма. — Гейл го погали по бузата и малкият се усмихна. — Хубавец — каза тя.

Леля Аделита, която бе по-възрастна и от Дигна, потупа коляното на Гейл със сухата си ръка.

— Ти и Антъни момче или момиче желаете?

Дали искат да имат момиче или момче? Гейл смутено се засмя и върна бебето на майка му.

— Не, няма да имаме бебета.

Аделита разбра думите й без превод и я погледна така, сякаш бе напълно непозната, след което бързо смени темата.

Никакви деца. С Антъни бяха взели това решение преди месеци. Той вече имаше две, а Гейл преследваше кариера и Карън й бе достатъчна. Разумно решение, което нямаше нужда да бъде обяснявано. Въпреки това, Гейл долови откровено неодобрение.

Елена се приближи и се засмя.

— Не обръщай внимание на Аделита, тя все още живее в Хавана през четиридесетте.

Гейл забеляза Антъни и Хектор Меса в коридора, точно до украсената с дърворезба, входна врата. Мъжът докосна рамото на Антъни, който му се усмихна многозначително. Беше свалил сакото си. Тъмнозелената му риза бе с разкопчана яка и стоеше изпъната над ленените му панталони. Погледна към нея и й изпрати въздушна целувка. Когато Хектор Меса извърна глава в друга посока, Антъни завъртя очи, сякаш бе отегчен до смърт.

Гейл учтиво се извини на жените и отиде да го избави. Усмихна се на Хектор и хвана ръката на Антъни.

— Кафето е сервирано. Бихте ли искали по чаша, господа?

Антъни каза:

— Върви, Хектор. Друг път ще си поговорим.

Събеседникът му кимна на Гейл. Жълтеникавата светлина се отразяваше в лещите на очилата и очите му не се виждаха зад тях.

— Сеньора.

Мълчаливо тръгна по теракотената пътека и влезе в хола.

— Какво искаше?

— Юридически съвет. Спрели го за превишена скорост и го арестували за незаконно притежание на оръжие. Конфискували двайсет и две калибровия му „Берета“. Иска да си го вземе обратно. Ще видя какво мога да направя.

— Добрият стар Хектор и неговите играчки.

— Свестен човек е.

— Щом казваш. Никога не съм го чувала да изрича повече от три думи. Искаш ли кафе? Аз не.

— И аз не искам. — Антъни се приближи и прошепна в ухото й: — Имам друга идея.

— Наистина ли? Каква?

— Ела горе, ще ти покажа.

Коридорът бе с теракота на пода и тъмна дървена ламперия. Целият бе осветен от лампи, наподобяващи свещници. Срещу входа имаше извита стълба. Той я поведе натам.

Гейл каза:

— Сигурно ще ми покажеш детската си колекция от комикси.

— Исках да те изненадам.

Тръгна заднешком, дърпайки ръката й.

Тя се засмя.

— Ще ни търсят.

— Няма. Хайде. Нина ще се върне най-рано след половин час.

— Не можем! — прошепна тя. — Би било като да го направим в църква.

— Толкова по-добре. — Гейл погледна към хола и той добави: — Или предпочиташ отново да слушаме от чичо Хумберто как президентът Кенеди продал изгнаниците при Плая Джирон?

Бе напуснал тази къща на двадесет години, но малката стая в дъното на коридора все още бе негова. Понякога преспиваше в нея, но рядко. В гардероба имаше дрехи, а в банята стояха част от тоалетните му принадлежности.

Лунната светлина озаряваше смокиновото дърво навън, проникваше през прозореца и открояваше бюро, лампа и двойно легло. Дрехите им бяха преметнати върху леглото, за да не се измачкат.

Обърна се към него във фотьойла и го прегърна. Беше я притиснал към себе си така силно, че сутринта на ханша й щяха да се появят десет малки синини.

Сенките на листата се раздвижиха върху осветения участък с форма на прозорец на отсрещната стена.

Целуна го по челото. Чупливите му коси бяха пригладени назад. Той бавно отвори очи. На слабата светлина изглеждаха черни. Усмихна му се.

— Е, доста по-забавно е от историите за Плая Джирон.

Отговорът му бе тих стон. Очите му отново се затвориха. Хладният полъх от прозореца докосна гърба й. Изпъна крака и стана.

— Стой тук.

Влезе в банята и погледна лицето си в огледалото. Достатъчно бе леко да среше косите си и да сложи червило… само ако чантата й бе тук.

Докато той на свой ред ползваше банята, тя облече бельото си. На тоалетката имаше четка за коса. Успя да оправи прическата си.

— Гейл, искам да те попитам нещо. — Гласът му отекна в плочките. — Защо се срещна с Дейв?

— Моля?

Водата престана да шурти.

— Каза, че си закъсняла, защото си говорила с Дейв. За какво?

Гейл се приближи към вратата. Антъни бе по бельо и тъкмо закачаше кърпата. Не откъсна поглед от нея и докато обличаше ризата си.

— Аз… трябваше да обсъдим срещата на Карън с психолога, когото съдията е повикал. Да решим кой от двама ни ще я заведе. Това е всичко. — Сви рамене. — Разговорът ни премина, без да си крещим, би могло да се каже, че имаме известен напредък.

Антъни свърши с копчетата и взе панталоните си.

— Не бива да обсъждаш нищо с него. Това е работа на адвокатката ти.

Гейл се запита дали наистина долавя странни нотки в гласа му.

— Всъщност именно тя предложи да се срещнем.

— Защо?

Гейл пъхна крак в едната си обувка и се подпря на креслото, за да обуе и другата. Наведе се и нагласи тясната каишка над тока. Усещаше, че Антъни я гледа.

— Шарлийн смята, че Дейв има друг мотив да иска Карън, освен свещения бащински дълг. Ако разберем какъв е, ще бъдем в по-добра позиция да преговаряме. Отидох при него, за да се опитам да открия нещо.

— Какво каза той?

Тя облече роклята си и провря ръце през ръкавите.

— Попитах го, но ако има някакъв скрит мотив, не успях да го отгатна. Твърди, че иска по-добър живот за Карън. Казва, че би могъл да прекарва с нея повече време, отколкото аз. — Гейл се обърна и повдигна косите си.

— Затвори ципа ми.

Почувства как пластмасовата закопчалка се плъзна по гърба й. Антъни каза:

— Не искам повече да се виждаш с него.

— Това е нелепо. Трябваше да се разберем за Карън.

— Когато влезе, имаше дъх на бира.

Гейл застана с лице към него.

— Навън беше тридесет и шест градуса. Пийнах една халба, докато разговаряхме. И какво от това, Антъни?

Беше я почерпил. „За доброто старо време“.

Антъни й подаде ръка.

— Нищо. Извинявай. — Тя не трепна. — Моля те, Гейл.

Обгърна кръста му.

— Не бива да ревнуваш от Дейв.

Антъни тихо се засмя.

— Не ревнувам. Той е посредствен и е неудачник. Мъж като него не би могъл да застане на пътя ми.

Гейл потисна импулсивното си желание да защити Дейв заради думата „неудачник“ и каза:

— За Карън е по-добре с баща й да не бъдем в обтегнати отношения, а нейните чувства са толкова важни за мен, колкото твоите.

За да прекрати разговора, тя се отправи към банята да загаси лампата.

Антъни седна на ръба на леглото и сложи обувките си. Настолната лампа все още бе включена, но крушката бе слаба и по-голямата част от стаята бе тъмна. Завърза връзките, облегна се с лакти на коленете си и преплете пръсти.

— Мислила ли си някога отново да се събереш с него?

— Не. Как можеш да ми задаваш подобен въпрос?

— Мисля, че е трудно да забравиш човек, в когото си била влюбена.

— Бях. Но вече не съм.

Прониза я с поглед и строго смръщи вежди.

— Носиш моя пръстен на ръката си. Никога не го захвърляй. — Сложи длан на ханша й.

— Какво ще сториш, ако го сваля, machito, ще ме застреляш ли?

Той бавно се усмихна.

— Не. Ще намеря начин да те задържа. Той не е успял. Жалко за него.

— Господи. Толкова си неустоим.

Плъзна пръсти под подгъва на роклята й, притегли я към себе си и обгърна бедрата й.

— О, Гейл! Трябваше да бъдем женени от месеци.

— Да, за бога. Нямам търпение всичко това да свърши.

— Скромна церемония в съда. Чаша шампанско и adiós^[9].

— Звучи прекрасно. Мисля, че възнамеряват да сложат фонтан с „Дом Периньон“.

— Бихме могли да избягаме другата седмица и да се оженим тайно. Ще изпратим картичка от Лас Вегас.

— А всички онези покани? И парите? Ще ни убият.

Той се засмя.

— Мисля, че си права.

Гейл прокара пръсти през косите му.

— Антъни! Кажи ми защо дойдохме тази вечер.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички говорят само за бизнес. Може би си решил вече да не стоиш настрана.

— Тук сме, защото Нина ни покани.

— Иска един ден ти да седиш начело на масата.

— Може би. Но това не означава, че аз самият бих искал да седя там.

Всеки път, когато видя сеньор Меса да протяга пипалата си към теб, ми се иска да го изгоня. Той не е роднина на дядо ти. Защо са толкова близки?

— Хектор е доста умен.

— Както и Хуан, и Бернардо. И Елена, ако броиш и жените.

Антъни плъзна ръка надолу по бедрата й.

— Мисля, че е заради предаността на Хектор. Като дете лъскал обувки пред банката на баща ми в Хавана. След революцията го помолил да го вземе със себе си в Маями. Баща ми го харесвал заради будния му дух и се съгласил. В замяна той се заклел във вярност към семейството ни.

— Иска ти да заемеш мястото на дядо си, нали? Двамата се опитват да те включат в семейния бизнес. Казваше, че никога не би се замесил.

— Гейл, кой се интересува какво искат те, за бога? Никога не съм позволявал да ми диктуват какво да правя и нямам намерение да изменям на принципите си. Разбра ли?

— Да. — Леко целуна устните му. — Това е една от причините да те обичам.

— Така ли? Кажи още някоя.

Отново го целуна.

— Обличаш се толкова елегантно. Мисля, че зная как да те привлека да живееш на Клематис стрийт. Ще отмъкна гардероба ти.

— Съкрушен съм. Тази жена е влюбена в дрехите ми.

— Да видим какво още… Танцуваш прекрасно! Ти си единственият мъж, който успя да ме научи на ча-ча-ча. А стотици други са опитвали.

Гейл неволно подскочи, когато чу тихо почукване на вратата, и Антъни притисна ръката й. Той стана да отвори и някой отново почука, този път по-силно.

На прага стоеше мъж с тъмен костюм. За миг очилата с черни рамки се извиха към Гейл.

Антъни попита:

— Какво става?

Гласът на Меса бе тих, но настойчив.

— Твоят старец…

Гейл чу глъчка, която се усилваше. Някой тичаше. Викове. Женски плач.

— Ay, mi Dios!^[10]

Забърза към вратата.

— Антъни! Какво е станало?

Но той вече спринтираше към другия край на дългия коридор, с голяма преднина пред Меса. Проправи си път след хората, които се бяха събрали пред спалнята на дядо му. Гейл го последва. Никога не бе влизала вътре, но бързо запомни обстановката — голямо легло, телевизор, гардероб. Плътни кадифени завеси. Снимки и портрети в рамки навсякъде. Хората сториха път на Антъни към банята. Гейл забеляза белите плочки, силното осветление и счупената шина на завесата за душ.

Един слаб глас извика:

— Антъни, mi’jo, por favor, ayudame.

Ернесто Педроса го викаше: „Моля те, синко, помогни ми“.

— Estoy aquí contigo, no te preocupes. Тук съм, до теб, не се тревожи.

Всички се отдръпнаха и Дигна излезе разтреперана. Антъни я последва, носейки дядо си на ръце, и внимателно провря босите му крака през вратата. Старецът бе толкова слаб и блед, че ребрата му се брояха под повехналата кожа. Слабините му бяха закрити с кърпа, която той се опитваше да крепи върху тялото си. Макар и немощен, пазеше достойнството си. Антъни помоли някого да донесе халат.

Гейл се отдръпна, за да не пречи, и излезе в коридора. Чу сирени. Ксиомара притича покрай нея в една посока, а Алекс в друга. От долния етаж се чуха гласове. После тропот на тежки обувки. Качиха се неколцина мъже с медицинско оборудване. Гейл се оттегли, седна на едно канапе и прехапа долната си устна.

След няколко минути Педроса бе положен на носилка с кислородна маска на лицето. Кожата му бе посивяла. Отнесоха го до стълбите. Хектор Меса ги последва.

Роднините се събраха около Антъни и тревожно забърбориха на испански. Леля Грациела плачеше. Бети и Алекс трябваше да си тръгнат заради бебето. Елена и Пепе щяха да доведат Хумберто. Децата на Ксиомара и Бернардо вече бяха при майка си, която щеше да остане с тях през нощта. Другите образуваха керван.

Най-сетне Антъни се приближи към Гейл.

— Трябва да отида — каза той.

— Да дойда ли с теб?

Поклати глава.

— Прибери се у дома. Не можеш да помогнеш с нищо. Не зная кога ще дойда. Мисля, че ще се оправи. Силен е. Ще ти позвъня.

Гейл стана заедно с него и каза:

— Обади се да ми кажеш какво става. Независимо колко е часът.

Увери я, че ще го стори. След това я целуна и придружи баба си и леля Грациела до асансьора. Дигна Педроса носеше малка чанта и бе наметнала пуловера си. Това не се случваше за първи път и нямаше да бъде за последен, освен ако съпругът й не се завърнеше.

 

 

Когато Гейл отключи входната врата, къщата на Клематис стрийт й се стори пуста. Осъзна, че досега не е прекарала нито една нощ сама тук. Винаги Карън, Антъни или и двамата бяха с нея.

Включи лампата и отиде в кухнята да си свари какао. Газовата печка изсъска. Наложи се да я запали с кибрит. Сложи водата и се качи горе да облече пижамата си.

„Моля те, не умирай“, мислено се помоли тя. И все пак дълбоко в себе си знаеше, че ако той умре, Антъни ще бъде в безопасност. Педроса нямаше време да промени завещанието си, а от години бе изключил Антъни, но все още се опитваше да го изкуши с обещания за власт.

Чу пронизителното свирене на джезвето и забърза обратно към кухнята. Спря газта, пламъкът затрепери и угасна.

— Господи, кълна се, че не искам да умре. Проклета да бъда, ако дори за миг ми хрумне.

Старецът я харесваше. Коя бе тя? Не означаваше нищо за него. Би могъл да й обърне гръб. А той я бе приел като човек от семейството си. С Дигна искаха сватбата да бъде незабравима, а тя виждаше само машинациите на един умиращ крал. Когато бе паднал, беше предпочела да се прибере у дома, вместо да будува с останалите.

Взе салфетка и изтри носа си. Угаси лампата, качи се в спалнята с чашата какао, поседя с кръстосани крака пред телевизора, докато траеха новините, а след това натисна бутона на дистанционното управление и екранът стана тъмен.

Това бяха хората, на които Дейв нямаше доверие. Не искаше Карън да се движи сред тях. Според него начинът им на живот не бе добър за дъщеря му. А за тези хора семейството означаваше всичко.

Гейл угаси лампата върху нощното си шкафче и се отпусна по гръб в тъмнината. Искаше й се Антъни да бъде до нея, да чуе стъпките му по стълбите и лекото скърцане на леглото, да почувства прегръдката му, топлината на тялото му. Понякога сънуваше, че я докосва, и се будеше завладяна от усещания.

Опасно бе да го желае толкова силно.

„Носиш моя пръстен на ръката си. Никога не го захвърляй“.

„Как бих могла? Когато ме гледаш така… Когато ме докосваш… Не ще мога да те напусна. Няма да имам сили. Никога не съм се чувствала така. Никога. С никой друг мъж. С теб изпитвам пълна наслада. Сякаш се нося по вълните при пълнолуние. Замаяна от блаженство. Луда съм по теб. Луда“.

Чу далечен звън на телефон. Постепенно се пробуди и погледна часовника. Дванайсет и трийсет и седем. Досети се. Старецът бе починал. Антъни се обаждаше, за да й съобщи.

Посегна към слушалката, неволно я събори, а след това я повдигна към ухото си, без да отвори очи.

— Как е той?

Мълчание.

Леко се покашля.

— Антъни?

Прозвуча глас, наподобяващ стъргане с метален предмет по клавиши на пиано.

— Здра-вей, Гейл Ко-нър.

Все още сънена, тя се надигна в леглото.

— Здра-вей, куч-ко. — Последва неприятно дрънчене, което напомняше за смях. — Вре-ме е да ум-реш.

— Кой си ти? — Внезапно се събуди, сърцето й се разтуптя и ръцете й инстинктивно притиснаха чаршафа към гърдите й. — Защо правиш това?

— Ще ум-реш. Вре-ме е да ум-реш. Как го ис-каш?

— Върви по дяволите.

Гейл видя светлозелената светлина до бутона за прекъсване и рязко го натисна.

След миг отново се позвъни. Гейл включи лампата и погледна малкия екран. „Уличен автомат“. Същият номер, както предишната вечер? Не можа да си спомни. Този път го запази в паметта на телефона.

Изключи звука на апарата. За няколко мига настъпи тишина. След това се чу приглушеният звън на телефона в хола. Отметна одеялото, стана и прикова поглед в тъмния коридор през отворената врата на спалнята. Хрумна й да се обади в болницата и да поиска връзка със стаята на Ернесто Педроса, но се отказа. Не биваше да безпокои Антъни, докато очакваше прогнозата на лекарите. „Ела у дома, страх ме е“.

Телефонът долу отново иззвъня, а после замлъкна. На екрана в стаята й се изписа същият номер както преди малко, но без съобщение.

Спомни си за препирнята с Пеги Кънингам. Може би е разговаряла със сина си относно обвиненията на Гейл. Може би го е наказала и го е изпратила в стаята му, където момчето трепереше от гняв. Възможно бе да е надникнал през прозореца на втория етаж и да е видял колата й на алеята.

„О, престани — каза си. — Той е едва на четиринадесет години“.

Бързо облече джинси и тениска и слезе да провери дали всички прозорци и врати са затворени и изключи звука на телефона. Седна в тъмнината и се заслуша. Представи си, че вижда нечие лице на прозореца. Ако Антъни бе тук, щеше да излезе с револвера си да огледа наоколо. Но Гейл нямаше оръжие.

Набра деветстотин и единайсет, но след като чу сигнала, затвори. Полицията имаше по-важни задължения. „Да, някаква жена получила заплаха по телефона и ни вика да проверим дали Фреди Крюгер не се крие в храстите“.

Звукът бе изключен. А ако се обади Антъни?

„Това е глупаво — каза си. — Някой се шегува, нищо повече“. Отново го включи, а когато се върна горе, направи същото и с апарата в спалнята си.

Минаваше два сутринта, когато Гейл чу звън. Лежеше будна. На екрана се изписа „Болница Мърси“ и тя вдигна слушалката.

Антъни й каза, че сърдечният ритъм на стареца е нарушен и ще остане на лечение. В момента лекарите решавали какво да правят.

— Поздрави го от мен — каза тя. — И Дигна. Не забравяй.

— Обещавам — каза той.

— Обичам те, Антъни.

— Ще ти се обадя сутринта. Наспи се. Te quiero^[11].