Барбара Паркър
Подозрение за измяна (11)

11.

Айрин приготви студен чай с аромат на праскова и с Гейл и Карън изнесоха каната и чашите в беседката. Старата конструкция се нуждаеше от боядисване. През прогнилите дъски на пода бе поникнала папрат, но решетката, обрасла с лози, създаваше прохладна сянка, а полъхът откъм залива правеше следобедната жега по-поносима. Двете жени седнаха на дървената люлка, докато Карън се покатери на парапета и започна да пристъпва, като се държеше за гредите на покрива.

— Внимавай да не паднеш, скъпа.

Гейл не се бе върнала в кантората си. С Карън се бяха прибрали у дома и бяха облекли шорти и горнища на бански, след което тя бе позвънила на майка си. Беше я помолила да й донесе обещания храст. Растението щеше да замени смачканото от камиона на работниците. Айрин бе донесла и планове за сватбата, доволна от неочакваната възможност да ги обсъдят за няколко часа. Но вместо това бяха заговорили за Дейв. Докато майка й приготвяше чая, Гейл й бе разказала за сцената в кабинета на Фишмън, както и за случилото се после. Айрин се бе опитала да изрази мнение, но Гейл бе заявила, че няма желание да разговаря повече на тази тема.

— Преди да купим къщата — каза тя, — споделих с Антъни, че искам да засадим поинциана, ето там, между къщата и стената. Цъфтят през този сезон. Улиците изглеждат толкова красиви под балдахин от червени цветове. Кога е най-подходящото време за засаждане?

— През есента. Ще имате прекрасен дом.

Вятърът разроши огнените коси на Айрин.

Гейл допря полупразната студена чаша до бузата си. Температурата беше не повече от тридесет градуса, но влагата бе ужасна. Струваше й се, че ако разтвори и стисне шепа, от ръката й ще потече вода. Плувните басейни бяха топли като вани, а до залез щеше да гъмжи от комари.

— Климатикът ми започна да бръмчи — каза Гейл. — Ако се повреди напълно, може би ще се преместим при теб.

— О, ще ми бъде приятно — увери я Айрин. — Хората лесно свикват с удобствата. Моето семейство се сдоби с климатик едва когато бях на възрастта на Карън. Преди това имахме само вентилатори, а в най-задушните нощи спяхме на верандата.

Тя разклати крака. От белите сандали се подаваха лакираните с оранжев лак нокти на краката й, в тон с шортите. Дългата й тениска бе вързана на възел до ханша, а на ушите й трептяха малки зелени обеци с форма на папагали.

Карън обикаляше беседката по парапета, хващайки се ту за една, ту за друга греда. Гейл й каза да слезе.

— Ще се подхлъзнеш и ще си счупиш врата.

— Няма да падна, мамо.

— Слизай!

Айрин се засмя.

— Не потискай естествените импулси на детето, Гейл. Някой ден ще стане водачка на експедиция до Еверест, нали, съкровище?

Карън скочи от парапета, направи кълбо на тревата, а след това се покатери на старата метална конструкция за люлка и увисна на лоста с главата надолу.

— Малка маймунка — каза Айрин.

— Преди няколко дни я видях с червило.

Гейл затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Добре ли си, скъпа?

— Уморена съм. Едва издържам.

Старата люлка в беседката се клатеше напред-назад и при всяко полюшване свободният край на синджира издрънчаваше.

Айрин попита:

— Какво ще кажеш на Антъни?

— Ти какво би му казала?

— Хм. — Айрин смръщи тънките си червеникави вежди. — Е… не всичко. Ако кажеш на един мъж цялата истина, неизбежно ще започне кавга. Понякога изопачават думите ти и е толкова лесно да нараниш чувствата им.

Гейл се хвана за синджира и опря глава на него.

— Сега дори не ми се мисли за това.

— Добре тогава. — Айрин взе тетрадката, която бе оставила до каната с чай на дървената масичка. Беше оформена като азбучник с цветни заглавни надписи. Отвори на страницата „Цветя“. — Вчера бях в цветарския магазин и ми дадоха снимки на украси, наподобяващи райски птици. Виж колко са ярки и красиви. Нали не искаш клюмнали бели орхидеи като на повечето сватби?

— Не, за бога!

Айрин я погледна за миг и каза:

— Е, харесват ли ти или не?

— Прекрасни са. Великолепни.

— Добре. Значи ще кажа, че приемаме. Да видим. Намерихме фотограф, но за видеозапис… Ето един списък на видеооператори. Гейл, най-добре е да видим някои техни работи.

— Нямам време да гледам видео. Ти ще решиш, съгласна ли си?

Гейл удари с крак по земята и люлката заскърца. Ритмично повтарящият се звук я накара да се унесе.

— Трябва да наемем човек да паркира колите до ресторанта, не мислиш ли? Някои гости ще отседнат в хотела, но на други ще се стори твърде скъпо, затова предлагам да резервираме стаи и в „Холидей Ин“. „Балтимор“ е удобно място за вечерята след репетицията, понеже църквата се намира точно отсреща. — Гласът на Айрин се смеси с шумоленето на листата и чуруликането на птиците. — Гейл, слушаш ли?

— Извинявай, мамо, какво каза?

Айрин остави тетрадката на седалката.

— Знаеш ли, все повече се убеждавам, че градинската работа е най-доброто лекарство срещу лошо настроение. Защо не посадим онази аламанда?

— След малко. — Гейл погледна дъщеря си, която теглеше един клон по тревата и гледаше как котето го преследва. — Иска ми се Карън да не беше ни виждала да се целуваме.

— Каза ли нещо по този повод?

— Не. Не зная какво мисли. По-рано разговаряхме за всичко. Сега крие чувствата си. Не зная дали одобрява постъпките ми.

— Тя те обича! Но момичетата на възрастта на Карън започват да пазят тайни. Ти например беше като сфинкс! Подлудяваше ме — засмя се Айрин. — Твой ред е да го преживееш.

Мобифонът в джоба на Гейл иззвъня. Тя промърмори, стана и го извади.

— Никога ли не изключваш това нещо?

— Казах на Мириам да се обади, ако има нещо важно. — Новият й апарат имаше вграден пейджър и бе видяла номера на кантората си. Седна на парапета и стъпи с единия крак на пода. — Ало, какво става?

Мириам й каза, че клиентката с раненото коляно е подписала споразумението и иска Гейл да се обади, за да й каже кога да очаква парите си.

— Няма да й позвъня сега. Ще почака до утре сутринта. — Гейл се облегна на една греда. — Нещо друго?

Беше се обадил адвокатът на Уендъл Суийт. Не бе казал какво иска, а само, че трябва спешно да говори с нея. Гейл взе химикалка от майка си и записа номера на една празна страница в тетрадката.

— Благодаря, Мириам. До утре.

Чу сигнал „свободно“ и гневно набра цифрите.

— Какво има? — попита Айрин.

— Едно бракоразводно дело. Мисля, че ти казах. На семейство Суийт. Обзалагам се на един долар, че ще настоява за удължение на срока.

Оказа се права. Когато Марвин Акър най-сетне вдигна, каза, че Уендъл иска седмица отсрочка, за да предостави на Гейл документите, за които бе помолила.

— Не. Категорично не, Марвин, твоят клиент получи съдебно нареждане да ги донесе до петък, тоест, утре, а не след седмица.

Марвин Акър я увери, че Уендъл прави всичко възможно, но голяма част от документите трябва да пристигнат от Венецуела, помоли я да прояви разбиране и…

— Разбиране? Попитай Уендъл какво разбиране е проявил при последното си посещение в къщата на жена си, когато я преби. Трябваше да го арестуват. Кажи му утре да дойде в кантората ми с всичко, което е успял да намери досега, и да се погрижи за останалото до девет часа в понеделник сутринта дори ако се наложи да лети до Венецуела. В противен случай в десет ще поискам незабавно да бъде задържан по обвинение в неуважение към съда.

Акър каза, че няма причина да се държи така.

— Не обвинявай мен. Клиентът ти е този, който създава проблеми. Предай му думите ми. Понеделник е крайният срок.

Гейл затвори, изрече проклятие и пъхна телефона обратно в джоба си.

Айрин я изгледа с удивление.

— Странно.

— Кое е странно?

— Не виждам често тази страна на характера ти. Слава богу.

— Доктор Джекил и мистър Хайд? Грижовна майка вечер, огнедишаща кучка през деня. — Гейл взе чашата си от масата. — Човек не може да бъде търпелив с хора като Уендъл Суийт. За осемте години работа в „Хартуел Блек“ научих, че ако ги жалиш, ще те смажат.

Айрин направи гримаса.

— Аз не бих могла да постъпя така.

— Напротив, ако трябва да защитаваш клиент. Уендъл използва юмруците си, когато не може да постигне своето. Би се радвал да види Джейми и децата в приют за бедняци, облечени с дрехи втора употреба. Има над милион долара, които крие някъде, и ще разбера къде. Ако му дам още време, ще го използва, за да изчерпа търпението на Джейми и да я принуди да приеме неизгодно споразумение. Копеле. Лъже, за да спаси собствената си кожа. Ти би реагирала точно като мен.

Айрин каза тихо:

— Надявам се у дома да не бъдеш такава.

— Какво говориш?

— Да не… се държиш така сурово и безкомпромисно. Мъжете не търпят подобно отношение. Не се ли питаш дали това не беше една от причините Дейв да те напусне? Струва ми се, че Антъни би го приел още по-трудно, като се има предвид възпитанието му.

— С Антъни нямаме противоречия.

— Е, това е нещо ново в историята на света.

— Мамо!

— Добре. — Айрин вдигна ръце. — Послушай един мъдър съвет, скъпа. Знаеш, че те обичам.

Гейл остана загледана в нея.

— Мислиш, че ще направя грешка, като се омъжа за него?

— Не съм казала нищо подобно.

— Но го мислиш, нали?

— Не. Антъни е привлекателен, интелигентен, чаровен. Не бих се месила в избора ти за кого да се омъжиш.

— Напротив. Какви бяха първите ти думи, когато ти казах за случилото се с Дейв? „Жалко, че се разведохте“.

— Но станалото — станало, нали? Времето минава и човек не бива да умува „какво би се случило, ако…“. — Айрин отпи глътка чай. — Това, което казах, няма значение. Признавам, че съчувствам на Дейв Метзгър.

— Защо?

— Защото винаги си му била толкова нужна.

— А, ето една основателна причина да останем женени.

Айрин стана.

— Мисля, че е време да се заловим с градинската работа.

— О, мамо, не исках да се караме.

— Е, имаш много грижи.

— Това не ме оправдава.

Гейл внимателно събра чашите и каната и тръгна след Айрин по стълбите към двора. В мига, когато се запита къде е изчезнала Карън, видя майка си да се отправя към отдалечения край, загледана в едно фикусово дърво. Под дебелата му сянка не растеше трева, а от клоните висяха лиани, дълги до земята. Множеството издънки в средата бяха чудесно скривалище за гущери, котки и деца.

Айрин извика:

— Слизай, дивачке. Ела да ни помогнеш да засадим аламандата.

Детски глас отвърна:

— Заета съм.

— Разбира се. — Айрин се усмихна. — Вие, десетгодишните, вечно сте заети.

— Единадесет. Почти.

— Искаш ли компания? — В отговор прозвуча смях. Айрин сложи малките си юмруци на кръста. — Обзалагам се, че мога да се покатеря на това старо дърво.

— Добре. Ела.

— Е, първо ще свърша малко работа, а после ще ми покажеш тайния път. — Когато се върна при Гейл, тя я прегърна. — Господи, за какво е това?

Очите на Гейл пареха.

— Защото те обичам. Защото си толкова добра.

— О, спокойно.

Храстът стоеше в черната си пластмасова саксия до алеята, където го бе оставила Айрин, след като го бе свалила от багажника на огромния крайслер, който караше от десет години. Трябваше да сяда на възглавница, за да стига волана. Отвори багажника и извади две лопати и малка торба тор. Гейл отнесе растението до мястото в двора, където камионът на работниците бе смачкал предишното. Запита се как майка й е успяла да натовари тежката саксия в джипа.

Лопатата бе с къса и тънка дръжка, пригодена за женски ръце. Гейл стъпи на нея, заби ръба под тревата, а след това хвърли пръстта встрани. Бе обула старите си маратонки. Вече усещаше как слънчевите лъчи парят голия й гръб.

Айрин взе капелата си от предната седалка.

— Ще я сложиш ли, Гейл?

— Не, искам да хвана тен. Прекалено бяла съм.

Айрин сложи шапката на главата си и нахлузи чифт зелени гумени ръкавици.

— Какво да облека в събота?

— В събота?

— Когато ще ходим в онзи кубински бутик.

— Не е точно кубински, мамо. Просто… — Гейл продължи да дълбае чакълестата почва с лопатата. — Тоалетите са ужасно скъпи. Какво да облечеш ли? Издокарай се както сега. Ръкавиците са в тон с папагалските ти обеци.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, просто не искам да се чувстваш засенчена от дамите Педроса.

— Аз ли?

Гейл погледна майка си.

— Права си. Аз съм тази, чийто стил ги притеснява. Мислят, че не зная как да се обличам. Искат булката да изглежда красива колкото младоженеца, което е непостижимо.

— Гейл, ти си хубава.

— В сравнение с Елена, Ксиомара и останалите братовчедки, съм плоска като дъска, с крака като кокили.

Извади още една лопата пръст.

— Антъни те смята за красавица. Сам ми го каза.

— Кара ме да се чувствам така — усмихна се Гейл.

По улицата профуча лъскав черен „Ленд Роувър“, след който нападаха листа, и Гейл махна с ръка. Жената зад волана или не я забеляза, или се престори. Джипът сви между каменните колони на портала отсреща.

— Коя е тя?

— Пеги Кънингам, кралицата на Клематис стрийт. Не е най-любезният човек на света.

— Кънингам. — Голямата маргаритка върху капелата на Айрин все още бе обърната към улицата. — Съпругата на Бенет Кънингам? Мисля, че познавам сестра му, Марджи. Пее в операта.

— Пеги не ме харесва. Веднъж се скарах на сина й. — Лопатата на Гейл удари на камък и тя напрегна сили да го извади. — Успях да си създам лошо име в махалата. Какво да направя? Да отида при нея с чиния сладки и да се извиня?

— Само ако сладките са домашно приготвени — отвърна Айрин.

— Разбира се. Имам време да се занимавам с такива неща. — Задъхана, Гейл остави лопатата и посочи към издълбаната дупка. — Стига толкова. Достатъчно дълбока е, нали?

Айрин надникна.

— Баща ми винаги казваше, че ако имаш растение за пет долара, трябва да изкопаеш яма за десет. Извади тези камъни.

Гейл застана на колене, побутна ги с по-малката лопата и започна да ги изравя един по един.

— Не, дай на мен — каза майка й. — Нямаш ръкавици, ще развалиш маникюра си. — Тя хвърли белите камъни на тревата. — Скъпа? Просто ми хрумна. Защо не почакате със сватбата? Шест месеца… или година. Ако е по-добре за Карън…

Гейл седна със свити крака.

— С Антъни обсъдихме това, но не сме сигурни кое е най-добро за Карън. Просто не знаем.

— Ето.

Айрин ритна саксията няколко пъти, за да освободи пръстта, изпъшка от усилие, когато издърпа растението за стъблото и го постави в дупката. Жълтите пъпки затрептяха.

Все още на колене, Гейл разчисти малко пръст с лопатата, за да изправи храста.

— Миналата седмица Карън ми каза… по пътя към ресторанта на Дейв… „Мечтая отново да бъдем заедно, ти, аз и татко“. После ме увери, че знае, че е невъзможно. Виждаш ли? Не иска да се чувствам нещастна заради нея.

Майка й приглади косите й с малката си ръка и каза:

— Скъпа, с удоволствие бих поговорила с нея. Само кажи кога.

— Ще го направиш ли? Би постигнала доста по-голям успех от доктор Фишмън.

Айрин бе донесла торба с естествен тор и когато го сипа до корените, се разнесе задушлива миризма. Гейл зари ямата с пръст и се изправи да я отъпче.

— Мамо, това, което каза преди… не съм сурова и безкомпромисна с Антъни. Не съм се държала така и с Дейв. Не мисля, че съм го отблъснала.

— О, скъпа…

— Знаеш ли какво каза Антъни? — Тя се засмя и изтри една сълза. — Че ме обича, защото съм предизвикателство за него. Но той е десет пъти по-силен от Дейв. Добре, може би трябва да бъда малко по-… не зная как да го кажа.

— Хайде да влезем. Измий се, а аз ще приготвя по едно истинско питие.

Върнаха лопатите в багажника и Айрин хвърли капелата и ръкавиците си вътре. Гейл изнесе пластмасовата саксия на улицата и я сложи върху препълнения контейнер за смет, който трябваше да бъде изхвърлен още преди седмица, но поради една или друга причина камионът не бе дошъл.

— Подарък за теб, Пеги — каза тя.

Когато Айрин отвори и затвори вратата, вниманието на Гейл бе привлечено от пощенската кутия до нея. През отвора в гравирания черен метал се подаваше бяла хартия. Явно пощальонът бе минал, докато бяха в задния двор. Извади писмата и капакът издрънча.

Гейл затвори вратата с крак и докато вървеше към хола, прегледа пощата. Рекламна брошура, отпечатана върху евтина хартия, каталог от „Мейсис“ и още един от туристическа фирма. Сметка за електричество. Кредитна карта. Писмо от братовчедка й от Атланта. И още едно с марка от Маями, но без адрес на подателя. Бял плик с името и адреса на Гейл, написани с печатни букви, леко изкривени в ъгъла.

Майка й извика от кухнята и я попита дали има водка.

Гейл почувства прилив на адреналин. Пликът бе лек. Съдържанието му не бе обемисто. Сложи останалите пратки под мишница и разкъса хартията на гърба. Пръстите й оставиха тъмни петна.

— Гейл, чу ли ме?

— Да. Само секунда.

Видя през отвора бял лист, сгънат на четири. Остави другите писма на масичката до стълбите и го извади. Разгъна го и видя цветно копие на снимка. Дървета, къс синьо небе. Позна игрището на „Бискейн Академи“. Виждаха се шест деца, но едното от тях бе снимано отблизо.

Гейл се досети кое е момичето още преди да види ясно кестенявите коси, вързани на конска опашка, и дългите тънки крака.

С черен маркер бе нарисуван пистолет, който сочеше към нея отляво. Траекторията на куршума бе отбелязана с тънки линии. Минаваше през главата й и излизаше от другата страна, където имаше червено петно, наподобяващо кървава струя.

Краката на Гейл се подкосиха и тя се хвана за парапета. Неволно издаде стон и след няколко мига чу забързаните стъпки на майка си.

— Гейл! Какво има? Какво е това? — Издърпа листа от ръката й. — О, господи!

— Къде е Карън?

— Не… не зная. В задния двор…

Гейл се втурна покрай майка си към коридора, след това към кухнята и накрая отвори задната врата. Люлката бе празна. От клоните на фикусовото дърво не се люлееха крака.

— Карън!

Стоеше отвън, облегната на оградата с приятелката си Линдзи Кънингам. Двете се обърнаха и Карън попита:

— Какво?

Айрин хвана ръката на Гейл.

— Не я плаши. Тя е добре.

Гейл преглътна и навлажни устни. Сви ръка до устата си и извика:

— Просто проверявам дали си тук. Защо не стоите в двора?

Момичетата влязоха. Очите на Айрин бяха широко отворени от уплаха.

— Обади се на полицията. И на Антъни.

— Да, но първо искам да позвъня на Дейв. Трябва да знае за това.

Гейл извади телефона от джоба си. Два пъти набра грешен номер, преди най-сетне да се свърже с „Айлънд Клъб“.

Мъжки глас й каза, че мистър Метзгър ще се върне след малко. Гейл настоя да му предадат веднага да се обади на бившата си съпруга.

— Важно е. Става въпрос за дъщеря му.

Айрин бе сложила плика й снимката на масата в кухнята. Гейл отново прикова поглед в тях, все още не вярвайки на очите си. Обърна плика. На гърба нямаше нищо. Препрочете адреса, сякаш се надяваше този път да й подскаже някакво обяснение. Напразно. Удари с длани по масата така силно, че почувства болка.

Антъни пристигна пет минути по-късно, след като бе прекъснал среща с клиент. Гейл му каза, че полицията отказва да изпрати хора. Детективите, които бяха приели оплакването й за колата, не бяха в участъка, а никой друг не желаеше да стори нищо.

Антъни стисна ръката й и помоли Айрин да наглежда Карън. Да я занимава известно време и засега да не я тревожи. После заведе Гейл горе и й каза да се преоблече, докато той позвъни на няколко места. Тя бързо взе душ и когато се върна в стаята, чу разговора му с полицаите. Грабна дънкова рокля от гардероба и сложи чифт обувки.

Антъни задържа слушалката няколко сантиметра над телефона, преди да я остави.

— Казаха да отидем и да подадем оплакване. — Погледна Гейл. — Така и предполагах.

Тя кимна.

— Можем да тръгнем още сега, ако си съгласна.

— Да. Как са косите ми? Трябва да ги среша.

Забърза към банята.

Антъни се облегна на касата и скръсти ръце.

— Не бива да изпадаме в паника. Навярно онзи тип цели именно това — да те сплаши. Ако искаше да навреди на Карън или на теб, вече щеше да го е сторил. — Телефонът отново иззвъня и Антъни вдигна. Гейл остави четката. Той каза: — Не, Карън е добре… Гейл ще ви обясни.

Тя излезе от банята и пое слушалката. Антъни кимна, когато я видя да произнася името на Дейв. Седна на ръба на леглото, а той бавно закрачи из стаята с ръце в джобовете.

Гейл разказа на Дейв за случилото се. Сподели предположението си, че е свързано с обажданията и посегателството върху колата й. Да, беше се обадила в полицията. С Антъни се канеха да тръгнат веднага.

Внезапно изпита желание Антъни да не беше в стаята. Попита Дейв:

— Искаш ли да дойдеш?

— Не, щом Куинтана ще бъде с теб — отвърна той и предложи да вземе Карън.

— Няма нужда. Мама е тук. Тя е в безопасност, не бих я оставила дори за минута, ако не бях сигурна.

— Кога мога да видя снимката?

— По всяко време. Ще я донеса в събота, когато доведа Карън. Дейв, не й казвай нищо. Все още не. Поне докато решим какво да правим.

Гейл затвори и Антъни най-сетне се спря.

— Ще дойде ли?

— Не.

Застана до нея и попита:

— Да не би да искаше да я вземе при себе си?

— Казах му, че мама ще остане при нея.

— Ще се нанеса тук. Не мисля, че с Карън сте в голяма опасност, но все пак трябва да бъда до вас.

— Може би е по-добре да отиде при баща си. Ако… онзи, който го прави, се опитва да навреди на мен, може би Карън трябва да постои при Дейв. Какво мислиш?

Антъни тихо се засмя.

— Невероятно подходящ момент.

Гейл втренчи поглед в него.

— Мислиш, че Дейв е изпратил снимката?

— Не е изключено.

— О, за бога! Не би сторил нещо толкова ужасно. На собствената си дъщеря?

— Не. На теб. За да те накара да се страхуваш…

— Това е лудост.

Той поклати глава, сякаш искаше да прекрати този спор.

— След петнадесет години криминално право, човек започва да подозира всички в какво ли не. Скрити мотиви. Лъжи. — Седна до нея и обгърна раменете й. — Гейл, не зная кой ти е изпратил онази снимка. Но наистина мисля, че целта му е да те сплаши. Ако искаше да те убие, не би губил време да те предупреждава.

— Така каза и единият от детективите. По-младият, Новик.

— Виждаш ли? — Антъни допря пръст до устните си. — Всичко ще бъде наред.

— А ако се лъжем? Ако наистина някой иска да нарани Карън? Може би цели именно това, за да ми причини болка.

— Няма да успее. Няма да го допусна.

— Не позволявай на никого да й посегне. Моля те. Ако с Карън се случи нещо, ще умра!

— Стига. — Антъни обхвана с длани лицето й. — Погледни ме. Знаеш, че винаги държа на думата си. Нали? Обичам те, Гейл. Нищо няма да сполети Карън. Или теб. Кълна се в живота си.