Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гейл Конър и Антъни Куинтана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suspicion of Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Подозрение за измяна

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Ивелина Йонова

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Ивелина Иванова

ISBN: 954-459-750-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2020

История

  1. — Добавяне

8.

Беше шест без петнадесет и валеше проливен дъжд, когато Гейл излезе от дома на Джейми Суийт. Затвори вратата на колата си и стовари чадъра на пода пред съседната седалка. Спря в края на алеята и докато чистачките разсейваха силните струи от стъклото, позвъни в кантората на Антъни.

Мистър Куинтана разговаряше с клиент.

— Предайте му, ако обичате, че ще закъснея и ще се видим в болницата.

Гейл бе разбрала, че характерната кубинска неточност не е недостатък на Антъни. Винаги пристигаше на минутата и непрекъснато гледаше часовника си, докато чака някого да се приготви.

С включени фарове профуча по тесните улици на квартала, разплиска няколко локви и удари един палмов клон. Сви по US-1, главната пътна артерия през южната част на областта. Километър по-нататък зърна червени задни светлини и натисна спирачките. Заклещена в средното платно зад голям камион, Гейл не можа да види какъв е проблемът.

Обади се у дома.

— Лин? Аз съм, попаднах в задръстване. Навярно е станала катастрофа. Ще се забавя. Съжалявам.

Лин я успокои и каза, че ще се обади на съпруга си, да заведе децата на пицария. Карън се къпела на горния етаж, а техникът почти бил свършил с кабелите. Гейл я помоли да напомни на Карън, че трябва да отидат на свиждане при дядото на Антъни, а после тримата ще вечерят в ресторант.

— Кажи й да облече нещо хубаво.

Гейл й обясни в кое чекмедже в кухнята има пари и я помоли да плати от тях за услугата. Натисна газта, за да настигне камиона, който се бе придвижил с няколко метра напред. Тъкмо навреме видя една кола отдясно, която се опитваше да се вмъкне пред нея. Рязко удари спирачките и затаи дъх, когато автомобилът отзад едва не докосна бронята й. Шофьорът на предната й показа среден пръст и по движенията на устните му разбра, че изрича ругатни. Изсвири с клаксона.

Сините цифри на електронния часовник неумолимо показваха 6:02.

Завесата от дъждовни капки скриваше от погледа й търговския център на изток. Някакъв човек притича през паркинга с полиетиленова торба над главата. Блесна светкавица и отекна гръм. Летните бури бяха страховити, но кратки.

Гейл отново се замисли за Джейми Суийт. Нямаше представа какво желае Джейми и какво би могла да стори. За десет минути гневът й към Уендъл бе отшумял и бе заговорила за любовта си към него, а малко по-късно бе заявила, че желае каквото и да е споразумение само за да се отърве от всичко това. Гейл усещаше, че тя предпочита да се примири, отколкото да продължи да се бори.

— Егоистично копеле — каза си на глас.

Ако Хари Ласко бе прав, Уендъл притежаваше над милион долара в чуждестранна банка. Само да успее да го докаже, и съдията щеше да даде къщата, акциите и полиците, както и колите, движимото имущество и апартамента на Кий Уест на Джейми, защото Уендъл, заслепен от алчността си, хладнокръвно бе излъгал в съда. Проблемът бе как да намери доказателства. Не можеше просто да каже на съдията за предположението на Хари Ласко, че Уендъл има пари. Документите, които очакваше да й предостави в петък, биха могли да помогнат, но Гейл искаше отново да разговаря с Хари; веднага щом изясни нещата с Антъни.

Преди да се запознае с Хари Ласко, й бе все едно дали ще бъде изпратен в затвора или не, но сега мисълта за това й се струваше непоносима. Искаше Антъни да го спаси. Да стори нещо. „Този човек не бива да умре зад решетки“.

Неволно си припомни мелодията, която Хари бе изпял на Джейми. „Когато те целунах… за първи път… скъпа, колко щастливи бяхме тогава“.

В Южна Флорида бе възможно на една улица да вали, а на съседната да няма и следа от влага. Когато Гейл сви по Клематис стрийт, през разсейващите се облаци проникваше златиста слънчева светлина.

Забеляза група деца до ниската каменна ограда на семейство Кънингам на отсрещния тротоар. Пейтън караше колелото си по широки провиснали шорти и твърде голяма тениска, а сестра му решеше косите на друго момиче. Две момчета закачливо се удряха по ръцете. Когато колата на Гейл наближи, й сториха път да мине. Тогава забеляза Карън, която бе седнала на оградата и клатеше крака. Скочи и бавно се приближи. Беше с прилепнал клин и късо горнище, под което се виждаше пъпът й. Гейл й хвърли строг поглед и сви да паркира в алеята.

Но нямаше място. Там бяха старата тойота на Лин Добърт и очуканият зелен микробус на техника Чарли Дженкинс. Спря до полупразния палет за керемиди. Работниците трябваше да довършат покрива днес, но явно имаха по-важни задължения.

Взе куфарчето в една ръка, преметна дамската чанта на другото си рамо и изчака Карън, която съвсем не бързаше. Косите й бяха разпуснати и бретонът закриваше очите й. Бе висока колкото другите момичета, но твърде малка на години за тази компания.

Гейл забеляза устните й.

— Откъде взе червило?

— Дженифър ми го даде.

— Всъщност какво правиш тук? Все още си наказана. — Вместо отговор дъщеря й сви рамене. — Все едно. Върви да се преоблечеш. И побързай. Вече сме закъснели.

— Отивам при татко — каза Карън. — Обадих му се да ме вземе.

Гейл недоверчиво се засмя.

— Е, тогава ще отмениш уговорката. — Тръгна към къщата. — Хайде.

Карън не помръдна от мястото си и скръсти ръце.

— Не искам да излизам с теб.

— Моля?

— Ти ме изложи, мамо. Казала си на майката на Пейтън, че ти се е обадил по телефона и те е наругал.

Гейл погледна децата, които любопитно наблюдаваха разговора. Пеги Кънингам бе изопачила думите на Гейл.

— Ще поговорим за това по-късно. Моля те, ела вътре. Веднага.

Качи се по двете каменни стъпала към предната площадка и видя Лин Добърт, застанала до остъклената врата.

— Мис Конър, казах на Карън да се облече официално, но не ме послуша. — Лин се отдръпна, за да влязат. — Не знаех, че се е обадила на баща си.

Карън завъртя очи и тръсна коси.

— Лин, съжалявам. Извинявам се за държането й. — Гейл остави куфарчето и чантата си на дивана и се обърна към дъщеря си. — Качвай се горе. Веднага.

— Татко ще дойде!

— Ще му оставим бележка.

В този миг от кухнята се показа небръснат мъж с джинси и изцапани с боя работни ботуши. Чарли Дженкинс бе толкова пълен, че шкембето му стърчеше над изтъркания колан.

— Е, проблемът ви с електричеството е решен.

Лин извади няколко банкноти от джоба на панталоните си и ги подаде на Гейл.

— Само това намерих, шестдесет и три долара. Той иска сто двадесет и пет.

Гейл го погледна учудено.

— За какво?

Погледът му издаде, че се чувства обиден.

— Винаги вземам толкова. Минимум петдесет за идването плюс двадесет и пет за всеки половин час. Отне ми доста време.

Тя вдигна ръце.

— Добре. Работи ли всичко?

— Като ново.

Чарли Дженкинс посочи към кухнята и Гейл влезе да погледне. Лин и Карън я последваха. Той отвори хладилника. Лампата светеше и моторът монотонно бръмчеше. След това щракна ключа за осветлението.

— Доволна ли сте?

Гейл вяло кимна. Видя Карън да изважда кутия с котешка храна от долния шкаф, хванала Миси за корема с другата си ръка. Котето очевидно не бе гладно.

Попита Дженкинс:

— Какъв беше проблемът?

— Късо съединение в стената. Кабелите ви са стари, с изолационни конци. Като че ли нещо го е прегризало, навярно плъх. След ден-два ще разберете. В тази жега бързо ще започне да се разлага.

— Прекрасно. — Гейл намери в чантата си само осемнадесет долара и дребни монети. Сложи ги на масата заедно с останалите пари. — Осемдесет и три. Хайде, Чарли, нека този път ти напиша чек.

Той въздъхна през зъби.

— Знаете, че държа да ми плащат в брой, мис Конър.

— Ще можеш да осребриш чека веднага — предложи тя.

— Наистина мразя банките. Мразя да влизам в тях и да чакам на опашка.

— Само това липсваше. Вече трябваше да бъда на свиждане в болницата „Мърси“.

Лин каза:

— Имам малко пари.

— Би ли ми услужила?

Чарли Дженкинс извади кочан с квитанции.

— Имате късмет.

Наведе се над масата и започна да пише.

На вратата се позвъни. Карън побягна към хола. След секунда звънкият й глас извика:

— Татко пристигна. Чао, мамо.

— Почакай малко! Лин, нали ще вземеш разписката? Карън!

Гейл се втурна след нея.

Дейв стоеше на прага, облечен както обикновено, с къси панталони, тениска с емблемата на „Айлънд Клъб“ и шапка с козирка. Гейл излезе на терасата и затвори вратата, оставяйки Карън вътре.

— Дейв, съжалявам, но е станало недоразумение. Карън не трябваше да ти се обажда. Имахме планове за тази вечер.

— Тя каза само, че не си у дома, не знае къде си и е сама в къщата с някакви непознати. Помоли ме да я взема.

— Много добре знаеше къде съм. Имах спешна среща с клиент. Освен това секретарката ми не е непозната.

— Какво се опитваш да кажеш? Че няма да ми позволиш да я взема? Или какво?

Вирнатият нос на Дейв бе зачервен от слънцето, сякаш бе прекарал целия уикенд на открито. Карън се бе върнала с крака, почернели от глезена нагоре и бели, докъдето стигаха чорапите й за тенис.

Гейл затвори очи за миг.

— Точно сега не съм в състояние да мисля. Добре, може да дойде с теб.

Когато отвори вратата, дъщеря й се втурна покрай нея и развълнувано се хвърли в прегръдката му.

— Тате!

Той я завъртя и крачолите на смъкнатите й панталони затрепериха.

— Здравей, принцесо. — Целуна я по бузата и я обърна с лице към пикапа, паркиран на улицата. — Качвай се, сладурано. Татко иска да поговори с мама за секунда.

Момичето хвърли последен плах поглед към тях и тръгна по тревата, заобикаляйки купчините керемиди. Хлапетата все още бяха там. Момчетата оглеждаха белия лъскав пикап с двойни задни гуми и съоръжение за транспортиране на яхта. Пейтън Кънингам обикаляше с колелото по чакълената настилка.

Дейв каза:

— Обадих се на доктор Фишмън и уговорих час за Карън. Четвъртък, в един. Мога да я взема от занималнята.

Гейл бе смаяна от неочакваната вест.

— Разбрахме се да ми се обадиш. В четвъртък не е удобно за мен. Трябваше заедно да решим.

— Беше единствената възможност, иначе щеше да се наложи да чакаме най-малко две седмици.

— Карън не бива да бъде замъкната от занималнята…

— Никъде няма да я замъквам.

— … При психолог и подложена на разпит за избор, който не е в състояние да направи…

— Разпит? Разговарях лично с доктор Фишмън по телефона, проявява истинска загриженост за децата. — Лицето на Дейв леко се изчерви и веждите му сякаш станаха още по-руси. — Обичам Карън. Ако смятах, че тази среща ще я травматизира, не бих я завел в кабинета му.

— Само не я карай да мисли, че е там по своя вина.

— Тя не е виновна за нищо — каза Дейв.

— Зная. Вината е изцяло наша.

— Фишмън иска да се види и с нас. — Тихо се засмя. — Не зная какво да му кажа. Господи, ако ме попита за причината, нямам представа какво бих отговорил.

— Кажи му, че искаш типично американски начин на живот за дъщеря си — предложи Гейл.

Дейв всмука тънките си устни и пристъпи от крак на крак. Бе пъхнал палци под колана си.

— Аз ще я заведа в четвъртък. Ти си уговори друга среща.

Гейл почувства парене в гърлото.

— Карън е почти на единадесет. Скоро ще навлезе в пубертета и има нужда от майка. Това, което направи ти, е непростимо. Няма да живее с теб, Дейв. Няма да позволя.

Сините очи добиха смразяващ израз.

— Няма да позволиш значи. Гейл Конър винаги получава това, което желае. Знаеш ли какво? Карън иска да живее с добрия си стар татко. Ако не се страхуваше, че ще се ядосаш, би ти го казала.

— Долна лъжа.

— Нима? Нека чуем мнението на доктор Фишмън. — С фалшива усмивка Дейв слезе от площадката. — Ще я доведа около девет и половина. Постарай се да бъдеш долу, а не в леглото с „el macho“[1], както последния път.

— Майната ти, Дейв.

— Хубав израз. Така ли говориш пред Карън?

Той се обърна, прекоси двора и се качи в пикапа си. Моторът забръмча. Карън помаха от предната седалка. Гейл й отвърна и се усмихна. Едва се сдържа да не седне на терасата и да не заплаче.

 

 

Болницата „Мърси“ бе построена в испански стил, с дълга аркада пред входа и покрив от червени керемиди. От едната страна имаше модерен покрит паркинг. По това време на деня бе пълно с коли и Гейл трудно намери свободно място. Слънцето клонеше към залез, но все още светеше ярко. Забърза към централната сграда по покритата алея и затаи дъх, докато се качваше с асансьора към четвъртия етаж, а после тръгна надясно и продължи вляво до края на коридора.

Погледна часовника си: 7:32. Ужасно, но не фатално.

Както бе очаквала, в коридорите се тълпяха хора, въпреки че правилникът допускаше само по двама посетители при пациент. Повечето от лекуващите се тук бяха кубинци и целите им семейства пристигаха с торби, пълни с храна. Често отскачаха до кафенето за по чаша еспресо, за да останат будни през нощта. Никой не спазваше и нареждането до осем часа всички посетители да са напуснали болницата.

Ернесто Педроса бе настанен в самостоятелна стая в ъгъла. Гейл срещна в коридора братовчедката на Антъни, Бети и размениха целувки. Бети каза, че Антъни е вътре. Гейл заобиколи възрастна жена, застанала на пътя й. До вратата стоеше полицай от градския участък с тъмна униформа, което й се стори странно. Погледна я с безразличие, когато влезе.

Видя ръба на леглото, но Педроса бе скрит от погледа й от леля Грациела, която нагласяше възглавницата му. Дигна Педроса седеше с другите роднини на дивана. В отсрещния край на стаята тихо разговаряха група мъже. Повечето бяха прави. Зърна старателно изгладен панталон, тъмен чорап и скъпа обувка по италиански модел. Позна я. Единият от мъжете се раздвижи и се откри профилът на Антъни — едрият му нос, издадените устни и чупливите кестеняви коси, пригладени над челото му. Яката на ризата му бе разкопчана, а вратовръзката — разхлабена. Стоеше подпрян с лакът на облегалката на стола и бавно жестикулираше, докато говореше. Камъкът на пръстена му проблесна на светлината.

Вдигна глава, когато се приближи друг посетител, с тъмен официален костюм. Леката усмивка разкри съвършените му зъби. Антъни подаде ръка, но не стана, въпреки че пред него бе кметът на Маями. Размениха няколко бързи реплики на разговорен испански. Едва сега Гейл разбра причината за присъствието на полицая отвън. Кметът, също кубинец, бе дошъл да пожелае късмет на Ернесто Педроса и да поздрави престолонаследника.

Гейл внезапно почувства гадене. „От аспирина е“, помисли си. Не биваше да го взема на гладно.

Изведнъж заблестяха тъмни рамки на очила, които не бе забелязала по-рано, и Хектор Меса се наведе към Антъни да му прошепне нещо.

След миг очите на Антъни пронизаха Гейл. Не се усмихна. Нито пък й даде знак да се присъедини към тях. Погледна я само за миг, без да отклони вниманието си от разговора с кмета.

Това пренебрежение я смая и изведнъж осъзна, че е останала неподвижна за няколко секунди. Всички други в стаята се държаха нормално.

Стори й се, че Хектор Меса я наблюдава, но не бе сигурна. Рязко се обърна с гръб към него и се приближи до леглото на Педроса.

Старецът седеше с почти изправен гръб и щом я видя, й подаде едната си бледа, белезникава ръка. Тя се наведе и го целуна по бузата. Беше избръснат и кожата на сбръчканото му лице бе влажна и мека. Красивата пижама със сини кантове явно не бе от болницата.

— Señor, cómo está?[2] Съжалявам, че закъснях. Обади се една клиентка и се изплаших, че може да се самоубие, толкова беше отчаяна. Мъжът й току-що я бе пребил и излязъл, и трябваше да се уверя, че е добре. Има три деца.

Докато обясняваше това на Педроса, Гейл осъзна, че по-скоро го казва заради другиго.

— Била си на спасителна мисия. — Гласът на Педроса издаде, че полага усилие, за да говори, и Гейл забеляза колко внимателно изрича думите. — Не се тревожи заради закъснението. — Преглътна и си пое дъх. — И утре ще бъда тук.

— Обещаваш ли?

— О, да.

— Не се ли нуждаеш от почивка? Тук има толкова хора.

Дигна Педроса, която бе дошла при съпруга си, се усмихна на Гейл от другата страна на леглото.

— Скоро ще пристигнат сестрите и ще изгонят всички.

Една красива ръка докосна рамото й и Елена Годой притисна буза към лицето й.

— Ето те и теб, Гейл. Бяхме започнали да се тревожим. Как ти се струва? Силен е, нали?

— Като тигър — отвърна Гейл.

— Получи ли съобщението за „Лола Бенитес“?

— Да. Не намерих време да ти се обадя. Съгласна съм за събота сутринта, ако все още имаш желание да ме заведеш.

Гейл успя да се усмихне, въпреки че не бе в настроение да разговаря за сватбени рокли.

— Нина също иска да дойде. Разрешаваш ли? — Без да изчака отговора й, Елена кимна на баба си.

— Si, si[3], с радост бих ви придружила. Гейл, защо не повикаш и Айрин? Толкова я харесвам, а не се виждаме често.

— Предложих й, каза, че ще дойде — отвърна Гейл.

Почувства как някой я побутна по ръката и след миг Елена каза:

— Антъни, в събота с Гейл ще изберем сватбена рокля. Ти, естествено, не можеш да дойдеш. Носи лош късмет, когато младоженецът види булчинската рокля преди сватбата.

Той леко сви рамене.

— Тогава ще трябва да почакам.

Педроса се усмихна закачливо.

— Жените винаги ни карат да чакаме. За да бъдем пламенни през първата брачна нощ.

— Дядо! — Елена леко го потупа по китката.

Антъни гледаше Гейл.

— Къде е Карън?

— При баща си.

— Хм. — Кимна към вратата. — Би ли дошла с мен за момент?

— Господи! — Гейл се обърна към събралите се около леглото. — Ще ни извините ли? Мисля, че Антъни иска да ми се скара. А аз просто се опитвам да стана истинска кубинка.

Чу гневната му въздишка.

Другите се спогледаха. Дигна помръдна сребристите си вежди и леко кимна. Гейл се обърна и тръгна към вратата, без да се обърне, за да види дали Антъни е зад нея.

Той я последва. В коридора хвана ръката й и я притегли близо до себе си, за да не ги чуе никой.

— Защо каза това на роднините ми? Беше неуместно. И смущаващо… за всички.

— Нима? Не толкова оскърбително, колкото отношението ти към мен, когато влязох. — Колебливо въздъхна, за да разсее напрежението. — Може би е най-добре да си тръгна.

— Все още не.

Поведе я по коридора. Усмихна се на няколко души, но не спря. Хрумна й да отскубне ръката си и да забърза към асансьора, без да го погледне. Зад ъгъла имаше свободна стая с две празни застлани легла. Влязоха и оставиха вратата отворена.

Тя стовари чантата си на един стол и отметна коси назад.

— Какво искаш да сторя? Да им се извиня? Ще го направя, ако ти…

— Хари Ласко ми се обади. — Антъни й остави няколко мига да осмисли думите му и добави: — Искаш ли да знаеш какво ми каза?

Гейл отпусна ръце.

— Значи затова си толкова ядосан. Щях да ти кажа.

— Така ли?

— Разбира се! Нима очакваше да заговоря тук? Защо правиш толкова голям въпрос?

— Голям въпрос? — Гласът му бе тих, но произнасяше думите отчетливо и испанският му акцент бе по-осезаем. — Казах ти, че съм по средата на преговори с федералната прокуратура. Помолих те да не се свързваш с Хари Ласко.

— Не съм го търсила! Не знаеш какво се случи всъщност, Антъни.

— Защо не ми се обади? Имаш телефон.

Тя се засмя.

— Да ти се обадя? Той просто заговори! Не съм го молила!

Антъни стисна устни и под скулите му се появиха сенки.

— Не си си уредила среща в дома на Джейми Суийт, за да разговаряш с Хари?

— Ако ти е казал това, излъгал те е. Не, Джейми се беше обадила и на двама ни този следобед и поотделно отидохме да видим как е. Уендъл я бе пребил.

— Знаеше ли, че Хари ще бъде там?

— Престани, Антъни! — Тя повиши тон. — Престани. Мразя да ми говориш така.

Той погледна към вратата и Гейл почувства нечие присъствие зад себе си. Преди да се обърне, се досети кой е.

Хектор Меса леко се поклони, както обикновено.

— Сеньора. — След това каза на Антъни: — El señor Guttierez está aquí.[4]

— Momento[5] — отвърна Антъни.

Меса изчезна.

Гейл потръпна от гняв.

Антъни каза:

— Не мога да изляза с теб тази вечер. Адвокатът на дядо ми, Хосе Гутиерес, е дошъл, за да изготви пълномощно, в случай че Ернесто… не е в състояние да взема решения след операцията. Лекарите твърдят, че няма такава опасност, но искаме да бъдем подготвени за всичко.

Гейл бавно въздъхна.

— И ти ще поемеш задълженията му. Ако се случи нещо.

— Да.

— И няма да ме попиташ какво мисля?

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурна съм, че няма значение, но все пак ще споделя мнението си. — Гейл се хвана за металната рамка на едното легло. — Мисля, че трябва да кажеш на мистър Меса, който безспорно е главният конспиратор, че и Бернардо би се справил, или Елена, или някой от другите.

— Ернесто помоли мен. Как бих могъл да му откажа, щом утре му предстои операция?

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Господи, искрено желаеш това, нали? Твърдеше, че не те интересува, но те видях, докато разговаряше с кмета. Изгаряш от нетърпение.

— Гейл, какво те прихваща?

— Ти дори не осъзнаваш, че се превръщаш в нещо, което си заявявал, че никога няма да бъдеш. Марионетка на Ернесто Педроса.

Останаха загледани един в друг. Очите на Антъни я пронизаха като с ледена стрела. Каза тихо:

— Защо не си отидеш у дома? Ще поговорим по-късно.

— По-късно? Разбира се. И кога ще бъде това? Тази вечер? Утре?

— Очаквай ме около девет часа.

— Добре.

Гейл взе чантата си и излезе.

Меса чакаше Антъни до вратата. Бе преплел пръсти и кимна.

— Сеньора.

Тя процеди през зъби:

— Върви по дяволите!

Забеляза усмивката му под сивите мустаци.

Докато бе в асансьора, едва се овладя. Очите й се насълзиха, когато автоматичните врати изсъскаха и се отвориха. Изтри лицето си и тръгна бързо по алеята към покрития паркинг. Последните лъчи на слънцето чезнеха. Стъпките й отекнаха по бетонните стълби.

Беше непоносимо задушно. Плувнала в пот, тя забърза покрай колите, търсейки светлосиния си мерцедес. Потискайки импулса си да изкрещи от отчаяние, се качи на следващото ниво. И там го нямаше. Покрай нея префучаха няколко коли и гумите им изскърцаха на завоите. Ноздрите й се изпълниха с мирис на изгорели газове. Пристъпи към горния етаж, но бе сигурна, че е паркирала не по-високо от четвъртия.

На третото ниво отново бавно се завъртя и огледа редицата автомобили от единия до другия край. В мига, когато повярва, че колата й е открадната, най-сетне я видя.

Сега разбра защо по-рано не я бе забелязала. Заради променения цвят.

Беше залята с червена течност, която капеше по бетонния под. Приближи се и прикова ужасен поглед в нея. Почти несъзнателно протегна ръка и докосна течността, а след това разгледа петното на показалеца си.

Бе поразена. Влезе откъм шофьорската седалка между своята и съседната кола. Гюрукът и вратите също бяха обагрени в червено. „Не е моята — каза си тя. — Никой не би сторил това с колата ми“. След миг позна бамбуковата дръжка на чадъра си до предната седалка.

— О, не. Не, господи!

Видя диагонален надпис върху стъклото.

„Умри“.

Думата бе изписана с нещо, което имаше аления цвят и консистенцията на кръв.

Бележки

[1] Мъжага (исп.). — Б.р.

[2] Господине, как сте? (исп.). — Б.р.

[3] Да, да (исп.). — Б.р.

[4] Господин Гутиерес е тук (исп.). — Б.р.

[5] Момент (исп.). — Б.р.