Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гейл Конър и Антъни Куинтана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suspicion of Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Подозрение за измяна

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Ивелина Йонова

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Ивелина Иванова

ISBN: 954-459-750-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2020

История

  1. — Добавяне

23.

Решението бе просто: кантората на Гейл А. Конър, частен адвокат, да се премести в по-малко помещение. С известни уговорки ръководството на сградата позволи замяна на договора за изплащане с нов — за две стаи в дъното на долния етаж. Офис за адвокатката, малка секретарска кабина и никакъв изглед. Щяха да се откажат от компютърната мрежа и допълнителната копирна машина. Мириам, с обичайния си оптимизъм, каза, че й се струва уютно.

Гейл нямаше вести от Антъни, но й бе все едно. Приятелките й я уверяваха, че е по-добре човек да разбере истината, преди да се обвърже.

Засега Гейл и Карън щяха да останат при Айрин. Карън нямаше нищо против. Отсреща живееше момиче на нейната възраст. Бе приела спокойно новината за предстоящото заминаване на баща си. Гейл предполагаше, че все още не е свикнала често да се вижда с него. Или съзнанието й е заето с мисли за тържеството. Утре всичките й приятелки щяха да се съберат в дома на баба й, за да отпразнуват единадесетия й рожден ден.

До петък следобед Гейл и Мириам успяха да подредят повечето папки, документи и канцеларски материали в кутии и да ги подготвят за преместването през следващия уикенд. Гейл искаше час по-скоро да възобнови работата си.

Мириам протегна тънките си ръце и къдриците й се полюшнаха, когато пое кашон със софтуерни наръчници и тръгна по коридора пред Гейл, която носеше куп стари юридически списания. Всеки ден през тази седмица на път за дома предаваха по два кашона хартия за вторични суровини.

Гейл сложи кутията до вратата, а Мириам остави своята на бюрото.

Мириам вдигна голям кафяв плик.

— Открих няколко вещи на Лин, когато разчиствах бюрото й. Взела е повечето си неща, но е забравила тези. Червило, огледало, няколко дребни монети, снимки, нов чорапогащник, ментови бонбони…

— Все още имам угризения, че я уволних — сподели Гейл.

— О! — Мириам леко я прегърна. — Не се тревожи. Ще си намери друга работа.

— Ще й бъде трудно. Няма квалификация. Опаковай всичко, което е забравила, и в понеделник го изпрати по пощата.

Мириам изключи лампата над бюрото си.

— Говорих с Дан и каза, че може да повика приятелите си да помогнат с преместването, ако искаш.

Съпругът на Мириам, който работеше като пожарникар в Хиалея, през свободното си време тренираше вдигане на тежести.

— Бих се радвала — каза Гейл. — Кажи им, че аз черпя на обяд. — Угаси осветлението в коридора. — Мириам, много ли ти е неприятно, че се местим? Нещата не се развиха така добре, както се надявах, и скоро няма да мога да увелича заплатата ти.

Кафявите очи широко се отвориха и червените устни се разтегнаха в усмивка.

— Гейл, не се безпокой. Ако в момента нямаш възможност да ми платиш, мога да почакам.

Гейл се засмя.

— Не, уверявам те, че няма да се наложи, но благодаря. — Спусна матовото стъкло, отдръпна се назад и погледна през него. — Мириам? Помниш ли деня, в който получих цветята?

— А, онези цветя. Да. Защо?

— Къде беше, когато ги донесоха?

Тя сви рамене.

— Не зная. Мисля, че в хранилището.

— Не видя доставчика, нали?

— Не. Но беше жена.

— Жена? Досега не си ми казвала.

— Е… никой не ме попита. Чух вратата да се отваря и Лин каза: „Мога ли да ви помогна с нещо?“ Отговори женски глас, но не помня думите. Всъщност не слушах. — Мириам изпитателно погледна Гейл. — Все още ли мислиш за това?

— Питам се защо в цветарския магазин няма сведения за поръчката. Коя ли е била тази жена? Приятелка на Чарли Дженкинс? Лин щеше да го познае, ако ги бе донесъл той. А как е разбрал за Рене?

— Може би е потършувал в къщата ти и е видял нещо. — Мириам разтърси рамене. — Страховито. Радвам се, че е мъртъв, въпреки че ти имаше нещастието да го откриеш. Сънуваш ли го? — Замълча и бързо разпери ръце с дланите нагоре. — Olvídalo. Извинявай, че ти напомних. Стига сме говорили за това.

Гейл преметна дръжката на чантата си през рамо и намери ключа за входната врата. Тихо отвърна:

— Да, сънувам го. Иска ми се да намеря начин да престана. Сънувам и други неща, които трябва да забравя.

 

 

Лин Добърт живееше в западното предградие, на невзрачна улица близо до магистралата, където тесните къщи с малки дворове бяха плътно долепени една до друга. Тревата бе отъпкана от коли и стърчаха само бурени и бели камъни. Хейл паркира зад голям пикап, чиято задница бе вдигната на трупи, и очукана „Хонда Сивик“ с никарагуанско знаме на антената. Тази седмица бе взела мерцедеса си от сервиза. Колата й не се вписваше в обстановката тук.

Множество еднакви циментирани пътеки водеха до дълга редица малки тераси и врати. Гейл погледна плика, върху който бе записала адреса на Лин, преди да тръгне от кантората. В съседния двор жена с посивели коси метеше стъпалата пред входа и любопитно изгледа високата слаба непозната с руси коси, слънчеви очила и твърде къса рокля.

— Извинете, говорите ли английски?

Когато жената кимна, Гейл попита дали тази къща принадлежи на семейство Добърт.

— Тя не у дома.

Гейл не бе сигурна дали е разбрала въпроса й и го повтори на испански:

— Es la casa de Tom y Lynn Dobbert?[1]

— Аз говори английски — раздразнено я увери съседката.

— Да. Разбира се. Бихте ли могли да ми кажете…

Жената подозрително присви очи.

— Как се казва вие?

Беше около шестдесетгодишна, с карирана риза без ръкави, под която се виждаха презрамките на сутиена й и бледата кожа на раменете й.

— Гейл Конър. Лин работеше за мен. — Гейл й показа плика. — Искам да говоря с нея.

— Лин не у дома.

— Сигурно е тук. Преди половин час й се обадих и казах, че ще дойда.

— Няма я.

— А Том вкъщи ли е?

— Не познава ник’ъв Том.

— Съпругът й.

— Лин няма съпруг.

— Има. Том. Омъжена е за Том Добърт.

— Тук не живее ник’ъв мъж.

— Тя има съпруг и две деца.

— Деца?

— Да. Джоуи и Томи. Малки момчета. — Гейл задържа ръка на височината на талията си. — Две. Dos niños.[2]

— Няма деца.

Гейл се запита дали тази жена е с всичкия си и погледна зелената табела на ъгъла. Уличките в квартала си приличаха.

— Все пак благодаря.

Съседката продължи енергично да търка плочките. Гейл се поколеба за миг и продължи към вратата. Номерът съвпадаше. Все още несигурна, затъмни с ръка стъклото, но зад него висеше перде, през което не се виждаше нищо. Забеляза няколко писма в пощенската кутия, огледа се и повдигна капака. Имаше сметка за електричество, адресирана до Р. Л. Добърт, бележка от супермаркет и оферта от кредитна компания за мис Лин Добърт.

— Хей!

Гейл се стресна, неволно пусна капака и той издрънча. Жената от другия двор размаха метлата си.

— К’во правите?

— Проверявам дали не съм сбъркала къщата.

— Аз ви казала, тя не у дома.

— Очаква ме. — Гейл протегна ръка и силно почука на вратата. Изчака. Съседката все още стоеше там. — Е, ще й оставя бележка.

Извади бележника си и написа кратко съобщение: „Съжалявам, че се разминахме, моля те, обади се, важно е“. Добави номера на майка си.

— Лин наистина живее тук.

Гейл откъсна листа и го пъхна в пощенската кутия.

— Нали ви казала.

Жената поклати глава и се отдалечи, мърморейки под носа си. Гейл чу думата „imbécil“[3].

Няколко минути обикаля с колата, докато се ориентира и когато отново мина покрай къщата, съседката я изгледа враждебно. Гейл се запита каква ли история ще чуе от нея Лин, когато се прибере. Бе озадачена от отсъствието й, но реши, че навярно не са се разбрали. Не бе ядосана заради загубеното време, а защото все още не знаеше коя е жената, донесла цветята в кантората й.

 

 

Движението по западната магистрала в този час бе натоварено, но Гейл бързо пое в обратната посока. Сградите бяха добили оранжев оттенък от светлината на слънцето, което вече клонеше към залез. Айрин Конър живееше в крайбрежния квартал близо до центъра. Гейл й позвъни от колата, за да обясни причината за забавянето си, и Айрин каза, че когато се прибере, вечерята ще бъде готова. Карън се плискала в басейна с приятелката си, но Айрин тъкмо се канела да изпрати момичето у дома и да повика внучката си да се измие.

— Мамо, ако не престанеш да ни глезиш, няма да се отървеш от нас.

Айрин се засмя и отвърна, че й е приятно да се грижи за тях.

Гейл изключи, подържа клетъчния телефон за миг и набра номера на Дейв. Ресторантът вече бе затворен и по това време той си бе у дома. Гейл го предупреди, че ще му зададе странен въпрос.

— Сервитьорката, която работеше за теб… Вики. Имали сте кратка връзка. Кога за последен път спахте заедно? И кой скъса, ти или Вики?

Дейв попита защо иска да знае това.

— Все едно.

Отговори, че за последен път е бил с нея през май, след което й казал, че между тях няма да се получи. Вики бе твърде млада за него, а и един работодател не биваше да спи със служителките си.

— Не, не се разсърди. Всъщност останахме добри приятели. Иска да дойде с мен на Сейнт Джон.

— Идеята не е добра, Дейв.

— Ревнуваш ли? — засмя се той.

— На колко години е тя?

— На двадесет и три.

— Както казах, идеята не е добра. — Гейл забави до кантона, пусна монета от двадесет и пет цента и когато порталът се отвори, натисна газта. — Казвал ли си някога на Вики за сестра ми? — Не получи отговор и побърза да го успокои: — Няма да те нахокам, ако си го сторил, просто искам да зная дали е чувала за Рене.

— Мисля, че съм й казвал. Да.

— Още един въпрос. Може би ще ми хрумнат и други, но в момента съм на път за вкъщи. Кои бяха свободните й дни?

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това или не?

— Не сега.

Той въздъхна и каза:

— Работеше от четвъртък до неделя.

— В момента не е при теб, нали?

— Не, Гейл. Не е тук.

Въпреки че Дейв настоя да му обясни какво си е наумила, Гейл отново го увери, че ще поговорят друг път. Прибра телефона в чантата си. Наближи града, сви вдясно и докато минаваше по надлеза, увеличи скоростта.

Сряда. Чарли Дженкинс се бе самоубил в сряда. Котето на Карън бе заклано в сряда. И също в сряда някой бе донесъл цветя в кантората на Гейл.

 

 

Металната врата на верандата на майка й бе стара колкото къщата, от 1960-а. Представляваше бяла решетка с фигура на фламинго в средата. Издрънча зад Гейл, когато отключи и влезе. Веднага я лъхна съблазнителен аромат на сладкиш и печено пиле, който я накара да осъзнае колко е гладна. Айрин твърдо бе решила, че дъщеря й трябва да наддаде на тегло.

От телевизора в дъното на къщата се чуваше забавна игра. „Колелото на съдбата“, помисли си. Карън обичаше да гледа това предаване.

— Мамо! Карън! Прибрах се.

Лампите в хола бяха угасени и през остъклените врати влизаше само чезнещата светлина от вън.

Гейл продължи към кухнята и видя някого да става от дивана. Жена с редки руси коси.

— Здравей. Очаквах те.

— Лин! — Гейл затаи дъх. — Изплаши ме. Преди малко те търсих у вас.

— Дойдох тук. Майка ти ми продиктува адреса по телефона.

— Е, съжалявам за недоразумението. Къде са всички?

— Отзад. Мисля, че се преобличат за вечеря. Майка ти каза, че ще се прибереш скоро и мога да те почакам. — Лин бе облечена както винаги, с тъмни панталони и пуловер. Под сините и зелени хоризонтални райета раменете й изглеждаха широки и силни. Погледна плика. — Снимките на децата ми вътре ли са?

Когато Гейл й го подаде, Лин бързо го отвори. Хвърли хартията на дивана и прегледа снимките.

— Ето ги. Липсваха ми. Здравейте, деца.

— Мириам ги откри под някакви книжа в чекмеджето. — Гейл попита: — Лин, помниш ли деня, в който получих цветя в кантората? Онези евтини рози? Донесла ги е жена. Би ли могла да я опишеш?

Лин вдигна поглед от снимките. Гейл бе забелязала, че винаги, когато не разбира въпроса, който й задават, клепачите й се спускат над сивите очи, а долната й устна леко увисва.

— Мириам ми каза, че е чула женски глас, но не я е видяла. Помниш ли как изглеждаше?

— Ти ги изхвърли — каза Лин. — Сигурно не харесваш евтини рози.

Гейл наклони глава и се намръщи.

— Моля?

— Мислех, че са чудесни. Том ми подаряваше същите за годишнините ни.

— Чакай малко. Ти ли ги донесе? А… онази жена? Мириам е чула гласа й… — Гейл започна да разбира. — Ти си била.

Лин я гледаше съсредоточено.

— И… ти си написала името на сестра ми върху картичката?

— Стори ми се добра идея.

— Но… защо… — Гейл почувства световъртеж. Примигна. — Къде е Карън? Къде е майка ми? — Погледна към коридора. — Карън! Мамо?

Не получи отговор.

— Иди да ги потърсиш.

Гейл пристъпи заднешком и каза:

— Стой тук!

Побягна по коридора и затътри крака, когато надникна в стаята на Карън и щом видя, че е празна — в своята спалня, където всичко бе непокътнато.

Лин бе в коридора. Малкият кристален полилей на тавана освети лицето й и хвърли сянка, когато мина под него.

— Казах да стоиш в хола!

Тук звукът на телевизионното шоу се чуваше по-силно. Идваше откъм стаята на Айрин. Колелото затрака и последваха бурни аплодисменти. Гейл се втурна към вратата и рязко я дръпна, но тя я удари в лицето и я повали на килима. Усети пулсираща болка в челото и скулите.

Лампата на нощното шкафче осветяваше стаята. На екрана примигваха ярки цветове. Гейл замаяно се претърколи и видя майка си и Карън. Лежаха до леглото, вързани с бяло въже. Очите им я гледаха умоляващо над кърпите, които заглушаваха виковете им.

Лин се приближи към телевизора и усили звука. Засвири силна музика и прозвучаха аплодисменти.

— Има ли „у“ в думата? — Взе от тоалетката нож, дълъг колкото ръката й от китката до лакътя. — Аз ще разреша загадката.

Гейл се плъзна назад, удари се в шкафчето и лампата се залюля. Преди да успее да стане, Лин я сграбчи за косите и вдигна другата си ръка. Гейл почувства болка в тила, сякаш я прободе ледена висулка…

 

 

Събуди се от силна болка във врата и раменете. Мрак. Чу весел женски глас. Реклама на червило „Ревлон“. Гейл направи усилие да отвори очи. Лин седеше на ръба на леглото с отпуснати устни и приведени рамене и гледаше телевизия. Айрин и Карън все още лежаха вързани в краката й. Дишаха, но не можеха да помръднат. Двете китки на Гейл бяха приковани към извитите облегалки на старинния стол на майка й, а глезените й — вързани за краката му.

Когато простена от ужас и болка, Лин я погледна.

— Ако викаш, ще заколя Карън.

Гейл преглътна и попита с треперещ глас:

— Лин, защо?

Тя стана и остави чинията с полуизядено парче сладкиш на тоалетката. Взе няколко снимки и Гейл позна онези, които бе донесла от кантората.

По телевизията показваха шествие на холивудски звезди преди филмова премиера.

Лин застана пред стола на Гейл и приближи към нея една снимка, после друга, и трета.

— Ето затова.

Светлината бе достатъчно силна Гейл да види ясно по-малкия й син, яхнал пони, след това другия — пред торта със свещи. Накрая двамата с Лин на плажа. Затвори очи.

— Гледай. — Лин силно ритна крака й. Гейл изпищя. — Погледни ги — подкани я Лин. — През сълзи Гейл зърна босоног малчуган. — Това е Джейсън. — Появи се друга снимка. — А това Тими.

Ноктите й бяха така дълбоко изгризани, че върховете на пръстите й стърчаха издути над тях.

Гейл без звук изрече едно име: „Янси“. Внезапното прозрение лумна като пожар в съзнанието й.

Уинтър Спрингс. Флорида. „Семейна трагедия: Мъж застрелва съпругата си, децата и себе си“. Саймън Янси бе загубил работата си и започнал да пие. Тримата бяха мъртви. Джейсън… Тимъти… „Съпругата е спасена“.

Пое си дъх.

— Рита Янси.

Жената пред нея се усмихна.

— Рита Лин Добърт, преди да се омъжа за Саймън.

В пощенската кутия имаше известие за Р. Л. Добърт.

— Ти си ги измислила. Момчетата. — Гейл се опита да изправи гръб. — Съседката ти каза, че нямаш съпруг. Нито пък деца. Измислила си ги!

— Запазих ги живи. — Лин сграбчи косите й, разтърси я и я принуди да погледне следващата снимка. — Кой е това? — Стисна юмрук. — Кой е?

Едър усмихнат мъж с оредели на темето коси. Гласът на Гейл прозвуча като задъхан писък.

— Том? Саймън? Не зная!

Лин я блъсна и главата й се удари в облегалката.

— Саймън. Той не означаваше нищо за теб. Ти искаше да отнемеш къщата ни и да я продадеш. Единственото, което те интересува, са парите, алчна кучко.

Уважаема мис Гейл А. Копър… Доволна ли сте, че заради вас едно почтено семейство на работещи американци с две деца бе изхвърлено на улицата? Съпругата ми получи невроза и се подложи на лечение…

Гейл бе видяла снимките в кабинета на Лин. Бе коментирала липсата на по-скорошни. „Напоследък не правим снимки. Апаратът е повреден“. Лъжа.

— Ти си снимала Карън! Ти си била! Гласът по телефона. Боята!

Гейл напрегна сили и се надигна. Китките й бяха притиснати. Заслепена от гняв, се замята и разлюля стола. Плъзна се напред и падна на колене на пода. Въжето се вряза в глезените й, а ръцете й се извиха назад.

— Ти си убила котето и си ми изпратила главата му. Ти си болна и извратена! Карън не ти е сторила нищо!

— За разлика от теб. — Лин кръстоса ръце и с едно движение свали блузата си. Русите коси се спуснаха пред лицето й и тя мълчаливо застана срещу Гейл по сутиен и тъмносини панталони, чийто колан пристягаше едрата й талия. Посочи белезите по гладката си бяла кожа, единият до дясното рамо, а другият под лявата гръд. — Ти ми причини това. — Шепнешком добави: — Дълго време планирах всичко. Да се върна в този ужасен град. Да те открия и да постъпя на работа при теб. Струваше ми голямо усилие да сдържам гнева си всеки път, когато те видя…

— Лин, не съм те застреляла аз. Нито пък момчетата. Саймън го е направил. После е сложил край на живота си. Той, не аз. Кълна се в Бога, че не бих наранила теб или децата ти.

Гейл се бореше с въжето около китката си. Почувства, че тънката облегалка се огъва. Ако успее да стане… Да заеме удобна поза…

Лин отново облече раираната си блуза.

— Саймън казваше, че не съм виновна за заболяването си, и не плати за лечението ми. Твърдеше, че имотната компания ще ни изчака. Но ти си ги убедила да не ни дават възможност. Каза, че съдията ще ни помогне, но ти му попречи. — Лин раздвижи ханш. — Въртиш кльощавия си задник в съда, бълваш лъжи, правиш се на велика, а всъщност си нищожество.

— Какво искаш? — Гейл изви китки и хвана дървените облегалки. — Ще ти дам всичко. Само ги пусни. Лин, моля те. Можеш да си отидеш…

— Не, аз съм съдията, ти си обвиняемата, така че млъкни. Не заслужаваш да знаеш нищо, но трябва да спазваме процедурните правила, нали?

Лин я ритна по бедрото и я заобиколи.

Отново се върна пред нея и ритна другия й крак. Гейл стисна зъби. Не искаше Карън да чуе вика й. Лин я изгледа гневно.

— Уволни ме, защото разбрах, че крадеш пари от клиентите си. Затова го направи, лъжлива кучко.

Ритна я още веднъж, а след това пристъпи към вратата и я отвори.

Гейл натисна облегалките на стола, докато мускулите й затрепериха. Отпусна се, после отново напрегна сили и чу как дървото изпращя. Пердетата бяха спуснати. Спалнята на Айрин бе с изглед към басейна и никой нямаше да чуе писъци. Видя червените къдрици на майка си и дългите кестеняви коси на Карън. Бяха притиснати една към друга и Айрин сякаш люлееше внучка си. Чуваше се приглушено тананикане. Приспивна песен.

— Мамо? Карън! Тук съм. Ще ви избавя!

Лин се върна с червена туба бензин и запалка с форма на пистолет.

— Какво си намислила? Какво ще правиш с нас?

— Познай.

— О, господи! Лин, моля те.

Тя се наведе към нея и заговори. Дъхът й бе неприятен.

— Бих могла да те убия, когато поискам, госпожо адвокат, но ще гледаш, както аз гледах. Запазила съм ти място на първата скамейка в съда. Момчетата ми спяха, когато се случи, и не усетиха нищо. Но аз видях как Саймън ги застреля, а после пъхна дулото в устата си и парче от главата му изхвърча.

— Така умря Чарли. Ти си го застреляла!

— За да върнеш Карън вкъщи. Полицията предполагаше, че е той. Чух ги, когато разговаряха в офиса. После, когато ти попита дали името ми е Чарли Дженкинс, си помислих защо да не се представя за него?

— Ти си се обаждала по телефона. Онзи глас…

Лин се засмя.

— Харесаха ли ти бонбоните? Котешко лакомство?

Гейл бавно се оттласна от облегалките и усети как поддават.

— Позвъних, докато Мириам беше в конферентната зала. Толкова си глупава. Дори не ти хрумна, че съм аз.

Лин развъртя капачката на тубата и я хвърли встрани. Обиколи стаята и заля с бензин перваза на прозореца, тоалетката и бюрото. Спря до телевизора, изключи го и продължи.

— Казах на Чарли, че трябва да поправи отдушника в стаята на Карън, причаках го там и когато се наведе да погледне, го халосах по тила с щипката за лед. Знаех, че след изстрела няма да личи. После пъхнах бикините й под панталоните му. Отидох с микробуса до квартирата му и оставих някои неща, а после се върнах да оставя обратно ключовете.

Тубата издаде кънтящ звук и миризмата на бензин изпълни стаята. Лин заля леглото и напои юргана. Айрин се затътри към нея по пода, триейки буза в килима. Кърпата на устата й се раздвижи.

Гейл отчаяно сграбчи облегалките на стола.

— Как влезе в къщата ми?

— С ключа на Карън. Хрумна ми да извадя нов от онзи, който ми даде Мириам, когато отидох у вас да посрещна Чарли първия път, но с Карън беше по-лесно. Ти прибра квитанцията му в чекмеджето в кухнята и от нея изкопирах подписа му на бележката. Сякаш Бог ми поднесе всичко на тепсия.

— Бог няма нищо общо с това! Ти си зла и болна!

Лин тръсна тубата и неволно се напръска.

— Мисля, че това е достатъчно. — Остави я на тоалетката. Изтри ръце в панталоните си и погледна към ръба на леглото. — Време е.

Дръпна Карън за лакътя. Ръцете и глезените й бяха вързани. Тя се замята и завъртя очи.

— Остави я! Не я докосвай! За бога, Лин, моля те. Вземи мен! Убий ме хиляда пъти, но моля те, не наранявай дъщеря ми!

— Млъкни! — изкрещя Лин. Довлече Карън до тоалетката, взе ножа и доближи острието до гърлото й. — Млъкни, или ще я заколя.

Гърдите на Гейл затрепериха от сподавени ридания.

Лин хвърли ножа обратно на тоалетката. Отнесе Карън до леглото, стовари я и нагласи главата й върху възглавница. Явно все още недоволна, я обърна на една страна и повдигна юргана.

Гейл чу скърцане на дърво. Старите сглобки бяха започнали да се разхлабват.

Лин зави Карън.

— Така. Чудесно. — Обърна се. — Твой ред е, бабо.

Кърпата на Айрин се бе свлякла до шията й. Тя се претърколи към глезена на Лин и го захапа. Лин задърпа крака си, но Айрин здраво държеше крачола на панталона й и я накара да залитне.

Едната облегалка на стола се откачи. Гейл изхлузи въжето и се отпусна с цялата си тежест върху другата. С треперещи пръсти развърза глезените си.

— Мамо! Дръж се!

Крещейки ругатни, Лин зарита Айрин със свободния си крак, но се препъна в нея и политна надолу. Рамото й се удари в ръба на тоалетката. Червената туба с бензин се преобърна. Лин падна на пода. Течността забълбука и обля блузата и косите й. Тя размаха ръце и се надигна, примигвайки. От устата й потече слюнка.

Гейл се нахвърли върху нея и впи пръсти в шията й. Лин отмести ръцете й. Оголи зъби и очите й засвяткаха от безумен гняв. Отблъсна Гейл лесно като кукла и стана на крака. Гейл с мъка успя да се изправи. Нямаше шанс. Лин бе по-силна от нея и дивата ярост я изпълваше с енергия. Гейл я заобиколи, грабна снимките от тоалетката и задържа запалката под тях.

Сивите очи се присвиха.

— Дай ми тези снимки!

Гейл заотстъпва заднешком към вратата, все още със запалката в ръка. Стъпи здраво и плъзна пръсти около дръжката. Лин взе ножа от тоалетката.

— Дай ми снимките!

Бравата се завъртя.

— Ела да си ги вземеш.

Лин вдигна ножа. Гейл побягна по коридора. Пробва запалката. Щракна напразно. Обиколи хола.

— Спри, или веднага ще ги изгоря. Джейсън и Тимъти на прах и пепел. Кажи им сбогом, Рита Лин!

— Върни ми децата!

Гейл пристъпи настрани към остъклената врата, най-близкия изход навън. Неусетно се бе мръкнало. Натисна резето и едното крило се отвори. Сърцето й биеше неудържимо.

Най-сетне запалката проработи и Гейл задържа снимките над пламъка.

— Адът те очаква, кучко!

— Не!

Лин се втурна към нея и ги грабна от ръката й.

Бензинът по блузата й изсъска и райетата сякаш се свиха. Оранжеви огнени езици плъзнаха по тялото на Лин и надолу по краката й. Ужасено ококори очи и от дробовете й се изтръгна писък. Косите й пламнаха и запращяха.

Гейл стоеше вцепенена от ужас.

Ножът издрънча на терасата.

Трептящите пламъци затанцуваха в мрака, издигнаха се и осветиха алуминиевата рамка на вратата. Огнената вихрушка погълна силуета с отворена в безмълвен вик уста, който се сля с отражението си в басейна. Горящата плът изсъска. Водата се развълнува и по повърхността й се понесоха късове набръчкана почерняла хартия.

Бележки

[1] Това ли е къщата на Том и Лин Добърт? (исп.). — Б.р.

[2] Две деца (исп.). — Б.р.

[3] Слабоумен (исп.). — Б.р.